Мелиса Ландърс
Звезден полет (8)

Осма глава

Доран се препъна два пъти, докато тичаше към машинното помещение, но инструментите бяха стиснати под мишницата му толкова здраво, колкото всяка топка, която бе носил към головата линия на терена. Ако имаше начин да накарат тази таратайка отново да тръгне, той беше готов на всичко, за да помогне това да се случи. Нямаше намерение днес да яде цианид.

Той се спря пред отворената врата и срещна погледа на Солара. Повредата сигурно беше сериозна, защото тя стоеше неподвижна, стиснала парче метал в едната си отпусната ръка, а в очите й блестяха сълзи. Свистенето на движещите се части в съседната стая заглушаваше шума от дишането й, но гърдите й се надигаха и отпускаха достатъчно бързо, така че Доран разбра, че ако тя не излезе от това състояние, ще припадне.

— Какъв е проблемът? — попита той колкото може по-внимателно. Искаше да й изкрещи, да й каже да престане да стои така и да направи нещо, по дяволите, но очевидно тя беше достатъчно притеснена. Ако я притиснеше още малко, можеше напълно да изключи.

Солара не помръдна, само погледна към частта от двигателя в ръката си.

— Един от лостовете се е счупил.

— Можеш ли да го поправиш?

— Да. — Тя кимна и по бузата й потече една сълза. — Ако имах шест часа.

— Направи нещо временно — каза той. — Поправката няма нужда да е завинаги, само докато се измъкнем от тук.

Тя вдигна изцапаната с масло част, за да му я покаже.

— Без този лост няма какво да крепи ускорителя към двигателя. Не мога да поправя това с изолирбанд.

— Можеш ли да го закрепиш на мястото му?

— Не и когато двигателят работи. В момента е изключен.

По високоговорителя се чу гласът на капитана.

— Някакъв напредък?

— Работим по въпроса — отговори Доран в момента, в който Солара каза „Не“.

— Не ви притискаме — каза Роси. — Но всеки момент ще се сдобием с много неприятна компания.

— Дайте ни една минута — извика Доран и хвана Солара за ръцете над лактите. Тя несъмнено беше умна и находчива. В момента й трябваше малко повече увереност. В един кратък миг му хрумна, че това може би нямаше да е проблем, ако не я беше мачкал толкова много години, но той отхвърли тази мисъл и я разтърси окуражаващо.

— Чуй ме — каза той. — Гледах те, когато поправяше гравитационния механизъм. Ти се гениална. Ще се справиш и с това.

— Това е различно. Той не беше счупен.

— Единствената разлика е стресът този път. Ако не беше изпаднала в такава паника, вече щеше да си го оправила. Искам да си поемеш въздух, да го задържиш, да преброиш до десет и да опиташ отново. — Той я стисна по-силно. — Става ли?

Тя кимна, изду бузи и задържа дъха си, докато той броеше от десет до едно. Доран знаеше, че Дейва ги наближават, но пропъди страха си и се съсредоточи в единствения им шанс за оцеляване — да върне Солара обратно в играта.

— Готова ли си? — попита той, когато стигна до едно.

— Мисля, че да — издиша всичкия въздух тя.

— Можеш да го направиш — напомни й той. — Какви са трудностите?

След като помисли малко, тя взе едни клещи от комплекта с инструментите си и ги насочи към двигателя.

— Първо трябва да извадя лоста, който се е счупил вътре в ускорителя.

Звучеше лесно.

— Аз ще го направя. Ти ще се заемеш със следващото препятствие.

Той взе клещите и коленичи на пода, за да извади счупения лост. Изваждането му беше почти като изваждането на треска — една много мазна, хлъзгава треска с размерите на палеца му. Когато извади лоста, Солара беше измислила временен заместител.

— Не е толкова широк, колкото трябва — каза тя, докато въртеше дръжката на един ключ около края на счупения ускорител. — Но може да издържи няколко часа.

— Докладвайте! — изрева интеркомът.

— Почти сме готови — извика Солара. — Още една минута…

— Нямаме толкова време — изрева капитанът и корпусът се изпълни с противен звук, който сякаш идваше от корабна сирена. — Опитват се да се скачат. Така че сега или никога.

Солара притича до двигателя и постави ускорителя на мястото му, след това щракна и двете закопчалки върху удължаващите лостове.

— Ако са достатъчно близо, за да се скачат — извика тя на капитана, — тръстерите ни ще ги отблъснат. Пали!

Двигателят започна да се върти шумно, все по-бързо и по-бързо, докато отделните му части се превърнаха в неясно сиво петно. Малкото пространство се изпълни с непоносима горещина. Доран излезе в трюма, а когато и Солара го последва, той хлопна вратата зад двамата.

— Запуши си ушите — извика тя през шума.

Закри ги части от секундата преди да прозвучи ужасен писък и подът да изчезне под краката му. Той се плъзна по гръб и се удари в стената, оставайки залепен за нея от самата сила на скоростта, заплетен на топка със Солара, докато корабът се изстрелваше напред като куршум от пушка.

Доран затвори очи, наслаждавайки се на шумовете.

Ускорението никога не му бе харесвало толкова.

* * *

Тази нощ, когато капитанът беше приземил кораба в още едно ужасно скривалище, Доран и екипажът се събраха в дневната, за да измият ужаса на деня с топъл „Кристалин“. Но въпреки възглавниците на столовете и представата за камина с пращящ огън, те изобщо не се чувстваха уютно.

— Кротуваха си месеци наред — обади се капитанът от мястото си, докато галеше абсурдното същество, което наричаше захарна мечка. Ейкорн седеше на дланта му, навила дългата си опашка около палеца му, без да знае колко близо е била този ден до това да гризне от едно отровно лакомство. — Какво правеха на Песирус?

— Може да са ни чакали — отговори Рени. — Знае се, че всяка година доставяме сиропа.

На Доран му беше омръзнало да се мъчи да получи отговори със заобикалки. Щом Солара не питаше, щеше да го направи той. Наведе се напред и погледна капитана право в очите.

— Кои са тези Дейва и защо ви преследват?

При този въпрос капитан Роси прибра „бебчето“ си в джоба, сякаш искаше да я защити.

— Когато искаш някого мъртъв, намираш наемен убиец — изрече тихо той. — Когато искаш някой да пищи, докато гласните му струни се скъсат, наемаш Дейва.

Солара вдигна поглед от мястото, където беше седнала на пода, превита над ускорителя на кораба с поялник в едната ръка и счупения лост в другата.

— Значи са убийци?

— Предполагам, че може да се нарекат и така — отговори капитанът. — Понеже все пак убиват хора.

— Накрая — добави Рени.

— Кого от вас преследват? — попита Доран, оглеждайки стаята. Касия и Кейн не говореха много. Двамата седяха до масата за игра и всеки от тях се взираше в картите в ръцете си, но все още не бяха започнали да играят. Очите на Кейн изглеждаха особено потайни и никога не се спираха върху лицето на човека срещу него за повече от секунда. Доран залагаше на него. Може би с мазната си усмивка бе прелъстил жената на погрешния човек.

— Не знаем — отговори капитанът. — Но това няма значение.

— Защо?

— Защото току-що изпържихме корпуса им и ги запратихме в пространството. Благодарение на теб — усмихна се капитанът към Солара.

— Заслугата не е само моя — възрази тя. — Ако Доран не беше запазил спокойствие…

— Значи ми казвате, че целият кораб е набелязан? — прекъсна я Доран.

— За унищожаване — кимна капитан Роси.

— И още по-лошо — измърмори Касия зад картите. — Ако Дейва те хванат, смъртта ще ти се струва като отиване до магазина за бонбони.

— Как изглеждат? — попита Солара, взирайки се в корабните работници. — Изобщо не видях от кого бягаме.

Доран зачака отговора.

Кейн се обади за първи път, въпреки че погледът му не се отдели от картите.

— Можеш да ги различиш по металните топчета по слепоочията им. — Той потупа с пръст главата си отстрани. — Блокери на префронталната кора на главния мозък. Потиска онази част от мозъка, която контролира вината и съпричастието.

Солара зяпна с отворена уста.

— Това е…

— Тревожно — довърши Доран.

— И затова вършат толкова добре работата си — каза Кейн.

Това беше достатъчно. Доран щеше да се махне от тази таратайка колкото можеше по-скоро.

— Още колко време ще сме тук? — обърна се той към Солара.

Тя изключи поялника и огледа лоста, който току-що беше закрепила.

— До сутринта. Искам да подсиля и другата страна.

— Колко далече е най-близката станция? — попита той капитана.

— От тук са няколко дни — отговори Роси.

— Хубаво. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Солара стана от пода и му направи знак да я последва.

— Извинете ни — каза тя на останалите. — Двамата с Доран трябва да обсъдим някои подробности от договора, защото се разделяме преди Обсидиан.

Той нямаше представа какво иска да каже с това, но тъй като не искаше да прекара вечерта в компанията на бегълци, белязани да умрат, с удоволствие я последва в стаята им. Вратата едва се беше затворила, когато тя се нахвърли върху него.

— Идеята е лоша — прошепна яростно тя. — Трябва да тръгнем в обратната посока, далече от там, където злата ти приятелка мисли, че отиваме.

— Не е зла! Линията беше сигурна и аз й имам доверие — извъртя очи Доран.

— Е, а аз не — каза Солара. — И не само твоята глава е на дръвника. Както посочи твоята розовокоса принцеса, аз имам досие. Знаеш ли какво ще стане, ако ме хванат?

— Да, ще отидеш в затворническа колония. Което, ако не греша, е за предпочитане пред смърт чрез изтезания.

— Не особено.

— Не познаваш Ейва. Тя няма да каже на никого.

— Ти наистина си като дете — поклати глава Солара.

Гневът му пламна и гореща вълна заля лицето му.

— Няма да променяме курса, така че млъкни.

Той й обърна гръб и започна да рови из касите с покупките — които на практика бяха негови, — търсейки ценни неща. Пазителите на Реда сигурно бяха замразили авоарите му и пречеха на баща му да изпрати помощ, затова трябваше да бъде по-находчив, ако искаше да намери начини да стигне до Обсидиан.

— Не пипай нещата ми — нареди тя. — Ще ти дам пари.

Щеше да се засмее, ако дробовете му не се бяха стегнали в гърдите му. Лъжливо обвинение и заплаха от надвиснала смърт можеха да имат този ефект.

— Колко щедро от твоя страна — каза той и проблясък на лъскав плат привлече погледа му. Той приглади копринената материя. Каквото и да беше, изглеждаше скъпо. — Това вечерна рокля ли е?

— Не е важно — тя грабна капака на касата от ръката му и го затръшна, като едва не го удари по пръстите. — Трябва да се съсредоточиш. С една шепа чипове няма да стигнеш далече. А след това какво? Дори и ти не можеш да се оправяш само с хубостта си. Не и тук.

Думите й разбудиха притесненията, които вече бълбукаха в стомаха му, но той сви рамене с престорено безразличие.

— Ако баща ми не ме посрещне на станцията, просто ще отида на Обсидиан. Там имам скрит частен кораб. Това беше планът от самото начало. Трябваше да го намеря и след това да отида на място, чиито координати ми даде баща ми.

Скри от нея, че координатите са в далечните райони. Вече беше споделил прекалено много и не искаше тя да го моли да я закара до там. Идеята Солара да му бъде постоянна спътница на кораба накара окото му да започне да потрепва.

— Транспортът е най-малкият ти проблем — каза тя. — Ако Слънчевата лига иска да те екстрадира, вероятно има награда за главата ти. Замислял ли си се за това?

Не, не се беше замислял. А сега сърцето му заби толкова силно сякаш искаше да изскочи.

— Хайде, Доран. Използвай ума си.

— Какво предлагаш? — сопна се той. — Понеже ти имаш всички отговори, очевидно.

Тя седна на края на леглото и каза:

— Остани тук.

— С теб?

— На „Банши“ — поясни тя сякаш имаше разлика. — Пътуването ти вече е платено. А и екипажът не обича Пазителите на Реда.

— Същият този екипаж, за който каза, че може да иска откуп за мен? Тези, които са мишена за група садистични терористи? Предлагаш да се доверя на тях?

— По-добре дяволът, когото познаваш…

— Ще поема риска — реши той. Ако не друго, поне щеше да се отърве от онези Дейва.

Солара направи физиономия, която казваше „Погребението си е твое“, след това легна с ръце под главата си.

— Е, какво си направил? — попита тя. — И не ми казвай пак, че си невинен, защото не ти вярвам.

— А ти какво си направила? — попита Доран и посочи към покритите с ръкавиците й кокалчета.

Както обикновено, този въпрос я раздразни.

— Не е твоя работа.

— В такъв случай и аз съм невинен — каза той с язвителна усмивка.

Тя въздъхна разочаровано и се обърна към стената.

Въпреки че Солара не му вярваше, Доран бе казал истината. Той винаги бе стоял далече от неприятностите заради акционерите на Сполдинг. Не можеше да преброи отказаните покани за уикенди с приятели в градовете с червените фенери, където няколкостотин кредита можеха да купят достатъчно поквара, за да му стигне за цял живот. А това дори не беше и незаконно. Освен това беше завършил с отличие най-престижния колеж в Тексас, като през това време играеше и в университетския футболен отбор и беше на стаж в компанията на баща си.

Обвинението сигурно беше някаква грешка.

— Защо Обсидиан? — попита Солара. — Това не е място, където отиват бегълците, за да се скрият.

Отново трябваше да признае, че е права. Плажовете на Обсидиан привличаха повече туристи от планетата Дисни. Но баща му беше оставил там кораба и ако Доран не успееше да се свърже с него и да направят друга уговорка, щеше да се наложи да отиде там.

— Не знам всички подробности, но тази задача е супер важна. Баща ми каза, че не може да я повери на никого другиго.

— Звучи ми тайнствено — обърна се с лице към него Солара.

— Всъщност не — отговори той. — Част от стажа ми беше да посещавам нови планети и да донасям мостри от руди за изследване. Компанията не говори много за тези мисии заради конкуренцията.

— Но не мислиш ли, че съвпадението е подозрително? Откъде знаеш, че тази задача не е свързана с обвинението ти?

— Защото баща ми няма да ми причини това — каза той. — А и няма нужда да правим нищо незаконно, след като вече контролираме доставките на гориво за Лигата.

— Успелите хора също могат да станат алчни. Винаги искат повече.

Двуличието в това изявление го стресна толкова, че не можа да не се разсмее.

— Ти носиш огърлица буквално направена от откраднатите от мен пари и ми четеш лекции за алчността?

Солара седна толкова бързо, че Доран си помисли, че може да се нахвърли върху него. Той се отдръпна назад, но тя остана на леглото и вдигна двете си ръце над главата, за да развърже кожената каишка.

— Ето — каза тя, бутайки огърлицата в ръцете му. — Твоя е.

Доран взе горивните чипове, преди да е променила решението си.

— Това не значи, че вече сме равни — изрече той, докато ги напъхваше в джоба си.

— О, ние никога няма да сме равни. — В очите й проблесна някаква злокобна мисъл. — Но това няма да ми попречи да опитвам — каза тя, облегна се на възглавницата и добави: — Донеси ми чаша чай.

— Моля?

— Чай — повтори тя. — Веднага.

— Вземи си сама проклетия чай.

— Доран, във всеки нормален ден ми се иска да те бутна пред бърз трамвай — предупреди го тя. — Но днес ми отнеха възможността да пия ароматни плодове и ми дадоха капсула за самоубийство. Така че не ме подлагай на изпитание.

— Добре — отговори той и стисна челюсти. — Искаш чай? Ще го направя наистина специален, само за теб.

Доран се втурна ядосано към кухнята и започна да рови из чекмеджетата, докато намери пакетче чай. Никога по-рано не беше приготвял чай, но разбираше основната идея — напълваш чаша с гореща вода и потапяш пакетчето няколко пъти в нея. След десет минути се върна в стаята им с тенекиена чаша в ръка.

— Изпий го — рече той, след което се наведе към нея и добави: — Предизвиквам те.

Чаят не беше замърсен, но нямаше нужда тя да го знае.

Солара му върна чашата с почервеняло от гняв лице. Нямаше да го учуди, ако от ушите й беше започнала да излиза пара.

— Нямам търпение да си тръгнеш — изрече с усилие тя.

— Е, значи все пак имаме нещо общо — отговори Доран.