Патриша Хайсмит
Каръл (14)

Четиринадесета глава

Терез погледна надолу към голямата картонена кутия.

— Не искам да го взема — ръцете й бяха кални. — Ще кажа на госпожа Озбърн да вземе храната, а останалото после да остане тук.

— Донеси го — каза Каръл на излизане от вратата. Носеше надолу купчина от неща, които Терез реши да вземе със себе си в последната минута.

Терез се качи отново горе за кутията. Беше пристигнала преди час — донесе я пощальон — много сандвичи, бутилка вино от боровинки, кейк и пакет, в който беше бялата рокля, която госпожа Семко й беше обещала. Знаеше, че Ричард няма пръст в тези неща, иначе сигурно щеше да има някаква книга или поне бележка.

Една рокля все още лежеше на дивана и килимът беше леко подвит от едната страна, но Терез изгаряше от нетърпение да тръгне. Затвори вратата и забърза надолу по стълбите с кутията, мина през вратата на апартамента на семейство Кели, и двамата бяха на работа, после през апартамента на госпожа Озбърн. Беше си взела довиждане с госпожа Озбърн преди час, когато й плати наема за следващия месец.

Тъкмо затваряше вратата на колата, когато госпожа Озбърн я повика от външните стълби.

— Търсят те по телефона — изкрещя жената и Терез неохотно слезе, мислейки, че е Ричард.

Беше Фил Макелрой, който й се обаждаше, за да я пита за срещата с Харкеви предишния ден. Снощи беше казала на Дани, когато вечеряха заедно. Харкеви не й беше обещал работа, но й каза да се обажда и на Терез й се стори искрен. Беше й казал да отиде в театъра, където наблюдаваше работата по декорите за „Зимен град“. Беше избрал три от картонените й модели. Внимателно ги разгледа и каза, че първият не става, защото бил малко скучен, изтъкна някои непрактични моменти във втория и най-много хареса декора за коридор, който Терез беше започнала вечерта, когато се върна от къщата на Каръл. Той беше първият човек, който погледна сериозно на неконвенционалните й декори. Веднага след това се беше обадила на Каръл, за да й каже за срещата. Разказа на Фил за посещението си при Харкеви, но не спомена за пропадналата работа с Андронич. Не му каза, защото не искаше и Ричард да разбере. Терез помоли Фил да й каже над коя пиеса ще работи Харкеви след това, защото й беше казал, че се двоуми между две и не беше сигурен с коя ще продължи. Имаше шанс да я вземе като помощник, ако се спреше на английската пиеса, за която стана въпрос предишния ден.

— Не мога да ти дам адрес все още — каза Терез. — Знам само, че ще отидем до Чикаго.

Фил каза, че може да й изпрати писмо до поискване.

— Това Ричард ли беше? — попита я Каръл, когато се върна.

— Не, Фил Макелрой.

— Значи Ричард не ти се е обаждал?

— Не, през последните няколко дни. Изпрати ми обаче телеграма тази сутрин — Терез се замисли за момент, после я извади от джоба си и я прочете. „Не съм се променил. Нито пък ти. Пиши ми. Обичам те. Ричард.“

— Мисля, че трябва да му се обадиш — каза Каръл. — Обади му се от къщата.

Щяха да прекарат нощта в къщата на Каръл и имаха намерение да тръгнат рано следващата сутрин.

— Ще облечеш ли тази рокля довечера? — попита Каръл.

— Ще я пробвам. Има вид на булчинска рокля.

Терез облече роклята точно преди вечеря. Стигаше до прасеца й, в талията беше пристегната с дълги бели волани, които отпред бяха избродирани. Слезе долу, за да я покаже на Каръл. Каръл беше в хола и пишеше писмо.

— Виж — каза Терез, усмихвайки се.

Каръл дълго я гледа, после се приближи и разгледа бродерията на талията.

— Това е музеен експонат. Изглеждаш очарователно. Бъди с нея тази вечер, моля те.

— Много е натруфена. — Не искаше да я носи, защото я караше да мисли за Ричард.

— Какъв, по дяволите, стил е това, руски ли?

Терез се изсмя. Харесваше й начинът, по който Каръл ругаеше, винаги небрежно и когато нямаше присъстващи.

— Права ли съм? — повтори Каръл. Терез се качваше нагоре по стълбите.

— За какво да си права?

— Откъде си се научила така да отговаряш? — настоя Каръл, гласът й изведнъж потрепна от ярост.

В очите на Каръл се беше появила бялата светлина, точно както когато Терез отказа да свири на пианото. Това, което я ядоса сега, беше също толкова маловажно.

— Извинявай, Каръл. Явно не те чух.

— Върви — каза Каръл, като се обърна. — Качи се и я съблечи.

Явно Хардж пак беше причината, помисли си Терез. Остана на стълбите за малко, после се качи нагоре. Развърза талията и разкопча копчетата, погледна се в огледалото, после се закопча. Щом като Каръл я искаше с нея, тя щеше да се подчини.

Сами си приготвиха вечеря, защото Флоренс беше излязла в триседмичен отпуск. Отвориха някакви буркани със специалитети, които Каръл каза, че била скрила, и си направиха коктейли точно преди вечеря. Терез си помисли, че Каръл е възвърнала доброто си настроение, но когато започна да си налива повторно, Каръл й каза:

— Мисля, че не бива повече да пиеш.

Терез се поколеба, усмихната. Значи настроението й беше все още същото. Независимо от това какво ще каже Терез или ще направи, то не би променило лошото настроение и Терез си помисли, че виновна е роклята и това, че не знаеше как точно да реагира. След вечеря си взеха ядките и кафето и излязоха на верандата, но там в полумрака почти не разговаряха и на Терез не само й се доспа. Почувства се и доста депресирана.

На следващата сутрин намери книжен плик пред задната врата. Вътре имаше маймунка играчка със сиво-бяла козина. Терез я показа на Каръл.

— О, господи! — каза Каръл и се усмихна. — Джакопо! — взе маймунката и я погали по леко замърсената бяла бузка. — Аби и аз го оставихме на задната седалка в колата — каза Каръл.

— Аби ли го донесе? Снощи?

— Предполагам — Каръл отиде до колата с маймунката в ръце и един куфар.

Терез се сети за снощи. Когато беше задрямала на люлеещия се стол и когато се събуди, наоколо беше невероятно тихо, а Каръл седеше там, в тъмнината, с поглед някъде напред. Каръл сигурно беше чула колата на Аби снощи. Терез й помогна да намести куфарите и одеялцето за крака отзад в колата.

— Защо не е влязла? — попита Терез.

— Такава си е Аби — каза Каръл с усмивка на бързо преминаваща срамежливост, която винаги изненадваше Терез. — Защо не се обадиш на Ричард?

Терез въздъхна.

— Не мога сега. По това време той вече не е вкъщи.

Беше осем и четирийсет, а той почваше училище в девет.

— Обади се на семейството му тогава! Няма ли да им благодариш за това, което ти изпратиха?

— Ще им напиша писмо.

— Обади им се сега и няма да има необходимост да им пишеш. Изобщо, по-добре е да се обадиш.

Госпожа Семко вдигна телефона. Терез похвали роклята и бродерията и й благодари за храната и виното.

— Ричард току-що излезе — каза госпожа Семко. — Ще се чувства ужасно самотен. Вече даже е унил! — Тя обаче се изсмя, силен, висок смях, който изпълваше кухнята, където беше Терез, смях, който щеше да огласи цялата къща и да достигне до празната стая на Ричард на горния етаж. — Добре ли са нещата между теб и Ричард? — попита госпожа Семко и във въпроса й се долови лекото съмнение, но Терез знаеше, че продължава да се усмихва.

Терез каза:

— Да — обеща да пише. После се почувства по-добре, защото се беше обадила.

Каръл я попита дали е затворила прозореца горе и Терез отново се качи да провери, защото не си спомняше. Не го беше затворила и не беше си оправила леглото, но сега нямаше време за това. Флоренс щеше да се погрижи за леглото в понеделник, когато щеше да дойде, за да заключи къщата.

Каръл беше на телефона, когато Терез слезе. Погледна я и се усмихна, след това й подаде телефонната слушалка. Терез веднага позна — това беше Ринди.

— Във фермата на господин Байрон… Ходила ли си някога, мамо?

— Къде е тази ферма, миличка? — попита Каръл.

— При господин Байрон. Има коне. Но не такива, каквито ти харесваш.

— Така ли? Защо?

— Ами, тези са тежки.

Терез се опитваше да чуе пискливия, небрежен глас, който приличаше на гласа на Каръл, но не можеше.

— Ало — каза Ринди. — Мамо?

— Да, тук съм.

— Трябва да свършвам. Татко е готов да тръгваме. — Изкашля се.

— Настинала ли си? — попита Каръл.

— Не.

— Тогава не кашляй в телефона.

— Иска ми се и аз да дойда.

— Не може, защото си на училище. Това лято обаче ще пътуваш.

— Ще можеш ли пак да ми се обадиш?

— По време на пътуването ли? Разбира се. Ще ти се обаждам всеки ден — Каръл взе телефона, седна и продължи да гледа Терез, докато свърши разговорът.

— Звучи много сериозно — каза Терез.

— Разказа ми за вълнуващия вчерашен ден. Хардж й позволил да не ходи на училище.

Каръл беше видяла Ринди онзи ден, спомни си Терез. Явно е било приятно посещение. Разбра го от това, което й каза Каръл по телефона, макар че нищо подробно не беше казала, а и Терез нищо не я попита.

Тъкмо щяха да тръгват и Каръл реши да се обади на Аби. Терез се завъртя из кухнята, защото в колата беше твърде студено.

— Не знам никакви малки градове в Илинойс — казваше Каръл. — Защо пък Илинойс?… Добре, Рокфорд… Ще запомня… Разбира се, че ще се грижа добре за него. Щеше да е добре и ти да дойдеш, малка глупачке… Грешиш, грешиш.

Терез отпи от кафето, което беше останало в чашата на Каръл, отпи оттам, където беше червилото.

— Нито дума — каза Каръл бавно. — Никой, доколкото ми е известно, даже Флоренс. Добре, направи го. Довиждане…

Пет минути по-късно излязоха от градчето, в което живееше Каръл, и поеха по магистралата, отбелязана на картата с червено. Това беше магистралата, по която щяха да се движат, докато стигнат до Чикаго. Терез оглеждаше природата наоколо. Беше й позната, група борови горички отляво, откъдето минаваше пътят за Ню Йорк, високо издигнатото знаме в далечината, маркиращо клуба, към който принадлежеше Каръл.

Терез отвори прозореца си, за да влиза чист въздух. Беше доста студено. Радиаторът топлеше глезените й. Часовникът на таблото показваше десет без петнайсет и тя се сети за хората, които работеха в магазина „Франкенбърг“. По това време те вече бяха вътре. И тази сутрин, и утре сутринта, и следващата, а стрелките на часовника контролираха всяко тяхно движение. Стрелките на часовника на таблото сега не значеха нищо нито за Каръл, нито за нея. Те щяха да правят това, което искаха, щяха да спят, ако им се спеше, щяха да пътуват, ако им се искаше. Помисли си за госпожа Робичек, която сега, в тази минута, продаваше пуловери на третия етаж, отбелязвайки своята петгодишнина в този магазин.

— Защо си толкова мълчалива? — попита Каръл. — Какво има?

— Нищо.

Не й се говореше. Но имаше усещането, че хиляди думи напираха в гърлото й и я давеха. Вероятно само разстоянието, стотиците мили, биха ги отприщили. А може би това, което я давеше, беше всъщност свободата.

Някъде в Пенсилвания слънцето ги огря, но следобед започна да вали дъжд. Каръл ругаеше, но звукът от дъжда беше приятен, барабаненето по предното стъкло и по покрива й харесваше.

— Знаеш ли какво забравих? — каза Каръл. — Шлифер. Трябва да си купя отнякъде.

Изведнъж Терез се сети, че си беше забравила книгата, която четеше. Вътре беше оставила и едно писмо до Каръл, което стърчеше извън книгата. По дяволите! Не беше при другите книги и затова я беше забравила на масата до леглото. Надяваше се, че на Флоренс нямаше да й хрумне да я разглежда. Опита се да си спомни дали беше написала името на Каръл в писмото, но не можа. И чекът. Беше забравила да го скъса.

— Каръл, взе ли онзи чек?

— Чекът, който ти дадох? Ти каза, че ще го скъсаш.

— Да, ама не го скъсах. Все още е под покривката.

— Добре де, няма значение — каза Каръл.

Когато спряха за бензин, Терез искаше да купи тъмна бира, която Каръл понякога харесваше, но в бакалията, която беше непосредствено до бензиностанцията, имаха само обикновена. Купи една кутийка за себе си. После тръгнаха по тесен път встрани от магистралата и спряха. Отвориха кутията със сандвичите, имаше и туршия с копър, сирене и две твърдо сварени яйца. Терез беше забравила да потърси отварачка и сега не можеше да отвори бирата, но пък в термоса имаше кафе. Остави бирата отзад, на пода.

— Хайвер. Колко мило от тяхна страна — каза Каръл, надничайки в сандвича. — Обичаш ли хайвер?

— Не. Бих искала обаче.

— Защо?

Терез видя как Каръл отхапа малко от сандвича, от който беше махнала горната филийка, отхапа оттам, където имаше най-много хайвер.

— Защото тези, които го обичат, наистина го обичат — каза Терез.

Каръл се усмихна и продължи бавно да яде.

— Това е придобит вкус. Придобитите вкусове са винаги по-приятни и от тях по-трудно можеш да се откажеш.

Терез наля още кафе в чашката, от която пиеха и двете. Придобиваше вкус към черното кафе.

— Колко нервна бях първия път, когато държах тази чаша. Донесе ми кафе тогава — първия ден. Помниш ли?

— Помня.

— Как се сети да сложиш сметана?

— Мислех, че ще ти хареса. Защо беше нервна?

Терез я погледна.

— Бях развълнувана заради теб — каза тя, вдигайки чашата. После отново погледна Каръл и забеляза внезапна неподвижност, нещо като шок върху лицето на Каръл. Терез беше виждала това изражение два или три пъти преди, когато й беше намекнала за чувствата си към нея или пък когато й правеше екстравагантен комплимент. Терез не можа да разбере дали Каръл е доволна, или не. Гледаше я как си маха хартията от другата половина на сандвича.

Имаше и кейк, но Каръл не искаше. Тъмнокафяв кейк, какъвто Терез често ядеше, когато ходеше при Ричард. Прибраха всичко в куфарчето, където бяха стековете цигари и бутилката уиски, с такова старание, че Терез би се вбесила, ако го правеше някой друг вместо Каръл.

— Ти нали каза, че си от щата Вашингтон? — попита я Терез.

— Родена съм само, а баща ми живее там. Писах му, че може да го навестя, ако стигнем.

— Той прилича ли на теб?

— Дали аз приличам на него? Да — повече, отколкото на майка ми.

— Някак не мога да си те представя със семейство — каза Терез.

— Защо?

— Защото мисля за теб само като за теб.

Каръл се усмихна, вдигнала главата си, докато караше. И какво?

— Братя или сестри? — попита Терез.

— Една сестра. Предполагам, искаш да разбереш всичко за нея. Казва се Илейн, има три деца и живее във Вирджиния. По-голяма е от мен и не знам дали ще ти допадне. Сигурно ще ти се стори скучна.

Да! Терез можеше да си я представи. Сянка на Каръл с всички нейни черти, но по-неизразителни и по-раздвоени.

Късно следобед спряха в крайпътен ресторант с нарисувано малко холандско селище на предния прозорец. Терез се облегна на парапета и се загледа в рисунката. Имаше рекичка, която започваше от единия край, после се превръщаше в овално поточе и накрая стигаше до вятърна мелница. Дребни фигурки в холандски носии бяха пръснати из селцето, застанали върху зелена трева. Сети се за електрическото влакче във „Франкенбърг“ при щандовете за играчки, което бясно хвърчеше по овалните релси, точно толкова големи, колкото и поточето.

— Не съм ти казвала за влакчето във „Франкенбърг“ — каза Терез на Каръл. — Забеляза ли го, когато…

— Електрическо влакче ли? — прекъсна я Каръл.

Терез се усмихваше, но нещо я притесни. Беше много сложно за обяснение и разговорът им спря.

Каръл поръча супа и за двете. Бяха сковани и премръзнали от колата.

— Чудя се дали наистина това пътуване ще ти достави удоволствие — каза Каръл. — Ти предпочиташ нещата отразени в огледалото, нали? Имаш си свое собствено разбиране за всичко. Като тази вятърна мелница. С теб човек може да се почувства в Холандия. Чудя се дали изобщо ще ти харесат истинските планини и истинските хора.

Терез беше разбита, сякаш Каръл я беше обвинила в лъжа. Явно Каръл искаше да каже, че и по отношение на нея Терез си има собствено разбиране, което не харесваше. Истински хора? Изведнъж се сети за госпожа Робичек. А тя беше избягала от нея, защото беше отвратителна.

— Как изобщо си представяш, че ще можеш да твориш, ако получаваш впечатлението си от втора ръка? — попита я Каръл, гласът й бе нежен, но и безпощаден.

Каръл я накара да се почувства сякаш нищо не беше създала. Сякаш тя самата не беше нищо, нищо повече от струйката дим. Каръл пък беше живяла пълноценно, била е семейна, имаше и дете.

Възрастният човек зад тезгяха се беше запътил към тях. Накуцваше. Застана до съседната маса и кръстоса ръце.

— Ходили ли сте някога в Холандия? — попита той с приятен глас.

Каръл отговори:

— Аз — не. Предполагам, че вие сте били там. Вие ли направихте селцето на прозореца?

Мъжът кимна:

— Отне ми пет години.

Терез забеляза кокалестите му пръсти и слабите му ръце с лилави вени, изпъкващи изпод тънката кожа. По-добре от Каръл можеше да оцени труда на този човек, но не можа нищо да каже.

Мъжът се обърна към Каръл:

— В съседния магазин имат чудесни наденици и шунка, ако искате да опитате нещо наистина пенсилванско. Ние си отглеждаме прасетата, колим ги и ги обработваме тук, на място.

Влязоха в бялата месарница, голяма колкото кибритена кутийка в сравнение с ресторанта… Носеше се апетитната миризма на пушена шунка, примесена с миризма на изгоряло дърво и подправки.

— Хайде да си изберем нещо готово за консумация — каза Каръл, като гледаше нещата в хладилната витрина.

— Хайде да си вземем от това — посочи го на младия мъж с бяла шапка, клекнала върху ушите.

Терез се сети за бакалията, в която бяха с госпожа Робичек, откъдето тя си купи тънко нарязаните парченца салам. Една табелка на стената съобщаваше, че изпращат стоки навсякъде, където клиентът пожелае, и тя си помисли, че може да изпрати една от големите наденици на госпожа Робичек. Представи си удоволствието, с което щеше да отвори пакета с треперещите си ръце и щеше да види колбаса. Дали обаче трябваше, замисли се Терез, да направи такъв жест, който явно бе мотивиран от съжаление или пък вина, или някакво друго извратено чувство? Терез се намръщи, нагазвайки във води без посока и опора, където знаеше, че единственото, което можеше да направи, е да отхвърли собствените си импулси.

— Терез…

Терез се обърна и красотата на Каръл я порази със страшна сила. Каръл я попита дали да купи цяло парче шунка.

Младият мъж й подаде всички пакети и взе двайсетдоларовата банкнота, която Каръл подаде. И Терез си спомни как госпожа Робичек развълнувано подаваше своята банкнота от един долар и монетата от петнайсет цента в онази вечер.

— Виждаш ли нещо друго? — попита Каръл.

— Помислих си, че мога да изпратя нещичко на един човек. Една жена, която работи в магазина. Бедна е и веднъж ме покани на вечеря.

Каръл си прибра рестото.

— Коя е тази жена?

— Всъщност нямам желание да й изпращам каквото и да е — Терез искаше да излезе веднага.

Каръл се намръщи през дима от цигарата си.

— Направи го!

— Не искам. Хайде да тръгваме, Каръл. — Това беше като в кошмар, от който не можеш да избягаш.

— Изпрати го! — каза Каръл. — Затвори вратата и й изпрати нещо.

Терез затвори вратата и избра една от шестдоларовите наденици, след което написа върху картичка: „Това е от Пенсилвания. Надявам се, че ще ти стигне за няколко неделни закуски. С обич — Терез Беливет“.

По-късно в колата Каръл я попита за госпожа Робичек и Терез отговори така, както винаги отговаряше — сбито, с неволна откровеност, което след това винаги я потискаше. Госпожа Робичек и нейният свят бяха толкова различни от Каръл и живота, който тя водеше, че сякаш описваше форма на животинско съществуване. Животът на някакво отвратително грозно чудовище, обитаващо друга планета. Каръл не каза нищо, само питаше и питаше. Не каза нищо и когато вече нямаше какво да попита, но напрегнатото и замислено изражение, с което слушаше, остана на лицето й, дори когато заговориха за други неща. Терез стисна палци в дланите си. Защо позволяваше на госпожа Робичек да я преследва? А сега беше предала усещането и на Каръл и никога нямаше да може да го изличи.

— Моля те, вече никога не споменавай за нея, Каръл. Обещай ми.