Патриша Хайсмит
Каръл (22)

Двадесет и втора глава

По средата на пресечката отвори вратата на едно кафене, но чу, че вътре слушат песни, които беше слушала с Каръл, пусна вратата и продължи нататък. Музиката живееше, но светът беше мъртъв. И песента щеше да умре някой ден, помисли си тя, но как можеше светът да се върне обратно към живот? Как щеше да се възвърне неговият дух?

До хотела вървя пеша. Като се прибра в стаята, намокри една кърпа и я положи на очите си. Стаята беше студена. Съблече роклята си, събу обувките и си легна.

Някъде отвън се носеше писклив, заглушен в празно пространство глас: „Хей, Чикаго — Сън — Таймс!“.

После стана тихо и тя се помъчи да заспи, но умората неприятно я поклащаше като при пиянство. Сега чуваше гласове в коридора, говореха за някакъв загубен багаж и чувството на безсилие я завладя, докато лежеше върху мократа, миришеща на лекарство кърпа. Гласовете се караха, а куражът й съвсем се изпари, после и волята й и в обладалата я паника се опита да мисли за външния свят, за Дани и госпожа Робичек, за Франсис Котър от „Пеликан Прес“, за госпожа Озбърн и апартамента й в Ню Йорк, но мисълта й отказа да я следва — не желаеше да отрече Каръл. Лицата плуваха вкупом, както и гласовете отвън. Появи се и лицето на сестра Алиша и на майка й. Ето я и последната стая, в която беше спала, преди да завърши училище. Спомни си и утринта, когато се беше измъкнала тайничко от общежитието и беше прекосила тичешком ливадата като младо диво животно в галоп. Видя белите обувки, които шляпаха като гъски през високата трева, а минути след това разбра, че това беше сестра Алиша, която преследваше една избягала кокошка. Спомни си, когато беше веднъж на гости у приятелка на майка й, тя се пресегна да си вземе парче кейк, бутна без да иска чинията и майка й я зашлеви през лицето. Видя и картината в коридора на училището, изображението дишаше и се движеше като Каръл, присмиваща се и жестока, скъсала с нея, сякаш беше постигнала някаква дяволска и отдавна предопределена цел. Тялото й беше напрегнато от ужас, а разговорът в коридора глухо продължаваше и се забиваше в ушите й, като застрашителен звук от пропукващ се лед някъде в езерото.

— Какво искаш да кажеш с това, че си го направил?

— Не…

— Ако го беше направил, куфарът ми сега трябваше да е долу.

— Нали ви казах…

— Но ти искаш да си загубя куфара, без ти да си загубиш работата!

Терез придаваше смисъл на фразите, една след друга, като някакъв бавен преводач, който се мъкне отзад и впоследствие изчезва.

Изправи се в леглото, стресната от края на някакъв кошмар, който все още се въртеше в главата й. Стаята беше полумрачна, сенките в ъглите — дълбоки и здрави. Протегна ръка към ключа на лампата и примижа от светлината. Пусна монета във вграденото радио на стената и увеличи звука. Чу мъжки глас, после започна музиката, весело ориенталско парче, което беше и в музикалната колекция в училище. „На персийския пазар“ — веднага се сети за заглавието, но сега този вълнист ритъм, който винаги я караше да си представя камила, я върна отново в малката стая в Дома с илюстрации от опери на Верди, закачени над ламперията. Често слушаше това парче и в Ню Йорк, но никога с Каръл. Не беше се сещала или пък мислила за него, откакто познаваше Каръл, и сега музиката беше като мост, прекосяващ времето. Взе ножа, с който Каръл отваряше писмата — дървен нож, попаднал незнайно защо в нейния куфар. Стисна дръжката и прокара палеца си по гърба му, но неговата действителност сякаш отричаше Каръл, вместо да я утвърди. Не й действаше така, както музиката, която бяха слушали заедно. Сети се за Каръл с леко възмущение. Тя бе далечна точка, изтъкана от мълчание и неподвижност.

Терез отиде до мивката и си наплиска лицето със студена вода. Трябваше да си намери работа утре, ако, разбира се, можеше. Това беше и причината да остане тук — да поработи една-две седмици, а не да хленчи в някоя хотелска стая. Трябваше да изпрати името на хотела на госпожа Купър поне от куртоазия. Това беше едно от нещата, които трябваше да направи, въпреки че нямаше особено желание. Струва ли си да пише пак на Харкеви, мислеше си тя, след като беше получила в Сиукс Фолс любезна, но красноречива бележка. „Ще се радвам да се видим отново, когато се върнеш в Ню Йорк, но ми е невъзможно да ти предложа работа тази пролет. Ще бъде добре от твоя страна, когато се върнеш, да се срещнеш с господин Нед Бърнстейн — копродуцент. Той би могъл да ти каже повече относно дизайнерски студиа, отколкото аз съм в състояние…“ Не, повече нямаше да му пише.

Долу във фоайето купи една картичка с изглед на езерото Мичиган и нарочно написа весело поздравление за госпожа Робичек. Докато го пишеше, то й се струваше лъжа. Но когато се отдалечи от кутията, в която я беше пуснала, изведнъж усети безграничната енергия, завладяла тялото й. Усети пръстите на краката си да подскачат, младежката й кръв се възроди и затопли бузите й, докато вървеше все по-бързо, осъзнавайки, че е свободна и благословена повече от госпожа Робичек и че това, което беше написала не е лъжа, защото беше в състояние да си го позволи. Тя не беше прегърбена или полусляпа, нямаше и болки тук и там. Застана до една витрина и бързо сложи още червило на устните си. Силният вятър я накара да спре, за да запази равновесие. Във вятъра усети полъха на пролетта, сякаш заредена с младо и жизнено сърце. На следващата сутрин щеше да започне да търси работа. Щеше да живее с парите, които й бяха останали, а с тези, които щеше да заработи, щеше да се върне в Ню Йорк. Можеше и да се обади в банката, за да й преведат останалите там пари, но тя не искаше това. Искаше й се да поработи две седмици сред непознати, да върши това, което милиони други правеха, искаше й се да се постави на нечие друго място.

Отговори на една обява, в която търсеха администратор. Изискваше се машинопис и личен контакт. Решиха, че ще се справи и тя прекара цяла сутрин в изучаване на картотеките. Следобед дойде един от шефовете и каза, че имал нужда от момиче с умения по стенография. Терез нямаше такива умения. В училище бе учила машинопис, но не и стенография, така че работата пропадна.

Този следобед отново прегледа обявите в колонките за работа. После се сети, че на табелка, окачена на един склад за дървен материал в близост до хотела, пишеше: „Търси се момиче за секретарска и стоковедска работа. Четирийсет долара седмично“. Ако не изискват стенография, можеше да се кандидатира. Беше около три, когато тя тръгна по ветровитата улица, водеща към склада. Спомни си думите на Каръл: „Харесваш ми, когато се движиш. Когато те видя отдалече, сякаш ходиш по дланта ми и си висока само няколко сантиметра“. Чуваше нежния глас на Каръл под шумоленето на вятъра. Напрегна се, обзеха я страх и мъка. Тръгна по-бързо, притича на няколко пъти, сякаш се стремеше да избяга от блатото на любовта, омразата и яростта, в която съзнанието й току-що беше нагазило.

Отстрани на склада имаше една дървена постройка, която явно служеше за офис. Влезе вътре и разговаря с някой си господин Замбровски, флегматичен плешив човечец. На врата му висеше златен ланец с часовник. Преди изобщо Терез да попита дали трябва да владее стенография, той й каза, че не е нужно. Каза й да поработи остатъка от следобеда и на следващия ден, нещо като пробен период. Други две момичета идваха за работа на следващата сутрин, господин Замбровски записа имената им, но преди обед й каза, че е назначена.

— Надявам се, че нямаш нищо против да идваш тук в осем — каза той.

— Не, нямам. — Тази сутрин беше дошла в девет. Щеше да дойде и в четири, ако й кажеше.

Работата бе от осем до четири и половина, а задълженията й бяха да проверява пратките от дърворезницата, да ги сверява с поръчките и да пише писма в потвърждение. От бюрото й в офиса почти не виждаше трупите, но усещаше аромата им във въздуха, толкова свеж, сякаш дърворезачките току-що бяха оголили повърхностния слой на белите борови дъски. Чуваше ги как трополят и тракат, когато камионите влизаха в двора. Харесваха й дърварите и шофьорите на камиони, които влизаха в офиса да затоплят ръцете си на огъня. Един от дърварите, казваше се Стивън, много привлекателен млад мъж със златисторуса брада, на няколко пъти я покани на обяд в заведението по-надолу по пътя. Беше й определил среща в събота вечер, но тя нямаше желание да прекара цялата вечер с него или с когото и да било.

Една вечер й се обади Аби.

— Знаеш ли, че трябваше два пъти да звъня в Южна Дакота, докато те открия? — ядосано започна тя. — Какво правиш там? Кога се връщаш?

Гласът на Аби я накара да се чувства толкова близо до Каръл, като че разговаряше със самата нея. В гърлото й се загнезди куха буца и за миг тя не можа нищо да отговори.

— Терез?

— Каръл там ли е?

— Тя е във Върмонт. Беше болна — дрезгаво отвърна Аби и в гласа й имаше тъга. — Сега си почива.

— Толкова ли е болна, че не може дори да ми се обади? Защо не ми кажеш, Аби? Тя по-добре ли е, или по-зле?

— По-добре е. Защо не се опита ти да се обадиш и сама да разбереш?

Терез стисна телефонната слушалка. Защо наистина не й се беше обадила досега? Ами, защото тя мислеше за картината, а не за Каръл.

— Какво й е? Да не би…

— Що за въпрос. Каръл ти писа какво се случи, нали?

— Да.

— Е, какво очакваш — да подскача като гумена топка може би? Или да претърси Америка, за да те открие? Какво си въобразяваш, че е това, игра на криеница?

Разговорът с Аби направо я съкруши. От думите й излизаше, че Терез е виновна за всичко. Писмото, което Флоренс беше открила, беше само последната фатална грешка.

— Кога си идваш? — попита Аби.

— След около десетина дни. Освен ако Каръл не си иска колата по-рано.

— Не, не я иска. Няма да се е върнала още след десет дни.

Терез събра сили и попита:

— Относно онова писмо, което писах — преди или след това са го намерили?

— Преди или след кое?

— След като детективът е започнал да ни следи.

— След това — въздъхна Аби.

Терез стисна зъби. Нямаше значение какво мисли Аби за нея, единствено мнението на Каръл я интересуваше.

— Къде точно се намира във Върмонт?

— Не бих се обадила, ако съм на твое място.

— Но не си, а аз искам да й се обадя.

— Недей. Само това мога да ти кажа. Мога обаче да й предам съобщение и това е по-важното — последва студено мълчание. — Каръл иска да знае дали имаш пари и как е колата.

— Не ми трябват пари. Колата е наред — искаше й се да зададе само още един въпрос. — Ринди знае ли?

— Знае какво означава думата развод. И иска да остане при Каръл. Това обаче не подобрява положението.

Добре, добре, искаше да каже Терез. Няма да й пиша, няма да й се обаждам, няма да пращам съобщения, освен ако не са за колата, за да не я притеснявам. Цялата трепереше, когато свършиха, и остави слушалката. А след това отново я вдигна.

— Обаждам се от стая 611 — каза. — Не желая повече да ме свързвате с извънградски разговори — абсолютно никакви!

Видя ножа за отваряне на писма на Каръл и в съзнанието й проблесна представата за самата нея, жената от плът и кръв, с лице обсипано с лунички. Дължеше ли нещо на Каръл? Не беше ли само една играчка в ръцете й, както беше казал Ричард? Спомни си и думите й: „Когато имаш мъж и дете, нещата стоят по-различно“. Ядоса се на ножа, стана й толкова безразличен, че й беше все едно дали щеше да го задържи, или изхвърли.

След два дни пристигна писмо от Аби. В него имаше чек за сто и петдесет долара, а на една бележка пишеше, че парите й се дават безвъзвратно. Аби също така пишеше, че е говорила с Каръл и тя би желала Терез да й пише, като посочва и адреса й. От писмото лъхаше студенина, но жестът с чека я трогна. Терез знаеше, че идеята не идва от Каръл.

„Благодаря ти за чека“ — отговори Терез. „Страшно мило от твоя страна, но смятам да не го използвам, а и нямам нужда от него. Молиш ме да пиша на Каръл. Съжалявам, но мисля, че не мога, пък и не трябва.“

Един следобед, когато се връщаше от работа, видя Дани, седнал във фоайето на хотела. Не можа да познае веднага тъмнокосия млад мъж, който се изправи и се запъти към нея, усмихнат. Но когато видя буйната му черна коса, още повече разбъркана от обърнатата яка на палтото, и широката му усмивка, стори й се, че го беше видяла предния ден.

— Здравей, Терез! — каза той. — Изненадана ли си?

— Да, и то приятно! Бях те отписала. Нито една думичка от теб вече две седмици. — Спомни си, че той й беше писал, че ще отпътува от Ню Йорк на двайсет и осми, тогава, когато тя пристигна в Чикаго.

— И аз те бях отписал — разсмя се Дани. — Забавих се в Ню Йорк, а и по-добре, че така стана, защото се опитах да ти звънна и хазайката ти ми даде новия ти адрес — пръстите на Дани здраво я държаха за лакътя. Бавно се отправиха към асансьорите.

— Изглеждаш прекрасно, Терез.

— Така ли? Толкова се радвам, че те виждам — единият асансьор беше пристигнал. — Искаш ли да се качиш?

— Хайде да хапнем нещо. Или може би още е рано? Не съм обядвал днес.

— Тогава не е рано.

Отидоха в едно заведение, в което специалитетът беше пържоли. Дани поръча коктейли, въпреки че обикновено не пиеше.

— Сама ли си тук? — попита той. — Хазайката ти ми каза, че си тръгнала сама от Сиукс Фолс.

— Ами, Каръл не успя да дойде.

— А ти реши да останеш още малко?

— Да.

— Докога ще останеш?

— Може би вече ще тръгвам. Заминавам си следващата седмица.

Дани я слушаше внимателно, без да показва някаква изненада, а тъмните му очи я гледаха право в лицето.

— Защо не тръгнеш на запад вместо на изток и не прекараш известно време в Калифорния? Ще започвам работа в Оуклънд. Трябва да съм там след два дни.

— Каква работа?

— Изследователска — точно за каквато си мечтаех. Взех си изпитите по-добре, отколкото очаквах.

— Ти ли беше отличникът?

— Не знам. Едва ли. Не бяхме оценявани по този начин… Не отговори на въпроса ми.

— Искам да се върна в Ню Йорк, Дани.

— О — усмихна се той. Гледаше косата, устните й и тя се сети, че никога не я беше виждал с толкова много грим. — Изглеждаш толкова пораснала — каза той. — И прическата си променила, нали?

— Да, малко.

— Не изглеждаш вече толкова уплашена, нито пък толкова сериозна.

— Това ме радва — чувстваше се леко притеснена, но в същото време усещаше близост, която граничеше с чувство, което не познаваше, докато бяха с Ричард. Някакво очакване, което тя харесваше. Никаква тръпка. Погледна ръката на Дани, здравия мускул, който изпъкваше под палеца му. Спомни си ръцете му върху раменете й онзи ден в стаята му. Приятен спомен.

— Липсвах ти малко поне, нали, Тери?

— Разбира се.

— Мислила ли си някога дали държиш на мен? Така, както на Ричард например — попита той, а в гласа му прозвуча нотка на щастие, сякаш въпросът имаше магическа сила.

— Не знам — бързо отговори тя.

— Но вече не мислиш за Ричард, нали?

— Ти би трябвало да знаеш, че не мисля.

— Тогава кой е? Каръл?

Изведнъж тя се почувства, сякаш беше гола пред него.

— Да. Но вече не, това беше преди.

— А сега?

Терез се учуди как можа да изговори думите без капка изненада от тона му, без да влага каквото и да било отношение.

— Не. Не мога да говоря с никого по този въпрос, Дани — спря, гласът й прозвуча в ушите дълбок и глух, все едно не беше нейният.

— Искаш ли да го забравиш, след като е вече минало?

— Не знам. Не знам какво точно искаш да кажеш.

— Искам да кажа — съжаляваш ли?

— Не. А колкото до това дали отново бих направила нещо подобно — да.

— С някоя друга ли, или с нея?

— С нея — каза Терез. Ъгълчетата на устните й леко се опънаха в усмивка.

— Но краят беше абсолютен провал.

— Да. И все пак бих стигнала отново до края.

— Все още ли го изживяваш?

Терез замълча.

— Ще я видиш ли отново? Имаш ли нещо против, че ти задавам всички тия въпроси?

— Не, нямам нищо против — каза тя. — Не, повече няма да се виждам с нея. Не искам.

— Може би с някоя друга тогава?

— Друга жена? — Терез поклати глава. — Не!

Дани я погледна и бавно се усмихна.

— Това е най-важното или по-скоро това го прави несъществено.

— Какво имаш предвид?

— Ами, ти си още млада, Терез, ще се промениш. Ще забравиш.

Терез се чувстваше толкова млада.

— Ричард говорил ли е с теб? — попита тя.

— Не. Мисля, че една вечер тръгна да ми разправя, но аз го отрязах, преди да започне.

Усети горчивата усмивка на устните си, дръпна си за последен път от късата цигара и я загаси.

— Надявам се да си намери някой, който да го слуша. Той има нужда от публика.

— Чувства се унизен. Достойнството му е потъпкано. Недей да мислиш, че съм като Ричард. Мисля, че хората имат право на свой собствен живот.

В мислите й се промъкна една фраза, която беше казала Каръл: „… всеки човек има тайни“. Казано толкова просто, нещо типично за Каръл, запечатано завинаги в съзнанието й, както и момента, в който написа адреса си на разписката във „Франкенбърг“. Искаше й се всичко да разкаже на Дани, за картината в библиотеката, за картината в училище. За Каръл, която не беше картина, а жена с дете и съпруг, с лунички по ръцете и с лошия навик да ругае, за нарастващата меланхолия в най-неочакваните моменти, за лошата й привичка да налага волята си. Жена, която беше претърпяла повече в Ню Йорк, отколкото в Южна Дакота. Погледна очите на Дани, брадичката с малката трапчинка. Осъзна, че до този момент беше живяла в свят, който е правел невъзможно за нея да забележи когото и да било друг, освен Каръл.

— Какво си мислиш сега? — попита я той.

— Мисля си за това, което ти веднъж ми каза в Ню Йорк, за нещата, които се използват, а след това се захвърлят.

— Това ли направи тя с теб?

Терез се усмихна.

— Не, аз ще го направя.

— Тогава намери някого, когото никога няма да захвърлиш.

— Някой, който няма да се износи — каза Терез.

— Ще ми пишеш ли?

— Разбира се.

— Пиши ми след три месеца.

— Три месеца? — но изведнъж осъзна какво имаше предвид. — А преди това?

— Не! — той я гледаше в очите. — Мисля, че това е разумен период от време, нали?

— Да. Добре. Обещавам.

— Обещай ми и още нещо — освободи си утре деня, за да бъдем заедно. Тук ще съм до девет вечерта.

— Не мога, Дани. Работя, пък и без това трябва да кажа на шефа си, че напускам след една седмица. — Това не бяха единствените причини и тя добре го знаеше. А сигурно и Дани знаеше, личеше по погледа му. Искаше да прекара деня с него; щеше да бъде твърде напрегнато, той щеше да й припомня прекалено много за самата нея, а тя не бе готова за това.

На следващия ден по обяд Дани мина през склада. Бяха решили да обядват заедно, но в крайна сметка се поразходиха и поговориха около час. В девет същата вечер Дани се качи на самолета в западна посока.

Осем дни по-късно тя тръгна за Ню Йорк. Искаше да се махне от апартамента на госпожа Озбърн колкото се може по-бързо. Искаше да се види с хората, от които избяга миналата есен. Да се запознае с други, нови хора. Щеше да се запише във вечерно училище през пролетта. Искаше изцяло да промени гардероба си. Всички дрехи в гардероба в Ню Йорк сега й изглеждаха прекалено младежки, сякаш бяха от години. В Чикаго разглеждаше магазините и мечтаеше за дрехите, които все още не можеше да си позволи. Единственото нещо, което можеше да си позволи, беше нова прическа.