Патриша Хайсмит
Каръл (3)

Трета глава

Роберта Уолс, най-младата отговорничка на щандовете за играчки, намери минутка, за да се спре при Терез и й прошепна:

— Ако днес не продадем това куфарче за двайсет и четири и деветдесет и пет, в понеделник ще свалят от цената и ще загубим два долара.

Роберта посочи кафявия картонен куфар на щанда, тръсна купчина сиви кутии в ръцете на госпожица Мартучи и продължи забързано нататък.

Видя как продавачките й правят път. Роберта хвърчеше нагоре-надолу по щандовете, от единия край на етажа до другия, без да се спре, и така всеки ден от девет сутринта до шест вечерта. Терез беше дочула, че Роберта се бори за повишение. Носеше червени очила като на клоун и ръкавите на зелената й престилка бяха винаги навити до лактите — нещо, което никой друг не правеше. Терез я видя как профучава по пътеката между щандовете, после се спря при госпожа Хендриксън, за да й каже нещо придружено с енергични жестове. Госпожа Хендриксън кимна, Роберта докосна рамото й приятелски и Терез усети, че я полазва тръпка на ревност. Ревност, въпреки че и пет пари не даваше за госпожа Хендриксън. Та тя дори не й харесваше.

— Имате ли кукла от плат, която да плаче?

Терез не знаеше за съществуването на такава кукла, но жената убедено твърдеше, че я имат, защото видяла да я рекламират. Терез измъкна един кашон от единственото място, където можеше евентуално да намери такава кукла, но и там нямаше.

— Какво търсиш? — попита я носово госпожица Сантини. Беше настинала.

— Кукла от плат, която плаче — отговори й Терез.

Напоследък госпожица Сантини беше особено любезна.

Терез се сети за откраднатото месо. Сега обаче госпожица Сантини само повдигна вежди — начервената й долна устна щръкна напред — сви рамене и се отдалечи.

— От плат? С плитки? — госпожица Мартучи, слаба италианка с коса на фитили и с дълъг остър нос, погледна Терез. — Само да не те чуе Роберта — каза госпожица Мартучи, като се огледа. — Дано никой не разбере, но тези кукли са долу на партера.

— А, така ли?

Щандовете за играчки горе бяха във война със същите щандове долу. Възприетата тактика беше да се стимулират купувачите да купуват стоки от седмия етаж, където всичко беше по-скъпо. Терез каза на клиентката, че ще намери на партера куклите, които търси.

— Опитай се да продадеш това днес — каза й госпожица Дейвис, като пътьом й подаде с лакираните си ръце едно куфарче.

Терез кимна.

— Имате ли кукли с твърди крака? Такива, които стоят изправени.

Терез погледна жената на средна възраст с патерици, които повдигаха високо раменете й. Лицето й се различаваше от всички онези, които виждаше пред щанда, мило лице с поглед, който показваше компетентност.

— Тази е голяма — каза жената, когато Терез й показа една такава кукла. — Съжалявам, имате ли по-малка?

— Да, струва ми се.

Терез се придвижи по-напред по пътеката, като усещаше, че жената я следва, подпирайки се на патериците си, заобикаляйки тълпата от хора пред щанда, сякаш за да й спести връщането назад. На Терез й се прииска да направи всичко възможно, за да намери кукла, каквато търсеше жената. Но следващата, която й показа, също не бе по вкуса й. Куклата беше с изкуствена коса. Терез направи още един опит и намери такава кукла, но този път с истинска коса. Дори плачеше, като се наведе — точно каквато искаше жената. Терез внимателно я опакова в неизползвана хартия и я постави в нова кутия.

— Чудесно — повтаряше жената. — Ще я изпращам на една приятелка в Австралия. Тя е медицинска сестра. Заедно завършихме училище за сестри. Ушила съм униформа за куклата точно като нашата. Много ви благодаря. И весела Коледа.

— Весела Коледа и на вас! — каза усмихната Терез. Това беше първото пожелание за Коледа, получено от клиент.

— Ползвахте ли почивката си, госпожице Беливет? — попита я госпожа Хендриксън с остър тон, сякаш я хокаше.

Терез не беше почивала. Взе портмонето си и книгата, която четеше, оттам, където ги беше оставила — под рафта, върху който опаковаха покупките. Романът беше „Портрет на художника като млад“ на Джойс. Ричард настояваше тя да го прочете. Той недоумяваше как може човек да чете Гертруд Стайн, без да е чел Джойс. Ричард беше по-вещ, що се отнасяше до книги. В училище беше преровил библиотеката, но книгите там, събрани от ордена на света Маргарита, бяха съвсем не католически. Но човек можеше да попадне на неочаквани автори като Гертруд Стайн например.

Коридорът, водещ към стаите за почивка, беше задръстен от колички с натрупани отгоре кашони. Терез искаше да се промъкне някак.

— Пикси^[1]! — извика й едно от момчетата, отговарящи за количките.

Терез се усмихна леко — това звучеше глупаво, но дори долу в гардероба на подпартерния етаж й викаха така.

— Пикси, мен ли чакаш? — грубият глас избуча отново и се издигна над шума от блъскащи се една в друга колички.

Промъкна се, като за малко не се блъсна в профучаваща край нея количка.

— Тук не се пуши! — изкрещя мъжки глас, ръмжащият глас на административния директор. Момичетата пред Терез, които бяха запалили вече цигари, сега издишваха дима и извикаха силно в хор.

— За кой се мисли тоя, за господин Франкенбърг може би?

— О, Пикси.

— Губя си времето, така ли, Пикси?

Количка профуча край нея и одра крака й. Продължи да върви, гледайки надолу, и усещаше как болката се увеличава като бавна експлозия. Вля се в хаоса от женски гласове, женски тела и миризма на дезинфекциращи препарати. Кръв се стичаше по крака й към обувката и там, където чорапът й се беше скъсал, имаше дупка. Придърпа обелената кожичка. Чувстваше, че прималява, и се облегна на стената, като потърси допълнителна опора във водосточната тръба. Постоя така известно време, като слушаше надвикващите се момичета, струпани при огледалото. После намокри парче тоалетна хартия и започна да почиства крака си, докато червеното от чорапа изчезна. Кръвта обаче продължаваше да се стича.

— Няма нищо — каза едно момче, което се спря при нея и после отмина.

Не й оставаше нищо друго, освен да си купи една дамска превръзка от монетния автомат. Изтегли малко памук, постави го на раната и превърза крака си с марля. Беше време да се връща на щанда.

Погледите им се срещнаха, Терез повдигна очи от кутията, която опаковаше в момента, а жената извърна глава, за да я погледне директно. Беше висока и руса, грациозното й тяло бе облечено в широко кожено палто, което тя държеше наполовина разтворено, сложила ръка на кръста си. Очите й бяха сиви, безцветни, но излъчваха светлина и Терез, обладана от тях, не можеше да отмести погледа си. Чу клиентката пред нея да повтаря въпроса си, но стоеше онемяла. Жената също наблюдаваше Терез, някак замислена, сякаш половината от съзнанието й беше съсредоточено върху това, което искаше да купи. Въпреки че между тях имаше много други щандове с други продавачки, Терез беше убедена, че жената ще се насочи точно към нея. Видя я как се приближава, усети как сърцето й забърза, за да не пропусне момента, а кръвта й нахлуваше в главата с всяка приближаваща се стъпка на жената.

— Моля ви, покажете ми едно от онези куфарчета — каза непознатата, като се облегна на щанда и погледна към стъклената витрина.

Бракуваното куфарче беше на около метър разстояние. Терез обаче се обърна и измъкна най-долната кутия от купчината, кутия неотваряна досега. Когато се изправи, срещна спокойните сиви очи, които не можеше да погледне директно, но и не можеше да избегне.

— Бих искала онова там, но, предполагам, не е възможно да го купя — каза, като посочи кафявото куфарче, изложено на витрината на Терез.

Веждите й бяха руси и следваха извивките на челото й. Устните й бяха мъдри като очите, помисли си Терез, а гласът — като палтото, пищен, мек и някак загадъчен.

— Не, напротив — каза Терез.

Отиде до склада за ключа. Висеше на един пирон от вътрешната страна на вратата и никой, освен госпожа Хендриксън нямаше право да го взима.

Госпожица Дейвис я видя и ахна, но Терез й каза:

— Трябва ми — и отмина.

Отвори витрината, свали куфарчето и го постави на щанда пред жената.

— Но това е изложеното — каза с усмивка, сякаш разбираше риска. Облегна лакти на щанда, разглеждайки едновременно и съдържанието на куфарчето.

— Ще побеснеят като разберат, нали?

— Няма значение.

— Добре тогава. Ще го взема. Искам да бъде изпратено на адрес. А различните тоалети? Те с куфарчето ли вървят?

Опакованите в целофан дрешки бяха в капака на куфарчето, с етикет с цената. Терез отвърна:

— Не, те са отделно. Но ако търсите дрешки за кукли, можете да намерите по-хубави отсреща на другия щанд.

— Така ли? Това дали ще стигне в Ню Джърси преди Коледа?

— Да. Ще пристигне в понеделник.

Ако не пристигнеше, Терез сама щеше да го достави.

— Госпожа Х. Ф. Еърд — произнесе жената нежно и отчетливо и Терез започна да попълва зеления формуляр за доставка на адрес.

Името, адресът и градът се появиха изписани с молив като поверена тайна, която Терез щеше да носи в себе си, като нещо запечатано в паметта й завинаги.

— Няма да направите грешка, нали? — подметна жената.

За първи път усети парфюма й и вместо да отговори, само поклати глава. Погледна отново към формуляра, който попълваше, и й се прииска от все сърце жената да продължи с думите:

— Наистина ли се радваш, че се срещнахме? Тогава нека се видим отново. Какво ще кажеш да обядваме заедно днес?

Гласът й беше толкова непринуден, че не би й било трудно да каже точно това. Но нищо не последва след „нали“ — нещо, с което да подскаже, че е нова, наета на работа за коледните разпродажби, неопитна и способна да направи грешка. Терез й подаде формуляра, за да го подпише.

После жената взе ръкавиците си от щанда, обърна се и бавно се отдалечи, а Терез наблюдаваше как разстоянието между тях се увеличава. Глезените й, виждаха се изпод коженото палто, бяха бели и слаби. Носеше семпли черни кожени обувки с високи токчета.

— Това поръчка за доставка на адрес ли е?

Терез се вгледа в грозното безизразно лице на госпожа Хендриксън.

— Да, госпожо Хендриксън.

— Не знаете ли, че трябва да дадете на клиента горната част от бележката? Как ще си получи иначе покупката? Къде е клиентката? Можете ли да я догоните?

— Да.

Тя беше само на няколко крачки разстояние, от другата страна на щанда за дрешки. Със зелената разписка в ръка Терез се спря колебливо за момент, след това забърза към щанда почти насила, защото изведнъж се засрами от вида си — стара синя пола, памучна блузка (бяха я пропуснали при раздаването на зелени престилки) и унизителни ниски обувки. На всичкото отгоре и ужасната превръзка, през която вероятно си личеше кръвта.

— Трябва да ви дам това — каза, поставяйки нещастното листче в ръката й, и тръгна обратно.

Отново на щанда. Заобиколена от кашони, тя ги местеше напред-назад, сякаш търсеше нещо. Изчака, докато реши, че жената сигурно е свършила с покупките и си е тръгнала. Усети как текат минутите, невъзвратимо време, невъзвратимо щастие. Сега можеше да използва момента, за да се обърне и види лицето, което никога вече нямаше да види. Сега осъзна и неясния, различен ужас на старите, непреставащи гласове на клиентките пред щанда, гласове, които искаха съдействие, гласове, които я викаха. Долови и тихото мърморещо „ррръъъ“ на влакчето, част от стихията, която я обкръжаваше и разделяше от жената.

Когато все пак се обърна, погледът й отново попадна на сивите очи. Жената се беше запътила към нея, сякаш времето се бе върнало назад. Тя отново се облегна грациозно на щанда, посочи към една кукла и поиска да я види.

Терез взе куклата и при поставянето й на стъкления щанд се чу лек трясък. Жената я погледна.

— Изглежда нечуплива — каза тя. Терез се усмихна.

— Ще взема и нея — каза клиентката с тихия си, бавен глас, който изпълни басейн от тишина сред глъчката, която ги заобикаляше. Отново каза името и адреса си и Терез ги пое бавно от устните й, като че ли вече не ги знаеше наизуст.

— Наистина ще пристигнат преди Коледа, нали?

— Най-късно в понеделник. Два дни преди Коледа.

— Чудесно. Не исках да ви притеснявам с въпроси.

Терез завърза на възел канапа, с който беше обвила кутията с куклата. Възелът обаче, необяснимо как, се развърза.

— О, не — въздъхна тя.

Истински притеснена, сега не й оставаше нищо друго, освен отново да го завърже пред погледа на жената.

— Гадна работа, нали?

— Да, така е.

Терез прикрепи разписката за доставка на адрес към белия капак с карфичка.

— Извинявайте, че ви притесних.

Терез я погледна и чувството, че я познава отнякъде, я завладя отново. Имаше усещането, че жената ще се разкрие пред нея и двете с разбиране ще се засмеят.

— Ни най-малко. Бъдете спокойна за пратките — ще пристигнат.

Терез погледна към щанда, където преди беше стояла жената, и видя, че разписката е все още там.

— Наистина трябва да запазите разписката.

Очите й се промениха от усмивката, засияха с пламък, който пак й се стори познат.

— И преди съм получавала неща без тези разписки. Все ги губя.

Наведе се, за да се разпише и на втората разписка.

Терез видя как се отдалечи с бавна крачка, както и беше приближила, видя я да минава покрай друг щанд, удряйки черните си ръкавици на няколко пъти в дланта. След това влезе в асансьора и се скри.

Сега Терез се обърна към следващия клиент. Работеше с неизчерпващо се търпение. Буквите, които изписваше на бележките, бяха леко разкривени от нервното потрепване на ръката й. Отиде до офиса на господин Лоуган. Струваше й се, че са минали часове, но когато погледна часовника си, видя, че са само петнайсет минути. Беше време да се измие за обяд. Стоеше неподвижно пред сушилнята за ръце, чувствайки се сама, изолирана сякаш. Господин Лоуган я попита дали иска да остане на работа и след Коледа. Можеше да продължи долу при козметиката. Терез отказа.

Към три следобед слезе до първия етаж и от щанда за картички купи една коледна картичка. Не беше нещо особено — в синьо и златисто, но поне не беше натруфена. Стоеше с химикал в ръка, надвесила се над картичката, и си мислеше какво би могла да напише: „Великолепна си“ или „Обичам те“ — но всъщност бързо надраска нещо невероятно тъпо и безлично: „Специални поздравления от магазин «Франкенбърг»“. Добави номера, под който се водеше — 645-А, вместо подпис. После слезе до пощата на партера. Обзе я моментно колебание, преди да пусне плика, загуби решимостта си, но усети как ръката й почти напъха картичката в процепа. Какво ще стане? Така или иначе напуска магазина след няколко дни. Щеше ли тази картичка изобщо да въздейства на госпожа Х. Ф. Еърд? Сигурно щеше да повдигне русите си вежди, докато я чете, и после щеше да я захвърли. Терез я пусна.

На път за вкъщи й дойде идея за декор — интериор на къща, представена в дълбок план, с механизъм в центъра, който ще позволява разположение на стаи и от двете страни.

Мислеше да започне да работи върху модела още тази вечер, но успя само да го скицира. Искаше да се види с някой — не Ричард, нито Джак или Алис Кели от долния етаж. Може би със Стела — Стела Овъртън, сценичната художничка, с която се беше запознала при пристигането си в Ню Йорк. Не бяха се виждали от събирането, което Терез направи, преди да дойде да живее тук. Стела не знаеше новия й адрес. Реши да слезе да й се обади, но точно тогава чу късите и резки звънвания на звънеца, което значеше, че я търсят по телефона.

— Благодаря — извика Терез на госпожа Озбърн. Беше Ричард, обикновено се обаждаше по това време — към девет часа. Искаше да я пита дали й се ходи на кино следващата вечер. Някакъв филм в Сътън, който още не бяха гледали. Терез му каза, че няма много работа, но искаше да завърши калъфката за възглавница, която беше започнала. Алис Кели й беше предложила да слезе и да използва тяхната шевна машина. Уговорката беше за следващата вечер. Пък искаше и да си измие косата.

— Измий я тази вечер и хайде да се видим утре — каза Ричард.

— Късно е. Не мога да си легна с мокра коса.

— Аз ще ти измия косата утре вечер. Няма да използваме ваната, само няколко кофи вода.

Усмихна се.

— Не, по-добре да не го правим.

Първият път, когато Ричард й изми косата, тя падна във ваната. Ричард имитираше звуците, които се чуваха от канала, а тя се смя толкова много, че се подхлъзна и падна.

— А какво ще кажеш за изложбата? Да отидем да я видим в събота. Отворена е в събота следобед.

— В събота ще работя до девет. Няма да се освободя преди девет и половина.

— Добре де, ще остана в училище и към девет и половина ще те чакам на ъгъла на Четирийсет и четвърта и Пето авеню. Става ли?

— Добре.

— Нещо ново?

— Не. А при теб?

— Не. Утре ще проверя за корабните резервации. Ще ти се обадя утре вечер.

Терез се отказа да се обажда на Стела. Петък, последния петък преди Коледа и най-натоварения ден във Франкенбърг, въпреки че всички казваха, че в събота ще е още по-зле. Хората се трупаха застрашително около стъклените витрини. Клиенти, които беше започнала да обслужва, биваха изтиквани и поглъщани от тълпата. Трудно й беше да си представи още повече хора на пренаселения етаж, но асансьорите стоварваха все повече и повече.

— Защо не затвориш вратите долу? — обърна се Терез към госпожица Мартучи, когато и двете се бяха навели, за да вземат нещо от камарата стоки.

— Какво каза? — беше отговорът на госпожица Мартучи, която явно не я беше чула.

— Госпожица Беливет! — изкрещя някой и се чу свирка.

Това беше госпожа Хендриксън. Днес използваше свирка, за да привлича вниманието по-лесно. Терез трудно си проби път до нея, разминавайки се с продавачки и празни кутии, разпилени по пода.

— Търсят ви по телефона — каза й госпожа Хендриксън, като посочи към телефона на масата за опаковане.

Терез направи жест на безпомощност, но госпожа Хендриксън вече беше отминала. Невъзможно бе да се чуе нещо по телефона. Помисли си, че Ричард си прави шегички. Веднъж пак я търси тук.

— Ало? — каза тя.

— Ало, вие ли сте номер 645-А? Търся Терез Беливет — чу се гласът на телефонистката сред многото тракания. — Говорете.

— Ало! — каза няколко пъти, а от другата страна почти нищо не се чуваше. Замъкна телефона в склада, който беше на няколко крачки разстояние. Жицата се оказа къса и тя трябваше да приклекне.

— Ало!

— Ало! — чу в телефона. — Ами аз исках да ви благодаря за коледната картичка.

— А, да, вие сте…

— Обажда се госпожа Еърд. Вие ли я изпратихте? Или може би не.

— Да, аз — каза Терез, обзета от чувство за вина, сякаш току-що я бяха хванали на местопрестъплението. Затвори очи и стисна слушалката, пред нея изплуваха интелигентните усмихващи се очи така, както ги бе видяла вчера.

— Съжалявам, ако съм ви ядосала — каза Терез механично, по начин, по който говореше с клиентите.

Жената се засмя.

— Смешно е — каза непринудено и Терез отново долови сливането на думи, което чу и вчера. Божественото „вчера“. Тя се усмихна на себе си.

— Така ли? Защо?

— Вие сигурно сте момичето от щанда за играчки.

— Да.

— Невероятно мило от ваша страна, че ми изпратихте картичката — каза любезно жената.

Терез разбра. Очаквала е, че е мъж, някой продавач, който я беше обслужил.

— Много ми беше приятно, че бяхте моя клиентка — каза Терез.

— Така ли? Защо? — Сигурно й се подиграваше. — Вижте, идва Коледа, защо да не се срещнем да пием поне по едно кафе? Или може би нещо друго.

Терез трепна, когато вратата се отвори и едно момиче влезе и застана пред нея.

— Чудесна идея.

— Кога? — попита жената. — Утре сутринта ще бъда в Ню Йорк. Защо да не се срещнем на обяд? Имате ли време утре?

— Разбира се. Обедната ми почивка е от дванайсет до един — каза Терез, наблюдавайки краката на момичето със скосени ниски мокасини. Дебелите й прасци и глезени бяха обути в памучни чорапи. Слонски крака.

— Ще ви чакам долу на входа откъм Трийсет и четвърта улица в дванайсет?

— Добре. Аз… — Терез се усети, че утре точно в един започва работа. Сутринта й беше свободна. Вдигна ръка, за да се предпази от лавината падащи кутии, които момичето беше издърпало. Самото момиче се залюля и за малко не падна върху Терез.

— Ало? — извика в слушалката, за да заглуши шума от падащите кутии.

— Съжалявам — каза раздразнено госпожа Забриски, като се измъкваше от стаята.

— Ало? — повтори Терез. Връзката беше прекъснала.