Мелиса Ландърс
Звезден полет (11)

Единадесета глава

Солара разбра, че е притеснително лесно да извикаш пирати. След като двамата с Доран се отдалечиха на един час от „Банши“, тя загаси тръстерите и излъчи координатите на совалката по една закодирана радио честота, заедно с името си и молба за горивна клетка. Според инструкциите на капитана, пиратите щели да дойдат при нея. Сега трябваше само да успее да оцелее, без да се побърка.

— Сигурен ли си, че използва правилния сигнал? — попита тя, навеждайки се над рамото на Доран, за да погледне контролното табло на совалката. От острата миризма на боя за коса очите й се насълзиха и тя се върна обратно на мястото си. — Вече трябваше да са тук.

— Те са крадци, не лекари — каза Доран. — Ще дойдат, когато искат.

Солара избърса длани в панталоните си.

— Сякаш наистина знаеш.

Вместо да започне да спори, Доран се обърна да я погледне. По лицето му нямаше паника, което беше повече от несправедливо.

— Успокой се. Всичко ще бъде наред.

— Знам.

— Тогава защо ти треперят ръцете?

Солара погледна надолу и видя, че е прав.

— Пийни от това. — Той бръкна в сакото си и й подаде манерка. — Капитанът каза, че ще те успокои малко.

Солара надигна манерката и отпи с усилие една огнена глътка, чийто вкус едва не я накара да повърне. Тя се закашля, започна да се тупа по гърдите и изрече задъхано:

— Благодаря. Ако някой ме притисне в ъгъла, ще издишам в лицето му.

— По-добре ли си?

— Ако под по-добре имаш предвид дали ми се гади, тогава отговорът е да.

Той въздъхна тежко и посегна към китката й.

— Дай ми ръката си.

— За какво? — попита тя, поглеждайки го предпазливо.

— За да ти помогна да се отпуснеш. Ако се опиташ да преговаряш с тези хора, докато ръцете ти треперят, всички сме загубени.

— Как ще ми помогнеш?

— Просто дай ръка — сопна се той. — Защо всичко е толкова трудно с теб?

Тя изсумтя и протегна към него свободната си ръка, като се постара да му покаже един специален пръст. Не знаеше какво очакваше да се случи след това, но със сигурност не беше нежното докосване на палците му, които масажираха дланта й. Изненадана, тя се дръпна, изправяйки гръб.

Доран сякаш не забеляза. Той гледаше ръката й, докато правеше последователни кръгове, успокоявайки мускулите, които се бяха схванали, защото бе стискала ръцете си в юмруци прекалено дълго.

— Майка ми правеше това, когато бях малък — каза Доран. — И то винаги ме успокояваше след лош сън.

Солара не знаеше какво да каже. Доран държеше ръката й. В кое алтернативно измерение се случваше това? Още по-откаченото беше, че усещането не й бе неприятно. Всъщност беше доста приятно. Цялото й тяло откликна на топлия досег, който я накара да се отпусне, докато манерката едва не падна от ръката й.

— Понякога лъжех, че съм сънувал кошмар, само за да я накарам да направи това — продължи Доран. — Мисля, че разбра, защото тогава спря.

— Двамата близки ли сте? — попита Солара. — Както с баща ти?

Пръстите му спряха за момент.

— Не.

— Защото е престанала да масажира ръцете ти?

— Защото замина. Преди около осем години, след развода.

— О! — каза Солара и страните й пламнаха. Коментарът й за ръцете беше шега и сега й се искаше да може да си го вземе обратно. — Замина, имаш предвид завинаги?

Той кимна.

— Защо? Къде отиде?

— Не съм сигурен — отговори Доран. — Но мисля, че родителите ми се мразят прекалено много, за да делят една планета. Работили са заедно — така са се запознали. Тя е ученият, който изобретил Горивните чипове Сполдинг. С тях спечелили огромно състояние, но след раздялата не можеха да се гледат и баща ми я изхвърли от компанията. След това цялата история с… — той замълча. — Е, предполагам, че не можеше да приеме нещата, които й напомняха за миналото, така че замина.

— Обажда ли ти се изобщо?

— Понякога — Доран премести пръстите си от вътрешната страна на китката й, галейки деликатно между миниатюрните кокалчета. Гласът му стана тих по начин, който докосна сърцето й. — На рождените ми дни и за празниците. Но вече няма много неща, за които да говорим.

— Съжалявам — каза Солара и наистина го мислеше. Знаеше какво означава да се чувстваш изоставен. Но за разлика от нейната майка, майката на Доран нямаше извинение за това, че си е тръгнала — тя имаше средствата да е майка, но не и желанието. Солара можеше само да си представи колко боли от това. Тя го погледна с различни очи и в гърдите й се надигна някаква топлина. — Предполагам, че вече сме членове на два тайни клуба. Майка ми също ме остави, когато бях малка. Баща ми също.

Доран спря да масажира ръката й и посочи към манерката. Когато му я подаде, той отпи голяма глътка, а след това потрепери и се закашля.

— Трябва да станем членове на по-добри клубове.

— Съгласна съм — отговори тя. — Може би по шах.

Той изруга тихичко на себе си и отпи още една глътка „Кристалин“. След това гласът му стана глух, а погледът му се втренчи в една точка в далечината.

— Не изпадай в истерия или нещо такова, но те са тук.

Тя погледна бързо в посоката, в която се взираше той, и целият въздух в дробовете й бавно излезе. Към тях се приближаваше най-грозният кораб, който някога беше виждала, нещо като самото зло в движение. Дълъг поне колкото футболно игрище и два пъти по-широк, корабът вероятно побираше населението на малък град, а сигурно и хангар със совалки. Очуканият метал, покриващ корпуса на кораба, беше доказателство за битки, а пулс оръдията, поставени по цялата повърхност, сочеха, че могат не само да поемат удари, но и да ги нанасят. Солара бе очаквала да се срещне със совалка, а не с целия кораб. Не беше готова за това.

По интеркома изпращя компютърен глас:

— Поставете уредите си в неутрално положение и се пригответе за качване на борда.

Доран направи каквото му казаха и совалката им се насочи рязко към теглича на кораба. Започнаха бавно да скъсяват разстоянието, когато се отвори една огромна врата — като драконска паст, която започна да ги засмуква към търбуха на звяра.

Солара изпищя тихо.

Доран взе ръката й и я стисна силно.

— Погледни ме. — Когато тя не го направи, той хвана лицето й и го обърна. — Преди да кацнем искам да знам защо правиш това. Не сме приятели. Дори не сме съучастници. Така че защо ми помагаш?

Дори и когато бе обърната с лице към него, тя виждаше хангара с периферното си зрение — едно огромно, мрачно пространство, пълно с най-различни совалки. Сърцето й биеше лудо. Нямаше връщане назад.

— Знаеш защо — отговори тя. — Ако не намерим горивна клетка все едно сме мъртви.

— Но ти го използва в моя полза.

— И какво от това?

— Трябва да има причина.

Тя поклати глава заради лошото му мнение за нея, въпреки че след онова, което току-що бе научила за него, не се учудваше. Ако не можеше да има доверие на собствената си майка, защо да се доверява на една престъпница?

— Точно тук е грешката ти — каза Солара. — Повечето хора нямат нужда от причина, за да са свестни. Аз съм една от тях. Ти също би могъл да станеш такъв, ако се постараеш.

Той сякаш разбра.

Когато по интеркома прозвуча следващата команда, Доран пусна лицето й.

— Пътник Лара. Остави всички оръжия на кораба си и излез така, че да виждаме ръцете ти. На всяка агресия ще отговорим с унищожителна сила.

Тя захвърли с треперещи пръсти револверите и ножа си на пода, след това спря за момент да си поеме въздух, докато совалката се понесе вътре в огромния метален трюм и кацна. Стържещ шум им показа, че вратата се затваря, след това се чу бръмченето на устройство, което изпълваше помещението със затоплен кислород. Когато беше безопасно да се излезе, прозвуча звънец.

— Трийсет минути — каза Доран, отключвайки вратата на совалката. — След това идвам и аз.

Солара не беше сигурна дали може да проговори, затова кимна и слезе на металния под. Тръгна към предната част на помещението, където двама въоръжени мъже стояха пред вратата, водеща към въздушния шлюз. На Солара не й приличаха на пирати, а на обикновени хора от улицата. Но по-охранени.

Един от стражите, плешив мъж с още един чифт очи, татуирани на темето, посочи към начертан на пода кръг и й каза:

— Застани там.

Тя направи каквото й бяха наредили и един лъч отгоре я сканира за оръжие. След като огледът приключи, тя скръсти ръце, като се постара татуировките й да се виждат. Постигна целта си. Видя уважението в почти незабележимото кимване на стражите. Този път мастилото всъщност се оказа полезно.

— Горивна клетка, нали така? — попита първият.

Солара кимна.

— Петдесет хиляди горивни чипа.

Тя се престори, че обмисля предложението му, докато изчисляваше наум шейсет процента. Половината от петдесет беше двайсет и пет, а десет процента от петдесет беше пет. Значи трийсет? За да е сигурна, тя реши да отиде по-високо.

— Трийсет и пет.

— Договорено — отговори той. — Може да платиш вътре, втората стая вдясно. Аз ще доставя частта на пилота ти.

Той натисна един бутон и отвори вратата към въздушния шлюз — малко помещение, което регулираше налягането. Но когато се опита да отвори следващата врата, тази, която водеше към кораба, тя не помръдна.

— Проклетото нещо отново заяжда — промърмори той.

— Сигурно е сензорът за задната врата — предположи Солара. Тя посочи през прозореца към контролната стая, където друг охранител се взираше в таблото. — Попитай приятеля си дали светлините за хангара примигват.

Плешивият я погледна скептично, но направи това, което му каза. След малко докосна слушалката си и кимна.

— Казва, че всички светят.

— Значи сензорът ви има нужда от почистване — каза му Солара. — Това се поправя лесно.

Мъжът я погледна насмешливо. Той кимна към огромната врата от другата срана на хангара и посочи с палец зад гърба си.

— Какво общо има сензорът на хангара с въздушния шлюз?

— Заради безопасността е. Замисли се. Какво ще стане, ако и двете врати — тя посочи пред и зад тях — са отворени едновременно с хангара?

Ъгълчетата на устните му се отпуснаха надолу.

— Всички ще бъдем засмукани в космоса.

— Изстреляни в космоса — поправи го тя. — Затова корабът няма да ти позволи да отвориш вътрешната врата, докато не е сигурен, че хангарът е затворен. — Тя излезе от въздушния шлюз и тръгна към вратата на хангара, като му направи знак да я последва. — А ако сензорът е замърсен…

— Тогава той подава грешен сигнал — каза охранителят.

— Точно така.

Когато стигна до стъкления на вид сензор в другия край на хангара, Солара установи, че е покрит с мазен слой мръсотия. Тя избърса сферата с края на туниката си и се отдръпна, за да покаже на охранителя.

— Това е всичко? — попита той.

— Ами да видим дали е проработило.

Двамата се върнаха във въздушния шлюз и вътрешната врата се плъзна встрани без проблем.

— Видя ли? Лесно се поправя — каза с усмивка Солара.

Вместо да й благодари за поправения сензор, мъжът се втренчи в нея, сякаш тя беше загадка, която не може да разреши. След това вдигна показалец и се обърна с гръб, за да се обади. Когато отново застана с лице към нея, той съобщи:

— Димаркъс те кани на масата си.

Гордата усмивка на Солара изчезна. Не искаше да има нищо общо с Димаркъс. Освен това никой не й беше казал какъв е протоколът при вечеря с пирати. Можеше да използва погрешната вилица и да започне война.

— Благодаря за поканата — отговори тя. — Но аз… ъъъ… мен ме чака дълъг път обратно, а капитанът ми има нужда от тази част.

Веднага разбра, че е сгазила лука.

— Нашият водач те кани на трапезата си, чест, която се оказва на малцина извън братството — повтори плешивият, сякаш говореше на петгодишно дете. Той не каза нищо повече, но тонът му ясно показваше, че всъщност не й дават избор.

— Разбира се — отговори Солара, потупвайки дясното си ухо. — Извини ме, загубих част от слуха си в една битка миналата година. С удоволствие ще вечерям с водача ви.

Охранителят я въведе вътре с наставления да следва коридора до голямата зала в центъра на кораба. Солара разбра, че почти е стигнала, когато миризмата на ръжда и метал отстъпи пред тази на печено месо и прясно изпечен хляб. Коремът й изкъркори достатъчно силно, за да се чуе над засилващия се шум от гласове, и тя го разтри с ръка, за да спре. Не можеше да си позволи да проявява слабост тук, дори и това да беше глад. Но се оказа, че апетитът й се свива като лист през зимата, веднага щом стигна до главната зала.

В центъра на кораба беше истинска лудница.

Десетки дълги маси заемаха по-голямата част от залата, а пейките им преливаха от грубовати членове на екипажа. Смехът им, подпомогнат от доста пиене, се състезаваше с виковете, които идваха от една издигната сцена в средата на стаята, където се провеждаше бой с голи ръце. Един от боксьорите залитна прекалено близо до невидимите въжета на ринга и беше раздрусан от електричество, което го отхвърли към юмруците на очакващия го противник. Главата на бореца се залюля назад и той се строполи под одобрителни викове, смесени с освирквания. Сред тълпата започнаха да се раздават пари и победителите се втурнаха към бардака да похарчат печалбата си.

Ето това бе очаквала от пирати.

Още един въоръжен охранител, този път мускулеста жена с татуирани ками на ключицата, се приближи до нея и попита:

— Лара?

— Да — вдигна брадичка Солара.

— Насам — каза жената, навлизайки в тълпата.

Правейки всичко възможно да забави дишането си, както я беше научил Доран, Солара се съсредоточи върху тила на жената, докато я следваше през залата и нагоре по стълбите към сцената. Срещу боксовия ринг имаше маса, където вечеряха четирима мъже, късайки парчета месо от дълги ребра. Солара веднага разбра кой е водачът им.

Беше лесно.

Авторитетът му се виждаше така ясно, както и аленочервеният колан на туниката му. Другарите му демонстрираха уважението си с приведените си глави, което не беше трудно, защото в сравнение с него всички в стаята бяха като джуджета. Димаркъс беше човек планина, който бе облегнал на масата огромните си като бутове шунка юмруци и оглеждаше тълпата. В погледа му просветваше някаква хитрост, която предупреждаваше, че освен сила, той има и ум. Лицето му, оградено от развяващи се къдрици лешниковокестенява коса, някога сигурно е било красиво. Но сега белези и подутини разваляха кожата му, която беше изсушена от слънцето и силно опъната върху костите му по начин, който правеше трудно да познаеш годините му. Тъмните му очи се спряха върху Солара и се разшириха малко, преди да просветнат с интерес.

— Лара — извика той, ставайки от мястото си. Махна рязко с ръка и мъжете от масата му си тръгнаха, без да кажат и дума. След това със същата ръка той посочи мястото до себе си и й отправи неочаквано чаровна усмивка.

Солара знаеше, че не трябва да го подценява. Устните й останаха в права линия, докато сядаше.

— Благодаря — каза тя. — За мен е чест да седна на масата ти.

— Честта е изцяло моя. — Той седна на мястото си, като през това време изучаваше кодовете на присъдата й. Също като охранителите си и той вдигна вежда в знак на възхищение. — Кражба в големи размери и конспирация на твоите години?

— Взимам това, което искам — каза Солара и откъсна парче хляб.

— Като всички нас.

— Така е — отговори тя. — Забравих къде се намирам.

Той й хвърли дълъг, кос поглед.

— Какво си откраднала?

— Части за бързите трамваи — обясни тя, защото не виждаше причина да крие истината. — За да ги продавам на черния пазар.

— Значи имаш технически умения?

— С това се занимавам — кимна Солара.

— Полезен занаят — замисли се той. — Чух, че си поправила вратата на въздушния ни шлюз. Борим се с него от седмици.

— Не беше сложно.

— Освен това е ясно, че си и борец. — Той проследи извивката на скулите й с показалеца си. — Кой те предизвика, малка птичко?

Тя се отдръпна и го погледна.

— Последният мъж, който докосна лицето ми без разрешение.

Димаркъс се засмя звучно и този смях можеше да стопли сърцето й, ако не беше хваната като в капан на кораб, пълен с престъпници.

— Харесва ми огънят ти — каза той. — Няма причина да се страхуваш от нежелано внимание от моя страна. На борда има достатъчно жени, които ми дават позволението си. — Той набоде парче месо с ножа си и го вдигна да й го покаже. — Трябва да знаеш, че се грижа за хората си. Много храна, достатъчен дял от плячката, собствено легло. Ако се закълнеш във вярност към мен, след пет години ще водиш свои собствени хора.

— Не търся екипаж, към който да се присъединя — каза Солара.

— А ако подсладя сделката?

— Това няма да промени нищо.

— Бонус при присъединяването?

Тя поклати глава.

— Но на мен ми трябва механик — каза той. — Няма ли нещо, с което да успея да те убедя?

— Предложението ти ме ласкае, но аз съм доволна там, където съм.

— Жалко. — Той отхапа от месото и промърмори: — Това е загуба за мен.

Известно време се храниха мълчаливо, но след това към масата се приближиха двама младежи и поискаха Димаркъс да уреди спора им за правото върху собственост. Мъртвият им съквартирант обещал и на двамата лазерния си пистолет, но не оставил писмено завещание. И двамата сложиха по една монета на масата и поискаха водачът им да обяви предизвикателство, каквото и да означаваше това.

Димаркъс се наведе напред и промърмори в ухото на Солара:

— Какво мислиш, малка птичко? Ако ти беше водачът, как щеше да отсъдиш?

Тя се престори, че оглежда младите мъже, опитвайки се да не покаже на Димаркъс, че близостта му я кара да стегне раменете си.

— Аз бих взела пистолета за своята оръжейна — каза тя. — Или ще го продам и ще използвам парите за целия си екипаж.

Той й се скара с едни шеговито тц, тц, тц.

— Казано като политик на Слънчевата лига. Мислех, че ще проявиш повече въображение.

— А ти как ще отсъдиш?

— Законът ни е ясен при такива случаи. Двамата ще се състезават за пистолета в двубой по мой избор — Димаркъс се обърна към двамата и обяви: — Дълги тояги в антигравитационната зала. Този, който остане в съзнание, печели.

Мъжете се поклониха, оставиха по още една монета на масата и се оттеглиха.

— Не знаеш много за пиратските закони, нали? — попита я Димаркъс.

— Не знам абсолютно нищо — призна тя.

— Те са в полза на силата на индивида над групата. Така че най-силните се издигат на върха, а най-слабите изчезват. По това се различаваме от Слънчевата лига. Поддържаме ред, но не за сметка на силата ни. Когато моят водач стана по-слаб, аз го предизвиках за мястото му. Сега той работи в кухнята, а аз управлявам Братството в този квадрант.

— Само в този квадрант ли? А останалите? — попита тя.

— Във всеки има отделен водач, който стои в своята територия. Така оставаме в рамките на учтивостта.

— Учтивостта — повтори тя. — Звучи ми малко скучно за пирати.

— Може би, но поне нашето правосъдие е ясно. Можеш ли да кажеш същото за Слънчевата лига? — Той прокара пръст по татуираните й кокалчета. — Сред нас маркировката ти е знак на уважение, защото доказва, че не се страхуваш да следваш собствените си правила. Тук ще се справиш добре, ще спечелиш богатство, каквото повечето хора никога няма да видят.

Солара не искаше да му дава надежди, така че замълча.

Димаркъс протегна ръка зад главата си и откопча една златна огърлица, която беше останала скрита под туниката му. Остави я на масата, за да може Солара да огледа изработката — тя беше изкована и полирана до блясък. Солара никога досега не беше виждала истинско злато, поне не и толкова отблизо, и пръстите я сърбяха да го докосне.

— Хайде — каза той. — Няма да те ухапе.

Тя забеляза гравиран надпис на латински.

— Какво значи това?

— Това е един от най-старите ни принципи.

Разбира се, как иначе. За престъпници тези хора наистина имаха много закони.

— Пробвай я — каза той, кимвайки насърчително.

— Не, няма нужда — Солара не можеше да определи причината, но нещо тук й се струваше не както трябва. — Наистина го мислех, когато казах, че не търся екипаж, към който да се присъединя…

— Да се споразумеем тогава — прекъсна я той. — Ако сложиш огърлицата и ми доставиш удоволствието да я видя на теб, няма да те карам да я свалиш.

Тя му хвърли един кос поглед.

— Ще е моя и мога да я задържа? Завинаги?

Част от нея настръхна при това предложение, но една много по-голяма част вече изчисляваше за колко години ще може да купи храна с нея. Тя прокара пръст по топлото злато, по-изкусително отколкото й се искаше да признае. Огърлицата можеше да е билетът й към един по-охолен нов живот.

— Добре — реши Солара и вдигна златото към шията си.

В момента, в който я закопча, на лицето на Димаркъс се появи усмивка, пълна с такова лукавство, че кожата й настръхна. В този момент забеляза на врата му още една огърлица, съвсем същата.

— Стои ти добре, малка птичко — каза той и устните му се разтегнаха широко над зъбите му. — Добре дошла в семейството.