Мелиса Ландърс
Звезден полет (20)

Двадесета глава

Доран не спеше с момичета, не и ако имаше избор.

Години на опити и грешки го бяха научили, че отношенията с момичета са като химията. Не беше безопасно да се смесват някои елементи — като оставането през цялата нощ и случайните връзки например. Сложи тези двете заедно и очаквай забавлението да се превърне в чувства, точно преди всичко да гръмне пред лицето ти.

Но дори и той можеше да свикне с това.

Всяка сутрин през последните две седмици се беше събуждал с гледката на голата ръка на Солара, прехвърлена през гърдите му, докато дъхът й галеше кожата му. Нямаше значение колко се отдалечаваше към стената. Тя неизменно изритваше завивките и се приближаваше към него, облечена само с тениска и чифт памучни шорти, които изглеждаха удивително привлекателно на нея. Когато настъпваше сутринта, тя се събуждаше, примигвайки, и се намръщваше срещу него, сякаш той я бе прегърнал, а не обратното. Тогава Доран се усмихваше, посочваше празното място на матрака зад гърба й и се шегуваше: Какво има? Пак ли се събуди на погрешната страна на леглото? Което винаги я караше да се изчервява.

Общо взето, това беше един чудесен начин да започне деня.

Особено му харесваше да я гъделичка с плитката й, за да я събуди. Това винаги му спечелваше удар по гърдите, но си струваше. И понеже днес беше специален случай, тя можеше и да не го накаже.

Мърдайки колкото можеше по-внимателно, той се пресегна зад възглавницата, за да вземе края на плитката й, след това я прокара по средата на лицето й, сдържайки смеха си, когато носът й се сбърчи като на зайче. Тя изпъшка и потри с юмрук мястото, преди да се събуди и да замахне да го удари.

Той хвана ръката й във въздуха и каза:

— Помниш ли какъв ден е днес?

Тя ахна и веднага се усмихна, показвайки белите си зъби.

— Слизаме от кораба!

— Точно така — отговори той, решавайки, че е безопасно да я пусне. — Дори и ти не може да си сърдита.

Хвърляйки му обикновения си гневен поглед, тя се премести в своята част на леглото и потри очите си.

— Освен ако не се наложи да се върнем рано като на Песирус. Тогава целият екипаж да не ми се мярка пред очите.

— Ей, аз направих каквото трябва. Никой не ме търси тук.

Предишната седмица Доран бе изпратил няколко стратегически съобщения до приятелите си у дома, в които им казваше — след като се бяха заклели да пазят това в тайна, разбира се, — че се връща на Земята, за да се скрие в къщата на баща си край езерото. Беше решил, че поне един от тях ще го издаде, и, разбира се, беше станало точно така. Сега Пазителите на Реда го търсеха на грешното място в галактиката, като се надяваше същото да прави и Димаркъс. Капитан Роси бе измислил свой трик, използвайки фалшиво име, за да прибере една доставка от планета, наречена Каргил. И понеже Дейва нямаше как да ги проследят до това селище, беше дал на екипажа един ден свобода. Повече от всичко Доран имаше нужда от нещо, което временно да разсее тревогите му. Чакаше този ден с нетърпение.

— Тогава защо още сме в леглото? — попита Солара.

— Говори за себе си.

Доран бутна шеговито лицето й във възглавницата и се изсули от матрака. Последва надбягване, в което той я изпревари до банята, а след това и до стаята им, за да се облече. За момент бяха почти равни, но той излезе начело и стигна в трапезарията съвсем малко преди нея.

Трополенето на краката им привлече вниманието на Кейн. Той се извърна от димящия казан с каша на печката и се ухили към тях.

— Толкова сте нетърпеливи за закуската ми, а? Знаех си, че съм добър.

Доран отвърна на усмивката му, без да се налага да се преструва. Не беше открил никаква информация, която да уличава Кейн, затова си мислеше, че Пазителите на Реда може би наистина бяха използвали проследяващата система, за да го открият. Беше му приятно да се отърси от яда си — или поне да го насочи към правилните хора.

Касия и Рени, който седеше до нея с чаша кафе и хранеше Ейкорн, си размениха многозначителни погледи.

— Много си добър, да — каза тя. — Най-вече в… — Касия замълча, защото в този момент капитанът докуцука в стаята, а след това завърши със скована усмивка: — … готвенето. Как правиш кашата толкова вкусна?

— С една допълнителна лъжица любов, разбира се — изрече през стиснати зъби Кейн.

Капитан Роси се засмя и седна на отсрещната пейка. Той огледа корабните работници, разтривайки болното си коляно.

— Може да спрете да се преструвате. Няма да ви лиша от отпуската заради това, че се карате.

И двамата въздъхнаха с облекчение, явно изтощени от десетте секунди, в които бяха добри един към друг. Но когато се спогледаха, усмивките им станаха истински. Обещанието за свеж въздух и широки, открити пространства сякаш висеше във въздуха като второ слънце, повдигайки настроението на всички. Тази сутрин дори и капитанът имаше допълнителна енергия в походката си… или по-скоро в куцукането си.

— Напоследък сме под голямо напрежение — продължи той. — Така че искам да изпуснете малко пара. — Вдигна топчестата си ръка и поясни: — Тихо — като тази, която се издига от вряща тенджера, а не като тази, която излиза с писък от чайника. Внимавайте и не привличайте прекалено много внимание. Това значи да не ви арестуват и да не минавате голи през двора на градската църква. Разбрахте ли?

Рени се засмя зад чашата си, а двамата работници станаха червени като малини. Кимнаха, втренчили погледи в скутовете си.

— Не е моя работа как харчите заплатите си — продължи Роси. — Но помнете, че в момента се опитваме да не привличаме внимание, а това значи по-малко работа.

— Не се тревожи, кап’тане — каза Кейн. — Взимам само два чипа със себе си.

— Умно решение — каза му капитанът. — Вече не сме в туристическия пръстен, така че внимавай за портмонето си и не носи със себе си нищо, което не искаш да бъде откраднато. Ще се срещнем тук на зазоряване.

— Имаме цялата нощ? — ахна развълнувано Касия.

— Заслужихте си го. — Той насочи патерицата си към печката. — Сега довършвайте закуската и отивайте да се забавлявате. Разбрах, че в града има празник на плодородието. Може да е добре да започнете от там.

След думите му „купи и лъжици“ задействаха вихрено и след по-малко от десет минути Доран и Солара тръгнаха към града, следвани от Кейн и Касия, които се караха за това чий ред е да се погрижи за прането на следващата сутрин.

Припукването на сухата трева беше приятен звук, на фона на който Доран вдигна ръцете и лицето си, наслаждавайки се на слънчевите лъчи. Тук беше есен и хладният бриз донасяше лек мирис на дим и царевица — характерните аромати на есента, независимо на коя планета се намираш. Ако затвореше очите си, можеше да си представи, че си е у дома и празнува с приятели около колите по време на футболен мач. Но тези спомени го изпълниха с жажда, която му причини болка, и разбудиха страхове, че може никога да не се върне към този живот. Затова вдигна ципа на взетото си назаем яке, дръпна надолу плетената си шапка и се загледа към празненството на площада.

Веднага забеляза простичката архитектура и липсата на светещи билбордове, което различаваше това място от планетите в туристическия пръстен. Повечето от техниката се произвеждаше на Земята, така че колкото по-далече беше селището, толкова по-примитивно беше то. Каргил се намираше в третия пръстен и произвеждаше най-вече зърно. След това щяха да дойдат рудниците, след това — затворническите селища, и най-накрая — координатите на баща му в далечните райони.

Доран никога не беше ходил там, но беше чувал, че заселниците в тези райони отглеждали зърното на ръка. Не можеше да разбере как се живее така. Но все пак той никога не беше живял в гъсто населените бедняшки квартали на Хюстън, така че всъщност нямаше право да ги съди. Тези хора с нищо не бяха заслужили съдбата си. Те работеха толкова много, колкото и той, защото трябваше да се борят за елементарните неща, които той приемаше за даденост. Доран погледна към Солара и се запита дали ще е щастлива на Вега.

Хората от града изглеждаха доволни от живота си и разговаряха оживено, докато разглеждаха стоките по масите, подредени по грубо павираните им улици. Група деца играеха непохватно на гоненица, препъвайки се в собствените си крака, обути в прекалено големи обувки, вероятно останали от по-големи братя и сестри. Това напомни на Доран, че трябва да купи дрехи, с които да замени гащеризона, който беше загубил при пожара.

— Ще се срещна с вас по-късно — каза той на групата и се запъти към една маса, цялата отрупана с дрехи втора употреба.

Само с половин горивен чип купи три чифта панталони, няколко ризи, пакет с чорапи и шорти, както и раница, в която да сложи всичко. Добра сделка, както разбра, защото горивото на Сполдинг тук струваше два пъти повече, отколкото на Обсидиан. Въпреки внезапното увеличение на цената на валутата му, Доран се намръщи, докато се отдалечаваше. Не виждаше никаква причина за високата надценка. Горивото струваше повече, когато се превозваше до отдалечени места, но не и толкова повече.

Намери приятелите си да играят обичайните за панаирите игри на една поляна зад кметството. Кейн държеше пушка в извивката на рамото си и изстрелваше лазерни лъчи по движещи се във въздуха холографски мишени. Съдейки по смеха на Касия, досега не бе успял да улучи нищо.

— Повредена е или нещо такова — измърмори Кейн, оглеждайки окуляра на пушката.

— Ако под повредена имаш предвид главата си, тогава съм съгласна — каза Касия.

Човекът, който работеше на сергията — едър мъж с пиърсинг на долната си устна и думите РОДЕН ДА УБИВА, татуирани на шията му, удари с длан по тезгяха и изръмжа:

— Нищо му няма на оборудването ми. Дай на дамата да опита.

Кейн се престори, че оглежда поляната.

— Дама? Не виждам никаква дама.

— Глупак такъв — каза Касия и грабна пушката. Мушна го в корема с нея, след това я вдигна спокойно към мишените и стреля. В отговор един балон избухна в бляскав букет от фойерверки. — Видя ли? — заяви тя и му върна пушката. — Единственото нещо, което е повредено, си ти.

— Вие двамата толкова лесно се хващате — каза Солара, заравяйки пръсти в торбичка с печени ядки. — Лазерът на пушката не е калибриран да отговаря на мишените. — Тя посочи към човека зад сергията с една от ядките, а после я хвърли в устата си. — Той определя улучванията с крачен педал. Това е най-старият номер на света.

Човекът я изгледа гневно с поглед, който би стопил и стомана.

— Ти в кражба ли ме обвиняваш?

— Всички знаят, че тия игри са измама — сви рамене тя.

— Измама? — обади се един нов глас зад нея.

Когато Доран се обърна, погледът му попадна върху най-яката жена, която някога беше виждал — не толкова непривлекателна, колкото смъртоносна. Осъзна, че се отдръпва назад. Висока около метър и осемдесет и около трийсетгодишна, тя имаше поразително лице с аристократични скули и ледена усмивка, която би накарала всеки благоразумен мъж да се затича с всички сили в обратната посока.

— Аз предлагам най-добрите забавления на тази система — каза жената. — Всеки, който твърди обратното, засяга моето препитание и препитанието на хората ми. — Горната й устна се повдигна, откривайки толкова остър зъб, че сигурно го бе изпилила. — Знаеш ли какво е наказанието за клевета, момиченце? Може да накарам да ти отрежат езика заради това.

Солара пристъпи напред с пламък в очите, но Доран я бутна зад себе си и каза:

— Тя не искаше да каже нищо лошо.

Студените очи на жената се свиха и станаха като цепки.

— Това момиче обвини моя служител, че фалшифицира играта. Сега ти твърдиш, че не е имала предвид това?

— Точно така — потвърди Доран.

— Значи руши репутации за забавление? Не виждам как това е по-добро.

— Не искаме проблеми. Нека просто…

— Това, което искате вие, няма значение — прекъсна го тя. — Вече създадохте проблем. Остава да видим само как ще платите за това.

Доран обмисляше дали да грабне Солара за ръката и да побегне, когато Кейн метна небрежно лазерната пушка на рамо и се приближи към жената.

— Ще трябва да простите на братовчедка ми — каза той с глас, от който капеше мед. Почука челото си с пръст и се усмихна с онази своя очарователна усмивка. — Остана малко докосната от бога, както казваше мама. Изобщо не е същата след черната треска през… — Той замълча, наклонил удивено глава към жената.

— Какво зяпаш? — попита тя.

— Съжалявам — отговори Кейн. — Просто… има едно място в Лурон — света, от който идвам, където реката се среща с морето в един плитък залив от чисто бял пясък. Има един момент, когато слънчевите лъчи попадат върху него и водата става невероятно синя. Тогава е толкова красиво, че човек едва може да го понесе. — Той протегна ръка към лицето й, след това се отдръпна. — Не бях си представял, че отново ще видя този цвят, докато не погледнах в очите ти.

Докато Доран потискаше желанието си да повърне, жената вдигна ръка към гърдите си и се изчерви — наистина се изчерви, — а от устните й се отрони тиха въздишка.

Наистина ли се хващаше на тези глупости?

— Зашеметяваща си — прошепна Кейн. — Надявам се да нямаш нищо против, че го казвам.

Жената махна пренебрежително с ръка.

— Може и да ми удариш плесница за това — промърмори Кейн, — но не мога да не ти кажа… — Той прилепи устни до ухото й и каза нещо, което я накара да се разсмее по-силно от първокурсник на пижамено парти.

Доран прие това като знак да си тръгне.

Той направи една крачка, след това още една, като дърпаше Солара след себе си. Когато стигнаха на безопасно разстояние, той махна на Касия и тримата бързо се отправиха към другия край на панаира.

— Е, толкова за непривличането на внимание — каза Солара на пакета с ядките.

— Не се тревожи — успокои я Касия. — Кейн може да съблазни и птица да му даде крилете си. Това е единственият му полезен талант.

— Често ли го прави? — попита Солара.

Касия се засмя и си взе шепа ядки.

— Измъква се от неприятности с чара си от времето, когато бяхме деца.

Това привлече вниманието на Доран.

— Израснали сте заедно?

— Да, но не на Лурон. Излъга за това.

— А къде тогава?

Промяната в изражението й му каза, че тя ще избегне въпроса, както и стана.

— Една малка колония в друг сектор — махна с ръка тя. — Сигурно не си и чувал за нея.

Притеснен, че тя може да замълчи напълно, Доран реши да не настоява за името на планетата. Вместо това попита:

— Как се озовахте на „Банши“?

Забеляза, че Касия започва да разтрива шията си, но тя свали ръката си веднага, щом видя, че я гледа. След това наведе поглед към земята.

— Нещата са сложни у дома. Някога, когато всичко се успокои, ще се върнем.

Обичайно острият й тон беше изпълнен с толкова тъга, че Доран не можа да се накара да задава повече въпроси. Очевидно нещо ужасно я беше накарало да напусне дома си, а да измъкне информация от нея му се струваше като да рита кученце.

Тръгнаха мълчаливо назад към площада, за да разгледат сергиите. Когато Кейн ги настигна, настроението на Касия се подобри.

— Е, намери ли си нова приятелка? — попита тя със закачлива усмивка.

Кейн сбърчи нос и се спря, за да се изплюе на улицата.

— Да, такава, която дъвче хашиш. Целуна ме и сега изобщо няма да се отърва от този вкус.

— Ето — каза Солара и му подаде пакета с ядките. — Това може да ти помогне.

Касия грабна торбичката и изви подигравателно вежда към Кейн.

— Като знам с какви момичета се занимаваш, това сигурно е напредък.

— Ти май прекалено много се интересуваш от любовния ми живот — обърна се към нея Кейн и взе ядките. — Ако не те познавах по-добре, щях да си помисля, че ревнуваш.

Касия си пое въздух достатъчно шумно, за да разберат всички, че Кейн я е засегнал.

— Не и в най-необузданите ти фантазии!

Кейн се наведе, докато очите им се срещнаха.

— Не всичките ми фантазии са необуздани. Ще ти разкажа за тях, ако ми помолиш мило.

Устните на момичето се разтвориха и тогава Кейн се усмихна — не мазната усмивка, която използваше като оръжие, а едва забележима извивка на устните и топлина, танцуваща в очите му. Доран никога по-рано не беше виждал тази усмивка, така че предположи, че е истинска.

И я беше отправил към Касия.

И в този момент той разбра. Кейн беше влюбен в момиче, което стоеше хиляди пъти над него на социалната стълбица. Не беше ясно дали и Касия изпитва същите силни чувства, но дори и да беше така, тя сигурно нямаше да си позволи да стигне до сериозна връзка с него. Не и ако смяташе да се върне у дома. Доран почти изпита съжаление към младежа. Напрежението в стаята им сигурно беше достатъчно силно, за да изстреля ракета. Нищо чудно, че непрекъснато се караха. Начинът, по който го погледна Солара, му показа, че и тя е забелязала.

Касия се обърна и насочи вниманието си към изложените бижута. Кейн едва успя да избегне удара на растите й, когато тя се протегна и сграбчи ръката му.

— Кейн — прошепна тя с втренчени в масата очи.

— Какво става? — попита той.

Тримата се събраха около масата, наблюдавайки Касия, която вдигна една огърлица от сергията. Беше простичък дизайн, само една черна каишка със синя висулка с мраморни шарки, обкована в потъмняло сребро. Доран не разбираше за какво е целият този шум.

Продавачът, сбръчкан мъж с туфи посивяла коса по гърдите, която се подаваше изпод яката му, посегна към огърлицата.

— Това е молитвен камък от Етурия, който се използва за…

— Знам какво е — сопна се Касия. — Колко струва?

Той й направи знак да се приближи и прошепна нещо в ухото й.

— Какво? — извика тя, отдръпвайки се. — Да не си луд? Това е заплатата ми за един месец.

Продавачът сви рамене, показвайки, че не го е грижа.

— Това е просто въпрос на търсене и предлагане. Никой не може да изнася нищо от Етурия от началото на войната.

Ръката на Касия се отпусна отстрани на тялото й.

— Каква война? — попита тя с едва доловим шепот. — Кога е започнала? Кои кралства се бият?

— Дори и да знаех, това нямаше да промени цената — сви още веднъж рамене той.

Касия сякаш беше спряла да диша. Кейн взе огърлицата от нея и я върна на масата, след това я прегърна през раменете и я отведе от другата страна на улицата.

Солара докосна лакътя на Доран и се повдигна на пръсти, за да стигне ухото му.

— Мисля, че е ясно откъде са — прошепна тя. — Какво знаеш за Етурия?

— Нищо — отговори Доран. В Слънчевите територии имаше повече от сто планети и поне още десетина в далечните райони. Той беше изучавал само тези, които имаха значение за компанията им. — Касия беше права. Никога не съм чувал за нея.

Той се взря над тълпата и видя Касия, заровила лице на гърдите на Кейн. По улицата се появиха още пазаруващи и когато Доран загуби двойката от погледа си, той се обърна към продавача и го попита за повече информация за Етурия.

— Това е една малка колония — каза човекът. — На най-красивата планета, която никога няма да видиш.

— Никога няма да видя? — попита Солара.

— Посетители и емигранти не се допускат зад атмосферния щит — той посочи стоките, подредени на масата. — Затова тези са толкова ценни.

— А войната? — попита Доран. — Знаеш ли защо се бият?

Мъжът се намръщи, вероятно усещайки, че няма да продаде нищо.

— Както вече казах на приятелката ти, не знам нищо. А дори и да знаех…

— Това нямаше да промени цената — довърши Доран. Той благодари на мъжа и се върна на улицата заедно със Солара. — И сега какво? — попита той. — Може да разпитаме останалите продавачи. Някой може да знае нещо повече.

— Може да го направим. Или може да се радваме на отпуската си — посочи към небето и добави: — Това там е истинско слънце, а не лампа, която свети, за да не полудеем по време на пътуването. Истинска звезда, която грее над твърда земя.

— И имаме само до сутринта, за да й се наслаждаваме — съгласи се Доран. — Разбрах.

— Хайде. — Тя го хвана под ръка и го насочи в другата посока, където в двора на училището беше издигнат огромен лабиринт с плодовете на жътвата. — Да се изгубим сред царевицата.