Мелиса Ландърс
Звезден полет (22)

Двадесет и втора глава

Смучките избледняха след една седмица, но остроумията на екипажа всяка вечер в трапезарията бяха почти като миризмата на изгоряла каша — изобщо нямаха край.

— Без шалче тази вечер? — попита капитанът, сочейки шията на Солара. — Предполагам, че накрая си се отървала от настинката.

— Не мисля, че беше настинала — изрече замислено Рени. — Басирам се, че беше грипът Хувър. Нали го знаете, наречен на името на прахосмукачките^[1] на Земята?

— А, чувала съм за тази болест — включи се и Касия. — Не причинява ли обрив, който прилича на белези от засмукване? Много заразна, когато се смеси с готини момчета и „Кристалин“?

— Същата — кимна Рени. — Много е неприятен този грип Хувър. Може да доведе до сериозна треска.

Солара скри раздразнението си зад голяма лъжица боб, но ако закачките не спряха скоро, може би щеше да се вдигне на бунт, след като вече си беше върнала уреда за зашеметяване. Имаше граници на това, което можеше да понесе едно момиче.

Капитанът се изсмя тихо и кимна към Доран.

— Ще можеш ли да се явиш на мостика след вечеря или усещаш, че и ти имаш треска?

Може би шегите притесняваха Доран, но той не го показваше. Солара вдигна очи и го хвана да я гледа над ръба на чашата си, с устни, извити в същата смущаваща усмивка, която стоеше на лицето му от онази нощ, която бяха прекарали заедно на Каргил. Имаше нещо различно в начина, по който я гледаше сега, сякаш беше надникнал под кожата й и знаеше всичките й тайни. Това винаги успяваше да я изкара от равновесие. Не можеше да си спомни колко пъти бе отваряла уста да каже нещо и не беше успявала или пък бе забравяла защо е влязла в някоя стая. Всъщност не можеше да си спомни дори защо преди малко се беше ядосала толкова…

— Напоследък имам малко температура — отговори Доран, без да сваля очи от нея. — Но кой казва, че искам да се излекувам?

Цялата маса избухна в смях и подсвирквания.

А, да, ето затова се беше ядосала.

Солара си пое въздух и се приготви за подигравателна забележка, но и този път той бе обърнал света й с главата надолу. Проклет да бъде!

— Яви се на мостика така или иначе — каза капитанът. — Трябва да определим посоката, в която отиваш, за да не летя, без да знам накъде, когато наближим тази твоя безименна планета.

За първи път тази вечер усмивката на Доран угасна. Сякаш колкото повече наближаваха далечните райони, толкова по-малко му се говореше за дадената от баща му задача. Солара го разбираше. Цялото му бъдеще зависеше от това дали ще намери вещество, което никога не беше виждал, на планета, на която никога не беше ходил… и може би също и от това дали ще успее да предотврати държавна конспирация. Тя се притесняваше, само като си помислеше за това.

— Все още не знам какво търся — призна Доран. — Но понеже там няма истинско селище, едно бързо сканиране за електроника би трябвало да определи…

Светлините в трапезарията примигнаха и угаснаха, последвани от внезапна тишина, от което Солара разбра, че помощните двигатели са спрели. Преди да успее да примигне, чинията й изтрака и тя подскочи веднъж на стола си. Изглежда корабът беше попаднал на ограничител на скоростта. Смущението продължи само секунда, но лампите не светнаха, с изключение на аварийните на пода.

Капитанът взе Ейкорн от джоба си и я подаде на Касия.

— Сложи я в клетката, но първо я увий в някоя от моите ризи, за да усеща мириса ми.

Касия се отдръпна назад, протягайки ръцете си, сякаш държеше граната.

— Отвратително, облиза ме. Сега съм покрита с микробите й.

— Не говори за нея по този начин — скара й се капитанът.

— Тя не разбира английски.

— Но усеща отношението ти — изсъска той. — Харесва ти или не, това същество е свързано с нас. Ние сме единственото…

— Семейство, което то си има — довърши с въздишка Касия. — Знам, знам.

След като тя се отдалечи, капитанът взе патерицата си и каза на Солара да погледне двигателите, а той отиде на мостика да провери показанията на уредите. Доран изяви желание да отиде с нея и двамата тръгнаха, следвайки приглушената светлина на стрелките надолу по стълбите. Пръстите му непрекъснато докосваха кръста й и тя го погледна въпросително в тъмнината.

— В случай на още турбуленция — обясни той.

— Мислиш, че ще ме хванеш ли?

— Може би. Или поне ще забавя падането ти.

Тя махна ръката му, задържайки я няколко мига по-дълго от необходимото, защото умът и тялото й не комуникираха помежду си. Истината беше, че жадуваше за докосването му — толкова, че го търсеше, докато спеше. И това я плашеше. Защото скоро щеше да се озове сама на Вега, докато той топлеше нечие друго легло.

— Не искам да забавяш падането ми — каза тя и продължи пред него.

Точно когато стигна до помещението с помощните двигатели, гласът на капитана прозвуча по комуникационната система, давайки накъсани команди:

— Няма… проверка… геомагнитна буря… електрическите системи… трябва да… към планетата докато отмине.

Съобщението беше достатъчно ясно. Те се върнаха горе, за да закопчаят коланите си за трудното кацане, което ги очакваше, а след приземяването всички се събраха в трапезарията.

— Къде сме? — попита Кейн, събирайки разпилян боб от масата.

Касия взе кърпата от него и започна да чисти изцапаното, а молитвената й огърлица подскачаше при всяко движение.

— Навън може ли да се диша? Или ще ни трябват скафандри?

— Няма нужда — отговори капитанът. — На Ню Хейвън сме.

Солара почувства, че веждите й подскачат нагоре.

— Но това значи, че сме…

— В далечните райони — довърши той. — И не, Пазителите на Реда не могат да ни пипнат тук. Но не се радвайте прекалено много. Има причина те да не патрулират в тези колонии.

Солара не възрази, но отговорът на въпроса за причината зависеше от това кого ще попиташ. Политиците твърдяха, че покрайнините са бреме за обществените ресурси, че далечните поселища не генерират достатъчно приходи, за да заслужат защита от страна на полицията. Други загатваха, че колонистите са се превърнали в зверове и не е безопасно да се патрулира там. Но според историите, които тя беше чувала, истинската причина Пазителите на Реда да стоят далече, беше това, че жителите на тези колонии отказваха да бъдат контролирани.

Тази последна причина й харесваше най-много, затова бе избрала да вярва на нея.

— Получих сигнал за злополука от северното селище — каза капитан Роси. — Реших да го проверя. — Той кимна към Солара. — Защо не дойдеш с мен да получиш някаква представа за този свой нов живот?

Нещо в тона му я притесни, но тя кимна. Искаше да види как действа един град в далечните райони.

— И аз идвам — каза Доран. Той сложи ръка на рамото й, а тя веднага я отхвърли.

— Както искаш — каза му капитанът. — Но совалката е двуместна, така че трябва да предложиш скута си — капитанът закуцука към стаята си и извика през рамо: — Ако имате оръжия на борда, вземете ги. И колкото по-големи, толкова по-добре.

Доран стрелна Солара с поглед.

— Това не звучи добре.

И тя мислеше така, но не го каза. Вместо това, взе уреда за зашеметяване и си каза, че капитанът преувеличава.

* * *

Един час по-късно откри, че не е преувеличавал.

— Боже мой — прошепна Доран, надничайки през прозореца на совалката към опустошението под тях. Ръцете му я обхванаха по-плътно или за да я защити, или заради шока — нещо, което Солара не можеше да разбере точно. — Какво е станало тук?

Тя се размърда на скута му и се наведе по-напред, за да огледа града или каквото беше останало от него. Никога не беше виждала такова поражение. Дървени сгради бяха смазани, а гредите им бяха забити в прахта, разцепени на парчета. Нито една от развалините не беше изгорена от огън и не се виждаха следи и от наводнение. Изглеждаше сякаш просто някакъв огромен ботуш е слязъл от небето и е смазал селището. И още по-странното беше, че заобикалящите го поля със зелени посеви бяха недокоснати, включително и един комбайн, наполовина покрит от лози.

— Може би някакво оръдие? — каза Солара.

Капитанът поклати глава и насочи совалката на изток.

— Сноп от светкавици.

— Какво?

— Това е страничен ефект от небрежно тераформиране. Когато атмосферата не е стабилна, тя предизвиква странни бури. Като вихрушки, които набират сила и връхлитат с един-единствен удар. Виждаш ли как пораженията са ограничени на едно място?

Тя кимна.

— По това се познава. — Той промърмори нещо на себе си, след което каза: — Поселищните брокери заселват тераформациите прекалено бързо. Примамват хора към далечните райони с обещания за безплатна земя, а след това ги оставят заклещени тук за цял живот… колкото и да продължи това.

— Защо заселниците не се връщат обратно?

— С какви пари? — попита капитанът. — Те продават всичко, което имат, за да платят таксата на брокерите и еднопосочния билет до обещаната им земя. Когато пристигнат тук, изхарчват каквото им е останало за семена, машини и горивото, за да могат да работят. Не им остава много за билет.

— А гориво? — попита Доран. — Ако искаш да напълниш резервоара, колко ще ти струва тук?

— Само един глупак би направил това — поклати глава капитанът.

— Нищо. Колко на единица тегло?

— Не съм сигурен — отговори Роси, свивайки рамене. — Поне сто кредита, може и повече.

Челюстта на Доран увисна.

— Но на Обсидиан беше само два кредита.

— Вече не си на Обсидиан.

— Това е измама с цените — каза Доран. — Заселниците как успяват да купуват гориво за машините си?

Солара си спомни комбайна, който беше видяла изоставен в полето.

— Предполагам, че не успяват — изрече тя и мисълта й се пренесе на Вега. Колко дълго щяха да имат нужда от механик, ако не могат да си позволят да поддържат машините си?

— Както и да е — продължи капитанът. — Да предположим, че колонистите намерят кой да ги откара до Земята. Няма да имат къде да живеят, освен да се натъпчат в едностаен апартамент с още половин дузина други семейства. Нали затова са заминали.

— А не могат да се установят никъде другаде — каза Солара. — Не и без пари или предварително уговорена работа.

Стомахът й се сви. Дори и да намереше работа в туристическия пръстен, това ще означава, че Пазителите на Реда ще могат да се доберат до нея и да предявят още едно обвинение в углавно престъпление. Изправена пред избора между Вега и затворническо селище, щеше да се наложи да опита късмета си в далечните райони. Каза си, че всичко ще е наред, че е подготвена за това.

Но сама не си вярваше.

— Затова остават — каза капитанът.

— И се опитват да се справят, доколкото могат — довърши тя. — Както ще направя и аз.

Доран я държеше здраво с едната ръка, докато с другата подръпваше ухото си — нещо, което правеше само ако се бяха скарали или когато трябваше да й се извини. Солара се запита дали не се тревожи, че ще трябва да сподели нейната съдба, в случай че не успееше да отхвърли отправените срещу него обвинения.

— Всичко е наред — прошепна тя. — Баща ти вероятно има купища пари скрити някъде. Сигурна съм, че няма да се наложи да спиш на моя диван.

Той прокара ръка по лицето си, сякаш не беше чул думите й, и след това отново се съсредоточи върху пейзажа.

— Ако някой е изпратил сигнал за бедствие, значи има оцелели. Къде е най-близкият град? Може да са отишли там.

— На около четири дни път от мястото, на което кацнахме с „Банши“ — отговори капитанът. — Но ранените не биха могли да стигнат до там. Сигурно са построили временен лагер. — Той посочи към тънката струйка дим, която се извиваше от едно празно място, където не се виждаха нито постройки, нито хора. — Като този.

Капитанът приземи совалката на върха на един хълм на около двайсет метра от мястото, но вместо да отвори страничните врати, той вдигна един античен револвер — от онези, които изстрелваха метални куршуми вместо енергийни пулсации.

— Някога стреляли ли сте с такъв? — попита той. Когато поклатиха глави, той им подаде по един кинжал в ножница. — Тогава затъкнете тези в коланите си. И не се притеснявайте да ги използвате.

— Мислех, че сме тук, за да помогнем — отбеляза Доран.

Капитанът закопча револвера през гърдите си.

— Никога не си опитвал да спасяваш удавник, нали?

— Не — отговори Доран, сбърчвайки чело. — Какво общо има това с…

— Изпадат в паника — прекъсна го капитанът. — Вкопчват се в теб и те повличат надолу. Не могат да се спрат. Биха направили всичко за още една глътка въздух — Роси посочи към още един револвер, преди да сложи и него в кобура. — Отчаяните хора убиват, за да оцелеят. Ще направя каквото мога за тези заселници, но не за сметка на живота на някой от моите хора. Ясно ли е?

Двамата кимнаха.

— Добре — каза той, отключвайки вратата. — Сега се пазете един друг.

Шумът от совалката беше накарал десетина оцелели да излязат от скривалищата си. Заселниците примигваха към тях със зачервените си очи, които изглеждаха сякаш ще изскочат от орбитите си. Косите и лицата им бяха покрити с толкова мръсотия, че Солара не можеше да разбере кои са мъже и кои жени, нито на каква възраст са. Дрехите им висяха на парчета върху слаби, остри рамене, а под изпокъсаните подгъви на панталоните им се подаваха кокалести глезени.

С каквото и да се бяха хранили, очевидно не беше достатъчно.

— Уловихме сигнала ви за бедствие — каза капитанът, като не пропусна да разтвори якето си и да покаже двата револвера. — Може би ще успеем да транспортираме ранените. Колко са?

Един човек пристъпи напред и отговори с дълбок мъжки глас:

— Няма нито един. Поне вече не. Последният умря от загуба на кръв преди няколко дни.

— Оцелели?

— Това, което виждате тук. И още петдесет в землянките — посочи с палец зад гърба си мъжът.

Когато се огледа по-внимателно, Солара забеляза зад групата няколко заслона, изкопани в хълма, които на практика бяха пещери изровени в пръстта. В центъра на лагера припукваше малък огън и на него се опушваха няколко парчета месо. Погледът й бе привлечен от внезапно движение и тя забеляза покрито с кал дете, което бе подало глава от пещерата си и я разглеждаше. Бялото на очите му се разшири, когато срещна погледа й, но някой го грабна бързо и го дръпна навътре.

— Ако искате транспорт до следващото селище, може би ще успеем да го организираме — каза капитан Роси.

— Благодаря ти, приятелю — отговори хладно мъжът, с тон, който противоречеше на думите му. — Ще останем тук и ще строим отново. До жътвата остава само един месец, а реколтата тази година изглежда добра. С нея ще изкараме зимата.

— А какво ще ядете през това време? — попита Роси. — Не виждам никакви животни.

— Току-що заклахме последното добиче — посочи мъжът към дългите, червени парчета месо, които висяха над огъня. — Месото е добре запазено.

— Ще ви стигне ли?

Мъжът сви кокалестите си рамене.

— Ако не, търговците на роби скоро ще дойдат. Винаги се появяват. Най-отслабналите ще струват по един бушел зърно за човек.

— Ще продадете собствените си хора? — попита капитанът, без всъщност да звучи учуден.

— По-добре живот в робство, отколкото гладна смърт. — В очите на мъжа проблесна внезапна идея и той добави: — Имаме вдовици. И осиротели момичета. Те ще бъдат идеална компания за екипажа ви. Ако искате да направим сделка…

— Не купувам плът.

Мъжът изглеждаше объркан, сякаш се бе обидил от резкия отказ. Той наклони мръсната си глава и огледа всеки от тях по начин, от който косата в основата на шията на Солара настръхна. След това погледът му се върна върху револверите на капитана и той попита:

— Колко човека има в екипажа ви?

Пулсът на Солара се ускори от страх, защото разбра какво мисли мъжът. Търговците на роби щяха да платят много повече от един бушел зърно за нея, а за силно момче като Доран щяха да дадат дори още по-висока цена. Усети, че мъжът ги преценява, изчислявайки колко пъти може да стреля капитанът, преди да го повалят. Сложи ръка върху дръжката на ножа си, но дори и въоръжени, те не можеха да се справят с група от шейсет човека.

Внезапно й хрумна нещо и тя нави ръкавите на ризата си, така че татуировките й да се виждат.

— Повече от достатъчно — избърбори тя. — Като се има предвид кои сме.

Очите им се разшириха и водачът на групата отстъпи крачка назад. Той самият беше беглец, така че очевидно разпозна символа на Братството на Отхвърлените и знаеше значението му. Всеки с тази татуировка принадлежеше към мрежа от безмилостни бойци. Да предизвикаш един от тях, означаваше да предизвикаш всичките.

Доран бързо разбра и също показа китката си. Той погледна отвисоко към групата и изрече заплашително:

— Чували сте истории за Димаркъс Хан, пиратския водач с юмруци като ковашки чук. Аз съм човекът, който го победи и взе булката му.

За да потвърди думите му, Солара кимна леко.

— Той може да владее вътрешния кръг на квадранта, но далечните райони са мои — продължи Доран. — Всички Братя в този район ще отговарят пред Даро Червения. — Той изпука с кокалчетата си и наведе глава настрани, имитирайки идеално пиратския повелител. — Ако някой има против, да ме предизвика сега, пред тези свидетели.

Не се появиха желаещи.

— Нямаме спор с вас — каза лидерът на групата, правейки още една крачка назад, докато вдигаше ръце в знак на помирение. — Да се разделим като приятели… и съюзници.

След като се престори, че обмисля думите му, Доран кимна, сякаш му прави услуга. След това се качиха на совалката, без да се обръщат назад.

* * *

Късно същата вечер, когато „Банши“ беше заключена здраво и останалата част от екипажа спеше в леглата си, Солара застана пред огледалото в стаята и разплете плитките си със студени, лепкави пръсти. Не можеше да прогони мисълта за кокалите, които стърчаха от дрехите на заселниците, или за това как с хлътналите си очи приличаха повече на плашила, отколкото на хора.

Дали след една година на Вега същото щеше да се случи и с нея?

Да, ако някой не ме продаде преди това, осъзна тя.

Капитанът я беше предупредил преди месеци, но тя упорито бе настоявала на мечтите си за независимост и желанието да принадлежи някъде — да я почитат заради мазолите на ръцете и маслото под ноктите й. И тук нямаше свобода — не и наистина. Просто беше сменила една форма на потисничество с друга. Дали на Земята или на Вега, животът й винаги щеше да е жестока борба за оцеляване.

Очите й се напълниха със сълзи, но тя примигна и ги пропъди, съсредоточавайки се върху отражението на Доран в огледалото. Можеше да познае, че в мислите си и той е някъде надалеч. Седеше превит на края на леглото, подпрял се с лакти на коленете си, и се беше втренчил в ръцете си. Бяха хубави ръце, силни и загрубели от месеци труд, но тя се съмняваше, че той наистина ги вижда.

— Добре ли си? — попита Солара. — Тази вечер си много мълчалив.

Той й се усмихна с празна усмивка — само с устните, без да достига до очите.

— Просто мисля.

— Стори ми се, че помирисвам пушек — пошегува се тя. Когато той не отговори, Солара се обърна и повдигна с показалец брадичката му. — Какво има?

Той се загледа в нея известно време, после отговори:

— Мисля, че открих своята цел в живота.

Лекомислието на този отговор я накара да се изсмее сухо.

— Това ли било? Опитай се да не се вълнуваш толкова. Може да разтегнеш някой мускул.

— Няма за какво да се вълнувам. Поне все още не. Да откриеш своята цел и да я осъществиш са две различни неща.

Тя разбра думите му и сведе поглед към пода. До този ден и тя си беше мислила, че има цел. Сега не беше сигурна.

— Мога да променя нещата тук — каза Доран. — Просто като сложа край на измамите с цената. Помисли си какво ще означава по-евтиното гориво за далечните райони — по-високи добиви, по-добри технологии, свободата да се пътува по света. Това напълно ще промени играта.

Тя вдигна поглед към него и забеляза в очите му вълнение, каквото не бе виждала досега. Явно доста беше мислил по въпроса. Но усмивката му беше тъжна, когато добави:

— Бих могъл да помогна на хората.

— Какъв е проблемът?

— Не мога да направя нищо, ако Пазителите на Реда не се откажат от обвиненията — отговори той. — А дори и бордът на Сполдинг да ме възстанови на длъжност, може би ще минат месеци, преди да видим някакви промени в далечните райони. — Той се наведе напред и я погледна настойчиво. — Това място е опасно. Много ужасни неща ще се случат преди това. Много може да се случи на теб.

Тя беше успяла за момент да забрави за Вега и при това напомняне по гърба й пропълзяха иглички на безпокойство.

— Не се тревожи за мен. Ще се оправя.

— Не, няма да се оправиш — отговори той. — Нито пък аз — не и ако поискаш да те оставя тук.

— Не ми дължиш нищо — поклати глава Солара.

— Всъщност не е така. Но мотивите ми не са толкова чисти.

— Какво означава това?

— Означава, че ако успея да ги накарам да свалят обвиненията, искам да дойдеш на Земята и да останеш с мен. Завинаги.

— Да остана с теб? — За част от секундата сърцето й запя. Но след това си спомни причината, заради която бе напуснала Земята. — И какво да правя като остана с теб?

— Каквото поискаш.

— Да не си забравил за обвиненията в измама?

— Сметката, която използва, беше моята. Ще кажа на разследващите, че си имала разрешение от мен да купиш каквото пожелаеш.

— Но аз мога да върша само едно нещо — каза Солара. — Когато заминах нямаше достатъчно работа за механици, а оттогава нищо не се е променило.

— Ще се погрижа да те вземат на работа в Сполдинг. Винаги имаме нужда от механици. А ако искаш ще те обуча за друга кариера, може би продуктово развитие. Тогава ще можем да пътуваме заедно, както сега.

— И как ще изглежда това? — Тя погледна татуираните си кокалчета и си представи какво биха написали клюкарските списания: НАСЛЕДНИКЪТ НА СПОЛДИНГ ЖИВЕЕ С ПОСЛЕДНАТА СИ ПРИЯТЕЛКА БЕДНЯЧКА. — Осъдена престъпница да работи заедно с бъдещия президент на компанията? — Тя поклати глава. — Чуваш ли се изобщо какво говориш?

— Ще наема фалшификатор на плът да изтрие татуировките.

— Но аз пак няма да съм подходяща. Не съм изискана или красива като твоята…

— Престани да повтаряш това — прекъсна я Доран. — Ти си красива.

— Ти престани да повтаряш това — изстреля обратно тя. — Защото знам, че не го мислиш!

Сините му очи светнаха и той направи крачка към нея, стопявайки разстоянието между тях.

— Не ми казвай какво мисля — изрече грубо той. — Когато вляза в някоя стая, ти си единствената, която виждам. Мозъкът ми вече няма избор, защото вътре в теб има нещо толкова рядко, че то свети и затъмнява всички останали момичета. Ти имаш от онази красота, която не може да се постигне изкуствено — такава, която идва от тук, отвътре. — Той потупа с пръст гърдите си. — Преди да те срещна, не знаех какво е истинска красота, но вече разбирам. Така че вярвай ми, когато казвам, че си най-красивото момиче в моя свят.

Сълзи пареха очите на Солара. Тя се опита да примигне, за да вижда Доран по-ясно, но вътре в нея се надигна нещо горещо и болезнено и лицето й се обля в сълзи.

— Обичам да се събуждам в чаршафи, които миришат на теб — каза той, този път по-меко. — Обичам и малката бръчица, която се появява между очите ти винаги, когато ме поглеждаш. Когато си помисля да се откажа от това, не мога да дишам. — Той взе лицето й в своите топли, мазолести ръце. — Днес, когато си представих какво би било, ако те оставя, разбрах, че не мога да го направя. И не мисли, че постъпвам благородно.

— Доран — прошепна тя с бледа усмивка. — Никога не бих те обвинила, че постъпваш благородно.

— Значи ме познаваш. — Той й се усмихна в отговор и погали бузата й с палеца си. — Причините ми са съвсем егоистични — имам нужда от теб. Където си ти, там искам да съм и аз.

Солара поклати глава, а по лицето й се стичаха сълзи. Искаше да му вярва, но дълбоко в себе си се притесняваше, че се е привързал към нея само защото живееха в изолация. Когато се появяха други възможности, можеше да промени решението си.

— Така мислиш сега — отговори тя, отдръпвайки се. — Но то не значи, че това е реалността. Преживяхме много заедно. Нормално е да изпитваш тези чувства, когато наоколо няма никой друг.

— Значи мислиш, че съм се влюбил в теб заради липса на друга възможност?

Солара кимна.

— Знаеш ли — изрече Доран и в очите му проблесна весело пламъче. — Никога не съм казвал на момиче, че го обичам. За мен това е някак важно, а ти разваляш момента.

Това я накара да се засмее неблагоприлично високо. Избърса очите си с ръкав и повтори онова, което Доран беше казал преди седмици.

— Нищо чудно. Аз съм си такава глупачка.

Той се приближи, обхващайки отново лицето й.

— Значи си подхождаме идеално, нали така?

Преди да успее дори да си поеме въздух, за да му отговори, Доран докосна устните й с целувка, която изтри всичко от ума й, с изключение на наелектризиращото вълнение от устните му върху нейните. При най-лекия досег всичко вътре в нея подскочи, а когато се повдигна на пръсти, за да го целуне по-добре, кръвта й закипя. В този момент реши, че целувката им зад хамбара в Каргил не се броеше. Защото тогава изобщо не се беше почувствала така — сякаш кожата й гори и всеки момент ще избухне като фойерверки.

Това беше тяхната първа целувка.

И ако мислеше, че е главозамайваща, тя беше нищо в сравнение с усещането от втората им целувка. Нервните й окончания пламнаха и малкото контрол, който беше запазила, се пръсна на парчета. Тя обви ръце около шията му, докато той плъзгаше ръката си под ризата й и в следващия момент двамата се препъваха към леглото и падаха настрани върху него, вплетени на топка.

Когато Доран спря, за да си поеме въздух, я погледна изпод натежали клепачи и погледът му проблясваше като син пламък. Тя видя огромното вълнение по лицето му и го усети в отчаяното стискане на пръстите му. И в този момент най-после му повярва. Доран й беше дал сърцето си. Когато осъзна това, нещо в нейното сърце потрепна и започна да расте, разпростирайки се навън, докато в гърдите й не остана място за нищо друго.

— Отговорът ми е „да“ — прошепна тя.

Доран се търкулна върху нея и сплете ръцете им високо над главата й, взирайки се в лицето й с толкова много благодарност, че гърлото й се сви.

— Ще се върнеш у дома с мен, когато всичко това приключи?

Тя кимна във възглавницата, поемайки аромата, оставен от сапуна и телата на двамата. Беше нещо само тяхно и по-сладко от който и да е парфюмен имплант, създаден някога.

— Ще отида където и да е с теб.

Тя сключи краката си около кръста му и през нея премина трепет от пъпа чак до пръстите на краката й. Скоро хълбоците им започнаха да се движат, а дишането им стана накъсано. Той прошепна още веднъж, че я обича, и се наведе към устните й за целувка.

След това вече не говориха.