Мелиса Ландърс
Звезден полет (18)

Осемнадесета глава

Сестра Агнес казваше, че доверието е като цвете, което се разтваря на слънцето — колкото повече се отваряш към топлината на света, толкова повече от божията благодат ще получиш. Но според Солара доверието беше като сгъваемо ножче — дай го на някого прекалено бързо и очаквай да получиш острие в гърба.

Колкото и да искаше да вярва, че Кейн е приятел, на нея й се беше сторило подозрително, когато беше предложил да пилотира совалката до Обсидиан. Никога до този момент не беше изявявал желание за допълнителна работа, така че защо да започва сега? Още по-подозрителна беше реакцията му, когато бе разбрал, че тя иска да го направи. Беше пребледнял и бе започнал да предлага услугите си толкова настоятелно, сякаш животът му зависеше от това. Явно криеше нещо. Зад доброжелателството и непринудената усмивка, тя бе усетила надигаща се тревожност, която показваше, че чувствата му към Доран не се бяха променили.

Затова Солара бе поискала да лети до тук и затова бе прекарала последните няколко минути, оглеждайки пустинята за безопасно място, откъдето да наблюдава небето.

На запад от Доран се издигаше широка, извита скала, която ограждаше една пепелива долина, подобна на Гранд Каньон. По средата — над коритото на отдавна пресъхнала река и прихлупена от една каменна издатина — Солара бе открила пукнатина достатъчно широка и дълбока, за да скрие совалката. Тъкмо бе излязла да се разтъпче и далече на хоризонта се появи корабът на Пазачите на Реда. Изглежда, Кейн се бе възползвал от обявената награда. В сърцето й се настани студена тежест. Беше предрекла това, но не искаше да е истина.

Тя седна на пилотския стол и изпрати две радио съобщения — първо до капитана, в което искаше да остави совалката й да изчезне от мрежата за двайсет и четири часа. Ако планът й се провалеше, не искаше и той да се намеси в тази бъркотия. Що се отнася до второто съобщение… това може би беше грешка. Но вече го беше направила и сега трябваше да остави събитията просто да се развият.

Пътувайки на изток, тя увеличи скоростта на совалката до краен предел и кацна точно в момента, в който настъпи пълен хаос.

Множество разнородни пиратски совалки започнаха да кръжат като лешояди над димящата развалина, останала от кораба на Доран, в търсене на безопасно място за кацане. Мъчеха се да избегнат огъня от Пазителите на Реда на земята. Солара се втренчи през тъмната мъгла и забеляза Доран, паднал на около двайсет метра зад кораба си, чийто корпус беше обхванат от пламъци, издигащи се нагоре към облаците. С малко късмет, димът щеше да осигури достатъчна защита, за да успее да го грабне и да се измъкнат.

Оставяйки горящия кораб между себе си и Пазителите на Реда, тя кацна опасно близо до Доран, надявайки се той да прояви достатъчно разум да се махне от пътя й, и отвори вратата откъм пасажерското място. Във всички посоки хвърчеше пясък, но Солара не можеше да си позволи да загаси двигателя и след това да чака отново да се включи.

Изминаха най-дългите пет секунди, през които тя потропваше с петата си по пода и чакаше Доран да дойде при нея. Когато той не се появи, тя отвори пилотската врата и вдигна ръка да защити очите си.

— Доран — изкрещя тя и устата й се напълни с пясък.

Изплю го по посока на вятъра и огледа дюните, а стомахът й се сви, когато забеляза фигура с червена униформа да се приближава към нея. Ако един от Пазителите на Реда беше стигнал до тук, и останалите нямаше да закъснеят.

Някъде над главата й въздухът се раздра от писъка на метал, последван от неприятното скриптене на совалка, която се заби в земята. Трябваше да изведе Доран от тук преди оръдията да унищожат и нейния кораб. Извика отново името му и го видя да върви към нея, закрил с тениската носа и устата си. Той сякаш осъзна коя е и тогава най-после излезе от унеса си.

Един войник застана на пътя на Доран, но това не го стресна. Той се наведе и се хвърли върху Пазителя на Реда, забивайки рамото си в корема му. Войникът падна напред, облян в кръв, и в следващия момент Солара видя, че вратата откъм пасажерското място се отваря и Доран скочи в совалката.

Без да се поколебае нито за миг, тя се издигна във въздуха, още докато Доран се опитваше да затвори вратата. Падна и друга пиратска совалка, обхваната от пламъци, като едва не ги закачи откъм десния борд, докато се носеше спираловидно към земята. Солара се отдалечи, като се придържаше до пясъка. Колкото по-близо до дюните останеше, толкова по-голям шанс имаше да избегне изстрелите на оръдията, които се сипеха отгоре. Щом излезе от мястото на битката, тя се насочи бързо към скривалището си в каньона.

— Какво правиш тук? — попита Доран.

Тя му хвърли кос поглед.

— Мисля, че това, което искаше да кажеш, е Благодаря, че спаси хубавата ми кожа, Солара.

— Но ти…

— Изобщо не съм си тръгвала.

Той я наблюдаваше, докато чистеше пясъка от езика си.

— Защо?

— Имах чувството, че някой ще те предаде. — Докато Доран се протягаше да закопчае коланите си, тя обясни: — Трябваше да ти кажа по-рано, но не исках да го вярвам.

— Кейн — изрече Доран и гласът му прозвуча обидено. — Обадил се е дори и на Димаркъс.

— Ъм, всъщност… — Тя замълча, съсредоточена в опитите да се ориентира къде е, след това зави на запад. — Аз съм тази, която изпрати съобщение на Димаркъс.

Последва момент мълчание.

— Я повтори?

— Имах чувството, че ще се навърта около Обсидиан. Затова му изпратих анонимно съобщение. — Тя сви рамене и добави: — Обаче не споменах, че Пазителите на Реда са тук.

Въпреки че не можеше да види усмивката на Доран, тя я усети в гласа му.

— Разчиташе, че те ще започнат да се бият едни с други, вместо с мен.

— Струва ми се, че проработи — не можа да не се усмихне и тя.

— Истински дявол си. Нищо чудно, че пиратът се ожени за теб.

Една отклонила се совалка ги удари отзад, запращайки Солара напред, както беше завързана с коланите. Сърцето й заседна в гърлото и й се прииска да беше оставила Доран да пилотира. Той имаше много опит в това. А тя почти не умееше да каца, да не говорим за маневриране.

— Как да се отърва от него? — попита тя. Един поглед към навигационния екран й показа, че совалката все още я следва. — Движа се с пълна мощност.

— Можеш да се справиш, обещавам ти — сложи успокоително ръка на рамото й Доран. — Аз ще ти давам инструкции.

Тя си пое дълбоко въздух и издиша бавно.

— Когато ти кажа, се издигни колкото можеш и направи пълен кръг. Не гледай през прозореца, защото може да загубиш ориентация. Гледай екрана, разбра ли?

Солара кимна.

След няколко минути той извика:

— Сега!

Тя сграбчи волана с две ръце и го дръпна назад с всички сили, без да сваля очи от навигационния екран, докато направи едно пълно завъртане и совалката отново беше изправена. Щом застана в хоризонтално положение, тя видя пиратската совалка пред себе си.

— Сега бъди готова, защото той или ще направи същото, или ще направи хоризонтален кръг. Когато го направи, искам да използваш носа на совалката, за да удариш външното му крило — не силно, само едно приятелско почукване.

— Приятелско почукване?

Той кимна.

— Ако го направиш по-силно, и ние ще полетим надолу заедно с него.

Солара стисна зъби и се втренчи в кораба пред себе си, наблюдавайки за най-дребната промяна в траекторията му, нещо, което да издаде следващия му ход. Когато той зави надясно, тя беше готова. Ръцете й поеха контрола, сякаш действаха независимо от мозъка й. Тя зави рязко надясно и се наклони към совалката съвсем малко, само за да удари леко крилото й, след това даде рязко наляво, а неговият кораб полетя надолу, изгубил контрол.

Когато Солара направи втори кръг, пиратската совалка беше с тавана надолу върху пясъка.

Доран нададе радостен вик и разроши плитките й.

— Ти си истински талант!

Тя се разсмя, а пръстите й трепереха от притока на адреналин. Сълзи замъглиха очите й, но това бяха сълзи от щастие. Тялото й просто имаше нужда от отдушник. Доран изглежда разбра. Вместо да й каже да се успокои, той разтри шията й. След това най-после каза:

— Благодаря ти, че спаси хубавата ми кожа, Солара.

Сълзите й се превърнаха в смях.

След като се увериха, че никой друг не ги преследва, тя слезе в голямата, задимена долина и намери своето тайно скривалище.

— Нека позная — каза Доран. — Сега ще чакаме пътят да се разчисти.

Солара изключи тръстерите и потри ръце. Все още трепереше.

— Трябва да откачим батерията, докато сме тук. Дори и когато двигателят е изключен, пак ще излъчваме слабо електрическо пулсиране…

— Което може да бъде регистрирано от скенер — довърши той, кимайки с одобрителна усмивка. — В момента обожавам престъпния ти ум.

Тя извъртя очи, докато отваряше вратата.

— Внимавай. Отново започна да говориш като идиот.

— Това беше комплимент. — Доран свали капака и го задържа отворен, докато тя откачи батерията и кабелите за горивото. — Иска ми се да имах твоите инстинкти. Тук те са много по-полезни, отколкото бизнес курсовете, на които баща ми ме караше да ходя.

— А на мен ми се иска да имах твоето спокойствие, когато стане напрегнато — каза тя, избърсвайки маслото в панталоните си. — Едно решение не е полезно, ако идва с пет минути закъснение. — В момента, в който изрече тези думи, тя си спомни как някога бе нарекла Доран безполезен и се почувства виновна, осъзнавайки колко е сгрешила по отношение на него. Той имаше много умения, които просто бяха различни от нейните. И точно това ги правеше толкова добър екип. — Но като говорим за инстинкти — отбеляза тя, връщайки се към проблема в момента, — какво ще правим с Кейн? Нямам никакво доказателство, че той те е предал, просто усещане. Това няма да убеди екипажа.

— Да, ще бъде нашата дума срещу неговата — съгласи се Доран. — Трябва да намерим някакви улики срещу него. Дотогава не трябва да му показваме, че нещо не е наред, защото може да унищожи доказателствата.

— Ще проверя изходящите съобщения на кораба, веднага щом се върнем. Ако е изтрил нещо, ще разбера като рестартирам регистъра.

Доран издиша шумно и поклати глава по начин, който показваше, че не иска да говори повече за Кейн.

— Предполагам, че няма да можеш да се отървеш от мен още известно време.

— През целия път до далечните райони — отговори тя, без да си прави труда да скрие усмивката си. — Такъв ми е късметът.

Солара беше благодарна за допълнителното време с него. Далечните райони бяха след четири пръстена от настоящото им местоположение в туристическия кръг, което означаваше, че ще прекара още няколко седмици в компанията му. Тази мисъл постепенно затопли крайниците й и треперенето спря.

Беше невероятно колко бързо изчезна потискащата горещина на пустинята, изпита от тъмните каменни стени на пещерата, веднага щом се появиха първите сенки. Температурата падна стремително и Солара отново се разтрепери. Тя поне имаше яке, а Доран бе оставил своето на унищожения кораб заедно с торбата горивни чипове и всичко, което притежаваше.

Солара му каза да потърси пакет за аварийни ситуации в совалката, докато тя проверяваше дали навън има някакво раздвижване. Тя седна на входа на пещерата и се втренчи в нощното небе, очаквайки да види оранжевата светлина на тръстери. Но отгоре не светеше нищо, освен двете луни и една лента от звезди, извита в мъглявина. Но въпреки че всичко наоколо беше затихнало, инстинктите й на престъпник, които Доран толкова харесваше, й казваха да остане на мястото си още известно време.

— Намерих нещо — чу се гласът на Доран от вътрешната част на пукнатината, където светлината от звездите не достигаше и тя не виждаше какво държи.

Солара различи шумоленето на някаква материя.

— Одеяло? — попита тя, без да смее да се надява.

— Нещо такова. — Той дойде при нея и й показа подобен на фолио плат с големината на хавлия за баня. — Надявам се, че нямаш нищо против да го ползваме заедно.

— Това нещо ще ни покрие ли и двамата?

— Има само един начин да разберем — отговори той и започна да оглежда пода. — Къде искаш да спиш?

През нея премина нов трепет, който нямаше нищо общо със студа. Когато бе решила да прекарат нощта тук, не й беше хрумнало, че двамата с Доран ще трябва да се сгушат заедно, за да се стоплят.

Когато тя не отговори, той попита:

— Ще останем тук до сутринта, нали?

Тя се прокашля и кимна, посочвайки мястото до нея.

— Ще останем тук, за да наблюдаваме за евентуална опасност.

Ако той чувстваше същото притеснение при мисълта да спи до нея, не го показваше. Доран разкопча колана си — само за да му е по-удобно, както се надяваше Солара, — след това легна на една страна с притиснат към стената на пещерата гръб, свил едната си ръка под главата като възглавница. В знак на покана, той протегна към нея другата си ръка.

Солара си каза, че това не е нищо особено. При аварийни ситуации хората непрекъснато се топлеха с телата си. Но въпреки всичките си насърчителни речи към себе си, тя се сви на едната си страна като едва-едва го докосваше. Доран поправи това като обви ръката си около кръста й и я придърпа назад, докато двамата застанаха като две лъжици в чекмедже.

Дъхът на Солара секна, а кожата й изтръпна от новото усещане. Всеки сантиметър от тялото му беше прилепен до нея и той беше толкова горещ, че се съмняваше, че изобщо ще им е нужно одеяло. Сърцето му биеше в рамото й със силни, равномерни удари. Ако можеше да усети нейното, щеше да разбере, че то се опитва да изхвръкне от гърдите й.

Доран разгъна оскъдното одеяло върху допрените им тела и след това пъхна ръка под него, като я плъзна точно под гърдите й и я притисна още по-близо.

— Така по-добре ли е?

Тя преглътна.

Така беше много по-добре… или по-зле, в зависимост от това дали всъщност искаше да си почине тази нощ. Всички атоми в тялото й се блъскаха един в друг в лудешки танц, така че сънят нямаше да дойде. Искаше й се докосването му да я оставяше така безразлична, както се преструваше, че е, и докато лежеше под вълшебството на хиляди проблясващи звезди, Солара се чудеше дали и Доран усеща същото привличане.

— Ако все още ти е студено, може да си свалим ризите и да опитаме кожа до кожа — промърмори Доран и горещият му дъх размърда косата й.

Цялото й тяло пламна, преди да разбере, че той се шегува. Тя го мушна леко с лакът в корема и каза:

— Мечтай си.

— Просто се опитвам да помогна.

— Истински джентълмен.

Той прокара леко палеца си в основата на гръдния й кош и това я накара да поеме въздух срамно високо.

— Видя ли? — каза той. — Поне за нещо ставам. — След това реши, че трябва да добави: — Казвали са ми, че тялото ми е като пещ.

И просто така магията се развали.

Защото тези думи й напомниха болезнено, че тя не е първото момиче, което Доран Сполдинг е прегръщал така, нито ще е последното. Дори и той да усещаше същото привличане, къде можеше да ги изведе това? Доран щеше да я забрави, веднага щом се върнеше към стария си живот на Земята и всичките принцеси с розови коси, които го чакаха. Двамата с него бяха замесени от различно тесто. Сега бяха приятели, но само защото обстоятелствата ги принуждаваха.

Солара не трябваше да забравя това.

— Заспивай — каза тя и започна да бута ръката му, докато той отпусна прегръдката си. Имаше нужда от топлина, не от успокояване. — Аз първа ще застана на пост.

— Добре.

Доран сякаш не забеляза промяната в настроението й. След като прехвърли леко ръка на хълбока й, той се настани удобно и издиша бавно и продължително. Минаха няколко минути и точно когато си мислеше, че вече е заспал, той каза:

— И още нещо.

— Какво?

— След като ще сме заедно още известно време, мисля, че трябва да преразгледаме основните правила.

Солара не беше очаквала това. Тя наклони глава към него.

— Това значи ли, че ще си получа обратно уреда за зашеметяване?

— Стига да не го използваш върху мен.

— Съгласна.

— И второ — продължи той, — никой няма да спи на пода на стаята. Това не подлежи на обсъждане. Аз няма да се върна там, а не мога повече да се чувствам виновен, че на мен ми е удобно, а на теб — не. На матрака има достатъчно място и аз няма да се държа непристойно, ако това те притеснява.

Солара се изсмя. Но вътре в себе си се бореше да потисне досадно настойчивото гъделичкане, което отново се появи в стомаха й.

— Знам къде да сложа коляно, ако се приближиш прекалено много.

Зад нея бедрата му се отдръпнаха малко.

— Значи нямаме проблем?

— Ако някой има проблем със споделянето на леглото, това няма да съм аз — каза тя. — Ти ще стоиш в твоята част, а аз в моята.

Звучеше много просто, но дори и докато произнасяше думите, тя осъзна, че се намества по-близо до него.

Солара се насили да затвори очи, надявайки се да не е излъгала.