Мелиса Ландърс
Звезден полет (7)

Седма глава

— Можеш да свалиш ръкавиците. — Подпирайки се на патерицата си, капитан Роси седна на пилотския стол. Металните пружини изскърцаха под тежестта му и той повтори звука, докато потриваше коляното си. — Не можеш да заблудиш никого.

Той остави патерицата на пода между столовете им, навеждайки се достатъчно близо, така че Солара чу металното биене на изкуственото му сърце — сигурно „Бийтмастър 3000“, ако съдеше по звука. Това глухо тупкане го издаваше. Тази технология беше изместена преди десетилетия от създадените в лаборатории донорни органи, което означаваше, че капитанът е поне стогодишен. Изглежда, имаше много подобни операции. Солара се зачуди колко дълго човек можеше да сменя повредените си органи с машини, преди да загуби това, което го правеше личност.

— Хващам се на бас, че се чувстваше по-добре, докато гравитационното устройство беше повредено. По-малко натоварване на ставите — посочи тя към коляното му, което също имаше нужда от подмяна.

— Не сменяй темата — отговори той, включвайки главния двигател. Корабът оживя с леко бръмчене, което заглуши шума от неговия „Бийтмастър“. — Знам, че си маркирана. Какво си направила?

Солара сведе поглед към скута си и погали с палец меката кожа на ръкавицата си. Дали целият екипаж знаеше? Говореха ли за нея, тревожеха ли се, че може да ги нападне, докато спят? Ако беше така, значи и те сигурно бяха залостили вратите си предишната вечер.

— Не съм наранила никого — отговори тя.

— Знам това. — Тонът му беше рязък, сякаш го беше обидила. — „Банши“ не е нищо особено наглед, но тук полагам глава нощем. Ако мислех, че си някаква заплаха, нямаше да те кача на борда.

— Благодаря ти. Корабът е чудесен.

Капитанът се изсмя с хриптене. Гръдният му кош се разтресе и Ейкорн размаха дългата си рунтава опашка от джоба му.

— Значи си измамница и лъжкиня. — Той махна с ръка към нея. — Дай да видя.

Усмивката му даде на Солара смелост да свали ръкавиците си. Протегна и двете си ръце и Роси се вгледа с присвити очи в печатните букви, изписани върху кожата й. Вдигна вежда, оценявайки видяното, и подсвирна.

— Кражба в големи размери — каза той. — И конспирация. Не очаквах това.

— Звучи по-зле, отколкото е в действителност.

— Ъхъ. Чувал съм това и преди.

— Аз не съм крадла.

Сложи ръцете си обратно в ръкавиците, но не можа да спре гласа на Доран, който отекваше в главата й. Ти си истинско съкровище, нали? Колко от кредитите ми открадна на оная станция?

Само защото Доран имаше излишни пари, не значеше, че това й дава право да ги вземе. Лицето й пламна, когато си представи кашоните с покупки, които бяха долу в стаята й. Нямаше нищо лошо да използва парите му за пътуването — беше обещал това в договора им, — но беше прекалила с дрехите и инструментите… и вечерната рокля.

Тя наистина беше крадла.

— Не казах, че си — отговори капитанът. — Надписите на кокалчетата не означават много. — Той освободи „Банши“ от мястото на скачването и с леко поклащане корабът напусна лунната колония. След това я погледна и продължи: — Видя Рени. Той е в състояние да открадне оръжието от колана на Пазител на Реда, но никога няма да бъде белязан като крадец. Прекалено добър е, за да го хванат.

— Това е друго — отговори тя. — Той не иска да краде.

— Не пречи хапчетата ми да изчезват — вдигна рамене капитанът.

— Това, което аз направих, беше съзнателно. — Тя преплете пръстите си. — Така да се каже.

— Нека позная — дяволът те накара да го направиш — каза той и брадата му потрепна, когато се усмихна.

Дяволът. Колко подходящо описание за Джейс. Монахините винаги учеха, че дяволът е прелъстител, че използва хитри полуистини и предава всеки, който е достатъчно глупав да го допусне в сърцето си.

— Да — потвърди тя. — Много точно го каза.

— Баща ти?

— Не. Не помня баща си. — Като повечето деца в груповия дом тя беше приета от църквата, защото нито родителите й, нито държавата можеха да си позволят да се грижат за нея. Това, че я бяха изоставили, й тежеше, но поне майка й и баща й не я бяха хвърлили на вълците, както бе направил Джейс. — Беше мой приятел — каза тя и се изчерви. — Или поне в началото.

Капитанът изсумтя в знак на разбиране.

— А, да. Любовта — тя е велика и ни кара да вършим различни неща. От нея всички оглупяват.

В гърдите на Солара се появи позната болка, но тя я потисна. Мразеше това, че Джейс все още можеше да я наранява, дори и от другия край на галактиката. Мразеше още повече това, че тя му беше дала тази власт — беше пуснала сърцето си право в чакащите му ръце в замяна на няколко потни прегръдки и малко сладки думи.

— Никога няма да се повтори — изрече твърдо тя. — Вече съм по-умна. — Не знаеше дали се опитва да убеди повече себе си или капитана, затова попита: — Може ли да говорим за нещо друго?

— Още един въпрос и след това изобщо няма нужда да говорим.

— Добре.

Той обърна кораба и увеличи скоростта. „Банши“ изпищя, понасяйки ги към тъмнината, далече от най-близкото слънце. Светлината избледня и само след няколко мига бяха заобиколени от завеса от мрак. От гледката я побиха тръпки. Ако нещо можеше да я накара да се почувства дори и по-незначителна, то беше празнотата на откритото космическо пространство.

След като програмира навигационния курс, капитанът остави контролните уреди и отново седна срещу нея.

— Какво всъщност търсиш в покрайнините? — попита той.

Солара пое въздух и се приготви да му даде най-лесния отговор — работа. Но нещо в изражението му я свари неподготвена. Дълбоко в абаносовите му очи светеше някаква нежност, сякаш наистина го беше грижа. Тя не знаеше дали това е вярно, но откри, че има желание да сподели истината с него. А истината беше нещо много повече от обикновената нужда от работа.

Беше й омръзнало да е робиня на благотворителността.

Когато фермерите даряваха соя на груповия дом, тя я ядеше. Ако обувките й отесняваха, се справяше някак, докато някой не изхвърлеше по-големи. Когато таблетът й се развалеше, тя делеше друг с някой от останалите сираци. Нищо не й принадлежеше, дори и скъсан чорап. И бельото й беше принадлежало на друг.

Искаше нещо да е само нейно.

Повече от всичко жадуваше за това да има цел — да е от значение и да се чувства необходима. В далечните райони заселниците не се интересуваха от свежа кожа или лъскава розова коса. Истинската красота за тези райони бяха практическите умения и там, по изключение, тя щеше да е поразително красива.

Най-после Солара отговори на капитана.

— Нов живот. Това търся.

Той издаде неопределен звук и тя не можа да не забележи, че върху лицето му вече няма усмивка.

— И мислиш, че ще го намериш там?

— Да. Защо не?

— Някога била ли си на далечните планети?

— Не, но съм чувала историите.

— Това е мръсно и трудно съществуване — предупреди я той.

— Знам това. И го искам.

Той наклони глава сякаш искаше да каже „Твоя работа.“

— Добре тогава. Предполагам, че ще е добре да се погрижим за закуската си. — Обръщайки се към навигационния екран, капитанът добави: — Трябва само да включа автопилота.

Солара се наведе и надникна над рамото му.

— Значи не е повреден?

— Кой не е повреден?

— Автопилотът — отговори тя, изпитвайки го. — Не кацнахме ли заради това снощи?

Капитанът я погледна раздразнено и този поглед й каза да не играе игри.

— Знаеш, че не е.

— Да. Усетих удара — призна тя. Прехапа устна и се опита да измисли начин да получи още информация, без да разкрива, че е и крадец, и похитител. — Кого преследваха?

Погледът му отново омекна и той я потупа по коляното.

— Не търсеха теб.

Солара въздъхна с облекчение. Това беше всичко, което искаше да знае. Двамата станаха и излязоха от пилотската кабина, след което незабавно се дръпнаха назад, ужасени от вонята, която ги посрещна от другата страна.

— Хиляди дяволи — изсъска тя, размахвайки ръка, за да разсее дима. — Само едно нещо вони така.

— Изгорена овесена каша — никога няма да се отървем от миризмата.

Прав беше. Миризмата на изгорена каша имаше магически свойства и се прилепваше към стени и повърхности като стогодишно проклятие, докато зловонието ставаше толкова познато, че човек преставаше да го забелязва. Като се замислеше, може би не трябваше да предлага услугите на Доран за приготвянето на закуската.

Когато Солара и капитанът стигнаха в кухнята, целият екипаж се бе събрал на масата, като Касия и Кейн седяха от едната страна, а Доран и Рени — от другата. Всеки от тях бе свел глава над безупречно приготвена гореща каша, пухкава и поръсена с канела. Това не обясняваше отвратителната миризма… докато Солара не погледна към своето място и купата със супа, която я очакваше там. Изглежда, Доран бе успял едновременно и да изгори, и да удави във вода закуската й.

И ако съдеше по самодоволния израз на лицето му, беше го направил нарочно.

— Кейн настоя да помогне със закуската — каза й Доран. — Но аз исках да приготвя твоята съвсем сам. Надявам се да ти хареса.

Тя се усмихна престорено и се настани на пейката до него. Ако мислеше, че е спечелил този рунд, грешеше. Беше яла много по-лоши неща.

— Сигурна съм, че ще я харесам — отговори тя, въпреки че неприятната миризма изгаряше ноздрите й. Взирайки се надолу, тя побутна с лъжицата си една бучка, която плуваше в купата. Това изгорено зърно ли беше или буболечка?

— Хапвай, не се притеснявай — насърчи я Доран. — Има още много.

Тя вдигна очи и видя, че целият екипаж я гледа със смесица от недоумение и забавление. Дори и Ейкорн се беше настанила на рамото на капитана и гризеше парче сушен плод, вперила лъскавите си черни очи в купата. Преди да е загубила смелост, Солара гребна една пълна лъжица от кашата и я напъха в устата си.

Господи и всички светии. Беше отвратителна.

Когато устата и очите й се навлажниха в знак на протест, тя си напомни, че не може да остави Доран да спечели. Трябваше да я изяде. Опита три пъти да преглътне, но рефлексът й за повръщане се задейства и тя изплю хапката в купата си. Бучката цопна вътре и опръска лицето й.

Всички около масата избухнаха в смях, а Кейн отиде до печката да напълни още една купа.

— За всеки случай направих повече — каза той и подаде купата на Доран, който я сложи пред нея с усмивка, заради която й се прииска да му удари такава плесница, че и внуците му да я почувстват.

— Съжалявам, че не ти хареса — каза Доран.

— Няма нищо — отговори хладно тя, избърсвайки устните си. — Не те наех заради уменията ти в кухнята. Ще намеря други неща, с които да си полезен.

— Обзалагам се, че ще намериш — изсмя се от другия край на масата Касия и намигна хитро.

Лицето на Солара пламна и тя заклати енергично глава.

— Не, нямах предвид това.

— Да — изрече Доран, като сочеше от себе си към Солара и обратно. — Няма нищо…

— Никой не ви съди — вдигна ръка Касия. — Свалките са най-добрият начин да се бориш с лудостта по време на пътуване. Ако човек не увеличи ендорфините, липсата на слънчева светлина разбърква мозъка му.

— Значи затова имаш по един глупак на всяка станция. А аз мислех, че е просто проява на лош вкус — усмихна се иронично Кейн, облягайки се с лакти на масата.

Касия се завъртя толкова бързо, че се удари по лицето със собствените си расти.

— Не ми говори за вкус, долен плъх от кейовете! — извика тя. — Последната ти приятелка не можеше да върви и да дъвче дъвка едновременно.

— Е, а последният ти приятел имаше нос като на невестулка.

— Може би не носът му го правеше специален.

— Благодаря за визуализацията — направи физиономия Кейн. — Извинете ме, докато повръщам до смърт.

— Достатъчно! — изрева капитанът и Ейкорн се шмугна с главата напред в джоба му. — Ако вие двамата не можете да се държите както трябва, ще изпратя Рени да направи доставката на Песирус.

Касия ахна и седна и по-изправена.

— Песирус? Това днес ли е?

— Само за добри малки работници — насочи лъжицата си към нея капитанът.

Касия и Кейн се обърнаха един към друг с налудничави усмивки и изпищяха като деца. Двамата си поеха въздух едновременно и извикаха:

— Хелбери!

Солара и Доран се спогледаха.

— Тези двамата са странни — прошепна той, скривайки устни с дланта си.

Тя кимна. Поне този път бяха на едно мнение.

Касия хвана Кейн под ръка, сякаш преди малко не го бе нарекла плъх от кейовете.

— Трябва да дойдеш с нас — обърна се тя към Солара. — И прислужникът ти също. Ще бъде забавно.

Объркването сигурно се бе изписало ясно по лицето на Солара, защото Рени каза:

— Всяка пролет на Песирус се провежда фестивал на хелберито. Имаме договор за доставка на сироп от захарна тръстика от Орион.

— Добавят сироп към виното — обясни Кейн. — За да го омекоти малко. Може да се пие и направо, но е като магарешки ритник в устата.

— Вино от хелбери — изрече замечтано Касия. — Ароматно и сладко, и те стопля целия. Не може да се сравнява с нищо.

— Първо е доставката ви, след това плащането и чак след това забавленията — предупреди капитанът. — И внимавайте с пиенето, вие двамата. Не искаме повторение на миналата година.

Когато Солара попита Рени и капитана какво се е случило, те се ухилиха, но не отговориха нищо, а Касия и Кейн се изчервиха в десет нюанса на аленото. Двамата отбягваха да се погледнат, а след това изведнъж „си спомниха“, че имат да вършат работа. Само след секунди бяха изчезнали.

— Сигурно е било хубаво — изрече замислено Солара, докато ги наблюдаваше как излизат. Можеше да разпознае кога някой подвива опашка от срам. — Или ужасно лошо.

Рени се засмя.

— Не бях сред зрителите…

— Нито пък аз — прекъсна го капитанът. — Благодаря на Създателя.

— … но предполагам, че е било и двете.

Солара откри, че се усмихва. Наблизо имаше истински фестивал с храна и напитки, и игри. Тя претегли риска от това да се появи на обществено място срещу насладата от слънцето и ароматните плодове. Накрая слънцето и плодовете спечелиха борбата.

— Звучи забавно. Ще дойда.

Доран я бутна с лакът.

— И Доран също — добави тя. Колкото и да се страхуваше да прекара деня с него, не беше добра идея да го оставя сам. Можеше да намери начин да използва комуникационната система на кораба и да се свърже с Пазителите на Реда.

— Не е механик, а готвенето му може да ни убие, но дори и той може да пренесе няколко каси сироп.

* * *

Четири часа и две слънчеви системи по-късно Солара и Доран стояха в трюма на най-долното ниво и извиваха шии, за да поемат с поглед планината от каси с надпис ФЕСТ НА ПЕСИРУС.

— Няколко каси? — отбеляза Доран. — Колко вино може да изпие една колония?

Солара трябваше да се съгласи. Ако се съдеше по количеството сироп, което трябваше да доставят, фестивалът сигурно беше по-популярен отколкото бе очаквала. В такъв случай може би не беше разумно да напуска кораба. Прехапа устни и надникна през отворената врата на трюма към хълмистия пейзаж отвън.

Гледката беше почти прекалено красива, за да вярва на очите си.

Чиста жълта слънчева светлина струеше над поля от окосена синьо-зелена трева, обсипана с лилави диви цветя. Тераформираните цветове не бяха съвсем както трябва, сякаш някой беше прекалил с яркостта и наситеността на телевизионен екран. Но след месец пътуване в космоса тялото й жадуваше за прохладен бриз и топли слънчеви лъчи повече, отколкото жадуваше за следващата глътка въздух. Усети, че се навежда към рампата.

Със сигурност щеше да отиде.

— Задачата е лесна — каза Кейн, посочвайки към един палет на колела, паркиран отвън. — Просто подреждаме всичко отгоре, след това го завързваме и използваме помощната совалка, за да го превозим до мястото на панаира.

— Лесно — повтори намръщено Доран. Но не се оплака. Грабна първата касетка и излезе навън, след това се върна на бегом за друга.

Явно и той нямаше търпение за чистия въздух.

Кейн свали ризата си и я хвърли върху близкия парапет, точно когато пристигна Касия. Тя прехапа долната си устна и се втренчи в русите косми по гърдите му, но веднага се спря. След това извъртя очи и се сопна:

— Престани да се перчиш пред гостите и си облечи дрехите.

— Какво? — попита Кейн, разпервайки ръце. — Прането е чак утре, а това е последната ми чиста риза. — Той й хвърли хитра усмивка и започна да свива и разпуска мускулите на гърдите си в потрепващ малък танц. — Мислиш, че имам нещо, с което да се перча?

Касия изпъшка, обърна се и грабна един сандък със сироп. Солара тръгна да помага, но Касия поклати глава.

— Капитанът ще ме одере жива, ако те оставя да ми вършиш работата. Защо не почакаш отвън? Там е по-приятно, отколкото тук вътре.

Солара нямаше нужда от убеждаване.

Тя забърза надолу по рампата, докато обувките й стъпиха на тревата. След това не можа да се въздържи да не подскочи няколко пъти на място, само за да усети глухия кънтеж на пръстта под краката си. Никога не си бе представяла, че ще й липсва нещо толкова обикновено като да стои на земята. Нищо не можеше да се сравни с това усещане. Дори и изкуствено създадените морави на „Зенит“.

Замаяна, тя вдигна лице към слънцето и си пое дълбоко въздух. Ветрецът ухаеше приятно в сравнение с вонята на изгоряла каша, но ефектът намаляваше, колкото по-дълго стоеше навън. След това започна да усеща други миризми — остри и парливи като почистващи препарати — и усмивката й изчезна.

Вгледа се в тюркоазната трева под краката си. Никога по-рано не бе ходила на колонизирана планета, но някои хора твърдяха, че тераформиращите химикали причиняват рак. Други казваха, че ако екосистемата на планетата не се разруши напълно, преди да започне тераформирането, нейните елементи може да се смесят с тези на земята и да се създадат нови токсини. Солара не знаеше дали нещо от това е вярно, но все пак реши да остане права, вместо да седне на тревата.

— Не е нещо особено — извика към нея Доран, докато товареше поредната каса. Хвърли поглед към пейзажа и отново тръгна към рампата. — Дори не са си направили труда да похарчат достатъчно, за да донесат птици.

Солара погледна към небето и разбра, че е прав.

Тъй като все още не беше открит извънземен живот, всички животни се транспортираха от Земята. А тук не се виждаше нито едно същество, разперило криле към облаците или кацнало в клоните, нямаше дори и насекоми. Не се чуваше чуруликане или жужене, което да изпълва ушите й. Тишината беше притеснителна и тя се зачуди дали в новия й дом на най-отдалечения край на галактиката бяха докарали птици, с които да населят новия си свят. Ако не, тя можеше да започне да събира средства и да си купи гълъби. И катерички. Също и пеперуди.

Все още правеше наум списъка с най-любимите си животни, когато групата свърши с товаренето на ремаркето. Слязоха от рампата, облечени за фестивала — Доран с чист работен гащеризон, а двамата корабни работници в обичайните си памучни панталони и ризи. Кейн обясни, че в совалката има място само за двама души, така че тя и Доран трябва да се качат на ремаркето.

Когато тръгнаха, седнали един до друг, поклащайки крака над ръба, Доран изпъна длан.

— Трябват ми няколко горивни чипа.

— За какво? — изгледа го скептично Солара.

— Какво значение има? — сопна се той. — Те са си мои.

— Не и докато са около моя врат — напомни му тя. За момент той остана втренчен в огърлицата, сякаш се изкушаваше да я изтръгне, и тя я закри с ръка, втренчвайки се предупредително в него. — Нямам нужда от уред за зашеметяване, за да ти счупя носа.

— Добре — намуси се той. — На фестивала има комуникационна будка. Искам да се свържа с баща ми.

Тя се страхуваше точно от това.

— Не — каза тя. — Може да се обадиш от следващата станция.

— Но това е след дни!

— И?

— И до тогава ще е решил, че съм умрял. В случай че си забравила, аз изчезнах без никаква следа.

— Сигурна съм, че може да преживее няколко дни без новини за теб.

Доран я погледна така, сякаш й бяха пораснали рога.

— Не знаеш много за семейството ми, нали?

Тя му отговори със същото изражение.

— Сигурно съм пропуснала този урок в училище.

— Баща ми е всичко, което имам — измърмори Доран, обръщайки глава настрани. — Ние сме близки. Достатъчно близки, за да знам, че в момента се побърква от притеснение дали съм добре.

Солара опипа огърлицата си и се втренчи в тревата, която се движеше под висящите й от ремаркето крака. Усети съчувствие към Доран, заедно с огромна завист. Като се изключи сестра Агнес, никой на Земята нямаше да го е грижа дали тя ще се върне, дори и родителите й. Спомни си, че беше казала на Доран, че няма да липсва на никого, защото животът му беше без значение. Но той имаше значение, поне за баща му.

— Добре — реши тя. — Но и аз ще дойда с теб. Нито дума за мен или за случилото се на „Зенит“.

— Искаш да кажеш за това как аз се опитах да ти помогна, а след това ти ми заби нож в гърба? — изсмя се сухо той. — Не се тревожи. Устните ми са запечатани.

— Да ми помогнеш? — ахна тя, а цялото й съчувствие се превърна на прах. — Така както аз си го спомням, ти почти ми помогна да започна живот на уличница.

— Не преувеличавай — каза той. — Ако не бях аз, все още щеше да си на Земята и да молиш някой да те вземе със себе си.

Тя примигна срещу него, шокирана. Той наистина ли виждаше нещата така?

— Ти проявяваше повече съчувствие към кучето на приятелката си, отколкото към мен — каза тя. — Може би оттогава съм взела някои погрешни решения, но това, което направих аз, е нищо в сравнение с начина, по който ти ме тъпчеше цял месец. Хората не се отнасят така един към друг.

— Много си наивна — присмя й се погледът му. — Хората вършат и много по-лоши неща.

— Може би. Но аз ти се доверих.

Това сякаш достигна до него. Той се вгледа в земята, скривайки се зад черните кичури коса, които паднаха върху лицето му.

— Нека се съсредоточим върху това да стигнем до следващата станция — каза Доран и подръпна ухото си. — След това никога вече няма да се видим.

— Нямам нищо против.

И двамата не казаха нищо повече, докато ремаркето не спря на мястото на панаира.

Помощната совалка кацна до тях и Кейн откачи теглича, а Касия тръгна, подскачайки — наистина подскачайки, — да прибере парите. Техните усмивки помогнаха на Солара да подобри настроението си. Тя си напомни защо е тук — ароматни плодове и слънце.

Дори и Доран не можеше да развали това.

Скочи от количката и се обърна да разгледа панаира.

Познатата гледка на бели палатки и дървени сергии я накара да се усмихне. Припомни й за стотиците сергии с пържена риба и панаирите, където бе продавала билети, за да събере пари за груповия дом, в който живееше. В този ранен час празненството все още не беше започнало, но невероятната миризма на пържено тесто вече се носеше из въздуха. Този аромат й напомни на поничките на сестра Агнес, изпържени до златисто и поръсени допълнително с пудра захар. Хранениците на епархията не получаваха много лакомства, но поничките бяха едно от тях и Солара ги очакваше с нетърпение всяка година.

Внезапна топлина опари очите й. Никога не бе мислила, че монахините ще й липсват, но я болеше, като си помислеше, че няма да ги види повече. Те я обичаха по свой собствен начин. И честно казано, тя невинаги бе правила това лесно за тях.

— Плачеш ли?

Гласът на Доран я върна в настоящето.

— Не — отговори Солара, избърсвайки очите си. Тя тръгна пред него през лабиринта от палатки и извика през рамо. — Да приключим с това, преди да започне панаирът. После те оставям.

Не след дълго откриха комуникационната будка. Тя свали един горивен чип от огърлицата си и помоли служителя да го размени за една минута връзка — повече от достатъчно време, за да може Доран да каже на баща си, че е добре. Служителят й върна ресто в местна валута и отключи вратата от фибростъкло.

Доран надникна в стаичката с размер на килер и се намръщи.

— Тясно е.

— Трябваше да помислиш за това, преди да платя — каза тя и влезе вътре.

Отделението приличаше на стара фотографска будка с подвижен стол пред малкия екран. Доран седна, а Солара остана права, притиснала гръб към отсрещната стена, извън обсега на камерата. Екранът светна и Доран набра номера на баща си.

Не се случи нищо.

— Връзката неуспешна — прочете на глас той. — Номерът недействителен. — Доран вкара информацията още два пъти със същия резултат. — Това е странно. Ще трябва да се обадя на Ейва.

— На кого? — попита Солара, но след това си спомни. — А. Розова коса, черна душа.

Доран я погледна ядосано и набра новата информация. Втората връзка бе осъществена почти мигновено, последвана от задъхано „Ало?“. Солара протегна шия към екрана точно навреме и видя как очите на госпожица Депол изведнъж се отварят широко.

— Дори! — изпищя момичето, след това понижи глас до съскане. — Какво правиш? Полудя ли?

Това не беше реакцията, която Солара очакваше, а ако съдеше по разтворените устни на Доран, той също беше учуден. Приятелката му не изглеждаше разтревожена от изчезването му, нито особено щастлива да го чуе.

— Аз… ъм… — заекна той. — Искам да предадеш съобщение на баща ми.

— Къде си? — попита тя вместо „Добре ли си?“.

— На Песирус, но отивам на Обсидиан. — Той се наведе напред и натърти: — Ще бъда на следващата станция след три дни. Кажи на баща ми да осигури кораб, за да мога да довърша задачата си. Той ще знае какво значи това.

Госпожица Депол отговори сякаш не бе чула нито дума от това, което той каза.

— Какво стана с момичето, което нае? — попита тя. — Малката грозничка прислужница с мръсните дрехи. Не си… — тя преглътна — я убил, нали?

— Какво? — отскочи назад Доран. — Разбира се, че не!

Солара стисна устни, опитвайки се да не се засмее при мисълта за Доран, който използва идеално поддържаните си ръце, за да я убие.

Никога нямаше да го направи. Можеше да си счупи някой нокът.

Госпожица Депол не изглеждаше убедена.

— Тогава къде е тя?

— Тук, до мен. Съвсем жива.

— Дошла е с теб? По свое собствено желание?

Доран хвърли язвителен поглед към Солара и тя сложи пръст на устните си, напомняйки му да пази в тайна споразумението им.

— Не съм я отвлякъл — измърмори мрачно той, — ако това ме питаш.

— Тогава е по-глупава, отколкото мислех — каза госпожица Депол. — Да помага на беглец, след като вече има досие.

Веждите на Солара подскочиха в идеален синхрон с тези на Доран.

— На кого да помага?

— Дори, знаеш, че те обичам, но не мога да се замесвам. — Приятелката му нави един розов кичур около пръста си. — Разбираш ме, нали?

Доран кимна разсеяно, а страните му пребледняха. Солара махна с ръка, за да привлече вниманието му и изрече само с устни „Беглец?“, но той гледаше право през нея.

— Линията сигурна ли е? — попита той.

— Напълно — обеща госпожица Депол. — И няма да кажа на никого, че си се обаждал.

— Да, моля те, недей. Какво стана, след като слязох от кораба?

— Все още се опитват да те екстрадират заради всичките обвинения на Земята — прошепна Ейва. — Когато си тръгна, започнаха да проследяват всички кораби, които…

Предплатената им минута свърши.

Докато Доран сумтеше, хванал с ръце главата си, Солара се замисли за това, което ушите й се опитваха да възприемат… на което тя все още не можеше да повярва. Доран беше беглец от закона? Доран Сполдинг — господин за разлика от теб, аз не съм долен престъпник — беше нарушил закона?

— Какво си направил? — попита го тя.

— Нищо — прошепна той. — Кълна се.

— Разбира се. Всички казват така.

Тя си спомни как по интеркома на станцията бяха повтаряли „Пътникът Сполдинг да се яви на кораба си“. Пазителите на Реда не бяха разтревожени за наследника на трона на Сполдинг. Опитваха се да го екстрадират. А тя му беше помогнала да избяга.

— Корабът, който ни преследваше снощи — осъзна Солара и сърцето й се сви. — Те искаха теб, не мен. — Което всъщност изобщо нямаше значение, защото ако ги хванеха, всички на борда на „Банши“ щяха да изгният в затворническа колония. — А ти току-що каза на приятелката си къде сме.

Кабината сякаш се сви около нея и за първи път тя разбра как се чувства Доран в тесни пространства. Отвори рязко вратата и залитна навън, примигвайки на слънцето, докато се въртеше несръчно в кръг.

— Трябва да тръгваме — каза тя. Не знаеше къде се намира най-близкият патрул на Пазителите на Реда или колко време щеше да им трябва, за да стигнат до Песирус, но часовникът вече тиктакаше. — Какво ще кажем на екипажа?

— Нищо — отговори Доран зад гърба й. Той излезе от кабината по-спокоен, отколкото имаше право да бъде който и да е беглец. — Не трябва да разбират кой съм.

— Трябваше да прекараме тук целия ден — напомни му Солара. — Как да ги убедим да си тръгнат?

— Лесно. Ще излъжа. — Той кимна към будката. — Току-що съм получил вест, че баба ми умира и трябва да отида колкото може по-бързо до най-близката станция, за да взема кораб към Земята. Ние сме си платили. Чу капитана — бизнесът е на първо място.

— Но вече не може да отидеш на тази станция — каза Солара. — Приятелката ти знае…

— Разбира се, че мога. — Доран мина покрай нея и закрачи обратно по пътя, по който бяха дошли. — Защото тя няма да каже на никого.

— О, моля ти се! — Солара тръгна след него, дърпайки го за ръкава. — Глупачката ще запее на секундата. Залагам си парите… — Тя замълча, когато едно движение между палатките привлече погледа й. Когато надникна през следващата пролука, Солара забеляза две познати туфи расти да се развяват на вятъра зад собствениците им, които хвърчаха към совалката на „Банши“ сякаш дяволът е по петите им. — Касия и Кейн — посочи тя към тях. — Нещо не е наред.

Двамата с Доран забързаха в тази посока, а когато видяха, че вратите на совалката се отварят и Кейн се хвърля на пилотската седалка, се затичаха с всички сили. Двигателите веднага заработиха, заливайки ги с вълна топъл въздух.

— Чакайте! — изкрещя Солара, махайки с ръка.

Касия я видя точно преди да скочи на пасажерското място. След като погледна бързо в обратната посока, тя се размаха да побързат, посочвайки към задната врата, която бе започнала бавно да се вдига. Солара затича по-бързо, а по кожата й преминаха студени тръпки от страх.

От какво бягаха?

Когато стигна до задната врата, тя се бе вдигнала напълно, разкривайки тясното пространство за товари зад двете седалки отпред. Без да се бави, тя се хвърли на пода и се стегна в очакване на удара от тялото на Доран. Той се приземи наполовина върху нея, изкарвайки въздуха от дробовете й, а совалката се издигна рязко, докато задната врата все още беше отворена.

— Хванете се за нещо — извика Кейн, насочвайки кораба рязко наляво.

Солара сграбчи облегалката на пасажерската седалка с една ръка и хвана Доран през кръста с другата. Той преплете единия си крак в нейните и двамата се вкопчиха, за да не изпаднат, докато вратата постепенно се затваряше.

— Внимание, капитане — извика Касия по комуникационната връзка. — Връщаме се спешно. Дейва са тук. Бяха пеша, като ги видях, но сигурно и корабът им е наблизо. — Гласът й пресекна и тя повтори: — Дейва са тук. Чуваш ли ме?

Произнасяше го дей-ва, дума, която Солара не беше чувала никога по-рано.

Капитанът отговори с ругатня и веднага се чу ревът на двигателите на кораба.

— Не си правете труда да кацате — нареди той. — Ще ви посрещна по пътя. Използвайте тегличните въжета, за да се скачите. С малко късмет ще сме далече преди да излетят.

— Разбрано — отговори Касия.

— Хапчетата ти в теб ли са? — попита капитанът с гробовен глас.

— Не — отговори задавено Касия. — Мина толкова много време, че се надявах…

Той изруга отново и прекъсна връзката.

Солара се опита да преглътне, но гърлото й беше пресъхнало. Усети ударите на сърцето на Доран до рамото си и прошепна:

— Какво е Дейва?

— Не знам. — Той все още беше задъхан от лудешкия им бяг през панаира. — И не искам да разбера.

За втори път бяха на едно и също мнение.

Скоро подът избумтя и пред тях се появи „Банши“. От совалката се протегнаха две метални въжета, които се закрепиха за главния кораб със силно тракане, което разтърси трюма. Внезапно чувство за пропадане, последвано от познатото пищене на „Банши“ показа на Солара, че корабът е увеличил скоростта в атмосферата, без да си направи труда да изчака совалката да влезе вътре. Имаше само една причина капитанът да злоупотребява така с оборудването си и отговорът я накара да потрепери.

Когато въжетата ги плъзнаха вътре, те изпълзяха от совалката и минаха през вратата, водеща към трюма на кораба, а след това изтичаха по стълбите към кухнята.

Там ги чакаше Рени. По челото и горната му устна блестеше пот и ръката му трепереше, когато им подаде четири огърлици от влакнести връвчици, на всяка от които имаше черна висулка, не по-голяма от нокът. Касия и Кейн взеха по една и си ги сложиха, промушвайки през тях растите си. Солара забеляза, че Рени също има такава, но я беше сложил под ризата си.

— Какво е това? — попита го тя.

Той се приближи. Висулката бе нещо подобно на медальон с капаче. Отвори я и Солара видя вътре капсула колкото грахово зърно.

— Добрият стар цианид — отговори Рени. Когато очите й се разшириха, той разтвори сакото си и разкри пулс-пистолет, затъкнат в колана си. — Няма да се предадем без бой. Това е само предпазна мярка. Ако те заловят, трябва само да захапеш това и всичко ще приключи за няколко минути.

— Хапче за самоубийство? — Солара се втренчи в миниатюрното топче, толкова невинно, че можеше да мине за ментов бонбон. Той наистина ли предлагаше тя да отнеме собствения си живот, вместо да се предаде? Не можеше да говори сериозно. Но колкото и да й се искаше да повярва, че това е някаква сложна шега, отсъствието на цвят по лицето на Рени не й позволяваше.

Доран сигурно се чувстваше по същия начин, защото устните му едва помръдваха, когато попита:

— Кой ни преследва? И какво ще направят, ако ни заловят?

Преди Рени да успее да отговори, корабът загуби скоростта си и инерцията ги запрати на пода на кухнята. Солара си удари лакътя, което запрати стрели на остра болка по цялата ръка. Тя извика и притисна ставата, оглеждайки се из стаята за дим или примигващи светлини — какъвто и да е признак, че са ударени. Различи само едва загатнато съскане във въздуха, но не знаеше дали това е добър знак или не.

По интеркома се чу гласът на капитана.

— Увеличих скоростта прекалено много и нещо изгоря — каза той. — Лара, докладвай за положението в машинното помещение.

Солара се изправи на колене и каза на Доран да отиде там с инструментите й. Но преди да излезе от кухнята, Рени я спря и сложи въженцето на шията й.

— За всеки случай — каза той.

Ако не успея да поправя ускорителя — помисли си тя, — всички ще умрем.

Сърцето й заби лудо, а дланите й се вледениха. Солара свали огърлицата и му я върна, а когато той се опита да възрази, тя се обърна и се втурна надолу по стълбите.

Сега не можеше да си позволи провал.