Мелиса Ландърс
Звезден полет (15)

Петнадесета глава

Когато останаха сами, Доран се вгледа в новооткритата си приятелка, която отвърза черната плитка в основата на главата си и бавно прокара дългите си пръсти през къдриците. Вечерната рокля, която Доран й беше „купил“, беше закачена на стената и Солара гледаше с любов прозрачните водопади от плат, като от време на време спираше, за да хвърли поглед към него, сякаш да се увери, че все още е жив.

— Още съм тук — каза Доран. — И все още мисля, че планът е ужасен.

— А мен все така не ме е грижа, така че го приеми — отговори тя.

Никак не му харесваше мисълта Солара да краде. Рискът беше прекалено голям. Но тъй като бе отказала да промени решението си, той замълча, пропъждайки пипалата на вината, която започваше да чувства, като си напомняше, че идеята е нейна, а не негова.

Помагаше му това, че тя очевидно нямаше търпение да облече роклята. Начинът, по който се радваше на холографния й блясък, накланяйки главата си на една страна, а след това на друга, прехапала долната си устна, го накара да се запита дали някога беше носила истинска рокля. Не от онези втора ръка, дадени й, за да ходи на църква, а от роклите, създадени, за да завъртят главата на някой мъж и да го оставят с увиснала до пода челюст. В Академията тя не бе общувала много с останалите и не бе присъствала на нито един от танците, които организираха. С болка и срам той си представи как би реагирал, ако бе дошла на бала за завършването им — язвителните погледи и не особено старателно завоалираните обиди, които щеше да използва, за да я накара да се чувства нежелана. Знаеше, че тя щеше да докосва белега на шията си всеки път, когато я наречеше Миша Опашка, защото това бе удар по крехкото й самочувствие. Искаше да й каже, че съжалява и че знае какво значи да носиш мишена на гърба си. След като майка му си бе тръгнала, няколко по-големи момчета го бяха хванали да плаче в тоалетната и той бързо бе научил, че първото правило на живота в Академията беше Подигравай се или бъди от онези, на които се подиграват. И години по-късно, когато Солара бе спечелила наградата на възпитаниците на Академията, той бе изгубил нещо повече от един обикновен трофей. Загубил беше малко от възхищението на баща си, единственото семейство, което му бе останало. Сега виждаше, че заяждането със Солара е било поведение на страхливец в толкова много отношения, но не можеше да й го каже. Затова изрече:

— Това е модел на Беладучи от най-новата вечерна колекция. Всяко момиче, което те види с нея, ще позеленее в двайсет различни нюанса.

Реакцията й не беше това, което той очакваше. Тя се сви и се втренчи в него с разкаяние.

— Струваше пет хиляди кредита — прошепна тя. Но докато изражението й беше на съжаление, пръстите й се протегнаха към роклята сякаш да я защитят, което му даде да разбере, че ще може я вземе от нея, само ако я изтръгне от студените й, мъртви ръце.

И понеже ако се засмееше щеше да го заболи прекалено много, той задържа дъха си, докато поривът премина, и издиша бавно.

— Искам да те видя в нея. В крайна сметка аз съм този, който ще трябва да обяснява разходите по служебната си сметка.

Ако можеше да се предполага, че когато това изпитание приключи, все още щеше да има работа. Трябваше да стигне до кораба си на Обсидиан и да разбере значението на координатите, които му беше дал баща му. Колкото повече мислеше за това, толкова повече се затвърждаваше подозрението, че между мисията му и лъжливото обвинение на Слънчевата лига има връзка. Някой се беше погрижил наистина да съсипе репутацията му без логична причина. Знаеше, че това трябва да го разгневи, но в момента не можеше да понесе повече страдание.

Солара прибра косата си от едната страна и се намръщи, сякаш току-що й бе хрумнало нещо.

— Ще ми трябва повече от рокля, за да заприличам на богата наследница. Не се сетих да си купя подходящи обувки за нея.

— Отиди боса — предложи Доран. — Момичетата постоянно си свалят обувките на танците. Може да се престориш, че си ги оставила на празненството.

— А косата ми? И грима? Никога не съм…

— Помоли Касия да ти помогне. Тя е момиче от обществото.

— Какво? — завъртя се към него Солара. — Кой ти каза?

— Никой — отговори Доран, свивайки рамене, при което вълна от болка премина през гърдите му. Той стисна зъби, докато пулсирането спря. — Познавам тези като мен. Тя върви из кораба, сякаш е нейна собственост.

— Това не значи нищо.

— Всъщност значи — настоя той. Касия се държеше като човек, свикнал да властва още от най-ранна възраст. Доран разпознаваше това поведение, защото и той се бе държал така, докато баща му не бе разбрал, че използва стажанти във фирмата, за да си организира бурни забавления. След това самият Доран трябваше да се стане един от стажантите, за да се научи на смиреност. Но беше забелязал и физически доказателства за начина, по който бе израснала Касия. Тя носеше доказателство на самата си кожа. — Помирисвала ли си я някога? — попита той. — От много близо?

Солара се сви, сякаш я бе попитал за номера на сутиена й.

— Не. А ти?

— Веднъж.

Беше се случило в деня на фестивала на хелберито на Песирус, след като бе носил и товарил касетки цял час. Случайно се беше сблъскал с Касия в банята и въпреки че предницата на блузата й беше прогизнала от пот, от кожата й се излъчваше само мирис на орхидеи. Едно-единствено нещо потискаше по този начин естествената миризма на тялото и процедурата беше толкова болезнена и скъпа, че дори и той се бе отказал от нея.

— Тя има парфюмни микроби, имплантирани в потните си жлези — обясни Доран. — Те са редки и инвазивни. Познавам само още един човек, който се е подложил на тази процедура, и той е дипломат от Слънчевата лига. Това значи, че не само е супер богата, а е и важна особа.

Той изчака Солара да каже нещо, но тя просто стоеше на мястото си и го гледаше гневно.

— Какво? — попита Доран.

Тя поклати глава и преметна роклята през рамо, след което излезе, без да проговори.

* * *

Докато бързаше по коридора, Солара си спомни нещо, което Доран й беше казал на „Зенит“ — Всеки, който вони като барака за инструменти, не е застрашен от опити от моя страна. Беше забравила това и се зачуди сега как мирише, след като не си бе вземала душ от една седмица.

Със сигурност не на парфюм.

Не беше нейна работа и изобщо не я беше грижа, но при какви обстоятелства Доран беше помирисвал Касия наистина отблизо? Двамата не прекарваха много време заедно или поне тя не беше забелязвала, но все пак романтичните срещи не изискваха кой знае колко дълго. Касия открито беше заявила, че свалките са най-добрият начин да се предпазиш от лудостта по време на пътуването. Дали двамата не бяха решили тайно да си помогнат един на друг да увеличат нивото на ендорфините?

Стомахът й се преобърна.

Не трябваше да прави това, да мисли за тях и да стига до заключения, сякаш Доран беше нейна собственост. Не че искаше той да увеличи нейните ендорфини.

Защо тогава лицето й туптеше в ритъма на пулса й?

— Забрави — промърмори тя. — Няма значение.

— Какво няма значение? — попита Касия, облегнала русата си глава на отворената врата на стаята си.

Солара спря рязко, притиснала вечерната рокля до гърдите си. Тя се усмихна насила и отговори:

— Нищо.

Но не можеше да не разгледа момичето с нови очи. Тя погледна отвъд безцветните расти, остри и без блясък заради месеците, през които са били занемарени, и отвъд лицето с меден цвят, оставено без грим, към маниерите под всичко това.

Касия бе положила огромни усилия, за да скрие произхода си, но ето че всичко се виждаше ясно — леко надменната извивка на брадичката, която позволяваше на миниатюрната помощничка на кораба да гледа на Солара отвисоко въпреки разликата в ръста им. Езикът на тялото на Касия приличаше на този на Доран — самоуверен и напълно овладян. Той беше прав. Двамата бяха еднакви.

— Добре ли си? — попита Касия.

— Просто се притеснявам заради задачата — излъга Солара. — Мислиш ли, че ще можеш да ме разкрасиш? Никога досега не съм си слагала грим, така че ми трябва много помощ.

— Няма проблем. Влизай.

Когато Солара влезе, любопитството напълно я завладя. Тя се хвърли и прегърна Касия с двете си ръце, като се преструваше, че го прави от благодарност, а в същото време зарови носа си и вдиша дълбоко. Уханието наистина беше смайващо. При това нападение Касия се вцепени, а Солара отстъпи назад, борейки се с прилива на завист. Искаше й се да можеше да мирише на пролетен бриз, вместо на моторно масло.

— Благодаря — каза Солара. — Страхотна си.

Стаята на Касия приличаше много на нейната, с изключение на това, че вместо двойно легло имаше две единични едно над друго. Тя забеляза, че от горното легло я гледа Кейн, а един протеинов сладкиш бе увиснал на сантиметри от устата му. По неговото лице бе изписано същото учудване, както и по това на Касия, а русите им глави бяха наклонени точно под един и същ ъгъл, докато се опитваха да проумеят тази внезапна проява на чувства от нейна страна. Солара го поздрави с хладно кимване.

Кейн се съвзе и й хвърли извинителен поглед.

— Виж, съжалявам за снощи. Не трябваше да говоря ония неща. Не исках да кажа нищо такова. Пих повече „Кристалин“.

Солара не беше сигурна дали можеше да му вярва. Изобщо не й се беше сторил пиян.

— Доран и без това си има достатъчно проблеми — продължи Кейн. — Последното, от което има нужда, е аз да го карам да се чувства по-зле. — Наведе глава и попита: — Ти каза ли му какво съм говорил?

— Не. Все още не.

— Тогава може би да го запазим между нас — предложи Кейн. — Харесвам Доран. Той е добро момче и не искам останалата част от пътуването да се чувстваме неудобно.

Солара потърка роклята с пръсти, без да знае какво да направи. Кейн изглеждаше искрен, но тя дължеше лоялност преди всичко на Доран и все още мислеше, че той трябва да узнае.

— Ще си помисля — отговори тя и за да смени темата добави: — Трябва да побързаме. Рени иска да тръгваме след малко.

— Разбира се — устните на Кейн се разтвориха в непринудена усмивка, сякаш нищо не се беше случило. — Но нямаш нужда от холографски глупости, за да те направят хубава.

— Разбира се, че няма — съгласи се Касия и посегна да си вземе от десерта му. Отчупи едно парче и му върна останалото, а след това посочи към собственото си лице и обясни: — Е, като се изключат нараняванията.

— И белегът — добави Кейн. — Сладък е, но лесно ще я издаде.

Въпреки че не му беше простила напълно, Солара усети, че устните й се разтварят в усмивка.

— Мислиш, че белегът ми е сладък?

Дяволитата му усмивка стана по-широка, а гласът му — тих и ласкателен.

— Мисля, че всичко в теб е сладко.

В отговор Касия се качи на леглото и удари съквартиранта си по главата. Когато той зяпна в знак на протест, тя забучи пръст в гърдите му и изсъска:

— Тя ми харесва. Остави я на мира.

Кейн разтърка главата си и побърза да се премести в другия край на леглото си. Това не му осигури никаква защита от ядосаното момиче, което се взираше в него с достатъчно гняв, за да опърли веждите му.

— Просто се държах приятелски. Какъв ти е проблемът с това?

— И двамата знаем какво правеше — сопна се Касия. — Сега слез долу и ми помогни.

Спорът накара Солара да се запита за стотен път откъде се познават двамата помощници на кораба. Въпреки острите погледи и суровите думи те се движеха из „Банши“ като планети в орбита. Споделяха всичко — от храна до шеги, които само те си разбираха — с непринудената близост, характерна за брат и сестра. Но ако наистина бяха брат и сестра, защо имаше разлика в езика на телата им? С безсрамния си поглед и прелъстителната усмивка Кейн се държеше като човек, който редовно е съблазнявал, за да изкара вечерята си, а не като момче с огромно състояние.

Двамата спряха с караниците си достатъчно дълго, за да решат, че Кейн ще направи прическата й, а Касия ще се заеме с грима. Сложиха я да седне на едно столче с лице към долното легло и се заловиха за работа — Кейн започна да реши косата й отзад, а Касия седна с кръстосани крака на леглото, ровейки в кутия с гримове.

От новото си място Солара забеляза различни снимки, залепени на стената до леглото на Касия. На една от тях видя Кейн, прехвърлил игриво ръка през рамото на Касия, докато двамата се чукваха с чаши с червен сок. Може би вино от хелбери. Другите снимки бяха пейзажи — тучни хълмове с лавандула, зад които се виждаше безкрайно синьо езеро, чиито вълни отразяваха светлината на две луни. Солара никога не беше виждала такова поразително място. Намръщи се, когато Касия се наведе да й сложи пудра и й попречи да вижда.

— Откъде са тези снимки? — попита тя. — Прекрасни са.

Касия изпусна пухчето за пудрата и то полетя към пода. Очите й веднага намериха тези на Кейн и в тях се появи тъга.

— Просто едно място, където живеех — отговори тя.

Кейн завърши едно разресване и с палеца си докосна външната страна на китката на Касия с толкова кратко движение, че Солара щеше да го изпусне, ако беше примигнала. Но тя не го изпусна и в тази част от секундата видя как между двамата преминава усещане за истинска близост.

Определено не са брат и сестра, помисли си тя.

Нито един от двамата не каза нищо повече, така че и Солара замълча. Но не можеше да спре тревогата, която започна да я обзема. Двамата с Доран лесно се бяха доверили на екипажа на „Банши“, но тя изобщо не знаеше какво ги е събрало заедно.

Кои бяха тези хора?

* * *

Когато Солара се върна в стаята заедно с екипажа, Доран започна да се бори с обзелото го замайване, присвивайки очи, за да се фокусират върху нея. Беше си представял как би могла да изглежда в роклята, но нищо не можеше да го подготви за пълното й преобразяване. То я бе превърнало в непозната — невероятно красива, разбира се, но толкова чужда, че при вида й веждите му се сключиха намръщено.

Първо забеляза очите й, които се взираха в него изпод дълги мигли с цветовете на дъгата. Изпод клепачите й трептяха две пеперуди, оцветени в есенни тонове и обработени с холографски блясък, така че сякаш примигваха заедно с нея. В съчетание с ореола от сребърни панделки, вплетени в плитките й, ефектът беше поразителен. Но той не можеше да приеме, че тези очи са същите, които беше свикнал да вижда срещу себе си на масата по време на игрите на „Какво предпочиташ“.

Доран остави погледа си да я обгърне и разгледа вечерната рокля, която проблясваше със светлината на изпълнено със звезди нощно небе. Моделът бе без презрамки и обгръщаше фигурата й като втора кожа, подчертавайки голите й рамене и ръце и по някакво чудо, което се противопоставяше на гравитацията, гърдите й бяха повдигнати нагоре почти до брадичката й.

Доран едва не си глътна езика, докато се мъчеше с всички сили да не се вторачва. Бореше се с егоистичното желание да я загърне с одеяло, за да не може никой друг да я види такава. Насили се да сведе поглед чак до пръстите на краката й, които просветваха в розов и пурпурен блестящ лак. Ноктите на ръцете й също бяха лакирани, а татуировките й — скрити. С целия този блясък и великолепие той лесно можеше да си я представи на корицата на някое модно списание.

Не знаеше какво чувства по въпроса.

Разкъсваха го противоположни мисли и бъркотия от емоции, които не разбираше. Искаше да продължава да я гледа, да й каже, че е невероятна, но същевременно искаше да й каже да свали грима и да облече обикновените си дрехи, да махне яркия лак и да остави естествената красота на пръстите й да се вижда.

Искаше да е онази Солара, която бе опознал — неговата Солара.

Касия бутна Кейн с рамо.

— Погледни. Направо занемя.

— Добре сме се справили — съгласи се Кейн, възхищавайки се на творението им.

Когато Солара отново го погледна, Доран намери гласа си.

— Еха — каза той. — Не знам какво да кажа. — Но тя заслужаваше много повече, затова той добави: — Петте хиляди кредита със сигурност са си стрували. Невероятна си.

Усмивката, с която тя отговори, стопли сърцето му.

— И ти прощавам — заяви Солара.

Преди Доран да успее да попита с какво е сгрешил, тя се обърна и тръгна. Той извика след нея да внимава, но не беше сигурен дали го чу.

Лежеше буден в тъмното само с болката за компания. Хрумна му, че щом стигнеше до Обсидиан, със Солара щяха да се разделят. Тя щеше да продължи към работата си в покрайнините, докато той щеше да се погрижи да изпълни дадената от баща му задача и да се върне у дома, за да изчисти името си. Пътищата им може би никога вече нямаше да се пресекат.

Не знаеше какво чувства и по този въпрос.

Всъщност знаеше.

Но преди да успее да обмисли причините за новото стягане в гърдите, той беше завладян от още един пристъп на замайване заедно с ужасна хладина, която сякаш изсмука мозъка от костите му. Доран се сви под завивките, докато вътрешностите му пулсираха като възпален зъб. Надяваше се Солара да се върне бързо с лекарството. Иначе пътищата им можеше да се разделят много по-рано.