Мелиса Ландърс
Звезден полет (30)

Тридесета глава

Топлината беше рядък лукс в космоса.

Солара почти беше забравила колко приятно е усещането на слънчевата светлина върху кожата. Тези лампи симулатори бяха почти толкова добри, колкото и истинската светлина. Вдигна ръце над главата си и се протегна върху плажната кърпа, докато пръстите на ръцете и краката й срещнаха копринената милувка на пясъка. Фините песъчинки бяха поели топлината отгоре и тя зарови ръцете си, за да я поемат. Имаха само няколко часа, преди да стане време да тръгват, и смяташе да се наслади на всяка секунда.

— Ммм — каза отново тя с усмивка. — Това е блаженство.

Въпреки че очите й бяха затворени, тя знаеше, че Доран я гледа. Познаваше от начина, по който правеше кръгчета около пъпа й с показалеца си. Той като че ли не споделяше мнението, че тя изглежда смешно в импровизирания си бански костюм от шорти и къса тениска. Скоро докосването му започна да се отклонява към извивката на талията й.

Солара се засмя, обърна се по корем и сложи едната си буза върху кърпата.

— Когато обещаеш почивка, наистина я осигуряваш — каза тя. — Ако се отпусна още малко, ще трябва да събираш разтопеното ми тяло от пясъка.

— Не е частна яхна на Карибите, но ще свърши работа.

— Не е частна яхта — повтори присмехулно тя. — Тази стая е истинско чудо.

Солара примижа към светлината, отваряйки очи, за да погледне към тюркоазната вода, която се плискаше тихо в пясъка. Басейнът с вълни беше създаден, за да имитира океана, като ефектът се постигаше с наклонения му под и ако не се взираше прекалено, приличаше на истински океан.

— Промених решението си — каза Доран, като направи крачещо движение по гърба й с два пръста. — Забрави яхтите и гмуркането в открито море. Тази почивка е идеална, защото ни дава единственото, което не можем да намерим на Земята.

— Хм? — попита тя. — И какво е то?

Той се наведе, докато топлината на голите му гърди докосна раменете й. След това сложи устните си на ухото й и прошепна:

— Пълно усамотение.

Преди да успее да се съгласи с него, той прокара устните си по чувствителната част на врата й и тя млъкна. Тялото му беше толкова близо, че нова топлина се настани в тялото й, ускорявайки дишането и пулса й. Тя се обърна за целувка, но вместо да приближи устни към нейните, той легна на една страна и се повдигна на лакът, взирайки се в нея с изражението на човек, който вижда звездите за пръв път. Промяната в него я завари неподготвена.

— Какво има?

Отначало Доран не каза нищо. Той отметна един измъкнал се от плитката й кичур и погали бузата й, докато очите му се вглеждаха в лицето й. След това сбърчи чело, сякаш се опитваше да реши квадратно уравнение.

— Понякога те гледам и ми се струва, че оставам без въздух. Как правиш това с мен?

Устните на Солара се разтвориха. Как го правеше? Тя можеше да му зададе същия въпрос, но не го направи. Защото, както в много други случаи, когато беше с Доран, думите просто не идваха. Не знаеше защо, но между сърцето и гласа й нямаше връзка. Може би го обичаше прекалено много, за да може да го изрази с думи.

Вместо да говори, тя зарови пръсти в черната коса зад врата му и го дръпна надолу за целувка, в която беше цялото й сърце. Надяваше се един ден да успее да превърне чувствата в думи. Дотогава ще трябва да му показва. И тя го направи. Бяха така преплели телата си, че не чуха как вратата се отваря.

— О, хайде де — изрече провлачено Кейн. — Отнесете горещата си любов някъде другаде.

— Сериозно — съгласи се Касия. — Някои от нас се опитват да не повърнат обяда си.

Солара им хвърли унищожителен поглед, а Доран изпъшка, без да отваря очите си, когато обърна лице към тях.

— Не видяхте ли табелата?

— Каква табела? — попита Кейн, оглеждайки се за най-доброто място, където да сложи сгъваемия си стол.

— Тази, която закачих на вратата сутринта — отговори Доран.

— О — изрече Касия. — Табелата, на която пише „Не влизай“?

— Същата.

— Мислех, че това се отнася само за пирати — каза тя и простря кърпа на сини райета на пясъка. — Или Дейва.

— Това е обществен плаж, приятели — добави Кейн с чаровна усмивка — онази, която знаеше, че не им действа, но все пак настояваше да използва.

Солара въздъхна бавно и продължително и попита в ухото на Доран:

— Какво казваше за яхти и усамотяване?

— Откритото море не изглежда лоша идея в момента, нали? — засмя се безрадостно той.

— Нито онова затревено място зад хамбара в Каргил.

— Преди да забравя, имам нещо за вас — каза Касия, ровейки в плажната си чанта. — Рени ми ги даде, преди да отиде на повърхността с Гейдж, за да заредят с гориво. Каза да ги върна с обичайното обяснение как съжалява и че не може да се спре — тя махна с ръка. — Бла, бла, бла.

Понеже с усамотението беше свършено, Солара седна, за да види какво има в чантата. Не очакваше да види чифт сребристи гривни и й трябваше малко време да ги разпознае. Това бяха гривните, които някога я свързваха с Доран като негова прислужница.

— Виж — обърна се тя към него, взимайки ги в ръка.

Бяха по-тежки, отколкото си спомняше, но не беше забравила силното пиукане, което я викаше посред нощ.

— Чудя се от колко време са у Рени. Бях забравила за тях.

Доран погледна намръщено към гривните и протегна ръка, за да докосне думата ГОСПОДАР, а след това се дръпна назад. Изглежда, не се радваше да ги види. Когато погледът му се премести към белега на шията й, тя се запита дали си мисли за деня в офиса за билети.

„Да се разберем, Миша Опашке. Ако се съглася да платя за пътуването ти, единствените думи, които ще излизат от устата ти през следващите пет месеца, са «Да, господин Сполдинг».“

Тя се вгледа в електриковосините очи на момчето, което седеше до нея на пясъка. Вместо смокинг и високомерна усмивка, той носеше широки, отрязани панталони втора употреба и усмивка на разкаяние. Тази версия на Доран беше оставила привилегирования живот и пътуваше на разпадащ се кораб с екипаж от бегълци. Не можеше да си представи, че е онзи Доран, който я бе наел да мие пода и да му носи шампанско.

Тя взе ранената му ръка и внимателно я обърна, за да се вижда татуировката, която беше същата като нейната, след това погали мастилените саби с върха на пръста си.

— Времето, когато носехме тези гривни, сякаш беше преди цял един живот, нали?

Доран отказа да срещне погледа й.

— Преди два живота.

— Нямахме представа в какво се забъркваме.

— Единият от нас имаше. — Той я погледна през тъмните си мигли. — Нямах намерение да правя задачата ти лесна. Ако бяхме останали на „Зенит“, щях да те изтормозя, просто защото можех. Нямаш представа колко ужасен бях.

— Повярвай ми, знаех — ухили се Солара, след това вдигна гривните и попита: — Какво ще правим с тези?

— Ще ги изгорим.

Солара стисна металните гривни, в случай че той се опиташе да ги вземе от нея. Абсурдно беше да ги иска толкова много, след като допреди няколко минути напълно беше забравила за съществуването им. Но двамата с Доран имаха обща история и тези гривни бяха сложили началото на всеки един от безумните моменти в нея. Те бяха част от същността й, точно както татуировките, които я белязваха като престъпник и които Солара също нямаше намерение да изтрива.

— Не съжалявам, че това се случи — каза тя.

Доран се обърна да я погледне в очите и поклати глава, обхващайки лицето й с ръце.

— Нито пък аз — добави и той. — Съжалявам за това как се случи.

— Семантика — махна с ръка тя. Целуна го по носа и прибра гривните под плажната си кърпа. Нямаше да се откаже от тях. — Но достатъчно за миналото. Ти ми обеща почивка.

— Така беше.

— Тогава да се върнем към нея. Времето за забавления свършва след няколко…

Тя спря внезапно, защото лицето й беше залято от вода. Касия беше бутнала Кейн в басейна. Скоро след това дойде още една вълна, когато Кейн вдигна своята принцеса на рамо и си отмъсти.

— … няколко часа — довърши Солара, а по бузите й се стичаха пръски.

Доран се разсмя и избърса лицето й с ризата си, която беше захвърлил. Тя миришеше на него и това я накара да се усмихне.

— Мисля, че ще започнат да се карат отново след три… две… едно.

И, разбира се, беше прав. Но Солара не искаше да е по-различно, защото това бяха нейните хора и това беше тяхното пътуване заедно — объркано и бурно, и прекрасно. Нямаше представа какво ще донесе бъдещето на всеки един от тях, защото възможностите бяха толкова безбройни, колкото и звездите.

И всъщност това беше достатъчно.