Мелиса Ландърс
Звезден полет (16)

Шестнадесета глава

Със светещите билбордове, огряващи кратерите му, търговският спътник не можеше да бъде пропуснат от който и да е пилот, минаващ по директния път от най-близката станция към Обсидиан — пътят, който „Банши“ старателно избягваше. Това място беше меката на туристите, почивка от продължилото месеци пътуване, където пътниците можеха да лекуват каютната си треска с медено вино, лазерни приключения и пъстри сувенири.

Но нито едно от тези неща не представляваше интерес за Солара.

Тя се наведе напред и се втренчи през прозореца на совалката, взирайки се над многоцветните реклами за БЪРЗА ПОПРАВКА НА СОВАЛКИ! и НАЙ-ДОБРИТЕ СЛОТ МАШИНИ В ГАЛАКТИКАТА! към единствения контролно-пропускателен пункт на върха на неподвижния купол, покриващ комплекса. Този тесен отвор беше единственият път навътре и навън.

Не беше идеалното разположение за бързо измъкване.

— Моля те, кажи ми, че има и заден вход — обърна се тя към Рени, който изключи тръстерите на совалката и се насочи към контролно-пропускателния пункт, което на практика ги хвърляше от трън, та на глог. Совалката мина достатъчно близо, за да може Солара да види силуета на покрито лазерно оръдие. Щеше да е незабележимо, ако не беше изкривеното пространство около него, което се диплеше като горещи вълни, издигащи се над асфалт.

— Бих могъл да го кажа — отговори той. — Но ще е лъжа.

Солара издиша и завърза пакет студен гел около глезена си, докато Рени подръпваше маншетите на фрака си, опитвайки се да удължи ръкавите. Ако искаше да изглежда елегантен, е трябвало да задигне фрака на някой по-висок човек.

— Не забравяй — каза той, показвайки придобитата си по нечестен начин електронна карта с кредити. — Аз съм чичо Джаред, брат на майка ти, а ти ми гостуваш за лятото.

Той насочи совалката към скенера на автоматизирания пункт за проверка — два панела от двете страни на тесен коридор, наблюдаван от охранител, който следеше всичко отвътре в станцията. Докато невидими лъчи претърсваха совалката за оръжие, Рени притисна откраднатата си карта към страничния прозорец. Както в автомоловете, така и тук безцелното разглеждане не беше позволено и посетителите трябваше да докажат, че имат кредити, за да влязат. През стъклото на станцията охранителят посочи към един ръчен скенер и каза на Рени да даде името и идентификационния си код.

Рени се включи на честотата на станцията и каза „Джаред Роджърс“, последвано от поредица от букви и цифри. Без да се бави повече, охранителят изключи защитното устройство и им позволи да влязат.

— Не беше трудно — каза Солара, отпускайки се на седалката си. Ръцете й бяха изпотени. Тя се огледа наоколо за нещо, с което да ги избърше, като накрая се спря на ръкава на Рени. Когато той се дръпна обидено назад, тя сви рамене и посочи към роклята си.

— Струваше пет хиляди кредита.

Той бръкна под седалката си и извади манерка с „Кристалин“.

— Отпий, но не го гълтай — каза той. — Изплакни устата си, след това го изплюй на ръцете си и го размажи по себе си.

Солара направи каквото й казваше, като внимателно избягваше роклята си. Дори и да е пияно, нито едно нормално момиче няма да разлее алкохол по такава рокля. Наведе се напред и попита:

— Мириша ли като след лудо парти?

— Горе-долу, но ще се изпари.

Още една причина да грабнат лекарството и да бягат. Беше забавно да се облече и гримира, но същността на това, което щяха да извършат, както и последиците, ако не успееха или ги заловяха, бяха започнали да й става все по-ясни. Сърцето на Солара заби лудо в гърдите й.

Рени премина край редица от магазини и заведения и се насочи към медицинския център в края на комплекса. Вместо да приземи совалката близо до аварийния изход, той кацна до един кораб, два пъти по-голям от тях.

— Няма да е трудно — каза й той, докато изключваше двигателя. — Но ако нещо се обърка, ела направо тук. Най-сигурното място, на което да се скриеш, е совалката, а ти можеш да я пилотираш до „Банши“, ако…

Ако ме хванат, трябва да бягаш.

Нямаше нужда да изрича последните думи. Солара разбираше това от времето, когато бе живяла на улицата. Колкото и доблестно да звучеше да не се изоставя никой, това беше наивно поведение, което нанасяше повече вреда, а не по-малко. Пазителите на Реда щяха да арестуват и двамата и щяха да се опитат да ги настроят един срещу друг, за да си осигурят бърза присъда. Ако охраната я заловеше, тя със сигурност очакваше Рени да се спаси и да занесе лекарството на „Банши“. Животът на Доран се изцеждаше от него и нямаха време за благородни постъпки.

— Благодаря ти — каза тя на Рени. — Не знам защо ни помагаш, но се радвам, че си тук. В никакъв случай няма да успея да се справя сама.

Той отправи към нея същата искрена усмивка, която бе размекнала сърцето й, когато се бяха срещнали. Искаше й се наистина да й е чичо, защото тогава кръвта щеше да ги свързва, независимо колко далече бяха един от друг. Не беше справедливо хората да не могат да избират собствените си семейства.

— Животът тук навън не е лесен — каза той. — Мисля, че го знаеш. Затова, когато съдбата те срещне по пътя със сродна душа, правиш всичко, което можеш, за да продължи пътуването по-дълго.

— Каква е твоята история? — попита Солара. Това можеше да е последният им шанс да говорят и внезапно тя изпита остра нужда да разбере повече за него. — Как се озова на „Банши“?

Той размаха пръст към нея, сякаш й се караше за липсата на вяра.

— Ще ти кажа само това. Имах дом на Земята, добра работа и жена, която ме обичаше повече, отколкото заслужавах. Но състоянието ми ми създаде проблеми. Откраднах от погрешните хора и вече не беше безопасно да остана. — Той я потупа по рамото. — Ще трябва да почакаш до по-късно, за да чуеш останалото.

Той отвори вратите на совалката и когато дойде да я вземе, Солара обгърна шията му с двете си ръце. Докато я носеше през площадката за кацане, тя облегна глава на рамото му и се намръщи, за да покаже, че я боли, в случай че охранителите ги наблюдаваха. Когато аварийната врата на медицинския център се отвори, двамата бяха залети от хладен въздух, изпълнен с острата миризма на антисептици.

Тя изохка силно, докато Рени се приближи бързо към приемното гише и каза на служителката:

— Това е племенницата ми. Нарани глезена си на едно празненство. — Пое си въздух и продължи, като всяка следваща дума излизаше от устата му по-бързо от предишната. — Изобщо не трябваше да й позволявам да отива, но тя ми обеща, че няма да пие.

— Ееей — изрече завалено Солара, забивайки пръст в гърдите му. — Не бях виновна. Казаха ми, че е плодов пунш.

Без да й обръща внимание, Рени погледна умолително към регистраторката — жена на средна възраст с намръщено изражение, което говореше, че смяната й почти свършва и заедно с нея и търпението й.

— Кажете ми, че имате лекарство, с което ще се оправи — каза Рени. — Не мога да я изпратя така при сестра ми. Заклех се да не позволявам…

— Как нарани глезена си? — прекъсна го жената, поглеждайки изрисуваното лице на Солара.

— Оказа се, че съм наистина зле в танците на масата — каза Солара и изхълца за ефект.

— Майка ти ще ме убие — наведе глава Рени.

Едва сдържайки се да не извърти очи, жената бутна един таблет през гишето и кимна към мястото зад тях.

— Попълнете това и чакайте там. След малко ще ви извикат.

Рени я отнесе в далечния край на чакалнята, където Солара привлече погледите на поне двайсетина отегчени пациенти, които я зяпаха сякаш никога по-рано не бяха виждали дебютантка. Не можеше да ги вини. Ако ролите им бяха разменени, тя сигурно щеше да зяпа най-любопитно от всички. Отначало вниманието я притесняваше, но след това чу познато име в новините, които вървяха на екрана над главите им, и останалата част от фоайето престана да съществува.

Все още няма информация за местонахождението на Доран Сполдинг — съобщи една журналистка от високоговорителя на тавана, — талантливия възпитаник на Академията, издирван за същото престъпление, за което баща му, президентът на „Сполдинг Ентърпрайзис“, е в затвора без право на гаранция, докато очаква съдебното дело.

Двамата с Рени отправиха погледи към екрана, откъдето Доран им се ухили във висока резолюция, застанал до една по-възрастна, малко по-висока версия на самия него, облечена в костюм от три части. Нищо чудно, че не можеше да се свърже с баща си — човекът беше в затвора.

Според официални говорители на Слънчевата Лига — продължи жената — бащата и синът са организирали кражбата на вещество, известно под името Инфиниум, от строго охраняван правителствен кораб. Прокуратурата нарича доказателствата изобличаващи, но водещият защитата продължава да отхвърля обвиненията от името на двамата, въпреки че ДНК доказателства, открити на мястото, свързват Доран Сполдинг с извършеното престъпление.

Инфиниум? Какво беше това и защо го охраняваха така строго? Солара се опита да си представи как Доран се промъква на военен кораб и извършва кражба. Невъзможно. Може би беше направил нещо, с което се е замесил, без да иска.

Смята се, че младежът пътува с прислужница, осемнайсетгодишната Солара Брукс, осъдена престъпница, която се издирва за разпит във връзка с разследването на измама с кредити. Тя може да бъде идентифицирана по татуировките и по белег по рождение…

Солара не изчака да види снимката си на екрана.

— Изведи ме от тук — прошепна тя на Рени, сграбчвайки ръката му толкова силно, че го накара да се свие от болка. За всички, които я гледаха, тя притисна ръка до устата си и изохка: — О, боже. Мисля, че ще повърна.

Той я вдигна на ръце и се върна при киселата жена на регистратурата, която ги заведе в самостоятелна стая за прегледи веднага, щом Солара започна да издава звуци, сякаш ще повърне. След по-малко от минута Солара седеше на тапицирана маса с леген за повръщане на скута си. Рени шепнеше успокоителни думи и разтриваше гърба й, докато останаха сами. След това той прокара пръсти през косата си и изсъска някаква ругатня.

— Да не изпадаме в паника — каза той, противоречейки си като се въртеше нервно в кръг. — С всичкия грим, който си си сложила, и собствената ти майка няма да те познае.

— Сигурна съм — измърмори Солара. — Иди да потърсиш тъкан-свързващото. Ако някой те попита защо се разхождаш из залите, кажи им, че съм те изпратила за газирана напитка.

— Газирана напитка — повтори той, кимайки.

— Побързай. Няма да им отнеме много време да разберат, че глезенът ми не е навехнат. Ще отлагам прегледа колкото мога, но…

Рени излезе, преди Солара да е довършила изречението.

Сама в стерилната стая, Солара се опита да успокои пеперудите в стомаха си, като си напомняше, че Рени е прав. Всеки недостатък, по който можеха да я познаят — от белега по рождение до татуировките, беше скрит под пласт холографска козметика. Фалшивата й самоличност щеше да издържи, ако тя самата не дадеше повод да се съмняват в нея.

След няколко минути чу потропването на приближаващи стъпки и се сви на топка върху масата за прегледи, придавайки си толкова покъртителен вид, колкото позволяваше тясната й рокля. Вратата се отвори и един мъж попита:

— Госпожица Вандербилт?

Солара се изправи с хленч и замръзна, когато погледът й се спря на момчето пред нея. С гладкото му като на бебе лице и телосложение на бездомно дете никой не би могъл да го вземе за мъж. Беше толкова млад, че тя си помисли, че може да е санитар. Но след това погледна значката, закрепена на престилката му, на която пишеше Д-Р ДЕТ^[1].

Сигурно беше шега.

— Произнася се „дийт“ — каза той с въздишка, сякаш обясняваше това хиляди пъти на ден. — Как се чувствате?

Въпреки любезния въпрос, равният му тон й говореше, че това е само формалност, за да премине по-нататък, да приключи в една стая и да премине към следващата. Погледът му се премести върху скенера за кости на едната стена и Солара разбра, че трябва да прояви творчество, ако искаше да го забави.

— Много по-добре… вече — изрече тя, като се усмихна и сведе брадичка, поглеждайки го свенливо изпод миглите си. Никога по-рано не беше флиртувала така, но във филмите винаги се получаваше.

Деловата му маска изчезна и устата му зяпна, сякаш бе видял извънземно и не беше сигурен дали да вярва на очите си. Солара реши, че за повечето момичета той сигурно бе невидим, и изпита съчувствие към младия доктор. Тя го огледа смело от горе до долу, от късата му кестенява коса до върховете на практичните му обувки, а след това се усмихна по-широко, за да покаже, че харесва това, което е видяла.

— Не си това, което очаквах — каза тя.

Той запелтечи за момент, след което прочисти гърлото си.

— Нито пък ти.

— Но по хубав начин, нали?

По страните му пропълзя червенина, а погледът му се сведе към пода.

— Разбира се. Изглеждаш наистина добре.

Наистина добре? Ако това беше всичко, което можеше да измисли, нищо чудно, че не успяваше да си намери гадже.

— Мислиш ли? — попита тя, преструвайки се на свенлива, докато се навеждаше напред, за да покаже по-добре бюста си. Както и възнамеряваше, той забеляза това движение. Очите му се приковаха в извивките й и се изцъклиха, а лицето му придоби глуповат израз. Но точно когато си мислеше, че го е завладяла напълно, докторът сключи вежди и наклони глава.

— Какво е това? — попита той като посочи към шията й, приближавайки се. — Белег по рождение ли е? Или някаква рана може би?

Солара докосна шията си и усети нещо лепкаво. Когато отлепи ръката си, пръстите й бяха покрити с мазна прасковена каша. Тя се намръщи, като разбра какво беше станало. Деветдесетградусовият „Кристалин“, който беше изсипала навсякъде по себе си, сигурно бавно беше проникнал през грима й. Тя погледна бързо съм кокалчетата на пръстите си, където през дупките във фон дьо тена й надничаше черно мастило.

Това също не убягна от погледа на доктора.

Солара скри и двете ръце зад гърба си, но беше прекалено късно.

Виждаше въпросите, които се оформяха в ума му, докато погледът му се изостряше, връщайки се отново върху шията й. Имаше само една причина момиче да покрива кокалчетата си с грим и всеки, който беше достатъчно умен да завърши медицина, щеше да я разбере. И освен ако не живееше в пещера, щеше да разпознае и белега й.

Вратата се отвори и Рени застана на прага, преценявайки настроението с един бърз поглед. Вместо да се присъедини към тях, той потупа горния джоб на сакото си и направи знак с палец над едното си рамо.

— Ще изляза навън да изпуша една цигара. Ти стой тук, миличка. Ще се върна преди да усетиш.

Солара въздъхна с облекчение. Това беше сигналът им — съобщаваше й, че е откраднал тъкан-свързващото лекарство и ще я чака в совалката. Сега трябваше само да измисли правдоподобно извинение да го последва.

— Добре — каза тя. — Но ми се иска да се откажеш. Тези неща ще те убият.

— Както и танцуването на маса пияна — отговори той с намигване и тръгна.

Младият доктор не се засмя. Той гледаше как Рени изчезва във фоайето, а след това се обърна отново към Солара, свъсил съсредоточено вежди. Тя нямаше нужда от рентгеново зрение, за да види как парченцата от пъзела се подреждат в главата му. Време беше да се маха от тук.

Завъртайки глезена си, тя каза:

— Този пакет гел сигурно е подействал, защото се чувствам малко по-добре. — Тя стана от масата и се престори, че пробва дали може да стои. Изкуцука, когато левият й крак докосна пода. — Къде е тоалетната?

Очите на младежа се разшириха съвсем малко и тя я видя — ясната искрица на осъзнаването, която казваше, че най-после е направил връзката. Вече знаеше коя е.

— Ще ти намеря инвалиден стол — каза й той, отстъпвайки към изхода. — Остани тук.

След това изскочи навън и затвори вратата.

Солара се втурна след него, но когато набра кода върху панела за изхода, вратата отказа да се отвори. Тя грабна ръчния лост и се опита да го дръпне настрани, но колкото и силно да дърпаше, вратата не помръдваше. Беше я заключил.

Стомахът й се сви.

Щом се свържеше с охраната, щяха да заключат комплекса. Ако не успееше да стигне до совалката скоро, Рени нямаше да има друг избор, освен да я остави. Което значеше, че животът й наистина беше свършен.

Инстинктът й за самосъхранение се задейства и тя започна да се върти наоколо, оглеждайки се за прозорци или въздушна инсталация, достатъчно широка, за да може да пропълзи през нея. Нямаше нищо, нито дори топлинна клапа. Обръщайки се отново към вратата, тя огледа панела за изхода — тънка, метална пластина, предназначена да реагира при докосване. Ако успееше да изтръгне тази пластина, имаше вероятност да се справи с ключалката.

Извади от плитките си фиба и пъхна единия й край под ръба на панела, като я движеше напред-назад, докато влезе наполовина под него. Грабна една шпатула от масата и разшири разстоянието между панела и стената, докато отворът стана достатъчно голям, за да пъхне пръстите си вътре. С леко дръпване тя отдели пластината, като се постара да не изтръгва жиците, свързани от другата страна.

Ръцете й се бяха изпотили и Солара ги избърса от роклята, без да я е грижа колко струва. В момента нямаше нищо по-важно от свободата й. Присви очи, огледа плетеницата от жици и веднага забеляза заземяващите и живите — тези, които не трябваше да пипа. Започна систематично да дърпа и отново да свързва останалите жици, докато откри аварийното отключване. Вратата се отвори и тя не остана нито миг повече в стаята.

Вдигна роклята си и се затича по коридора, после през фоайето, бутайки грубо някого по пътя си. Изобщо не погледна назад, съсредоточавайки се само върху двойната врата, водеща към доковете. Беше достатъчно близо, за да усети миризмата на горивото в совалките, когато зад себе си чу викове „Спри!“ и „Затворете изхода!“ Оставаха й само още няколко метра и тя се напрегна и затича по-бързо с наведена глава, прелитайки през вратата, точно когато тя започна да се затваря.

Успя да стигне доковете, но в момента, в който краката й докоснаха бетона, една невидима сила я дръпна назад и Солара се заби във фибростъклото на затворената врата. Тя завъртя рязко глава и видя, че половината от полата й беше останала от другата страна. Започна да дърпа безуспешно плата, а сърцето й биеше лудо. Погледна през стъклото и видя двама охранители да сочат към нея и да викат нещо към жената на регистратурата. Платът бе прекалено здрав, за да се скъса. Солара протегна трепереща ръка зад гърба си и дръпна ципа. Избута роклята през ханша си и я свали, а след това се затича като полудяла към совалката, облечена само с осигурените й от правителството гащи и дългите ленти платно, които бе използвала, за да поддържа гърдите си.

Рени сигурно я бе видял да идва, защото когато стигна до него, той вече бе запалил совалката и бе отворил задната врата. Тя се втурна вътре, крещейки Тръгвай, тръгвай, тръгвай!, и совалката се издигна във въздуха, преди вратата да се е затворила. Тя я херметизира и запълзя на четири крака към пилотската кабина. Пльосна се на пътническото място и закопча колана си.

— Забравила си роклята си — каза Рени, гледайки съсредоточено напред, стиснал кормилото толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели, и се насочи към пропускателния пункт.

— Нека никой не казва, че не знам как да напусна сцената подобаващо.

Той се засмя за момент, преди чертите му да се стегнат. Солара проследи погледа му и разбра защо. Навсякъде около поста святкаха червени светлини, а охранители бяха плъзнали като мравки около стъклената преграда. На билборда светна съобщение НЯМА ИЗХОД, а редицата совалки, които чакаха да излязат от комплекса, спряха като едва не причиниха верижна катастрофа.

— Рени… — каза тя и занемя.

Вместо да намали, той натисна газта докрай, запращайки Солара назад в седалката й. Докато летеше стремително към единствената совалка, която не спря и беше на половината път до изхода, тя започна да разбира намерението му. Щеше да се опита да последва кораба, преди преградата да се е затворила. Но ако преградата засегнеше задната им част, електрическото напрежение щеше да повреди системите им, оставяйки ги да се реят извън спътника. Тогава Пазителите на Реда лесно щяха да ги заловят, в случай че електричеството не ги убиеше.

— Дръж се — предупреди я той. — Ще трябва да ги ударя, за да излезем.

Тя стисна страничните облегалки и затаи дъх, гледайки с ужас, докато наближаваха совалката с шеметна скорост. Пропускателният пост премина края нея и тя се приготви за удара. Очите й се затвориха инстинктивно. В ушите й проехтя трясък на стомана в стомана и тя се блъсна в колана си. Главата й отхвръкна първо назад, после напред и в следващия момент вече бяха извън защитната преграда, а в пилотската кабина звучеше хор от аларми.

Очилата на Рени бяха отхвръкнали, но той продължи, сякаш нищо не се е случило. Зави надясно, отделяйки се от другата совалка, и се отдалечи от огневата линия на оръдието. Един изстрел засегна корпуса им от лявата страна и ги завъртя, но той бързо оправи курса и включи бустерите. Совалката се насочи стремглаво към близката луна и след миг бяха извън обсега на оръдието.

Но това не означаваше, че са в безопасност.

Рени беше прекалено зает да се движи близо до гравитационното поле заради възможността за ускорение, за да гледа таблото, което грейна като коледна елха. Ключовете и бутоните бяха непознати за Солара и без диагностичните си уреди, тя не можеше да определи коя система е повредена.

— Какво да правя? — извика тя през виещите аларми.

— Свържи се с „Банши“ — отговори той и сграбчи тресящото се кормило. — Кажи на капитана, че ни трябва проследяване и пресрещане. Той ще знае какво значи това. — След това хвърли бърз поглед към контролното табло и добави: — Кажи му, че аварийната ни система е изгоряла. Остава ни кислород за още може би трийсет минути.

И няма безопасно място, където да кацнем, помисли си Солара. След това осъзна, че ако те умрат, ще умре и Доран, защото „Банши“ няма да ги открие навреме, за да доставят лекарството. Тази мисъл я накара да потрепери. Тя изпрати сигнал за помощ, но не получи отговор.

— Не знам дали цялата ни комуникационна система е повредена или само приемателят.

— Продължавай да опитваш.

И тя продължи — отново и отново, докато по кожата й полазиха тръпки, а зъбите й започнаха да тракат. Без затоплен кислород в кабината температурата бе спаднала толкова драстично, че дъхът й кондензираше в облаци пара — не бяха най-подходящите условия човек да лети гол.

Рени свали сакото си.

— Облечи това — каза той, а след това разкопча ризата си и й подаде и нея. — И си покрий краката.

Сакото пазеше топлината на тялото му и тя се зави плътно с него, преди да е изстинало. Когато се обърна да му благодари, тя забеляза мрежа от розови разрези по голите му рамене. Втренчи се намръщено в тях. Кръгли и равномерни, те приличаха на рани от лазер.

— Какво е станало с гърба ти? — попита тя.

След като включи на автопилот, Рени започна да опипва таблото в търсене на очилата си. Грейна, когато ги намери. Не бяха счупени.

— Помниш ли, когато ти казах, че откраднах от погрешните хора?

— Стреляли са по теб?

— Много старателно. Докато бягах, за да спася живота си като теб преди малко на спътника.

Солара се запита дали са знаели, че Рени не може да контролира желанието си да краде, но реши, че това няма да е от значение за хора, които стрелят по невъоръжен човек, и то в гърба.

— А дамата? — попита тя. — Тази, която те е обичала? Къде е тя сега?

— Иска ми се да знаех… или може би не — усмихна се тъжно Рени. След това поклати глава. — Виж в каква каша се забъркахме сега. Това не е живот, да се криеш в сенките, никога да не се установиш на едно място. Исках нещо по-добро за нея — истински дом и семейство, с което да се гордее. Затова я изоставих. — На лицето му се появи замечтан израз и той въздъхна с такъв копнеж, че сърцето й се сви. — Понякога ми се иска да ме е забравила, а понякога — не.

Солара не знаеше какво да каже, затова взе ръката му и двамата се втренчиха мълчаливо през прозореца пред тях, докато времето минаваше, изминатото разстояние се увеличаваше, а кислородът им намаляваше.

В един момент тя изпусна ръката му и й бяха нужни няколко опита, за да я хване отново. Движенията им станаха тромави, двамата вече бяха замаяни и объркани. Солара огледа пилотската кабина, но не разбираше какви са тези примигващи светлини, нито си спомняше накъде са тръгнали. Поемаше дълбоко въздух, но той никога не й беше достатъчен. Усещането й напомни за градските трамваи на Земята, които ставаха толкова задушни през лятото, че накрая ватманът отваряше някой прозорец.

— Ей, т-трябва да от-творим вратата — изрече със заекване тя. — Да влезе малко въздух.

Рени се втренчи в нея иззад очилата си и се опита да се почеше по гърдите, но ръката падна в скута му.

— Не мисля, че идеята е добра.

Тя тъкмо щеше да го попита защо, когато внезапно движение привлече погледа й. Обърна се и видя един стар, грозен кораб да лети до тях. Познаваше този кораб — не можеше да си спомни името му, но отчаяно искаше да е на борда му.

Рени също го видя и извика радостно.

— Движим се прекалено бързо — изрече той, насочвайки поглед към контролното табло. — Трябва да намалим.

Но само разтри челото си.

От совалката им излязоха две дебели метални въжета и се забиха в кораба, а след това ги издърпаха по-близо. Сякаш задвижени с дистанционно, двигателите им спряха и те се настаниха в дока на кораба със силно изтракване. Солара се опита да се изправи, но беше закопчана с колани, които едно момче с руси расти разкопча.

Той я измъкна в товарното помещение и след това се върна за Рени.

Въздухът вътре в кораба беше свеж и чист, толкова ободряващ, че тя напълни дробовете си на големи глътки, опъвайки платнените ленти, с които бяха завързани гърдите й. С всяко издигане и спускане на гръдния й кош умът й сякаш се избистряше и когато Рени се съвзе, тя вече го прегръщаше и се смееше истерично.

* * *

След известно време, когато бяха дали лекарството на Доран и се бяха уверили, че се стабилизира, екипажът се събра в трапезарията. Там Солара разбра, че капитанът изобщо не е получил сигналите й, а беше следил совалката през цялото време. Докато седеше на масата, тя си спомни думите на Рени за това, което бе искал да даде на жена си на Земята — истински дом и семейство, с което да се гордее.

Солара не знаеше тайните на екипажа или как са се кръстосали пътищата им и въпреки това тези непознати бяха направили повече, за да я защитят, отколкото собствените й родители през всичките й осемнайсет години. Според нея това със сигурност беше нещо, с което човек да се гордее. Рени бе сгрешил, когато каза, че това не е живот.

В този момент нямаше друго място, на което би предпочела да се намира.