Мелиса Ландърс
Звезден полет (6)

Шеста глава

Нито една безплатна почивка не си струваше това.

Стомахът на Доран се обърна и устата му се изпълни със слюнка, но той преглътна отново и отново, опитвайки се да не повърне, докато вървеше след Лара през подобния на ръждясала кутия кораб. Мразеше ограничени пространства като това. Металните стени сякаш се свиваха, притискайки гърдите му, докато се наложи да затвори очи, за да напълни дробовете си с въздух. Знаеше, че усещането не е истинско, но това не го правеше по-малко болезнено.

Изобщо не можеше да разбере защо бе решила да пътува с „Банши“ вместо с луксозен кораб. Това нещо беше истински боклук. Не трябваше да му се налага да дели стая с когото и да било или да спи на проклетия под. По дяволите, вторият му апартамент беше по-голям от този обор.

Чакай. Втори апартамент?

Той замръзна на място, когато пред очите му преминаха картини на слънчева всекидневна, обзаведена с луксозни кожени дивани и масички от гравирано стъкло. През процепите на блокиращите ултравиолетовите лъчи щори надничаше слънчева светлина и той инстинктивно знаеше, че зад тях се крие зашеметяваща панорама на града. Беше свалил много момичета с тази гледка. Спомни си, че надолу по коридора след спалнята за гости беше неговата спалня с огромно легло, обърнато към стената с екрана, за да може да гледа филми, докато заспива. Но това не беше най-хубавото. Беше наредил да превърнат цялата съседна стая в гардероб, така че никога да не му се налага да се чувства ограничен от пространството.

Луксозният апартамент на последния етаж беше вторият му дом, където прекарваше уикендите и ваканциите от пансиона.

Доран се усмихна. Имаше повече пари от господ.

Тогава какво по дяволите правеше тук?

Той забърза да настигне Лара, която се приведе в края на коридора и надникна зад ъгъла като мишка, която търси къде да се скрие.

Не мишка — помисли си той. — Върти се като… Миша Опашка.

Не знаеше откъде идваше фразата, но нещо в това момиче не беше както трябва. Все още не му беше показала договора — вероятно защото нямаше такъв — и два пъти по време на вечерята я беше хванал да го гледа гневно, сякаш й се иска да забие вилицата си в главата му. И защо искаше да стигне до далечните райони? Само два вида хора се озоваваха там — заселници, които не можеха да си позволят да живеят на Земята, и отрепките, които се възползваха от тях.

От кой вид беше Лара?

— Ей — прошепна той, карайки я да подскочи. — Искам отговори.

Тя се завъртя към него и притисна ръка до сърцето си, а след това прошепна ядно:

— Не ме стряскай така!

Дори и на слабата светлина на аварийната лампа той видя как белегът пулсира лудо в основата на шията й, а ръцете й треперят в ръкавиците си. Това му напомни за начина, по който тя хленчеше и дереше с нокти по ремъците преди малко. Въпреки странното й държание в сърцето на Доран потрепна частица състрадание. И той беше изпитал подобна паника на станцията, където тя можеше да го остави, но бе променила решението си.

— Добре. Ще говорим по-късно — каза. — Какво правим?

— Слушаме, за да разберем какво става — тя посочи с палец към стълбите, водещи към мостика.

— Защо? — попита той. — Просто иди и говори с капитана. Бих казал, че десет хиляди горивни чипа ти дават право да знаеш последните новини.

— Все още не — отговори тя. Не и преди да разбера, че е…

Прекъсна я тропот на ботуши, поне два чифта, които слизаха бързо към тях. Доран излезе в главния коридор, за да посрещне екипажа. Лара го сграбчи за ръкава, но той се измъкна от хватката й. Ако тя искаше отговори, нямаше да ги намери, като се крие в сенките.

— Ехо? — извика той.

Стъпките спряха за момент, след което двамата младежи се появиха пред тях. Доран не беше запомнил имената им. Момичето крещеше сякаш това беше основната й работа, а момчето имаше мазна усмивка, която използваше пред всички освен пред момичето. На двамата сякаш им доставяше удоволствие да се обстрелват с ругатни и въпреки това стояха толкова близо един до друг в коридора, че раменете им се докосваха.

Доран не беше съвсем сигурен какво да мисли за тях.

Те примигнаха към него, сякаш бяха забравили, че на борда има пътници. Момчето го обля с онази дразнеща, прелъстителна усмивка и каза:

— Съжалявам за раздрусването. Вече всичко е наред. — Коремът му изкъркори и той го притисна с извинителна физиономия. — В кухнята е истинска бъркотия. Страхувам се, че всички ще трябва да изчакаме до закуска. Ще останем тук до сутринта, така че най-добре да си лягате.

— Къде е това тук? — попита Лара от мястото, където се криеше.

Русото момиче сигурно бе усетило страха й, защото се отпусна малко.

— Стара лунна колония — обясни мило тя. — Изоставена е. Понякога идваме тук, когато ни трябва тихо местенце, за да… ъм…

— Поспим — довърши момчето. — Капитанът е изтощен, а автопилотът е повреден.

— Някой последва ли ни? — огледа се надолу и нагоре по коридора Лара.

Двамата поклатиха глави и русите им расти заподскачаха. Доран се зачуди дали Лара не се страхуваше от пирати. Всъщност не можеше да я вини. Организираната престъпност процъфтяваше в космоса, където Пазителите на Реда не бяха достатъчно, за да могат да я предотвратят. Но повечето престъпници се ръководеха от печалбата и като всички бизнесмени правеха анализ на цената и ползите, преди да нападнат даден кораб.

— Толкова малък кораб не би привлякъл вниманието на пиратите — каза й той. — В трюма няма достатъчно товар. Крадците на кораби също не биха го искали. Да се откара тази развалина до най-близката морга ще струва повече в гориво, отколкото ще ти платят за нея. — Той хвърли поглед към младежите. — Не че искам да ви обиждам.

— Прав е — сви рамене момичето. — Тук сме в безопасност. Така че се опитай да починеш малко.

Лара се съгласи, но щом се прибраха в стаята си, тя кимна към вратата и каза на Доран:

— Залости я. Не знам защо капитанът спря тук, но на автопилота му няма нищо.

— Откъде знаеш?

— Просто знам — отговори тя. — Имай ми доверие.

Да й има доверие? Това беше почти смешно — почти. Той пусна резето, след това се облегна на вратата и скръсти ръце на гърдите си.

— Като говорим за сляпа вяра, къде е договорът ни?

— Някъде тук — каза тя, развързвайки плитките си. — Ще го потърся утре.

— Не мисля, че ще го намериш. — Доран погледна изпитателно отражението й на мъждивата светлина на лампата над вратата. Лицето й не издаваше нищо, но звукът от рязкото й вдишване беше непогрешим. — Защото нямаме договор, нали?

— Иска ми се да нямаше. Повече, отколкото предполагаш.

— Преди малко си спомних нещо — каза той, почуквайки по главата си с показалеца. — Имам пари. Тонове.

— Поздравления — извъртя очи тя. — Сигурна съм, че ще бъдете много щастливи заедно.

— Тогава защо ще подписвам договор за служба при теб или при когото и да било?

Обърната с гръб към него, тя разплете всяка една от плитките, докато косата й вече падаше на вълни и се къдреше около талията й. След това се завъртя и застана с лице към него, въздишайки. — Добре. Хвана ме. Предполагам, че няма смисъл да се преструвам повече.

Доран се настани, готов да чуе смешката.

— Примамих те на кораба, защото не мога да се наситя на блестящата ти личност — каза Лара.

Ето, това беше.

— Целуни ме, Доран — извика тя, като падна на матрака с една ръка върху очите си, а другата притисната до гърдите. — Изгарям по теб с пламъка на хиляди пожари.

— Мисля, че има мазило за това — наведе той глава.

— Желание като това не може да бъде укротено с лекарства!

— Радвам се, че намираш това за смешно.

— Слушай — започна тя и се надигна на лакът. — Ние не сме приятели. Ти не ми се доверяваш. Затова не знам защо дойде с мен на това пътуване, нито какви са мотивите ти. Може би има нещо общо със задачата ти на Обсидиан. Може би не. Но в случай че си забравил, аз се опитах да те върна на Земята.

— Не съм забравил. — Това беше единствената дупка в теорията му, че не работи за нея. — Но нещо не е както трябва.

— Никой не е допрял пистолет до главата ти, за да те накара да се качиш. — Тя зави краката си с одеялото и, скрита под него, свали панталоните си, след това ги хвърли на пода заедно с една излишна възглавница. — Така че да забравим за всичко това и да спим.

Той не искаше да остави нещата така, но какво можеше да каже? Лара имаше право. Тя не го беше накарала насила да я последва. Той бе тръгнал по собствено желание и колкото повече мислеше за това, толкова повече се убеждаваше, че причината е задачата му на Обсидиан.

Някакъв спомен се въртеше в главата му, някакъв смътен спомен за мъжки глас, който го насърчаваше да замине за Плажовете и да се преструва, че е на почивка. Задачата беше тайна и внезапната тежест в стомаха му го накара да си помисли, че не е и напълно законна. Това би обяснило странния начин, по който пътуваше.

Той събра одеялата си и направи платформа от тях върху металния под. Но не студеният метал го накара да се върти цял час. Не искаше да вярва, че би направил нещо подсъдно. Не беше такъв човек, нали?

Доран не знаеше и това го плашеше малко.

* * *

Следващата сутрин той се събуди с усещането, че лети, крайниците му бяха безтегловни и не се допираха до пода. Прозявайки се, той примигна на звездната светлина, която струеше през прозорчето, а след това ахна, когато видя пода на повече от метър под себе си. Размаха ръце, изпаднал в паника, и сърцето му заби учестено. Мускулите му се стегнаха, готови за падането.

Но то така и не дойде.

Доран въздъхна успокоен. Изкуствената гравитация вероятно се бе повредила през нощта. На развалина като „Банши“ сигурно се случваше непрекъснато. Този кораб беше смъртоносен капан. Дори нещо толкова елементарно като механизмът за гравитация можеше да е опасно, ако се включеше внезапно. Всеки, който в този момент се бе озовал над твърда повърхност, можеше да си счупи гръбнака, когато гравитацията отново заработи.

Трябваше да събуди Лара.

Той бутна встрани една завеса от реещи се одеяла и я видя, увиснала над леглото, дълбоко заспала с леко разтворени устни и тъмни мигли на отпуснатите клепачи. Напрежението, което обикновено стягаше устните и правеше очите й сурови, беше изчезнало, оставяйки след себе си само покой. Той вдигна глава, загледан в нея, поразен от това колко различна изглеждаше сега — почти като ангел с разветите си къдрици, осветени от нежен лъч светлина.

Тя грееше. Беше някак хипнотизиращо.

Доран — все пак бе само човек — не можа да не забележи, че завивките й се бяха отместили, оставяйки я открита. Облечена бе само с впита тениска и памучни къси панталонки, които се бяха смъкнали ниско на ханша й. Краката й бяха светли и гладки, с нежни извивки, които завършваха с деликатни глезени и розови пръсти. Не носеше холограмен лак за нокти, който да привлече погледа му, и въпреки това той не можеше да отдели очите си от тях. Сигурно от дълго време не беше виждал голите, естествени пръсти на момиче, защото почти беше забравил как изглеждат.

Преглътна с усилие.

Не трябваше да я гледа така. Тя беше негов работодател, а не някоя компаньонка, изложена на показ на прозореца на публичен дом. Но въпреки това мина още една минута, преди да протегне ръка и да я потупа по рамото.

Тя се събуди по същия начин, както и той — размаха ръце и зарита с крака, преди да разбере, че нямаше сила, която да я тегли към земята. Тя изрече някакво проклятие и добави:

— Механизмът за гравитацията.

Той грабна панталоните й и й ги подаде.

— Тъкмо щях да събудя екипажа.

— Не, остави ги да спят. — Тя започна да се бори с дрехата, опитвайки се да напъха и двата крака вътре без уравновесяващата сила на теглото си. Скоро се носеше с главата надолу. — Аз ще се погрижа.

— Какво ще направиш? — стресна се той.

— Ще го поправя — отговори му тя, докато вдигаше ципа си. — А ти ще ми помогнеш.

— Разбира се — отговори напевно той. — Винаги помагам с важни ремонти преди закуска.

Просто прибави това към изненадите на деня. Кое беше това момиче? Хрумна му, че не знае нищо за нея, като например къде бе ходила на училище или каква програма бе завършила. Нито дори на колко години беше.

— Инженерство ли учиш? — попита той.

— Нещо такова. — Тя посочи към една каса, прикрепена за пода, неща, които беше донесла от станцията. — Бръкни там и ми подай инструментите. След това ела с мен при двигателите.

Заплуваха по коридора като пияни риби, изтласквайки се с босите си крака от стените. Доран подпита едно-две неща и научи, че и тя е на осемнайсет като него. Беше завършила скоро и пътуваше към далечните райони за обучение, макар и да не уточни какво.

Лъжеше, разбира се.

Нито едно осемнайсетгодишно момиче не пътуваше до покрайнините без придружител, не и за обучение. Но той не си направи труда да настоява за истината. Ако искаше да рискува живота си в ничията земя, това си беше нейна работа.

Стигнаха до най-долното ниво на кораба и запалиха лампите, което не им помогна много да се ориентират. Половината от помещението беше багажно отделение с огромни каси, заковани за пода, а три плъзгащи се врати разделяха външната половина.

— Ако това е машинното, къде е двигателят? — попита той.

— Има повече от един — каза му Лара. — Отделени са, така че ако избухне пожар, да не изпържи цялата система. — Тя посочи към първата метална врата: — Чуваш ли бръмченето?

Той кимна.

— Това е аварийният двигател. Той осигурява кислород и топлина — неща, без които не можем да съществуваме. Обикновено има и резервен генератор. Ако свършим горивото, можем да въртим на ръка и да осигурим достатъчно кислород, за да дишаме, докато някой отговори на сигнала ни за помощ.

Доран не го каза на глас, но само глупаците откликваха на сигнали за помощ. Това беше добър начин да те оберат, продадат или убият. Може би всичките три. Беше чувал за пирати, които изпращат сигнал за помощ, а след това седят и чакат жертвите сами да дойдат при тях. Умните пътници внимаваха и си гледаха своята работа.

— Това е главният двигател — посочи към средната врата Лара. — Изключен е, иначе щяха да са ни нужни тапи за уши.

След това посочи към последната врата:

— Това е стаята, която ни трябва — вторичните системи, навигация, електричество. Всички луксозни приспособления на кораба.

— Луксозни приспособления? — попита той. — По-скоро подръчни материали.

— Е, като се замисля, може би трябваше да избера друг кораб — погледна тя намръщено към една люспа ръжда, която премина край нея.

Отблъсна се от стълбите и прелетя през стаята, а Доран я последва. Трябваше да направят няколко маневри, но накрая стигнаха до последната врата и я отвориха, плъзвайки я в стената.

Посрещна ги топъл въздух, който миришеше на масло и прах. Това го накара да кихне и го отпрати няколко сантиметра назад. Когато се хвана за вратата, той огледа многобройните машини, закрепени върху стените. Бяха различни по форма и големина, но всяка от тях беше покрита с пластове старо масло, а тръбите им бяха станали матови и лепкави от старост.

Вътрешността на кораба беше като корпуса му — използвана усилено и оставена без грижи.

— Поне не се разхвърчаха молци — отбеляза Лара. Тя тръгна из стаята, залавяйки се за каквото може, докато накрая спря пред един квадратен уред, който приличаше на климатична конзола.

Тясното пространство затрудняваше дишането на Доран, затова той остана на мястото си.

— Ще чакам тук, докато ти потрябвам.

Лара кимна с глава, свали гравитационния механизъм от стената и започна да рови из кабелите му. Не й отне много време, за да открие проблема.

— Трябва да се сменят съединителите.

— Лесно ли ще стане?

— Най-много пет минути — отговори тя. — Но ще го оставя изключен, докато се събудят всички от екипажа. Не искам да се строполят на пода. Не е най-добрият начин да им кажа добро утро.

Доран се засмя. Чувството му се стори непознато и той се зачуди колко време е минало, откакто нещо му се е сторило смешно.

— Подай ми най-малкия ключ — каза тя. След като й даде инструмента, тя го сложи между зъбите си и се зарови в гравитационния уред. Но кичури коса непрекъснато падаха на лицето й и се заплитаха в жиците. Тя изръмжа и изрече през ключа: — Помогни ми, ако обичаш.

Доран не искаше да влиза, но преглътна страха си и отиде зад Лара, за да прибере изплъзналите се къдрици. Той приглади косата й назад и я събра на конска опашка, след което потърка краищата между палеца и показалеца си. Косата й беше дяволски мека, като гладко кадифе. Лара потрепна, когато палецът му случайно докосна шията й и той забеляза как кожата й настръхва.

— Гъделичкаш ме — изплю ключа тя.

— Извинявай.

Доран се опита да навие косата й на кок, но кичурите бяха прекалено хлъзгави, за да се задържат. Той смътно си спомни, че е правил това и друг път — прокарвал е пръстите си през косата на момиче — и му бе харесвало. Но никога не бе докосвал толкова копринено мека коса. Вероятно защото приятелката му бе повредила косата си, боядисвайки я в толкова много оттенъци на розовото.

Той примигна и видя лицето на момичето — толкова замайващо красиво, че едва минаваше за нормално. Завеса от лъскави кичури с цвета на дъвка падаха почти до извивката на безупречните й гърди, а останалото от нея също беше доста впечатляващо. Спомни си също, че тя умееше да прави пътуването в асансьорите доста забавно, което не беше лесна задача за човек с клаустрофобия като него.

— Мисля, че имам приятелка — ухили се той. — Тя е с розова коса.

— Да, срещала съм я — изсмя се Лара. — Розова коса и черна душа. Наистина знаеш как да ги избираш.

— Много смешно! — тросна се той. — Особено когато идва от престъпник.

В момента, в който изрече тези думи, се случиха няколко неща едновременно.

Лара се обърна рязко и застана с лице към него, издърпвайки косата си от ръцете му.

Очите и на двамата се разшириха и те се втренчиха един в друг.

И Доран си спомни всичко.

Сякаш беше смъкнал завеса от лицето си и, вече свободен, той видя съвсем ясно миналото си. Той беше Доран Майкъл Сполдинг от Хюстън, Тексас — истинския Хюстън, а не тераформирания в Сектор Две. Някога имаше брат близнак, с когото споделяха всичко. Но това момче беше загинало в кълбо от пламъци и Доран все още сънуваше кошмари след онзи случай. Родителите му бяха Ричард Сполдинг и Елизабет Крес-Сполдинг, горди държатели на рекорда за най-неприятен развод на света. Баща му притежаваше „Сполдинг Фюъл“, а майка му бе заминала, когато бе решила, че второто й по предпочитание дете не си струва да се отглежда. Доран все още я мразеше за това, но не толкова, колкото тъгуваше за нея. Спомни си, че от шоколад се изприщва, а любимата му храна е пържен зелен боб.

И най-важното — не беше ничий прислужник.

Сграбчи стената и се отблъсна назад, далече от Солара — истинското й име — докато се озова извън миниатюрната стаичка. Разстоянието беше по-скоро за нейна защита, отколкото негова. Обзе го бушуващ гняв и нямаше достатъчно ужасна дума, която да опише онова, което искаше да направи с нея.

— Доран — прошепна тя. — Изслушай ме.

— Не ми казвай какво да правя. — Преди тя да успее да се приближи до него, той тръшна вратата, оставяйки я затворена вътре. — Никога вече.

Тя започна да удря с длани по вратата. Дращенето на метала пронизваше ушите му.

— Нямах избор — извика Солара достатъчно силно, за да я чуе и от другата страна. — Щеше да ме оставиш сама по средата на пътя!

— Какво ми направи? — поиска да знае той. — Удари ме по главата? Сложи нещо упойващо в храната ми?

Тя изчака няколко секунди, преди да признае:

— Беше ръчен уред за зашеметяване.

Невроинхибитори. Това обясняваше доста неща.

Той поклати глава с отвращение, като си спомни как му бе подала ръка след скарването им на „Зенит“. Той всъщност се бе почувствал прекалено виновен, за да я поеме, и ето го сега. Беше го облякла в работни дрехи и беше заграбила кредитната му сметка. Първоначалните му интуиция беше вярна. Веднъж престъпник, винаги престъпник.

— Отвличането е твърде долно — изкрещя той. — Дори и за теб.

Тя удари два пъти по вратата.

— Нямах избор!

— Спести си обясненията. — Той се огледа наоколо за някакъв начин да залости вратата. — Знам кой съм и скоро и капитанът ще научи.

— Чакай, недей!

Само ако успееше да намери някой железен лост и да го пъхне през дръжката на вратата…

— Доран, чуй ме — извика тя. — Не трябва да казваш на екипажа кой си.

Той грабна едно корабно въже, което прехвърчаше край него, и завърза дръжката на вратата за куката, забита наблизо в стената. Не беше толкова здраво, колкото му се искаше, но щеше да издържи достатъчно дълго, за да успее да уведоми капитана.

— Спомняш ли си бръмченето снощи? — продължи тя. — Това не беше двигателят. Беше предупредителен изстрел от Пазителите на Реда. Този екипаж бяга от закона. — Когато той се обърна и се приготви да се насочи нагоре по стълбите, тя продължи: — Те са от хората, които може да те задържат и да поискат откуп.

Предупреждението й го накара да спре на място.

Протегна ръка, за да се задържи до вратата, а в следващия момент вече не беше в машинното отделение на кораба. За част от секундата беше заключен в тъмен килер. Въздухът миришеше на застояло и метал, нещо като мухъл и кръв, и не беше достатъчно в малкото пространство. Той се задъхваше от недостига на кислород и острия дим, а ехото от писъците на брат му изпълни главата му.

Изскърца със зъби и си каза, че това не се случва в действителност.

Този килер вече не съществуваше. Изгорял бе до основи.

Отвори очи и се закотви твърдо в реалността. Беше в безопасност.

— Казваш го, само за да спасиш себе си — извика той. Не можеше да спре треперенето на гласа си.

— Мога да го докажа. — Сигурно беше притиснала устни до вратата, защото звучеше сякаш е достатъчно близо, за да го зашемети отново. — Свалили са тракера на кораба. Ако не ми вярваш, отиди на мостика и провери. Мястото му ще е празно.

Доран потърка чело и обмисли възможностите, които имаше. Знаеше, че престъпниците свалят тракерите си, но това не означаваше, че Солара казва истината. Трябваше да провери, и то сам. Тръгна нагоре по коридори и стълби, потрепвайки всеки път, когато се блъснеше в стената. Не беше добра идея да събужда екипажа, поне не и докато не разбереше дали може да им има доверие. Когато стигна до най-горното ниво, той бързо плъзна назад вратата на пилотската кабина и закри лицето си от светлината на звездите, която струеше през предния прозорец.

Когато очите му привикнаха с блясъка им, той огледа контролното табло, докато не откри една червена точка със съкращението АТССЛ, изписано над нея — Автотракинг система на Соларната Лига. Издърпа се по-близо и сложи пръст в кръглата вдлъбнатина, където беше мястото на тракера. Там нямаше нищо, точно както бе казала Солара.

— По дяволите — прошепна той.

Естествено, че тя ще ги качи на кораб, пълен с бегълци.

Колкото и да не му харесваше, Солара беше права. Да разкрие самоличността си пред екипаж като този, беше точно толкова умно, колкото и да сложи ръката си в мелачка за руда. Точно като другите и те ще чуят името Сполдинг и ще видят лесен начин за изкарване на кредити. Баща му го обичаше достатъчно, за да плати откупа, но Доран не искаше нито един от двамата отново да преживее този ад.

Никога вече.

Ще трябва по някакъв начин да съобщи на баща си, че е добре, а след това да кротува до следващата станция. Баща му ще изпрати частна совалка, може дори да я пилотира той самият, за да се увери, че всичко е наред. Така беше направил предишната година — беше излязъл направо от събрание на акционерите, за да го прибере по време на пролетната ваканция заради мутиралата грипна епидемия. Всеки друг щеше да изпрати някой помощник. Но не и Ричард Сполдинг. Може и да беше безмилостен, когато ставаше въпрос за бизнес, да съкрати хиляди работни места, без да му мигне окото, но вярваше, че синът му е на първо място. И за разлика от много хора в неговото положение го доказваше с действията си.

С внезапно облекчение Доран си спомни, че точно баща му го бе изпратил на Обсидиан със задача, която беше поверителна, а не незаконна. Ваканцията му с Ейва беше прикритие, с което да заблуди конкуренцията. Щом пристигнеха на Плажовете, той трябваше да я изпрати у дома и да наеме частен кораб, след това да отпътува до място с дадените му координати, където да очаква по-нататъшни инструкции. Сега, когато първоначалният план се бе променил, може би двамата с баща му можеше да пътуват заедно до там.

Доран въздъхна. Всичко щеше да е наред.

Междувременно щеше да се наложи да играе ролята на прислужник на Солара. Идеята го накара да стисне челюсти. Каква беше вероятността да делят една стая през следващите дни, без да се избият един друг?

Беше точно толкова вероятно, колкото и това да се възхищава отново на кожата и косата й.

След като затвори вратата на пилотската кабина, той тръгна по посока на ударите от юмруци по метал в импровизираната килия, която бе направил на най-долното ниво. Освободи затворничката с предупреждението:

— Само опитай нещо и ще те набутам в отвора за изхвърляне на боклука, където ти е мястото.

Малката негодница излезе в коридора, пронизвайки го гневно с поглед, а косата й се бе разхвърчала във всички посоки. Сега, когато вече не се преструваше на невинна, приличаше на Медуза. Което подхождаше на истинската й природа много повече.

— Е? — изрече през зъби тя. — Сега вярваш ли ми?

Той отказа да отговори на въпроса й, а се обърна и се насочи към стълбите.

— Предполагам, че сме на поне два дни от най-близката станция. Ако ще живеем заедно до тогава, трябва да установим някои основни правила.

Тя се усмихна самодоволно и го последва.

— Ще приема това за „да“.

— Правило номер едно — уредът за зашеметяване остава у мен — каза той и протегна ръка. Оръжието можеше да се окаже полезно, ако екипажът разбереше кой е.

— В никакъв случай — притисна с ръка тя страничния си джоб. — Как да съм сигурна, че няма да го използваш върху мен?

— Защото, за разлика от теб, аз не съм долен престъпник. — Когато тя се поколеба, той каза: — Това не подлежи на обсъждане.

— Добре. Той и без това има само още един заряд. — Тя подхвърли малкия уред във въздуха между тях и заяви: — Правило номер две. Не спим заедно.

— Като че ли бих споделил легло с теб — изтръгна се подигравателен смях от гърлото му.

— Тогава приятно спане на пода.

— Защо ти да не спиш на пода?

— Защото не аз съм под заплахата да поискат откуп за мен — усмихна му се широко тя.

Той почервеня от гняв. Не можеше да повярва, че някога е мислел, че това момиче има честно лице.

— А ти си истинско съкровище, нали? Колко от кредитите ми открадна на оная станция?

— Ей, не аз те зарязах там напълно безпомощен, както ти щеше да направиш с мен.

— Очевидно щеше да се справиш.

— Ако мислиш така, значи си истински разглезен конски задник!

— Не знаеш нищ…

Едно далечно прокашляне прекъсна спора им и когато Доран се обърна, видя капитан Роси да се насочва към тях с енергичните движения на човек, свикнал с нулева гравитация, два пъти по-бърз във въздуха, отколкото на земята. Доран огледа капитана за признаци, че е чул нещо уличаващо, но единственото чувство, изписано на набръчканото му лице, беше раздразнение.

— Току-що идвахме да ви събудим — махна му Солара. — Поправих гравитационното устройство.

Роси вдигна учудено рунтавите си вежди.

— Басирам се, че не знаеше, че нашата госпожица Брукс е бъдещ механик — обади се Доран, за да разсее евентуалните подозрения.

Капитанът обърна тъмните си очи към нея, но не каза нищо. Просто я гледаше втренчено, докато мълчанието стана неудобно, след което внезапно си пое въздух и отбеляза:

— Не знам почти нищо за нашата госпожица Брукс. Мисля, че е време до поправим това.

Солара пребледня и кимна. Ако се съдеше по потрепването на краката й, тя се готвеше да се изстреля колкото може по-далече — решение, което Доран напълно одобряваше.

— Да говорим на закуска — изписка тя. Доставяше му удоволствие да я гледа как се гърчи, докато тя не добави: — Прислужникът ми ще я приготви.

Доран й хвърли предупредителен поглед. Той не готвеше за никого. Дори и за себе си.

— Ще почисти и кухнята — добави тя, тупвайки го по рамото. — Нашият Доран не е механик, но със сигурност работи здраво. Нямам търпение да ви покажа от какво тесто е замесен.