Мелиса Ландърс
Звезден полет (27)

Двадесет и седма глава

Солара надничаше през прозореца на многоместната совалка и наблюдаваше как вратата на хангара на пиратите се затваря. Изглеждаше сякаш времето, когато бе влязла по свое желание в този кораб, не беше много отдавна. А сега би се изстреляла в космическото пространство, стига да можеше. Не искаше да е тук, когато Димаркъс разбереше, че е отвлякъл погрешния близнак.

Погледна в скута си и размърда китките си, но белезниците бяха стегнати и й отговориха с лек електрически шок като наказание. Тя подскочи на мястото си, удряйки се в рамото на Гейдж, с което привлече погледите на Касия и капитан Роси, които седяха на местата срещу нея.

Капитанът вдигна завързаните си ръце към шлема си, за да го разкопчае.

— Няма смисъл да хабя кислорода си — каза той. — По-добре да дишам въздуха на совалката безплатно.

Касия последва примера му.

Солара изпъна гръб и се взря към предната част на совалката, забелязвайки, че пилотите ги няма. Тя свали шлема си.

— Избягах от този кораб веднъж и мога да го направя отново. Но първо трябва да отключа тия белезници.

Щом Гейдж свали шлема си, Касия и капитанът подскочиха едновременно.

— Кой е този? — попита Касия.

— А, той ли? — отговори Солара, оглеждайки пода за нещо, което да използва, за да отключи белезниците. — Това е злият брат близнак на Доран.

Гейдж извъртя очи.

— Извинете ме за това, че искам да защитя всички, заклещени тук в най-отвратителната част на галактиката. Което, между другото, е и целта на изследванията ми.

— Ако бях на твое място, щях да си затварям устата за тези изследвания. Ако мислиш, че баща ти е лош, чакай да видиш какво ще стане, когато пиратите разберат какво можеш да правиш. — Тя го посочи и каза на Касия и капитана: — Запознайте се с Гейдж Сполдинг, изобретателя на Инфиниум. Преди девет години майка му инсценирала смъртта му и оттогава двамата живеят в някаква извратена фантазия за отмъщение.

— Еха — сбърчи нос Касия. — А мислех, че аз имам проблеми.

— Стига толкова за мен — заяви Гейдж. Наведе се напред и се втренчи през прозореца към групата мъже, които си говореха в далечния край на хангара. — Какво иска този Димаркъс от Доран?

— Иска да го убие, за пример на хората си — отговори Солара.

— Предполагам, че ще направи същото и с мен — каза капитанът и добави: — Заради това, че го раних миналата година. — Той сви широките си рамене. — Не мога да кажа, че го обвинявам.

Касия започна да се гърчи на мястото си, явно притеснена за собствената си съдба.

— Мисля, че ще направи нещо много по-лошо, отколкото да ни убие.

— Какво може да е по-лошо? — погледна я сепнато Гейдж.

— Едно пътуване до пазара за роби — отговори Касия. — Вероятно натам отиваме. Пиратите са долни същества, но не са глупави, когато става въпрос за бизнес. Знаят, че мъртви не струваме нищо.

— С изключение на мен — обади се с половинчата усмивка капитанът, разтривайки мястото над своя „Бийтмастър 3000“. — Могат да продадат тялото ми за резервни части.

— Не се шегувай така — бутна го с лакът Касия.

— Кой се шегува?

В гърлото на Солара се събра буца страх, но тя задържа дъха си и започна да брои обратно от десет. Единственият начин да разреши този проблем беше като запази спокойствие. И, за бога, не беше дошла в далечните райони, за да я продадат в робство! Когато свърши с броенето, тя затвори очи и си представи всички инструменти, до които можеше да стигне. Хрумна й една идея и тя докосна джоба си, за да се увери, че рудата все още е там.

— Помниш ли онези камъни, които откраднах от лабораторията ти? — попита тя Гейдж.

— Сякаш мога да забравя.

— Колко са избухливи?

— Много. Защо? — хвърли й кос поглед той.

— Защото мисля, че знам как да се махнем от тук. — Тя завъртя хълбок и докосна с ръце торбичката в джоба си. Това й струваше десетина електрически шока, но Солара успя да извади няколко парченца руда и да им ги подаде. — Пазете ги. Когато дам сигнал, ще ги накараме да избухнат.

— И после какво? — изсмя се Гейдж, след това вдигна пръст и добави: — Ако приемем, че можем да запалим рудата и да не се окажем с пълни с шрапнели гърди.

— След това се връщаме тук и открадваме совалка — отговори тя. — Виж, знам, че не е абсолютно сигурен план, но ако имаш по-добро…

Тя замълча, когато видя Димаркъс да се отделя от групата и да тръгва към тях.

Огромният мъж изглеждаше изключително доволен, усмихвайки се широко, докато приближаваше към совалката с подскачащата походка на богато хлапе в коледна сутрин. Но усмивката му изчезна, когато отвори капака и видя Гейдж. Сбърчил чело, той протегна ръка през седалките и го сграбчи за яката.

— Ти кой си? — каза той. — Къде е Даро Червения?

Притисната между двамата, Солара усети как мускулите на Гейдж се стягат от ужас. Дъхът му пресекна и той изрече с разтреперан глас:

— Даро е мъртъв. Аз съм брат му.

Докато Димаркъс обмисляше тази новина, Солара прокарваше пръсти по колана му, търсейки нещо, което може да използва за ключалката. Откри истинско съкровище. Пръстите й напипаха малък ключодържател. Тя го измъкна и го скри под ръкава си точно навреме, за да избегне ръцете на Димаркъс, който извади ножа си.

— Вече не си — каза той и с едно движение отряза косата на Гейдж. — Ще трябва да се задоволя с теб. — Той захвърли кичура настрана и нареди на четиримата да излязат от совалката. — Събрал съм хората си за среща реванш. — Тупвайки по рамото заместника на Даро, той добави: — Не се тревожи, момче. Ще приключа бързо.

Докато вървяха към въздушния шлюз, Гейдж смушка Солара и прошепна:

— Хайде, направи магията си. За предпочитане преди да умра.

Солара тайно опитваше всички ключове на ключодържателя, докато единият щракна. Тя остави ръцете си в разхлабените белезници, преценявайки риска от това да се върнат в совалката и да се затворят вътре. Сигурно щеше да успее да включи двигателя, но при положение че нямаше кой да отвори вратата от контролния пункт, щяха да се окажат хванати в капана на хангара като бръмбари в буркан. Тъй като не виждаше друга възможност, тя тъкмо щеше да измъкне ръце от белезниците, когато един от хората на Димаркъс извика:

— Току-що дойде съобщение, шефе.

Димаркъс направи жест, който казваше „И какво от това?“.

— От Даро Червения — добави мъжът. — Иска разрешение да се качи на борда.

Солара изтръпна, когато видя възторга, изписан на лицето на Димаркъс.

— Е, изглежда нашият приятел е възкръснал — каза той, хвърляйки развеселен поглед към Гейдж. — Кой съм аз, че да отричам такова чудо? Доведете Даро в голямата зала, за да мога да го върна при създателя му.

Всички тръгнаха към входа на голямата зала, където Солара получи изобилие от мръсни погледи от пиратите, които бе държала като заложници тук. Плешивият охранител с татуирани на главата очи изглеждаше особено доволен да я види с белезници. Докато той стоеше извън боксовия ринг, пушейки пурата си, Солара разгледа всичко, което я заобикаляше. Обърна специално внимание на броя на мъжете, които бяха достатъчно близо, за да се хвърлят към тях.

„Десетина — помисли тя. — И всеки един с пулс-пистолет на хълбока.“

Тя се наведе към Гейдж и прошепна:

— Виждам един начин да възпламеним рудата. Пулс-пистолетите.

Той изви глава към прасето, което се печеше на открит огън в другия край на залата.

— Стават два начина. Ако можеш да хвърляш добре и да се целиш точно.

Зад Солара се чуха стъпки и тя се обърна. Погледът й веднага срещна този на Доран. Увереното му изражение подсказваше, че има план, но не кой знае колко добре премислен. Когато видя лицето му, я заля облекчение, но също и страх, защото знаеше, че той няма оръжие. Стражите от двете му страни със сигурност се бяха погрижили за това.

Когато стигна до нея, Доран обхвана лицето й с двете си ръце и я целуна като човек, който отива на екзекуцията си. Беше толкова убедителен, че за миг Солара реши, че се е заблудила. Мисълта, че всъщност план няма, скова сърцето й. И тогава Доран прошепна в ухото й:

— Имаш ли кислороден шлем?

Тя кимна, усещайки тежестта му там, където беше закачен на скафандъра й.

— А екипажът?

Още едно кимване.

— Добре — прошепна той. — Пригответе се да ги сложите и да тичате към хангара. Рени чака отвън, за да ви хване. Също и Кейн.

— Ти идваш с нас — настоя Солара и притисна парче руда в дланта му. — Когато дойде подходящият момент, хвърли това…

Един от стражите го дръпна от нея, преди да успее да му каже още нещо.

Докато той отиваше към залата да се срещне с Димаркъс, Солара успя да зарони фалшиви сълзи и се втурна към Касия и останалите, привидно за утеха. Сгушена в тях, тя тихо им предаде съобщението и ключа за белезниците. Надяваше се само Доран да е разбрал какво е сложила в ръката му.

Когато Доран стигна центъра на голямата зала, тълпата притихна. Той се изправи гордо пред Димаркъс и изрече със спокоен глас:

— Тук съм заради приятелите си. Ако ни оставиш да си тръгнем, никой няма да умре.

Избухна смях, като гърленото кискане на Димаркъс се извисяваше над останалите.

— Харесва ми смелостта ти — каза той, поклащайки глава със съжаление. — В друг живот можеше да сме от един екипаж. Но в този, ще те смажа. — Той се ухили по начин, който противоречеше на следващите му думи. — Надявам се, че разбираш, че това не ми доставя удоволствие.

— Последен шанс. — Доран сложи ръка на шлема, закачен на колана му. Когато предупреждението му беше посрещнато с още едно избухване на смях, той натисна копчето за връзка и изрече: — Рени. Кейн. Пригответе се за нас.

Димаркъс се отрезви достатъчно, за да му хвърли въпросителен поглед.

Устните му оформиха въпрос, който така и не успя да зададе, защото Доран запрати рудата си в огъня с безупречна точност и след миг корабът се разтърси от експлозия.

Подът се разтресе под краката на Солара и тя залитна, загубила равновесие. Точно когато се беше изправила, в ушите й прогърмя още един взрив, два пъти по-силен от първия. Изглежда и Гейдж беше взривил своя камък. Завиха сирени и дим изпълни всичко наоколо, а хората се втурнаха към изходите.

Солара изхлузи белезниците си и грабна пулс-пистолета от най-близкия кобур. Когато притежателят му се завъртя към нея, тя стреля няколко пъти, без да успее да го улучи. Той се втурна в обратната посока, а тя спря, за да сложи шлема си. В няколкото секунди след взрива въздухът беше станал леден и разреден. Това означаваше, че корпусът е пробит и все още не бяха затворили зоните, където имаше пробойни. Рудата явно беше по-мощна отколкото тя мислеше.

Касия и Гейдж се появиха от двете страни на капитана с вече сложени шлемове.

— Знаете какво да правите — нареди капитанът по комуникационната връзка. — Всички към хангара.

Солара им направи знак да вървят напред, а тя се повдигна на пръсти и започна да се оглежда през дима за Доран. Забеляза го да тича към нея, следван по петите от група мъже. Той я настигна, грабна ръката й и двамата се втурнаха по коридора толкова бързо, че задминаха екипажа. Почти бяха стигнали до хангара, когато Солара погледна през рамо и забеляза, че са с един човек по-малко.

— Капитанът — каза тя, присвивайки очи, за да види по-добре куцукащата му фигура. Той непрекъснато залиташе в стената, удряйки с юмрук гърдите си.

— Нещо не е наред.

Върнаха се назад и забелязаха Димаркъс, придружен от няколко стражи, всичките тичащи към тях от другата страна на коридора. Солара вдигна пистолета си и стреля. Мъжете се наведоха за момент, но след това, като видяха, че не е улучила нито един от тях, продължиха преследването.

— Не казвам, че си лош стрелец — изрече капитанът с горчива усмивка. — Но няма да уцелиш водата, дори и ако паднеш от лодка.

Той взе пистолета от ръката й и стреля няколко пъти, но Солара не погледна мишените му. Очите й се взираха в лицето му, което бе станало восъчно бяло и покрито с пот под стъклото.

— Добре съм — каза той, когато видя, че се е втренчила в него. — Бийтмастърът има нужда от презареждане. Често се случва. Да тръгваме.

Доран и Гейдж хванаха капитана под мишниците, за да му помагат да върви, но не бяха достатъчно бързи. Димаркъс скъсяваше разстоянието помежду им, движейки се тежко напред с вдигнат пистолет, независимо от липсата на кислород, която забавяше стъпките му. Бръмченето във вентилационната система над главите им означаваше, че корабът се пълни със затоплен въздух, което пък им говореше, че скоро Димаркъс и хората му ще се съвземат.

След няколко минути коридорът завиваше наляво и Солара изтича през отворената врата на въздушния шлюз. Озова се в хангара. Спасението изглеждаше толкова близо, но тя се закова намясто, веднага щом прекрачи прага.

Имаше проблем. Някой трябваше да отвори вратата на хангара от контролния пулт, а вътрешната врата на въздушния шлюз трябваше да е затворена, за да може това да се случи.

Беше защитен механизъм — точно както беше казала на охраната на пиратите преди много седмици.

Това означаваше, че един от тях трябваше да се върне вътре и да се изправи пред Димаркъс.

Останалите сигурно също го бяха разбрали. Никой не проговори.

Доран се размърда пръв. Включвайки връзката, той започна да казва Аз ще го направя, когато трясването на вратата на въздушния шлюз го прекъсна.

Те се обърнаха като един.

Капитанът ги гледаше от другата страна на дебелото стъкло.

Доран сграбчи дръжката на вратата и я разтърси с две ръце, но капитанът вече се бе заключил вътре.

— Тръгвайте — каза капитан Роси. Той вдигна револвера си, заедно с парче руда. — Аз ще отворя вратата и ще изпратя няколко пирати в ада, докато го правя.

Дъхът на Солара секна, когато разбра какво иска да каже.

— Не! — извика Касия, удряйки с юмруци по стъклото. — Ще те чакаме!

Зад стъклото Роси я погледна строго и посочи към вратата на хангара.

— Ще раздвижиш задника си, Каси Роуз. Това е заповед. Искам ви на изхода и готови за излитане, когато натисна копчето.

— Но… — започна тя, задавяйки се от плач.

— Никакво „но“. — Капитанът изчезна в контролния пункт.

Не го виждаха, но чуха последните му думи по комуникационната връзка.

— Да не сте посмели да плачете за мен. Живях два пъти по-дълго от повечето хора и най-после намерих нещо, за което си струва да се умре. Това е благословия. — Гласът му стана тих. — Сега вървете и се грижете един за друг. За мен беше чест да сте мой екипаж.

Следващият звук, който чуха, беше синхронизираното тракване на десетки совалки, освободени от местата им, последвано от бръмченето на хангара, който се отваряше. Налягането се промени, повдигайки Солара във въздуха и понасяйки я към изхода. Тя размаха ръце и крака, неподготвена за липсата на гравитация, докато се хвана за едно кормило и спря.

Совалките се понесоха в космоса, а над тях се рееше „Банши“ с отворена рампа, готов да я приеме вътре. Докато се изстрелваше към изхода, Солара се ослушваше за гласа на капитана, надявайки се повече от всичко той да ги настигне. Но когато от контролния пункт се чу трясък, очите й се напълниха със сълзи и трябваше да задържи дъха си, за да не се пръсне сърцето й.

Принуди се да се съсредоточи върху сцената пред нея. Навсякъде се носеха отломки — от совалки и парчета от корпуса до няколко замръзнали тела. Когато се разчисти пътека, тя замахна с двата си крака, за да се придвижи в мъртвешкия студ на космоса, и се стегна за сблъсъка с корпуса на „Банши“. Удари се в края на рампата и се хвана здраво, повдигайки се нагоре, а Гейдж и Касия я последваха. Когато се обърна, опашката на пиратския кораб на практика се беше откъснала от взрива на капитана, разпръсвайки още повече отломки. Тя огледа разрушението, търсейки Доран, но не го видя.

— Доран — извика тя през комуникационната връзка. — Къде си?

Той не отговори.

Солара се държеше здраво за ръба на рампата, докато го търсеше като обезумяла. Част от полезрението й беше закрито от прелитащ лист метал. Когато го избута настрани, тя видя Доран и стомахът й се преобърна така внезапно, че за малко да повърне в шлема си. Защото далече под руините на разбития пиратски кораб Доран беше хванат в гравитационното привличане на планетата и се мяташе и падаше неудържимо към смъртта си.