Патриша Хайсмит
Каръл (11)

Единадесета глава

— Така безработните си прекарват времето — каза Каръл, като изпъна крака. — Време е Аби да започне пак работа.

Терез нищо не каза. Не беше казала на Каръл за всичко, което си говориха с Аби по време на обяда, във всеки случай повече не искаше да говори за Аби.

— Не искаш ли да седнеш някъде, където ще ти е по-удобно?

— Не — каза Терез. Седеше на кожена табуретка близо до люлеещия се стол, на който седеше Каръл. Преди малко бяха свършили с вечерята и след това се качиха в стая, в която Терез никога преди това не беше влизала, остъклена веранда до стаята в зелено.

— Какво още те притесни от това, което ти каза Аби? — попита Каръл все още с поглед някъде пред нея, надолу към обутите в турскосин панталон крака.

Каръл изглеждаше уморена. Тревогите й бяха свързани с други неща, помисли си Терез, много по-важни от това. — Нищо. Теб притеснява ли те, Каръл?

— Да ме притеснява?

— Тази вечер си някак различна.

Каръл я погледна.

— Въобразяваш си — каза тя и приятният тембър на гласа й отново заглъхна.

Това, което написа снощи, помисли си Терез, няма нищо общо с тази Каръл, то не беше адресирано до нея. Чувствам, че съм влюбена в теб, беше написала, би трябвало да е пролет. Иска ми се слънчевите лъчи да галят косата ми като музикални акорди. Мисля за слънцето като за Бетховен, за вятъра като за Дебюси и за чуруликането на птичките като за Стравински. Ритъмът обаче е само мой.

— Мисля, че Аби не ме харесва — отбеляза Терез. — Струва ми се, че не иска да се срещаме.

— Това не е вярно. Отново си въобразяваш.

— Тя не го каза — Терез се опита да говори спокойно като Каръл. — Беше много мила. Покани ме на коктейлно парти.

— Чие парти?

— Не знам. Каза, че ти няма да си там, така че и на мен не ми се ходеше. Било някъде в покрайнините.

— Къде в покрайнините?

— Не каза. Каза само, че едно от момичетата, които го организират, е актриса.

Каръл остави запалката си върху стъклената маса, при което се чу лек звън. Терез усети, че й стана неприятно.

— Така ли каза? — измърмори Каръл, почти на себе си. — Седни тук, Терез.

Терез стана и седна съвсем близо до люлеещия се стол.

— Не трябва да си внушаваш, че Аби изпитва такива чувства към теб. Познавам я твърде добре и знам, че тя не е способна на това.

— Добре — каза Терез.

— Понякога обаче Аби е невероятно непохватна в начина, по който говори.

Терез искаше да забрави за всичко това. Каръл все още беше толкова различна, толкова дистанцирана, дори и когато я гледаше. Лъч светлина от стаята падаше върху горната част на главата на Каръл, но сега тя не виждаше лицето й.

Каръл я побутна с пръста на крака си.

— Скачай!

Терез обаче стана бавно и Каръл вдигна краката си над главата й и се изправи. После Терез чу стъпките на прислужницата в другата стая. Пълната прислужница, която приличаше на ирландка, облечена в сиво-бяла униформа, влезе с табличка с кафе в ръцете си и разтърси пода на верандата със забързаните си, нетърпеливи, ситни стъпки — цялата изпълнена от мисълта да служи добре.

— Сметаната е тук, мадам — каза, посочвайки каничка, която не се връзваше със сервиза за кафе. Флоренс погледна Терез с безизразните си кръгли очи. На лицето й играеше приятелска усмивка. Беше на около петдесет, с кок, който стоеше на врата й под колосаната бяла платка на шапчицата. Терез не я разбираше, не можеше да определи предаността й. Беше я чула два пъти да споменава името на господин Еърд и начинът, по който говореше, изразяваше привързаност. Терез не знаеше дали е истинска, или просто професионална.

— Ще имате ли нужда от нещо друго, мадам? — попита Флоренс. — Да загася ли лампите?

— Не. Остави ни. Няма да имаме нужда от нищо друго, благодаря. Обади ли се госпожа Риордан?

— Все още не, мадам.

— Кажи, че не съм вкъщи, ако се обади.

— Да, мадам — Флоренс се поколеба дали да продължи. — Чудех се дали сте свършили с онази книга, мадам. Онази за Алпите.

— Иди в стаята ми и я вземи, ако искаш, Флоренс. Мисля, че няма да я довърша.

— Благодаря, мадам. Лека нощ, мадам. Лека нощ, госпожице.

— Лека нощ — каза Каръл.

Докато Каръл сипваше кафе в чашките, Терез я попита:

— Реши ли кога ще тръгнеш?

— Може би след около седмица — Каръл й подаде кафето със сметана вътре. — Защо?

— Ще ми липсваш, разбира се.

Каръл остана неподвижна за малко, след това си взе цигара, последната, и смачка пакета.

— Всъщност, чудех се дали ще искаш да дойдеш с мен. Ти как мислиш? За три седмици или малко повече?

Ето, помисли си Терез, каза го толкова небрежно, сякаш й предлагаше да се поразходят заедно.

— Споменала си пред Аби, нали?

— Да — каза Каръл. — Защо?

Защо? Терез не можеше да изрази с думи болката от това, че Каръл е казала на Аби.

— Ами просто ми се стори странно, че си й казала, преди да говориш с мен.

— Не й казах. Просто й намекнах, че може да те поканя — Каръл се доближи до нея и постави ръцете си върху раменете на Терез. — Нямаш причина да мислиш така за Аби, ако, разбира се, тя не ти е казала още много неща по време на обяда, които ти не ми казваш.

— Не — каза Терез. Не, но всъщност тенденцията си оставаше и това беше още по-лошо. Усети как ръцете на Каръл изоставят раменете й.

— Аби ми е стара приятелка — каза Каръл. — Всичко обсъждам с нея.

— Да — каза Терез.

— Добре де, какво ще кажеш, искаш ли да дойдеш с мен?

Каръл се отдалечи от нея и изведнъж всичко загуби смисъл заради начина, по който я попита, сякаш й бе все едно дали ще отиде с нея, или не.

— Благодаря, но сега не бих могла да си го позволя.

— Няма да са ти нужни много пари. Ще отидем с кола. Ако обаче ти предлагат работа веднага, това вече е друго.

Като че ли пък нямаше да отхвърли работата върху декорите за балет, за да замине с Каръл, да обикаля с нея места, които не беше виждала, да пътуват през реки и планини, без да ги е грижа къде ще ги завари нощта. Терез беше убедена, че Каръл й се присмива, и ненавиждаше това така, както се ненавижда предателство. Тази ненавист прерасна в решение никога вече да не се вижда с нея. Погледна към Каръл, която чакаше отговор с предизвикателство, което беше само частично замаскирано с изражение на безразличие, изражение, което Терез знаеше, че няма да се промени, ако отговорът е отрицателен. Терез стана и отиде до кутията с цигари в едната част на масата. В кутията нямаше нищо друго, освен няколко иглички за фонограф и една снимка.

— Какво е това? — попита Каръл, наблюдавайки я.

Терез разбра, че Каръл беше прочела всичките й мисли.

— Снимка на Ринди — каза.

— На Ринди ли? Дай да я видя.

Терез следеше лицето на Каръл, докато тя гледаше снимката на малкото момиченце със светлоруса коса и сериозно лице с превръзка на коляното. На снимката Хардж стоеше прав в лодка и Ринди скачаше от нея в обятията му.

— Не е много хубава снимка — каза Каръл, но лицето й се беше променило, беше някак по-разнежено. — Отпреди три години е. Искаш ли цигара? Ето тук има. Ринди ще остане с Хардж следващите три месеца.

Терез беше предположила това от разговора с Аби в кухнята онази сутрин.

— В Ню Джърси ли?

— Да. Семейството на Хардж живее в Ню Джърси. Имат голяма къща. — Каръл не бързаше. — Разводът ще бъде след около месец и след март Ринди ще остане с мен до края на годината.

— Така ли? Но ти ще я видиш и преди март, нали?

— Няколко пъти. Сигурно не много често.

Терез видя как Каръл небрежно държи снимката, седнала на люлеещия се стол.

— Няма ли да й липсваш?

— Да, но тя е много привързана и към баща си.

— По-привързана, отколкото към теб?

— Не. Едва ли. Но сега той й е купил козичка, с която да играе. Води я на училище на път за работа всяка сутрин и я взима в четири. Пренебрегва бизнеса си заради нея — какво повече можеш да очакваш от мъж?

— На Коледа не я видя, нали? — каза Терез.

— Не. Нещо се случи при адвоката. Този следобед адвокатът на Хардж искаше да говори и с двамата ни и Хардж беше довел и Ринди. Ринди каза, че на Коледа иска да бъде при семейството на Хардж. Не знаеше, че тази година аз няма да бъда там. Имат голяма елха, която расте пред къщата и винаги я украсяват, така че Ринди беше твърда в решението си. Във всеки случай адвокатът беше доста впечатлен от това, нали разбираш, едно дете иска да прекара Коледа с баща си. И, разбира се, аз не исках да й кажа, че няма да съм там, тя щеше да е разочарована. Пред адвоката така или иначе не можех да го кажа. Достатъчни са машинациите на Хардж.

Терез стоеше, мачкайки незапалената цигара в ръката си. Гласът на Каръл беше спокоен, сякаш говореше с Аби, помисли си Терез. Никога преди Каръл не й беше казвала толкова много неща.

— Адвокатът разбра ли?

Каръл сви рамене.

— Той е адвокат на Хардж, не мой. Така че сега се съгласих да я вземе за три месеца, защото не искам да си я прехвърляме напред-назад. Щом като уговорката е да бъде с мен девет месеца, а с Хардж три, по-добре да започне отсега.

— И ти дори няма да я посетиш?

Каръл доста чака, преди да отговори и Терез си помисли, че изобщо няма да отговори.

— Не много често. Семейството не е много мило. Всеки ден говоря с Ринди по телефона. Понякога тя ми се обажда.

— Защо казваш, че семейството не е мило?

— Аз никога не съм им харесвала. Оплакват се, откакто се запознахме с Хардж. Много ги бива по критиката. Понякога се чудя какъв ли трябва да е човек, за да го одобрят.

— За какво те критикуват?

— Ами например за това, че имах мебелен магазин. Магазинът обаче не просъществува и една година. После за това, че не играя бридж и че не ми харесва. Те подбират дребни, смешни неща, най-несъществените.

— Явно са ужасни.

— Не са ужасни. Човек просто трябва да се приспособи. Знам какво искат, искат празнина, която да запълват. Човек, който вече е запълнен, ги притеснява страшно. Да си пуснем ли музика? Не слушаш ли изобщо радио?

— Понякога.

Каръл се облегна на перваза на прозореца.

— Сега Ринди може да гледа телевизия всеки ден. Страшно би й харесало едно пътуване на запад. Това беше последната кукла, която купувам за нея, Терез. Взех я само защото тя искаше, но всъщност вече е голяма за тях.

Зад Каръл струя светлина от прожектор на летището проблесна в нощта и изчезна. Гласът й се разнасяше спокойно в тъмнината, богат и щастлив. Терез се докосна до дълбините, където Каръл пазеше обичта си към Ринди. Любов по-силна, отколкото към всеки друг.

— Хардж не улеснява нещата, що се отнася до срещите ти с Ринди, нали?

— Така е — каза Каръл.

— Не знам как би могъл да те обича по този начин.

— Това не е любов. Това е принуда. Мисля, че той иска да има контрол над мен. Може би аз бях по-друга. Но всъщност аз никога не съм имала мнение, мое собствено мнение, а винаги съм се подчинявала на неговото. Разбираш ли ме?

— Да.

— Никога не съм го излагала в обществото, а той наистина държи на тези неща. В клуба има една жена, която щеше да е съвсем подходяща за него. Трябваше да се ожени за нея, а не за мен. Животът й е изцяло изпълнен с организиране на малки партита и посещения на най-добрите барове. Тя превърна рекламния бизнес на съпруга си в невероятен успех, така че той с усмивка приема дребните й недостатъци. Хардж не би се усмихнал, а би изтъкнал някаква конкретна причина, от която се оплаква. Имам чувството, че ме избра като килим за хола и направи ужасна грешка. Съмнявам се, че той изобщо може да обича. Обзет е от печалбарство, което всъщност е много близо и до амбицията му. Това, че не може да обича, се превръща в болестно състояние — погледна към Терез. — Може би такива са времената. Ако човек иска, може да извърши расово самоубийство. Човек, който се опитва да достигне собствените си разрушителни изобретения.

Терез нищо не каза. Това й напомни за безбройните разговори с Ричард, който говореше за война, конгресния лов на вещици и за определени хора, които бяха поставени под общ знаменател — омраза. Сега и Каръл. Това докосна най-съкровената част на Терез, където не съществуваха думи като смърт, умиране или убийство. Това бяха думи, свързани с бъдещето, а те сега бяха в настоящето. Неизразена тревога, желание да знае, да знае всичко, и то със сигурност, сега заседнаха на гърлото й и за секунда тя имаше чувството, че се задушава. Мислиш ли, мислиш ли, че вече е започнало? Мислиш ли, че един ден и двете ще умрем и ще бъдем затрити? Но даже и този въпрос не беше достатъчно конкретен. Може би всъщност това не е въпрос, а твърдение: не искам да умра, преди да съм те опознала. Ти по същия начин ли се чувстваш, Каръл? Последният въпрос можеше да го зададе на глас, но не можеше да изрече всичко преди това.

— Ти си от младото поколение — каза Каръл. — Как мислиш ти? — Седна на люлеещия се стол.

— Първото нещо, предполагам, е, че не бива да се страхуваме — Терез се обърна и видя усмивката й. — Усмихваш се, защото мислиш, че аз се страхувам, нали?

— Ти си толкова слаба, колкото и тази клечка кибрит. — Каръл подържа горящата клечка, след като си беше запалила цигарата. — Но поставена при подходящи условия, можеш да подпалиш цяла къща, нали?

— Или пък град.

— Но теб дори те е страх да предприемеш малко пътуване с мен. Страх те е, защото мислиш, че нямаш достатъчно пари.

— Не това е причината.

— Ти имаш странна ценностна система, Терез. Поканих те да дойдеш с мен, защото това ще ми достави удоволствие. Мисля, че и за теб ще е добре, и за твоята работа. Но ти трябва да развалиш всичко, заради някаква си глупава гордост относно пари. Също като чантата, която ми подари. Извън всякаква логика. Защо не я върнеш, ако имаш нужда от пари? Аз нямам нужда от чанта. Предполагам, достави ти удоволствие да ми я подариш. Това е същото, виждаш ли? Само че аз съм практична, а ти не. — Каръл мина покрай нея, после се обърна с лице към нея, с единия крак напред и високо вдигната глава, късата й руса коса приличаше на косата на статуя. — Мислиш, че е смешно, така ли? — Терез се усмихваше.

— Не ми пука за парите — каза тихичко тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами точно това — каза Терез. — Имам достатъчно пари за пътуването. Ще дойда.

Каръл я беше зяпнала. Терез видя как мрачното настроение се изпарява от лицето й и започна също да се усмихва. Усмивка на изненада, примесена с леко недоверие.

— Ами, добре тогава — каза Каръл. — Очарована съм.

— Аз съм очарована.

— Какво промени решението ти?

Дали наистина не се досеща, помисли си Терез и отвърна простичко:

— Ами, ти явно наистина си загрижена дали ще дойда с теб, или не.

— Разбира се, че съм загрижена. Аз те поканих, нали? — каза Каръл, все още усмихвайки се, после се завъртя на пета, обърна гръб на Терез и тръгна към зелената стая.

Терез я гледаше, с ръце в джобове, стъпваща леко с мокасините си. Терез погледна към празното пространство пред вратата. Походката на Каръл щеше да бъде същата, дори ако й беше казала, че няма да замине с нея. Взе чашката с наполовина изпито кафе, после отново я остави. Излезе, прекоси коридора и отиде до вратата на стаята на Каръл.

— Какво правиш?

Каръл се беше навела над тоалетката и пишеше нещо.

— Какво правя ли? — Изправи се и пусна лист хартия в джоба си. Сега се усмихваше, усмивка, която грееше в очите й както в кухнята с Аби онзи ден.

— Нещо — каза Каръл. — Хайде да послушаме малко музика.

— Добре — усмивка засия на лицето й.

— Защо първо не се оправиш за лягане? Късно е, знаеш ли?

— С теб винаги става късно.

— Това комплимент ли е?

— Не ми се ляга тази вечер.

Каръл прекоси коридора и отиде до зелената стая.

— Приготви се. Имаш сенки под очите.

Терез бързо се съблече в стаята с двете легла. Фонографът в другата стая свиреше „Да те прегърна“. После телефонът звънна. Терез отвори горното чекмедже на бюрото. Беше празно. Имаше само няколко мъжки носни кърпи, стара четка за дрехи и един ключ. И няколко листа хартия в единия ъгъл. Терез взе една картичка, това беше стара шофьорска книжка на Хардж. Харджис Фостър Еърд. Възраст: трийсет и седем. Височина: 176 см. Тегло: 70 кг. Коса: руса. Очи: сини. Всичко това го знаеше. Кола: 1950 Олдсмобил. Цвят: тъмносиньо. Терез я върна обратно и затвори чекмеджето. Отиде до вратата и се заслуша.

— Извинявай, Теси, но не можах да дойда — каза Каръл със съжалителна нотка, прокрадваща се в иначе щастливия й глас. — Хубаво парти ли е?… Ами, не съм облечена, пък и съм уморена.

Терез отиде до масичката до леглото и си взе цигара от кутията, която лежеше там. „Филип Морис“. Каръл ги беше поставила там, а не прислужницата, досети се Терез. Каръл не беше забравила, че й харесват.

Гола сега, Терез стоеше права и слушаше музиката. Това беше непозната песен.

Дали Каръл е още на телефона?

— Не ми харесва — чу Каръл да казва, почти ядосана, но с шеговит тон. — Изобщо…

… лесно се живее… когато си влюбен…

— Как мога да знам какви хора са се събрали там? Така ли?

Аби — беше убедена Терез. Изпусна дима, като се позадави от леко сладникавия вкус, и си спомни за първата си цигара, „Филип Морис“, която изпуши на тавана в общежитието в Дома, бяха четири и си я подаваха подред.

— Да, заминаваме — натърти Каръл. — Да, съм. Не усещаш ли по гласа ми?

… За теб… може би аз съм глупак, но е забавно… Хората казват, че ти ме командваш… с едно помахване на ръката… скъпа, великолепно е… те просто те разбират…

Хубава песен. Терез затвори очи, облегна се на полуоткрехнатата врата и наостри слух. Зад гласа се чуваше бавно пиано, ромолене по клавишите. И също бавен тромпет.

Каръл каза:

— Това не засяга никого, освен самата мен, нали?… Глупости! — Терез се усмихна на пламенността, с която говореше.

Терез затвори вратата. На фонографа започваше нова плоча.

— Защо не дойдеш да чуеш Аби? — каза Каръл.

Терез се скри зад вратата на банята, защото беше гола.

— Защо?

— Ела — каза Каръл. Терез навлече халата и излезе.

— Здравей — каза Аби. — Чух, че и ти ще заминаваш.

— Това новина ли е за теб?

Аби говореше така, сякаш имаше намерение да е на телефона цяла нощ. Пожела й приятно пътуване, разказа й за пътищата и за това, колко са ужасни през зимата.

— Ще ми простиш ли грубото държание днес? — попита за втори път. — Нямам нищо против теб, Терез.

— Хайде стига! — извика Каръл.

— Иска пак да говори с теб — каза Терез.

— Кажи на Абигейл, че съм във ваната.

Терез й каза и приключи.

Каръл беше донесла бутилка с две чаши в стаята.

— Какво й става на Аби? — попита Терез.

— Какво имаш предвид? — Каръл наля кафеникав на цвят алкохол в двете чаши. — Мисля, че си е пийнала.

— Знам. Но защо искаше да обядва с мен?

— Ами — има много причини. Опитай това.

— Не разбирам — каза Терез.

— Какво?

— Ами целия обяд.

Каръл й подаде чашата.

— Някои неща няма нужда да се разбират, миличка. — За първи път Каръл я наричаше „миличка“.

— Кои неща? — попита Терез. Искаше отговор, конкретен отговор.

Каръл въздъхна.

— Много неща. Най-важните неща. Опитай това питие.

Терез отпи — сладникаво и тъмнокафяво като кафе, с парливия вкус на алкохол.

— Хубаво е.

— Ти така мислиш.

— Защо го пиеш, след като не ти харесва?

— Защото е различно. Пием за нашето пътуване, така че трябва да е различно — Каръл направи физиономия и допи остатъка.

На светлината на лампата Терез виждаше луничките от едната страна на лицето на Каръл. Изглеждащата бяла вежда беше извита като крило, следващо извивката на челото й. Изведнъж Терез се почувства безкрайно щастлива.

— Каква беше предишната песен с пианото?

— Изтананикай я!

Изсвири с уста част от нея и Каръл се усмихна.

— „Лесен живот“ — каза Каръл. — Стара е.

— Бих искала отново да я чуя.

— Бих искала да си легнеш. Ще я пусна отново.

Каръл отиде в зелената стая, остана там известно време, докато звучеше песента. Терез стоеше до вратата на стаята си, слушаше и се усмихваше.

… Никога няма да съжалявам за годините, които ти дадох… Беше лесно, защото бях влюбен… Щастлив съм, когато правя нещо за теб…

Това беше нейната песен. Така се чувстваше тя, това изпитваше към Каръл. Преди края на песента влезе в банята и пусна водата да напълни ваната. После се потопи в зеленикавата на вид вода, която се плискаше около краката й.

— Хей! — извика Каръл. — Била ли си някога в Уайоминг?

— Не.

— Време е да видиш Америка.

Терез повдигна мократа кърпа и я допря до коляното си. Водата вече беше високо и гърдите й плуваха като нещо плоско по повърхността. Разглеждаше ги и се опитваше да реши как изглеждат.

— Не заспивай там — извика Каръл и по гласа Терез позна, че се занимава с нещо, например седи в леглото и изучава картата.

— Няма.

— Някои заспиват.

— Разкажи ми за Хардж — каза, докато се подсушаваше. — С какво се занимава?

— С много неща.

— Имам предвид бизнеса му.

— Инвестиции в недвижими имоти.

— Какъв човек е? Обича ли да ходи на театър? Обича ли хората?

— Обича малки групички хора, които играят голф — отвърна Каръл тържествено. После на по-висок глас. — И какво друго? Той е абсолютно педантичен към всичко. Но все пак си забрави самобръсначката. Тя е в шкафчето в банята. Ако искаш, а ти сигурно искаш, можеш да я видиш. Трябва да му я изпратя по пощата.

Терез отвори шкафчето. Видя самобръсначката. Вътре имаше и други мъжки принадлежности — козметика за след бръснене и четки за пяната.

— В кое легло спеше?

Каръл се усмихна:

— Не в твоето.

— Мога ли да пийна още малко от това? — попита Терез, сочейки бутилката с ликьор.

— Разбира се.

— Мога ли да те целуна за лека нощ?

Каръл сгъваше пътната карта, свила устни, сякаш щеше да започне да свири, и чакаше.

— Не — каза тя.

— Защо не? — Тази вечер всичко беше възможно.

— Вместо целувка ще ти дам това. — Каръл извади нещо от джоба си.

Беше чек. Терез прочете сумата двеста долара, написани на нейно име.

— За какво са ми?

— За пътуването. Не искам да си харчиш парите, които ще ти трябват, за да си платиш членството. — Каръл си взе цигара. — Няма да са нужни толкова пари, но аз искам да ти ги дам.

— Нямам нужда от тях — каза Терез. — Благодаря. Все ми е едно дали ще изхарча парите за членството.

— Не ми възразявай — прекъсна я Каръл. — Това ми доставя удоволствие, забрави ли?

— Няма да ги взема — знаеше, че отговори грубо, и затова се усмихна леко, като остави чека на масата до бутилката ликьор. Остави го обаче с рязък жест. Искаше й се да обясни на Каръл. Парите нямаха значение, но след като това доставяше удоволствие на Каръл, нямаше как да не ги вземе. — Това хрумване не ми харесва — каза Терез. — Измисли нещо друго — погледна към Каръл. Видя, че тя също я гледа, но по погледа си личеше, че не иска да спори.

— Което ми доставя удоволствие ли? — попита Каръл.

Терез се усмихна широко.

— Да — каза тя и вдигна малката чашка.

— Добре — каза Каръл. — Ще помисля. Лека нощ. — Каръл спря до вратата.

Странен начин да пожелаеш лека нощ в толкова важна нощ, помисли си Терез.

— Лека нощ — каза на свой ред Терез.

Обърна се към масата и отново видя чека. Каръл обаче трябваше да го унищожи, не тя. Пъхна го под тъмносинята ленена покривка на масата, така че да не се вижда.