Юси Адлер–Улсен
Пациент 64 (48) (Четвъртият случай на комисар Карл Мьорк)

Четирийсет и шеста глава

Ноември 2010-а

Карл се свести поетапно. Първоначално дойде на себе си след плисването на водата, после го събудиха болките — не само в главата, а и в лакътя и ръката, с която се бе опитал да парира удара. Главата му пак клюмна и при следващото опомняне изпита дискомфорт, какъвто усещаше за пръв път в живота си. Сухота в устата, а пред вътрешния му взор неконтролируеми картини се меняха от проблясъци в пъстри вълни. Накратко, беше му адски кофти. Гадеше му се и го мъчеха още хиляди болежки — своеобразно предупреждение, че дори да отвори очи, няма да се почувства по-добре.

После чу гласа.

— Ела на себе си, Мьорк. Едва ли е чак толкова трудно.

Този глас никак не се вписваше в обстановката, останала в съзнанието на Карл отпреди припадъка.

Бавно повдигна клепачи и зърна неясни очертания, които постепенно добиха по-компактна форма. Изведнъж пред очите му изникна мумифицирана човешка глава с челюст, увиснала сякаш при неосъществен вик.

За секунда Карл се окопити и хлъцна, докато изсушените трупове се раздвояваха пред очите му.

— Мдааа… попадна в много изискана компания, Карл Мьорк — увери го нечий глас над главата му.

Карл се опита да раздвижи тила си, но не успя. Какво, по дяволите, ставаше тук? Отвсякъде го заобикаляха оголени зъби и изгнила плът. Къде се намираше?

— Дай да ти помогна. — Нечия ръка го хвана за косата и наведе главата му назад, докато нервните окончания крещяха за пощада.

Старецът, надвесен над него, не се отличаваше значително от мъртъвците около масата. Лицето му бе изгубило цвета си, а прекалено ясно очертаните му ириси бяха окръжени от мъртвешки венец. За по-малко от денонощие Курт бе претърпял коренна промяна.

Карл искаше да го пита какви ги върши, дали с Нете не играят комбина, но никак не му се удаваше.

Пък защо ли и да го пита? Присъствието на Курт Ве тук даваше достатъчно красноречив отговор.

— Добре дошъл на празненството. — Старецът пусна косата му и главата му се разклати. — Виж, Карл, и домакинята седна на трапезата, при това още диша. По-добре от това — здраве му кажи.

Карл се вгледа в лицето на Нете Хермансен. Всичко висеше: устните, торбичките под очите, челюстта. Сякаш тя не контролираше мускулите на лицето си.

Карл плъзна поглед по-надолу. И тя като него беше овързана с монтажно тиксо: около глезените и бедрата. Плътният скоч минаваше през кръста й и я прилепяше към облегалката на стола.

— Май не си се настанила много удобно, Нете — подхвърли Курт Ве и грабна ролката. — След няколко резки звука от скъсване на лентата ръцете й бяха фиксирани върху подлакътниците. — Браво на теб! Избрала си си най-хубавото място! — изсмя се той и се тръшна на единствения свободен стол. — Уважаеми дами и господа, за мен е удоволствие да ви приветствам с добре дошли. Вечерята е поднесена. Добър апетит!

Вдигна празната чаша и кимна на присъстващите.

— Ще ме представиш ли на гостите си, Нете? — попита той и се обърна към трупа в другия край на масата. Очите над хлътналите му бузи гледаха оцъклено, а туиденото му сако бе опоскано от молци и покрито с дебел слой прах. — С Филип се познаваме. — Вдигна чашата си към мумията. — Наздраве, стари приятелю. Ньорви винаги съумява да доведе преговорите до благополучен край, нали?

И той избухна в налудничав смях, от който да ти се догади. После погледна съседката си по място.

— Нете, нещо не ми се виждаш във форма. Да ти бия ли още малко флумазенил? Изглеждаш ми твърде отмаляла. Виждал съм те в много по-добра кондиция.

Тя прошепна нещо, което Карл едва чу. „Грешиш“ — или нещо подобно.

Старецът не го долови, но изразът на лицето му се промени.

— Шегата настрана. Очевидно си кроила планове за всички ни и се радвам, задето ми се удаде възможност да участвам, че и да диктувам условията. Сега искам да ми разкажете накратко каква информация за моята дейност сте споделили пред външни лица, за да си създам представа за мащаба на вредите и моите хора да възстановят спокойствието и доверието в нашата партия.

Карл го погледна със замъглени очи, опитвайки се да се окопити. Изпробва различни дихателни техники, но чак когато започна да си поема въздух през устата, почувства известно облекчение. Възвърна контрола над странните реакции на организма си. Вече преглъщаше по-лесно, спазмите във врата и гърлото се поуталожиха. Дишаше по-свободно.

— Майната ти — прошепна той.

Курт Ве чу, но само се усмихна.

— Брей, ти си можел да говориш, Мьорк! Колко добра новина. Разполагаме с достатъчно време, но нека започнем с теб. — Погледна чантата си върху масата. — Тази вечер ще ви е последна, няма да крия, но като компенсация, при проявено желание за съдействие, ви обещавам безболезнен край. Ако ли не…

Бръкна в чантата и извади скалпел.

— Май е безпредметно да продължавам да говоря. С този инструмент съм си служил години наред.

Нете пак се опита да каже нещо, но изглежда още беше вцепенена и отнесена.

Карл погледна скалпела и се опита да се стегне. Опъна немощно тиксото около китките си — разбира се, без резултат. Поразклати стола, ала за повече нямаше сили. Сам не знаеше да плаче ли, или да се смее.

„Какво, по дяволите, ми става?“ — недоумяваше той. Така ли се чувства човек с мозъчно сътресение? Толкова симптоми само заради удара по главата?

Хвърли поглед към Курт Ве. Пот ли се стичаше по носа му? Дали ръцете му трепереха от изтощение?

— Как установихте контакт помежду си? Нете, ти ли се свърза с полицията? — Ве избърса челото си и се засмя. — Изключено. И твоята работа не е чиста — посочи мъртъвците около масата. — Кои са всъщност тези нещастници, към които си планирала да ме включиш? Онзи например. Що за окаяна персона е?

Посочи трупа отсреща. И той като другите беше завързан за стола, но едва се сместваше. Безформеното му туловище, внушително въпреки спаружването, се беше разплуло върху седалката, а напред стърчеше огромното му шкембе.

Курт Ве се усмихна, ала внезапно се хвана за гърлото, сякаш нещо го задави или се затрудняваше да си поеме дъх. Ако ръцете му бяха свободни, и Карл щеше да направи същото.

Ве се прокашля няколко пъти и пак си избърса челото.

— С какви документи се сдобихте, Карл? Успяхте ли да отмъкнете нещо от хранилището ми?

Плъзна скалпела по масата и разряза покривката. Без съмнение беше много остър.

Карл затвори очи. По дяволите, не му се умираше, не и по този начин. Но ако ще се мре, нека да е с гордо вдигната глава. Мерзавецът тук няма да изкопчи от него нищо повече от онова, което Карл реши да му каже.

— Мълчиш? Като приключа с вас, ще се обадя на моите хора да изнесат телата ви, макар че… — Вторачи се в празното пространство и няколко пъти си пое дълбоко дъх. Очевидно му прилоша. С треперещи пръсти разкопча най-горното копче на ризата си. — Макар че ще ми е жал да разтуря компанията — додаде той.

Карл не слушаше. Беше се съсредоточил върху дишането си. Вдишваше през устата, издишаше през носа. Стаята вече не се въртеше пред очите му. Но все още се чувстваше някак особено.

Неочаквано жената до него се размърда.

— Я! Пил си от кафето! — почти беззвучно прошепна тя, докато пронизваше Курт Ве с очи.

Старецът се вцепени, после пи вода и вдиша дълбоко два пъти. Изведнъж придоби объркан вид. Карл знаеше от опит как се чувства Ве.

Нете издаде няколко звука — вероятно изразяваха смях.

— Явно още действа. Много ми беше любопитно да разбера.

Ве наведе глава и я изгледа с леденостуден поглед, без следа от слабост:

— Какво имаше в кафето?

— Пусни ме и ще ти кажа — засмя се предизвикателно жената. — Но не съм сигурна, че дори да узнаеш, ще се спасиш.

Курт Ве извади мобилния си телефон от джоба и набра номер, без да сваля очи от Нете.

— Казвай веднага какво си сипала вътре или ще те накълцам на парчета. След малко ще дойде един от моите хора и ще ми донесе противоотрова. Ако признаеш какво си сложила, ще те пусна. Тъкмо ще сме квит.

Той изчака, но никой не му вдигна. Затвори и набра втори номер. Повторен неуспех. Припряно набра трети. Пак не успя да се свърже.

Болезнени спазми свиха диафрагмата на Карл и той си пое дълбоко дъх, доколкото успя. Изпитваше нечовешка болка, ала след като издиша, напрежението в мускулите на врата и езика се уталожи. Почувства известно облекчение.

— Ако звъниш на помагачите си, изобщо не се надявай — простена Карл. — Няма да се свържеш, изкуфял дъртако!

Карл го погледна право в очите. Ве видимо недоумяваше какво става. Карл не успя да сподави усмивката си.

— Закопчахме цялата пасмина. В конюшнята у вас открихме списъка с членовете.

По лицето на Курт Ве премина сянка. Преглътна няколко пъти и обходи с поглед помещението, докато високомерното му изражение се смъкваше от лицето му. Задави се и прикова в Карл поглед, нажежен от изпепеляваща омраза.

— Боя се, че ще трябва да ликвидирам един от гостите ти, Нете — изръмжа Ве. — Като приключа, ще ми кажеш с какво си ме отровила, нали?

Изправи високото си, залитащо тяло и избута стола назад. Пръстите му стиснаха скалпела до побеляване. Карл наведе чело. Няма да достави на този изверг удоволствието да го гледа в очите, докато го пронизва.

— И престани да ме наричаш Нете — обади се дрезгаво жената до него. — Не искам да имам нищо общо с теб, Курт Ве. Изобщо не ме познаваш. — Тя си пое въздух с мъка, ала гласът й звучеше ясно: — Преди да станеш от масата, е редно да се представиш на дамата до теб. Елементарната учтивост го изисква. Поне толкова й дължиш.

Старецът я изгледа мрачно, посегна към картичката с името на мумията отдясно и поклати глава.

— Тук пише Гите Чарлс. Не познавам такава жена.

— Нима? Я погледни малко по-внимателно. Напрегни си очите, проклетнико.

Карл вдигна глава и видя как Ве се обръща на забавен каданс към съседката си по място, за да разучи лицето й по-обстойно. Сграбчи с възлестите си пръсти главата на мумията и насила я извърна толкова рязко, че черепът на мъртвата изпука.

После я пусна и изгледа живите си събеседници със зяпнала уста и воднисти очи.

— Ама това е Нете… — смотолеви той и се хвана за гърдите.

В същия миг изгуби контрол над лицевите си мускули. Изражението му се промени и сякаш се разми. Раменете му се смъкнаха, а с тях се сгромолясаха и последните останки от мъжкото му величие.

Отметна глава назад и жадно си пое дъх. После политна напред.

Поседяха мълчаливо, наблюдавайки предсмъртните гърчове на стареца. Още дишаше, но това нямаше да трае дълго.

— Аз съм Гите Чарлс — представи се жената на Карл. — От присъстващите на тази маса убих само Нете. Стана при самозащита и едва ли може да се нарече предумишлено убийство. Просто я ударих с чука, с който се канеше да ми разбие черепа.

Карл кимна. Значи изобщо не бе разговарял с Нете — нито миналия път, нито сега. Това обясняваше доста неща.

Пред очите им Курт Ве мигаше, а гръдният му кош се повдигаше в напразни опити да поеме въздух.

— Знам кои са покойниците около тази маса — каза Карл. — Но кои от тях познавахте лично?

— Освен Нете само Рита. — Тя кимна към трупа, който клюмаше до Карл. — Чак когато се отбихте и започнахте да ме разпитвате, разбрах каква роля са изиграли тези хора в живота на Нете. Самата аз бях една от тях.

— Ако се измъкнем оттук, ще се наложи да ви арестувам. С толкова силен удар с чука можехте да ме убиете, а се опасявам, че това не е всичко. Не знам какво сте сложили в кафето, но вероятно действително ще успеете да се отървете от мен.

Карл отметна глава към немощно мигащите очи на Курт Ве. Коктейлът от отрова, шок и напреднала възраст си казваше думата.

Не му оставаше много, но Карл не изпитваше съжаление. На драго сърце беше готов да пожертва живота на Курт Ве срещу живота на Асад.

Жената до него поклати глава.

— Вие не изпихте почти нищо от кафето си и няма как да умрете от такова количество. Пък и отварата е стара.

Карл я изгледа учудено.

— Гите, живели сте под самоличността на Нете цели двайсет и три години. Как сте успели?

Тя се опита да се усмихне.

— Двете с нея малко си приличахме. Е, аз бях няколко години по-голяма и когато се случи, изглеждах много изхабена от живота. Но след няколко месеца в Майорка нещата се подобриха. Изрусих си косата в по-светъл нюанс, започнах да се обличам малко по-изискано. Харесваше ми. Нете бе живяла много по-охолно от мен. Боях се, разбира се, да не ме разкрият при паспортна проверка, в банката или другаде, но знаете ли… бързо открих, че в Копенхаген почти никой не познава Нете. Оказа се достатъчно да накуцвам и никой не се усъмни. А моите гости в тази тайна стая нямаше как да ме издадат по разбираеми причини. Открих няколко бутилки формалин в кухнята и бързо се досетих с каква цел го е купила Нете. Налях по няколко глътки в устата на всички присъстващи тук, за да стопирам гниенето и готово — сам виждате резултата. Седят си мирно и тихо, както ги заварих. Какво друго трябваше да сторя? Да ги нарежа на парчета и да ги изнеса в чували за смет, за да ги открие някой боклукчия? Нете беше обмислила всичко до последната подробност. Ето че сега с вас също се озовахме в нейния капан.

Гите избухна в истеричен смях. Карл разбираше от какво е продиктувана реакцията й. Повече от две десетилетия бе успяла да води двойствен живот, но какво й помагаше това сега? И тя като Карл седеше завързана в звукоизолирана стая. Колкото и силно да викаха, никой нямаше да ги чуе. Дали изобщо щяха да ги намерят някога? Единствена Росе знаеше, че е възможно Карл да се намира тук, но тя излезе в едноседмичен отпуск. Положението не изглеждаше никак розово.

Той хвърли поглед към Курт Ве, който внезапно се втренчи в тях с ококорени очи. После по тялото му премина тръпка в последен напън на сили, внезапно той се претърколи и в предсмъртна конвулсия простря ръка към жената до Карл.

Карл чу как Курт Ве предаде богу дух. От гърлото му се откъсна кратко, немощно хъхрене и въздишка, после безжизнените му очи се вторачиха в тавана — очи, които приживе бяха разделяли човечеството на имащи и нямащи право да живеят.

Карл си пое дълбоко дъх — колкото от облекчение, толкова от безсилие. Сам не знаеше. Обърна се към леко треперещата Гите и видя скалпела да стърчи от шията й. Не бе издала нито звук.

В стаята цареше пълна тишина.

 

 

В продължение на две денонощия Карл дели килията със седмина мъртъвци. Всяка секунда мислите му се намираха другаде: при хора, които — оказа се — означаваха за него повече, отколкото си представяше. Асад, Мона, Харди, дори Росе.

Когато третата нощ се спусна над бездиханните силуети около него, той се предаде на съня. Не беше толкова трудно. Искаше просто да се унесе завинаги.

Събуди го разтърсване и вик. Не ги познаваше. Идвали от Националния разследващ център. Един от тях провери пулса му, защото личеше колко е изнемощял.

Чак след като му дадоха вода, Карл усети облекчението, че се измъква жив.

— Как? — едва попита той, след като свалиха тиксото от краката му.

— Как те открихме ли? Извършихме множество арести и онзи, дето те е следял и е докладвал на Курт Ве, изведнъж пропя.

Който го е следял? Карл изпита раздразнение. Наистина ли някой му беше дишал във врата, без да го усети?

Навярно вече остаряваше за тази игра.