Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Carol, 1984 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Дафина Христова, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Патриша Хайсмит
Заглавие: Каръл
Преводач: Дафина Христова
Език, от който е преведено: английски
Издател: Intense
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Алианс Принт“
Редактор: Саша Александрова
ISBN: 978-954-783-235-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5843
История
- — Добавяне
Осемнадесета глава
На сутринта лежаха дълго прегърнати. Слънцето, вече огряло стаята, ги затопли, прониквайки през прозореца на хотела в мъничък град, името на който не бяха забелязали. Навън беше навалял сняг.
— В парк „Естес“ сигурно ще е натрупало — каза й Каръл.
— Какъв е този парк?
— Ще ти хареса. Не е като Йелоустоун. Отворен е през цялата година.
— Каръл, не се притесняваш, нали?
Каръл я придърпа по-близо.
— Изглеждам ли ти притеснена?
Терез не се притесняваше. Първото чувство на паника беше преминало. Беше нащрек, но не като вчера следобед след случката в Солт Лейк Сити. Каръл искаше тя да остане с нея, но каквото и да се случеше, щяха да го приемат спокойно. Как беше възможно да те е страх и да си влюбен, помисли си Терез. Двете неща просто не вървяха заедно! Как беше възможно да чувства страх, след като заедно те ставаха по-силни с всеки изминал ден или нощ? Всяка вечер беше различно. Всяка сутрин също. Заедно те притежаваха цяло чудо.
Пътят към парк „Естес“ се наклоняваше надолу. Снежните преспи бяха натрупани от двете страни на пътя, появяваха се светлини, а боровите дървета бяха наредени сякаш под формата на свод над пътя. В селцето имаше дървени къщурки, магазинчета и хотели. Чуваше се музика и хора се разхождаха по осветената улица с високо вдигнати глави, сякаш бяха омагьосани.
— Харесва ми — каза Терез.
— Това обаче не значи, че не трябва да внимаваш за нашия човек.
Наеха един портативен фонограф за стаята и пуснаха плочите, които току-що бяха купили, и онези, които си носеха от Ню Джърси. Терез на няколко пъти пусна „Лесен живот“, а Каръл я гледаше от другата страна на стаята, седнала на страничната облегалка на стола с кръстосани ръце.
— Какви проблеми ти създавам само.
— Каръл!… — опита се да се усмихне Терез. Това беше само моментно настроение, но то я накара да се чувства безпомощна.
Каръл погледна през прозореца.
— Защо не заминахме направо за Европа? Швейцария. Или поне да бяхме дошли тук още в началото.
— Това нямаше никак да ми хареса — Терез погледна жълтата блуза, която беше купила Каръл, и сега беше на облегалката на стола. Каръл беше изпратила същата и на Ринди, но в зелено. Беше купила и няколко чифта сребърни обици, две-три книги и бутилка „Трипъл Сек“. Само преди час те бяха толкова щастливи като се разхождаха по улиците.
— Да не би да ти е подействало уискито, което пи долу? — каза Терез. — Уискито те депресира.
— Наистина ли?
— Повече и от коняка.
— Ще те заведа на най-хубавото място, което познавам от тази страна на Сън Вали — каза тя.
— Какво му е лошото на Сън Вали? — знаеше, че Каръл обича да кара ски.
— Сън Вали просто не е мястото — тайнствено каза Каръл. — Мястото, което знам, е близо до Колорадо Спрингс.
В Денвър Каръл спря колата, влезе в бижутерски магазин и продаде диамантения си годежен пръстен. Терез се притесни от това, но Каръл й каза, че за нея той е без всякаква стойност, а пък така или иначе ненавиждала диаманти. И това бил по-бърз начин да се сдобиеш с пари, отколкото да ходиш и теглиш от банката. Каръл искаше да отседнат в един хотел на няколко мили от Колорадо Спрингс, където беше отсядала и друг път, но промени решението си в момента, в който стигнаха до него. Каза, че много приличал на курорт, и затова отидоха в друг хотел, който загърбваше града и гледаше към планината.
Стаята им беше дълга и широка. Квадратните френски прозорци гледаха към градината, а зад нея бяха червено-белите планини. Тук-таме имаше бяло и в градината, странни малки каменни пирамиди, пейка, боядисана в бяло, и всичко това й придаваше глупав вид в сравнение с величествения релеф, който я обграждаше. Планини върху планини, изпълващи хоризонта сякаш това беше половината свят. Стаята беше в бледожълти тонове, почти като косите на Каръл, имаше и добре подредена библиотечка с някои хубави книги измежду лошите, но Терез знаеше, че докато е тук, няма да прочете нито една от тях. Над библиотечката висеше портрет на жена с голяма черна шапка и червен шал, а на стената до вратата беше закачена кафява кожа, но не истинска. Над нея имаше метален фенер със свещ. Каръл нае и съседната стая. Двете помещения бяха свързани с врата, но те не използваха другата стая дори и за куфарите. Решиха да останат тук седмица или две, ако им хареса.
Сутринта на втория ден Терез отиде да разгледа хотела. Когато се върна, видя Каръл да стои до нощното шкафче. Каръл само я погледна, после отиде до тоалетката, погледна отдолу, а след това огледа дългия вграден гардероб.
— Така, свърших. Сега няма да забравим за това — каза Каръл.
Терез добре знаеше какво търси Каръл.
— Не бях се сетила за това, но мисля, че е загубил следата — каза тя.
— Сигурно обаче вече е стигнал до Денвър — спокойно каза Каръл. Усмихна се, но усмивката й беше разкривена. — Нищо чудно и дотук да отскочи.
Нищо чудно, разбира се. Съществуваше една малка вероятност детективът да ги е видял, когато минават през Солт Лейк Сити, и да ги е проследил. Ако не ги открие в Солт Лейк Сити, сигурно щеше да разпита из хотелите. Сега разбра защо Каръл беше оставила адрес в Денвър, защото всъщност изобщо не възнамеряваше да отседнат там. Терез се просна на фотьойла и погледна Каръл. Каръл си беше направила труда да потърси скрит диктофон някъде, но цялостното й отношение беше надменно. Още с идването им тук тя благоприятстваше проблемите им да се задълбочат. И обяснението, решението на тези противоположни факти се криеше в самата Каръл. Несигурно, бавно и отпуснато тя крачеше из стаята, до вратата и обратно. Равнодушно вдигнатата й глава и нервно опънатите й вежди в един момент изразяваха възмущение, а в друг — спокойствие. Терез огледа стаята — с високия таван, с големия квадратен плосък креват. Стаята, която освен цялата си съвременност, криеше в себе си и странна старомодност. Усещането за предостатъчно въздух в нея, което тя свързваше с американския запад, нещо като свръхголемите каубойски седла, които беше видяла долу в конюшнята. Чистотата също. Каръл продължи да търси скрит диктофон. Терез я наблюдаваше как приближава към нея, все още облечена с пижама и халат. Искаше й се да се втурне към Каръл, да я притисне в обятията си, да я дръпне в леглото и само фактът, че не го прави, я накара да се чувства напрегната, изпълнена със сподавена, безразсъдна възбуда.
Каръл изпусна дима във въздуха.
— Хич не ми пука. Надявам се вестникарите да разберат за това и да натрият носа на Хардж в собствената му каша. Дано изхарчи петдесет хиляди долара покрай тая работа. Искаш ли този следобед да отидем на едно място, което ще те шашне. Пита ли госпожа Френч дали иска да дойде с нас?
Бяха се запознали с госпожа Френч снощи в една от игралните зали на хотела. Нямаше кола и Каръл й предложи да се поразходи с тях.
— Питах я — каза Терез. — Каза, че ще е готова веднага след обяд.
— Облечи си коженото яке — Каръл обхвана лицето й с ръце, стисна бузите й и я целуна. — Облечи го още сега.
Имаха около шест-седем часа път до златната мина „Крипъл Крийк“, през прохода Ног и надолу по планината. Госпожа Френч отиде с тях и през цялото време не млъкна. Беше около седемдесетгодишна, с типичен мерилендски акцент, носеше слухово апаратче и бе готова винаги да слезе от колата и да се изкачи където и да било, въпреки че някой трябваше да й помага във всяка крачка. Терез много се възхити от нея, въпреки че се погнусяваше от мисълта дори да я докосне. Имаше чувството, че ако госпожа Френч падне, щеше да се раздроби на хиляди парчета. Каръл и госпожа Френч разговаряха за щата Вашингтон, който тя добре познаваше, защото там живееше от няколко години с един от синовете си. Каръл я попита нещо, а госпожа Френч започна да разказва за пътешествията си след смъртта на съпруга й, за двамата й синове, единият живеел във Вашингтон, а другият в Хаваи и работел в компания за ананаси. По всичко личеше, че госпожата беше във възторг от Каръл и че щяха да продължат да се виждат до края на престоя им там. Наближаваше единайсет часа, когато се върнаха в хотела. Каръл покани госпожа Френч на вечеря в бара, но госпожа Френч отказа, защото била прекалено уморена и щяла да се задоволи с овесени ядки и топло мляко, които щяла да си поръча в стаята.
— Радвам се, че отказа — каза Терез, когато тя си тръгна. — Предпочитам да сме сами.
— Наистина ли, госпожице Беливет? Какво искаш да кажеш? — попита я Каръл, отваряйки вратата на бара. — По-добре седни и ми кажи.
Но те не останаха сами в бара повече от пет минути. Двама мъже, единият — Дейвид, а другият с име, което Терез за пръв път чуваше, дойдоха на масата и попитаха дали могат да останат при тях. Бяха същите двама, които предишната вечер в игралната зала поканиха Каръл да играе карти с тях. Снощи Каръл отказа, сега обаче каза:
— Разбира се, заповядайте…
Каръл и Дейвид разговаряха за интересни неща, но Терез беше седнала така, че не можеше да се включи в разговора им. Мъжът до нея искаше да говорят за нещо друго — пътешествие с кон, което току-що беше приключил около Стиймбоут Спрингс. След вечеря Терез очакваше Каръл да й даде знак да тръгват, но тя все още не беше свършила разговора. Терез беше чела някъде, че човек е щастлив, когато неговият обект на влюбване е също привлекателен и за другите. Явно обаче с нея не беше същото. Каръл от време на време й хвърляше по един поглед и й намигаше. Терез остана така през целия този час и половина, успявайки да се държи мило, защото знаеше, че Каръл би искала това от нея.
Хората, които присядаха на тяхната маса в бара или в трапезарията, не я дразнеха, колкото госпожа Френч, която излизаше с тях почти всеки ден. Едно гневно възмущение, от което Терез се срамуваше, възмущение, което се надигаше у нея всеки път, когато някой им пречеше да бъдат сами.
Но имаше и дни, в които излизаха сами в планината, като поемаха накъдето им видят очите. Един ден се озоваха в малко градче, което им допадна, и останаха да пренощуват там, без пижами, без четки за зъби, без минало и без бъдеще, и нощта се превърна в един от онези острови във времето, запечатан някъде в сърцето или спомените, непокътнат и абсолютен. Или може би беше просто щастие, помисли си Терез, пълно щастие, което беше такава рядкост, че много малко хора успяваха да го усетят. Но пък, ако беше просто щастие, тогава то беше преминало отвъд нормалните граници и се беше превърнало в нещо друго, в необикновено бреме, така че дори чашата кафе й натежаваше в ръката, скоростта на котката, прекосяваща градината отдолу, и тихият сблъсък между два облака й изглеждаха повече, отколкото можеше да понесе. И тъй, както преди месец не можеше да разбере внезапния прилив на щастие, тя не можеше да осъзнае състоянието си сега, което се явяваше като последица. Често то беше по-скоро болезнено, отколкото приятно, и от време на време се страхуваше, че е направила сериозна и уникална грешка. Понякога толкова се страхуваше, като че си беше счупила гръбнака. Често някакъв вътрешен глас я караше да каже на Каръл за това, но думите се изпаряваха още преди да е започнала от страх и от недоверие в собствените й реакции. Опасението, че реакциите й не са адекватни, я объркваше.
Сутрин те обикновено отиваха някъде в планината, оставяха колата и се изкачваха нагоре по някой хълм. Караха безцелно по зигзагообразни пътища, които приличаха на бели тебеширени линии, свързващи една планина с друга. Отдалече човек можеше да види стърчащите върхове, окъпани в облаци, които летяха в пространството и бяха по-близо до небето, отколкото до земята. Любимото място на Терез беше магистралата над „Крипъл Крийк“, където пътят изведнъж се долепваше до ръба на огромна падина. Стотина метра надолу се простираше малко изоставено миньорско селище. Тук окото и мозъкът си правеха взаимно номера, защото беше невъзможно да прецениш точно пропорциите там долу, беше невъзможно да ги сравниш с която и да е човешка мярка. Ако протегнеш ръката си, тя самата щеше да изглежда джудже или пък необичайно огромна. Самото селище заемаше една малка част от падината, като една обикновена случка, заложена в неизмерния обхват на мисълта. Окото плуваше в пространството, връщаше се да почине на мястото, което приличаше на кибритена кутия, и се дивеше на сътворената от човека бъркотия в малкото селище.
През цялото време Терез беше нащрек за мъжа с бръчки около устните, докато Каръл това не я вълнуваше. Тя дори и не спомена повече за него от онзи втори ден в Колорадо Спрингс, а оттогава вече бяха минали десет дни. Ресторантът на хотела беше известен, все повече нови хора го посещаваха и Терез непрекъснато се оглеждаше. Не очакваше да го види, но това беше вид предпазна мярка, която за нея се бе превърнала в навик. А Каръл не обръщаше внимание на никой друг, освен на Уолтър, сервитьора, който ги обслужваше и всяка вечер идваше да ги попита какъв коктейл биха желали. Много хора заглеждаха Каръл, защото тя беше най-привлекателната жена там. Терез се чувстваше толкова горда и щастлива, че очите й бяха непрекъснато в Каръл. Докато четеше менюто, Каръл я подбутваше с крак под масата, за да я накара да се усмихне.
— Какво ще кажеш да отидем в Исландия през лятото? — питаше Каръл, ако седяха на масата и в началото нямаше какво да си кажат. Бяха решили да разговарят главно за пътувания.
— Защо трябва да избираш толкова студени места? А кога ще работя?
— Не бъди толкова загрижена. Да поканим ли госпожа Френч? Мислиш ли, че ще има нещо против, ако си държим ръцете?
Една сутрин пристигнаха три писма — от Ринди, Аби и Дани. Това беше второто писмо от Аби, но в него нямаше нищо ново и на Терез й направи впечатление, че Каръл отвори първо писмото на Ринди. Дани й пишеше, че все още очаква резултатите от две интервюта за работа. Пишеше още, че Фил бил казал, че Харкеви щял да работи върху английската пиеса „Нерешителност“ през март.
— Чуй това — каза Каръл. — „Видя ли в Колорадо броненосци? Можеш ли да ми изпратиш един, защото хамелеонът избяга. Татко и аз обърнахме цялата къща, но не го намерихме. Но ако ми изпратиш броненосец, той ще бъде достатъчно голям, за да не се изгуби.“ Нов ред. „Получих отличен по правопис, но четири по аритметика. Ненавиждам аритметиката. Мразя и учителката. Е, трябва да привършвам. Целувки на теб и Аби. Ринди. P.S. Благодаря ти за ризата. Татко ми купи ново колело с две колела, за което каза на Коледа, че съм още малка. Но аз не съм малка. Хубаво колело е.“ Точка. Какъв е смисълът? Хардж винаги може да бъде по-добър от мен — Каръл остави писмото от Ринди и взе това от Аби.
— Защо Ринди пише: „Целувки на теб и Аби“? — попита Терез. — Да не би да мисли, че си с Аби?
— Не — Каръл спря да отваря писмото. — Явно си мисли, че кореспондирам с Аби.
— Хардж не би й казал, нали?
— Не, миличка — Каръл вече бе заета с писмото от Аби.
Терез стана, прекоси стаята, застана до прозореца и се загледа в планините. Помисли си, че трябва да пише на Харкеви този следобед и да го попита дали има някаква възможност да получи асистентското място за пиесата през март. Започна да съчинява писмото в главата си. Планините отсреща приличаха на величествени червени лъвове, забили носове един в друг. На два пъти чу Каръл да се смее, но този път не прочете нищо от писмото на глас.
— Някакви новини? — попита Терез, когато Каръл свърши.
— Не, никакви.
Каръл я учеше да кара по пътищата в полите на планината, където рядко минаваха коли. Терез възприемаше бързо, по-бързо от всякога и след няколко дни Каръл й даде да шофира в Колорадо Спрингс. В Денвър се яви на изпит и взе книжка. Каръл каза, че ако желае, може да кара през половината път обратно към Ню Йорк.
Той седеше сам, отляво на Каръл, зад гърба й по време на вечеря. Терез се задави без видима причина и остави вилицата си. Сърцето й започна да бие толкова бързо, че едва не хвръкна. Как не го беше забелязала по-рано? Вдигна очи към Каръл и видя, че и тя я гледа, четейки мисълта й с големите си сиви очи, които вече не бяха така спокойни, както преди минута. Каръл спря по средата на нещо, което беше започнала да казва.
— Вземи си цигара — предложи й тя и запали. — Не знае, че си го разпознала, нали?
— Не.
— Не го оставяй да разбере — усмихна й се Каръл, запали собствената си цигара и погледна в обратната посока, на тази, в която беше детективът. — Запази спокойствие — продължи със същия равен тон.
Лесно беше да се каже. Преди си мислеше, че ако го срещнат, щеше да може да го погледне спокойно, но какъв беше смисълът, след като се чувстваше като ударена с гюле.
— Тази вечер няма „Печена Аляска“ — каза Каръл, като гледаше менюто. — Това направо ми къса сърцето. Знаеш ли какво ще си поръчаме? — Извика сервитьора: — Уолтър!
Уолтър дойде усмихнат, радостен да ги обслужи, както всяка вечер.
— Да, госпожо!
— Два пъти „Реми Мартен“, ако обичаш, Уолтър.
Конякът помогна малко. Детективът не ги погледна нито веднъж. Четеше си книга, която беше подпрял на металната кутия за салфетки, и даже Терез усети съмнение. Съмнение, както и в кафенето извън Солт Лейк Сити, несигурност, която беше по-ужасяваща от истината, да знае, че това беше със сигурност той.
— Трябва ли да минем през неговата маса, Каръл? — попита Терез. Зад нея имаше врата, която водеше до бара.
— Да. Точно така ще излезем — Каръл повдигна вежди и се усмихна, както правеше всяка вечер. — Не може нищо да ни направи. Мислиш, че ще извади пистолет ли?
Терез я следваше. Минаха на няколко сантиметра от мъжа, който продължаваше все така задълбочено да чете. Пред нея тя видя как Каръл поздравява грациозно госпожа Френч, която седеше на масата сама.
— Защо не дойде при нас? — попита я Каръл и Терез се сети, че жените, с които госпожа Френч вечеряше, бяха заминали днес.
Каръл остана за няколко минути да говори с госпожа Френч, а Терез й се възхищаваше, но тъй като самата тя не можеше да остане там, тръгна и изчака Каръл пред асансьорите.
Горе в стаята Каръл откри диктофона, закрепен в ъгъла под леглото. Взе ножиците и с две ръце преряза жицата, която минаваше под мокета.
— Мислиш ли, че хората от хотела са го пуснали тук? — попита ужасена Терез.
— Сигурно е използвал шперц — Каръл дръпна малката черна кутийка с жица накрая и я пусна на пода.
— Погледни, прилича на плъх — каза тя. — Това е портрет на Хардж.
Изведнъж лицето й почервеня.
— Къде ли води жицата?
— В някоя стая, където заспива. Сигурно от другата страна на коридора. Благословени да са тия мокети, под които можеш да поставиш всичко.
Каръл ритна диктофона към средата на стаята.
Терез гледаше малката квадратна кутийка и си представи как снощи тя беше попивала всяка тяхна дума.
— Откога ли стои там?
— Откога мислиш, че той е тук, без да си го забелязала?
— Най-рано от вчера — но веднага след като го каза, разбра, че може и да греши. Не можеше да види всеки човек в хотела.
Каръл клатеше глава.
— Едва ли му е отнело близо две седмици, за да ни проследи от Солт Лейк Сити дотук. Не, просто е решил да вечеря с нас тази вечер — Каръл се обърна с гръб към библиотечката. В ръката си държеше чаша коняк. Червенината беше напуснала лицето й. Сега дори се усмихваше на Терез.
— Недодялан мъж — каза Терез. Седна на леглото, подложи възглавница зад гърба си и се облегна назад. — Е, май тук се задържахме предостатъчно, не мислиш ли?
— Кога искаш да отпътуваме?
— Може би утре. Ще приготвим багажа си сутринта и ще тръгнем следобед. Какво ще кажеш?
По-късно се качиха в колата и тръгнаха на запад в тъмната нощ. Терез си помисли, че едва ли щяха да продължат пътуването си след тази случка. Не можеше да потуши паниката, която я обземаше, паника, причинена от нещо, което беше вече станало, нещо случило се отдавна, не сега, не това. Чувстваше се неловко, но не и Каръл. Каръл не само че се правеше на смела, но явно наистина не я беше страх. Каза само, че мрази да бъде шпионирана.
— И още нещо — каза тя. — Опитай се да разбереш каква кола кара.
Същата вечер те обсъдиха маршрута за следващия ден. Говореха сякаш бяха непознати, помисли си Терез, тази нощ нямаше със сигурност да бъде като предишната. Когато се целуваха за лека нощ, Терез почувства взаимното им отпускане, този странен отклик, сякаш телата им бяха изградени от някакъв материал, който, взет заедно, неминуемо създава страст.