Мелиса Ландърс
Звезден полет (25)

Двадесет и пета глава

— Гейдж — прошепна Доран, застанал вцепенен и неподвижен като камък.

Очите на близнака се насочиха в посоката, откъдето прозвуча името му, след което се отвориха широко, и Солара заключи, че и за него срещата е толкова шокираща, колкото и за тях. Той огледа брат си, като без съмнение забелязваше малките неща, по които се различаваха. Кожата на Гейдж имаше леко златистия цвят на човек, който е придобил тена си на изкуствена светлина, а не на истинско слънце, и от ъгъла на лявото му око се спускаше белег като сребриста мрежа. Носеше косата си вързана ниско на опашка, която изчезваше зад широки рамене, почти еднакви с тези на Доран. И двамата имаха същата самоуверено вдигната брадичка, онази, за която й бяха нужни месеци да разпознае като защитен механизъм. Всяко едно от момчетата се взираше в другото с една и съща маска на сдържано удивление, сякаш се страхуваше да повярва на това, което виждаше. Приликата беше невероятна.

Само че този близнак знаеше как да борави с пистолет.

Когато Доран направи крачка към брат си, Гейдж се прицели в него и изрече с несигурен глас:

— Хвърли револвера и не се приближавай. Мисля, че знам защо си тук.

Доран хвърли оръжието на пода и протегна двете си длани напред. Устата му сякаш беше спряла да работи, защото му трябваха няколко опита, преди да проговори.

— Как така си жив?

Гейдж трепна, сякаш въпросът го бе заварил неподготвен.

— Точно както и ти. Излязох от къщата, преди да изгори.

— Но ние те погребахме. Имаше труп.

Гейдж не изглеждаше много изненадан от тези думи. Той отмести поглед от брат си, взирайки се замислено в захвърления револвер, преди да го вземе и да го затъкне в колана си.

— Тялото не беше мое. Аз тичах две пресечки и се скрих зад една кофа за боклук. Мама ме намери там. Тя искаше да съм в безопасност от тате, затова го остави да мисли, че съм умрял. Но каза, че ти знаеш тайната ни. Не ти ли го е споменавала някога?

— Да го е споменавала някога? — повтори Доран. — Тя седеше до мен на погребението ти. — След тези думи Доран остана мълчалив и не помръдна дълго време. Когато най-после проговори, в очите му блестяха сълзи. — А след това ме остави с тате и те е довела тук да живееш с нея през всичките тези години. Защото ти беше геният в науката, а не аз. Аз бях обикновен. Не бях…

Полезен за нея.

Солара нямаше нужда да чуе последните думи — те бяха изписани върху лицето на Доран. Сърцето й се късаше, докато го гледаше как се опитва да прогони сълзите, които пълнеха очите му. Да те изоставят беше едно, но майка му го бе изоставила, защото предпочиташе друго дете. Солара не беше казвала на никого, но точно това беше истинската причина да не търси биологичните си родители. Нямаше да може да го понесе, ако имаха други деца, които живееха с тях.

— Мама тук ли е? — попита Доран и избърса очите си с ръкав.

Гейдж поклати глава.

— Добре — промърмори Доран. Той преглътна с усилие и погледът му стана леден. — Що се отнася до мен, тя е умряла в онзи ден вместо теб.

Това сякаш раздразни Гейдж. Той вдигна брадичка, заедно с цевта на пистолета си.

— Внимавай как говориш.

— Ти защитаваш ли я? — попита Доран, трепвайки сякаш са го ударили. — Тя инсценира смъртта ти и ни държа разделени почти десет години. И за какво? За да отмъсти на тате? Да изобрети перфектното гориво и да разруши бизнеса му? Това е отвратително!

— А тате е истински светец, нали? — изрече подигравателно Гейдж.

— Може и да не е, но и той е жертва в тази история.

— Жертва? — сопна се Гейдж с разбушувала се ярост в очите му. — Той знае за мен! Мама ми позволи да му се обадя преди месеци, за да му кажа за това, което съм създал — как Инфиниумът ще промени всичко и как Слънчевата лига плати цяло състояние за първата ми доставка. Но мислиш ли, че ме повика да се върна у дома? — Гейдж издаде звук на отвращение. — Не. Той ме помоли да сложа край на проекта, точно както мама смяташе, че ще направи. Каза ми, че Инфиниумът ще направи горивото на Сполдинг излишно и ще унищожи семейното богатство. Когато отказах да го направя, той открадна пратката по време на транспортиране. След това откри къде се намираме и заплаши, че ще изпрати някого или да унищожи изследванията ми, или да ги открадне. Не каза кое от двете. — Гласът на Гейдж звучеше покрусен, когато добави: — Просто не знаех, че това ще е собственият ми брат.

Раменете на Доран се отпуснаха. Сигурно беше замаян не само от факта, че и двамата му родители го бяха излъгали, но и защото бъдещето, което си бе представял, вече не съществуваше. Когато „Сполдинг Фюъл“ фалираше, нямаше да има компания, която да наследи.

— И ето те тук — изрече натъртено Гейдж. — В моята лаборатория, ровиш в моя компютър. Мама каза, че си точно като тате. Предполагам, че и за това е била права.

— Не — отговори му Доран. — Тате наистина ме изпрати тук, но нямах представа защо. Никога не бих унищожил работата ти. Далечните райони прекалено много се нуждаят от това.

— Така е. — Явно без да вярва на думите му, Гейдж насочи пистолета към Солара, а след това и към Рени и Кейн. — Кои са приятелите ти?

Преди някой от тях да успее да отговори, говорителите на комуникационната система се активираха и капитан Роси се обади от скафандрите им:

— Време е да приключвате. Касия откри тракер на предното устройство за приземяване на „Банши“. Предполагам, че някой на Ню Хейвън го е сложил, за да получи наградата за Даро Червения. Засега небето изглежда чисто, но кой знае докога ще продължи така.

Солара изстина.

— Трябва да тръгваме — каза тя на Гейдж. — Веднага.

— Права е — потвърди Доран. — Един пират на име Димаркъс идва насам. Повярвай ми, не искаш да се срещаш с него, докато имаш моето лице.

Гейдж вдигна пистолета си:

— Никой няма да ходи никъде. Не и докато не реша какво да правя с теб.

Сърцето на Солара биеше лудо, докато тя се оглеждаше из лабораторията, за да намери нещо, което да използва като оръжие срещу Гейдж или начин да го разсее достатъчно дълго, за да стигнат до кораба. Погледът й падна върху торбичката с инфиниумна руда и тя мигновено взе решение. С една ръка сграбчи торбичката и се втурна към отворената врата към коридора, надявайки се Гейдж да е достатъчно умен да не стреля и така да рискува да взриви всички.

Чу трополенето на стъпки и металното тракане на резе, което се плъзва на мястото си. Погледна през рамо и видя, че Гейдж е заключил всички в лабораторията. Беше оставил пистолета си и обличаше скафандър със скорост, която накара краката й да се движат много по-бързо.

Докато тичаше, тя натъпка рудата в джоба си и закопча кислородния си шлем. Ако стигнеше до кораба преди Гейдж, двамата с капитана може би щяха да успеят да го обезоръжат и да освободят останалите. Стигна до въздушния шлюз преди него и затвори вътрешната врата, след това без да губи време се покатери по стълбата към повърхността. С огромно усилие повдигна капака и излезе навън.

И веднага замръзна на място. Пиратите вече бяха там.

Поне пет-шест най-разнообразни совалки бяха кацнали в кръг около „Банши“, чиято свалена товарна рампа показваше, че пиратите са превзели кораба. Сърцето на Солара подскочи и тя се огледа бързо на всички страни, търсейки Касия и капитана. Фактът, че не я беше предупредил по комуникационната система, предполагаше, че пиратите са го пленили.

Или още по-лошо.

Но нямаше никаква следа от екипажа… или от когото и да било.

Гейдж я настигна, но тя не обърна внимание на пистолета, опрян в гърба й и посочи към нощното небе, където далечна луна осветяваше огромния кораб на пиратите, увиснал точно отвъд гравитационното привличане на планетата. Тъкмо щеше да обясни, когато усети една желязна ръка на рамото си и се завъртя толкова бързо, че падна на задните си части. Същата тази ръка изби пистолета от ръката на Гейдж и го запрати надалече.

Въпреки болката в гърба, Солара изви глава нагоре и видя над два метра солидни мускули, облечени в скафандър. Не чуваше гласа на Димаркъс, но видя устните му да се извиват в познатата усмивка — наполовина чаровна, наполовина смразяваща. Те изрекоха фраза, която тя лесно разпозна:

— Здравей, малка птичко.