Мелиса Ландърс
Звезден полет (5)

Пета глава

Вечерята се състоеше от зрял боб, сварен в рехидратирани домати. Солара можеше да познае, че храната е възстановявана, защото в редки случаи фермери бяха дарявали пресни, макар и наполовина изгнили продукти на епархията. Дори и наранени и презрели, доматите в естественото им състояние бяха изпълнени със сладост и имаха силен аромат, който процесът на рехидратиране не можеше да запази. Въпреки това изяде вечерята си, без да се оплаква. Беше къде-къде по-добре от ястие от соя, евтин овесен хибрид с вкус на вода от измити чинии.

Капитанът се намръщи към недокоснатата купа боб до нейната.

— Къде е прислужникът ти? Всички се хранят…

— Заедно — довърши тя, избягвайки черния му поглед. Разбра, че очите му са истински, но когато погледнеше в тях, все още се чувстваше притеснена. — Казах му.

Скоро след това Доран се присъедини към тях, оповестявайки присъствието си, като пусна чувал с горивни чипове на пода.

— Това са всичките — каза той и издиша тежко. — Десет хиляди. Лично ги преброих.

— Преброил си ги? — попита капитанът. — Защо не използва машината?

— Машината? — вкамени се Доран.

— Търговския кантар — обясни Кейн от далечния край на пейката. — Никога нямаше да успеем да свършим каквото и да било, ако брояхме чиповете на ръка. Казах го на Лара.

— Но невинаги са калибрирани правилно — обясни Лара, отбягвайки ядосания поглед на Доран. — Исках да съм сигурна, че капитанът ще си получи уговореното.

Изсумтявайки недоверчиво, Доран седна на мястото си. Той погледна към купата с боба, а след това огледа масата, сякаш търсеше нещо.

— Къде е основното ястие?

— Пред теб е — каза Солара.

— Но в него няма месо.

Тя се обърна към него. Бе смаяна от издръжливостта на чувството му, че нещо му се полага, преодоляло загубата на паметта. Сигурно беше хубаво да си позволяваш толкова много животински протеин, че очакваш да ти бъде сервиран при всяко хранене.

— Ако не ти харесва, ние може да си поделим твоя дял — каза тя.

Той явно беше гладен, защото обви ръка около купата си.

— Сега, когато всички сме тук, можем да започваме — каза капитанът. — Чий ред е?

— За какво? — попита Доран.

— Да попита „Какво предпочиташ“ — отговори Касия, избърсвайки устни с памучна салфетка. — Играем всяка вечер. — Тя махна с ръка и се обърна към Кейн: — Какво предпочиташ да знаеш — датата на смъртта си или причината за нея?

— Мога ли да променя обстоятелствата на смъртта си? — попита Кейн.

— Разбира се, че не.

— Тогава датата — реши бързо Кейн. — Какъв смисъл има да знам причината, след като не мога да променя нищо? Това е слаб въпрос.

Солара се съгласи с него, но нямаше намерение да го казва и да рискува да си навлече гнева на Касия. Когато ставаше въпрос за бълване на отрова, дори и скорпионите в Тексас не можеха да се сравняват с нея.

— Някои хора може да искат да знаят — възрази Касия. — За да не се притесняват непрекъснато за това.

— Кой си губи времето в притеснения за това как ще хвърли топа? — Кейн бутна пълна лъжица боб в устата си и изрече с издута буза: — Слабо.

— Да те чуем как ще се справиш по-добре — заби лакът в него Касия.

— Чудесно — отговори й той, но Рени го прекъсна, вдигайки ръка.

— Мой ред е — каза той. — И имам добър въпрос. — Направи драматична пауза, усмихна се към всички и попита: — Какво предпочиташ — да намериш любовта на живота си или десет милиона кредити?

Без да имат нужда да се замислят, всички веднага извикаха:

— Кредити.

— Наистина ли? — приведоха се раменете на Рени.

— Наистина — каза Доран. — Кредитите всъщност са полезни.

Рени погледна към Солара с топлите си очи, сякаш я смяташе за съюзник, а тя го беше разочаровала с това, че не мисли по същия начин — странно, защото той изобщо не я познаваше.

— Дори и ти? — попита той.

Тя тъкмо щеше да му отговори Особено аз, когато забеляза някакво движение в левия вътрешен джоб на палтото на капитана. Неочаквано оттам се подаде миниатюрна кафява главичка, която примига срещу Солара с изпъкналите си черни очи.

Солара посочи с пръст:

— Това в джоба ти… катерица ли е?

Думите й прозвучаха като началото на лоша шега.

— Това е Ейкорн — отговори Рени и погали животинчето с върха на пръста си. При докосването съществото отмести глава. — Тя стои предимно около капитана.

— Защото той й е майка — изрече със смях Кейн, но веднага млъкна, защото капитанът го погледна гневно.

— Ейкорн е захарна мечка — обясни капитанът. — Рени я откраднал от един търговец, когато беше бебенце, и я сложил в джоба ми, без да ми каже. Тя е двуутробно животно, така че…

— Помислила е, че джобът ти е торбата на нейната майка? — Солара притисна ръка до сърцето си. Горкото мъничко създание беше без майка, както и тя самата. — Толкова е тъжно.

Капитан Роси кимна, но не изглеждаше доволен.

— Привързала се беше към мен, преди дори и да разбера, че е там. Направи палтото ми на нищо.

— С всичко прави така — измърмори под носа си Касия.

— Значи затова е клетката — каза Солара. — Онази в дневната.

— Не че я използва — добави Касия. — И познай кой чисти малките й изненади.

Капитанът хвърли кос поглед към Касия и бръкна в джоба, за да успокои домашния си любимец, сякаш думите я бяха засегнали.

— Знаеш, че не може да стои затворена там съвсем сама. Ейкорн е стадно животно.

— Много е общителна — кимна Рени. — Четохме за това. Всъщност може да умре, ако не получава достатъчно обич.

— Така че докато й намерим едно-две приятелчета, тя ходи из целия кораб — каза капитанът. Понижи гласа си до боботене и попита: — Някой да има проблем с това?

И двамата корабни работници се обърнаха към купичките си и натъпкаха устите си с храна. Известно време всички се храниха мълчаливо, докато Ейкорн не показа отново рунтавата си главичка и Рени й подаде едно бобче. Тя го взе в лапичките си и го подуши с миниатюрното си розово носле, а след това започна да гризе, издавайки доволни цвъртящи звуци.

— Иска ми се да престанеш да й даваш вредна храна — изви надолу устни капитанът.

— Това не е вредна храна — възрази Рени с тон, който показваше, че са водили този спор и друг път. — Бобът е здравословен.

— Не толкова здравословен, колкото насекомите и…

Прекъсна ги алармата и капитанът наведе глава към звука в пълен синхрон с двуутробното животинче в джоба му.

— Приближаваме кораб — промърмори той и посегна към патерицата си. Изправи се с пъшкане и закуцука към стълбите, водещи към пилотската кабина.

— Сигурно не е нищо особено — обърна се към тях Рени.

Но само след минута гласът на капитана прозвуча по интеркома с една-единствена команда: „Закопчайте се“.

Докато екипажът се разпръскваше, Доран започна да се оглежда наоколо.

— С какво да се закопчаем?

— Ела с мен — каза Солара и прехвърли крака над пейката.

Изтича до стаята им и посочи стената, където от двете страни на вратата имаше закрепени ремъци. Кейн й беше показал какво да прави в случай на турбуленция. Трябваше да седнат на пода с опрян на стената гръб и да се закопчаят.

Внезапно силно движение запрати и двамата на пода. Телата им се сблъскаха, но Солара не усети почти нищо. Тя се търкулна от Доран и пропълзя до по-близките ремъци. Той направи същото и се закопчаха.

Солара стегна ремъците и сви колене до гърдите си.

— Не мога да умра сега — прошепна Доран. — Почти не си спомням да съм живял.

— Не говори така. Сигурно е просто облак от отломки.

Но в този момент през нея премина силна енергия — вибрация, сякаш беше притиснала цялото си тяло до някой двигател. Ожесточеното бучене се настани в ставите й. Зъбите й затракаха и устните й изтръпнаха. Всичко това спря толкова внезапно, колкото беше започнало, но въздействието му остана, защото тя разпозна усещането. Беше го изпитвала и по-рано, преди няколко месеца, когато се бе опитала да избяга от Пазителите на Реда. Беше предупредителен изстрел — заплаха, преди да изстрелят истински снаряди. И ако паметта не я лъжеше, „Банши“ щеше да получи само още едно предупреждение.

Сърцето й заби силно и скочи в гърлото й.

Бяха я открили.

— Усети ли това? — попита Доран, зяпнал ръцете си. — Сякаш милиони пчели запълзяха по кожата ми.

Противното жужене премина през нея още веднъж. Солара отвори уста да извика, но не успя. Корабът се обърна рязко встрани и се завъртя наляво, а тя увисна на ремъците. Една изоставена чаша изтрака на тавана и я накара да се почувства благодарна, че мебелите са заковани. Подът затрепери по различен начин, а след това въздухът се раздра от ужасен пронизителен писък, когато корабът се втурна напред със сила, достатъчна да залепи крайниците й на стената.

Сега разбра защо се наричаше „Банши“.^[1]

Стори й се, че стаята се върти в продължение на цял час, преди внезапно да спре.

Солара разтърси глава, за да проясни мислите си. Бяха ли кацнали?

Всякакво движение сякаш беше спряло, но понеже беше замаяна, не можеше да е сигурна. От интеркома се разнесе гласът на капитана и тревожността в гласа му я накара да изтръпне от страх. Щом човек като Роси се притесняваше, значи нещата бяха зле.

— Кацнахме непредвидено — извика той. — Целият екипаж да се яви на мостика.

Лявата ръка на Солара беше заклещена неудобно под ремъка. Тя протегна дясната към катарамата и заопипва бутона за откопчаване. Трябваше да намери къде да се скрие от Пазителите на Реда. Отвличането беше углавно престъпление, а Доран не беше излъгал, когато бе казал, че семейството му има връзки в Слънчевата лига.

По ръката й потече студена пот и закопчалката се изхлъзна. Солара започна да хленчи и да дърпа ремъка. Тя се обърна към Доран и каза:

— Помогни ми с катарамите.

Но вместо това той просто остана седнал с ръка върху устата си, преглъщайки шумно, сякаш щеше да загуби вечерята си.

Солара избърса потта от дланта си и паниката й се превърна в гняв. Трябваше да знае, че не може да разчита на Доран Сполдинг в момент на криза.

— Няма значение — извика тя. — Ще се справя сама, след като си толкова безполезен.

Доран завъртя глава и стрелна към нея един добре познат гневен поглед.

— Не съм безполезен и животът ми има смисъл!

Той трепна, сякаш се бе стреснал от собствените си думи, и Солара направи същото. Току-що бе отговорил на това, което тя му каза на борда на „Зенит“.

— Какво? — престори се, че не го разбира тя, молейки се това да е просто случайност. Ако паметта му се бе върнала, нямаше смисъл да бяга. Той щеше да заведе Пазителите на Реда право при нея. — Това пък откъде го измисли?

— Не знам. — Между веждите му се появиха две бръчки. — Просто се изплъзна от устата ми. — След това добави с по-остър тон: — Но не ми говори така. Не съм безполезен.

— Добре. — Тя въздъхна с облекчение и се облегна назад, сочейки към ремъците си: — Докажи ми.

Доран разкопча своите ремъци с учудващо умели пръсти и след това побърза да я освободи от нейните. Но когато протегна ръка, той спря и върховете на пръстите му останаха на сантиметър от катарамите. Бузите му почервеняха и той облиза притеснено устни.

Солара погледна надолу и видя проблема. Нямаше как да я освободи от плътно завързаните ремъци, без да докосне гърдите й. Тя извъртя очи. Държеше се прекалено скромно за човек, който беше оставил бикините на приятелката си в асансьора.

— Сега не е моментът за благоприличие — каза му тя. — Просто го направи.

Доран се залови за работа и след няколко секунди Солара се измъкна от коланите и се изправи на крака. Подът сякаш беше наклонен и тя сграбчи стената за опора. Трябваха й няколко минути, за да се отърси от замайването, но скоро си възвърна равновесието и отвори вратата на стаята.

Доран надникна над рамото й към тъмния коридор.

— Сега какво?

Въпросът за един милион кредити. Солара не знаеше нито къде са кацнали, нито какво ще открие от другата страна на вратата, но всичко беше за предпочитане пред това да се крие в стаята си. Събирайки смелост, тя тръгна по коридора.

— Сега отиваме да проверим.