Юси Адлер–Улсен
Пациент 64 (31) (Четвъртият случай на комисар Карл Мьорк)

Двайсет и девета глава

Остров Спройо 1955-а

Копенхаген, септември 1987-а

Събралите се на пристана жени махаха, все едно Нете и Рита бяха дългоочаквани гостенки. Скупчени като деца, посрещачките, чисти и спретнати, надаваха въодушевени възгласи и се усмихваха. Нете недоумяваше на какво толкова, дявол да го вземе, се радват. Корабът от Нюбор не представляваше спасителен сал или Ноев ковчег, който да ги приюти и да ги отведе на безопасно място. Тъкмо обратното — доколкото бе чувала, корабът пристигаше на острова като проклятие.

Нете плъзна поглед над перилата към махащите ръце и към фара, кацнал величествено на билото на хълма; към скупчените сгради с червени покриви, жълти стени и множество прозорци, същински очи, които зорко следяха околната обстановка и клетниците. Между прозорците се отвори двукрила остъклена врата с мулиони^[1], оттам на стълбите излезе дребна, но изправена фигура и сграбчи перилата. Не ще и съмнение — това бе адмиралът — наблюдаваше как флотата му навлиза благополучно в пристанището — или по-скоро кралицата на Спройо, която бдеше неотлъчно над земите си. Всевластната.

— Носите ли цигари? — извикаха първо момичетата на пристана.

Едно от тях дори се покатери по крайната напречна преграда на брегоукрепителното съоръжение и простря напред ръка — да се вреди сред първите, ако новодошлите случайно носят дефицитната стока.

Обитателките на острова ги наобиколиха и вдигнаха врява, по-шумна от хор на крякащи гъски. Из въздуха се разнесоха изкрещени имена, ръце се размахваха в търсене на контакт.

Нете погледна угрижено Рита, ала тя се чувстваше изцяло в свои води. Носеше цигари, а това щеше да я изстреля към върха на йерархията. Вдигна кутиите над главата си и бързо ги прибра в джобовете си. Нищо чудно, че обра цялото внимание.

Настаниха Нете в стая под скосения покрив. Едно-единствено прозорче на тавана откриваше гледка към света отвън и свободата. В стаята цареше зверски студ. Вятърът се промушваше през пролуките на прозоречната рамка. Две легла и куфарчето на съквартирантката й. Без разпятието и двете малки снимки на филмови звезди, които Нете не познаваше, стаята щеше да прилича досущ на затворническа килия.

Пред вратата слагаха мозаечни корита, където домуващите се къпеха.

По време на цялото си детство Нете бе ринала оборски тор, но никой не можеше да я упрекне в нечистоплътност, защото редовно търкаше ръцете си с твърда четка и измиваше щателно цялото си тяло с гъба.

— Не съм срещал по-чисто момиче от теб — повтаряше Таге.

Тук обаче, в дома на остров Спройо, къпането в коритата протичаше при пълна бъркотия и Нете нямаше възможността да поддържа нормална хигиена. Всички момичета, голи до кръста, се втурваха вкупом, защото надзирателките им отпускаха само пет минути. И тук им даваха настърган сапун като в Брайнинг. От него косите им ставаха твърди и грозни — същински войнишките каски — а измитото с такъв сапун тяло миришеше още по-лошо от мръсното.

През деня се спазваше желязна дисциплина и всичко се вършеше по график, разчетен до секунда. Иначе ги гълчаха, тормозеха, мъмреха. Нете намрази всичко в дома и предпочиташе усамотението. Така живя при приемното си семейство, така щеше да живее и тук — с предимството, че поне й се удаваше възможност да скърби на спокойствие за окаяната си участ. Над Нете обаче се спускаше сянката на зловещо съмнение: никога няма да се измъкне оттук. Навярно някоя по-дружелюбна санитарка или отзивчива приятелка биха могли да направят престоя й по-поносим, ала жените от персонала се държаха грубо и властно, а Рита бе твърде заета със собствените си дела. Въртеше далавери, шмекеруваше и разменяше едно за друго. Постепенно се издигна в системата и накрая се възкачи на трона — кралица на наивни, посредствени поданици.

В стаята на Нете живееше простодушно момиче, което непрекъснато бръщолевеше за малки деца. Дядо Господ я бил сподобил с кукла и ако се грижела добре за нея, някой ден щял да я дари и със собствено дете, повтаряше момичето. Нея човек не можеше да вразуми, но голяма част от другите обитателки разсъждаваха трезво. Една пожела да чете, но персоналът посрещна искането й с насмешка.

— При нас такива глезотии няма — сопнаха се те и я натириха да работи.

И Нете се трудеше. Помоли да я пратят в обора, но не удовлетвориха предпочитанието й. Докато Рита прекарваше почти целия си ден в пералнята, където попарваше дрехи и си чешеше езика с другите момичета, Нете белеше зеленчуци и миеше тигани в кухнята. Постепенно започна да й писва, намали темпото и взе да се заглежда през прозореца. Така стана лесна плячка не само за персонала, но и за другите момичета, които не пропускаха да й натякват. Едно я заплаши с нож и я събори. Нете отвърна на провокацията: запрати нагорещен капак в лицето й и ритна една тенджера. Заради проявата я изпратиха при директорката.

Кабинетът и обитателката му се бяха сраснали в неразривно цяло, от което лъхаше хлад. Всичко се намираше в безупречен ред: от едната страна — етажерки с поставки за документи и папки, от другата — секции. В тези архиви стояха съдбите на момичетата — подредени най-надлежно и готови да бъдат извадени, претеглени, преценени и окаляни.

— От кухнята се оплакват, че създаваш неприятности — отбеляза директорката с вдигнат показалец.

— Преместете ме в обора и няма да гъкна — отвърна Нете, докато наблюдаваше движенията на ръцете й.

Именно тези ръце и тези пръсти представляваха прозорецът на събеседника към света на директорката. По тях можеше да се разчетат нейните мисли. Така поне твърдеше Рита. Сигурно имаше право, след като бе влизала тук толкова пъти.

Директорката впи студените си очи в Нете.

— Едно нещо трябва да ти е пределно ясно, момиче. Целта ни тук не е да ви облагодетелстваме с привилегии, та да ви улесняваме живота, а въпреки порочния ви нрав и кухите ви глави да ви научим, че полза можем да извлечем дори от скучните дейности. Тук сте, за да усвоите човешки обноски, а не да се държите скотски, както сте правили досега. Ясно?

Нете поклати безмълвно глава. Самата тя не си даде сметка какво прави, ала пръстите на директорката изведнъж застинаха.

— Поведението ти прилича на наглост, но в момента избирам да си го обясня с факта, че си празноглаво, просто устроено и глупаво момиче.

Директорката се поизправи на стола. Горната част на тялото й беше набита и безформена. Едва ли някой мъж би се обърнал след нея.

— Ще те преместя в работилницата за ръкоделие. Редно е да стане чак след няколко месеца, но в кухнята не те искат повече.

— Добре — отрони Нете с поглед, закован в пода.

Не й се вярваше на новото място да е по-тежко, отколкото в кухнята, но се оказа точно така.

Самата работа се ядваше — макар Нете да не я биваше нито в поръбването на чаршафи, нито в плетенето на дантели. Повече й дотягаше обаче близкият контакт с момичетата, непрестанните им безсмислени разправии. От най-добри приятелки те бързо се превръщаха в смъртни врагове.

Нете си даваше ясна сметка, че в много отношения е невежа: места, случки, обща култура. Ако си неграмотен и не можеш да смяташ, пътят да понаучиш това-онова е само посредством слуха. Ала Нете бе позволявала на малцина да проникват в съзнанието й с думи.

Накратко, тя умееше да се абстрахира от околните. В работилницата обаче това се оказа невъзможно и празните брътвежи на другите момичета я докарваха до лудост. По десет часа всеки ден.

— Сладичка, миличка Грете, ще ми подадеш ли макарата? — случваше се да попита някоя, а въпросната Грете й се сопваше ядно:

— Да не съм ти прислужница, олигофрен такъв?

И настроението им се менеше за секунди. Всички, освен Нете и момичето, обект на обидата, избухваха в смях и над масите започваха да прелитат гневни реплики. Накрая свадата се уталожваше и работничките отново подхващаха старата песен. Темите за разговор се изчерпваха с липсата на цигари, хубавците по корабите и потресаващите истории за лекаря със скалпела в Корсьор.

— Ще полудея на този скапан остров — прошепна веднъж Нете на Рита преди закуска на двора.

Рита я измери от глава до пети, все едно оглежда стока в бакалницата.

— Ще уредя да ни настанят в една стая и ще те поразведря.

Същата вечер съквартирантката на Нете се изгори тежко и я отведоха в корсьорската болница. Според приказките в дома пострадалата сама си било виновна: каквато била глупава, непохватна и заплесната по куклата си, застанала твърде близо до врящия котел в пералнята.

Крясъците й се чуха отчетливо в работилницата. Мъките на клетницата потиснаха Нете още повече.

Рита се премести при нея и смехът се завърна за кратко в живота й. Рита имаше услужлива памет за анекдоти и от нейната уста всяка хумористична история звучеше още по-забавно. Ала компанията й си имаше цена и още първата нощ Нете научи какво ще й струва.

Отначало се възпротиви, но Рита я надви и я принуди. Накара я да се задъха от блаженство и Нете се примири с положението.

— Само да си гъкнала. Разчуе ли се, с теб е свършено, ясно? — прошепна Рита.

Нете кимна.

Рита притежаваше и физическа, и психическа устойчивост. Беше много по-силна от Нете. Мразеше острова, но въображението й непрекъснато рисуваше едно по-различно скорошно светло бъдеще. Рита не се съмняваше, че ще се измъкне от Спройо, и докато подготвяше почвата, умееше да се ползва от удоволствията на живота.

Беше се уредила с най-добрата работа, винаги сипваха ядене първо на нея, пушеше зад пералнята, нощем се забавляваше с Нете, а през деня се изживяваше като кралицата в дома.

— Откъде си набавяш цигари? — току я подпитваше Нете.

Отговор получи чак през една пролетна нощ. Тогава усети как Рита става от леглото, но не се издаде. Рита нахлузи тихо дрехите си и отвори безшумно вратата.

„Сега ще се разпищи алармата“ — помисли си Нете, защото всички врати бяха оборудвани с малък щифт и при всяко отваряне на врата нощем щифтът изскачаше, за да задейства сигнална инсталация, която вдигаше персонала на крак. Домът се огласяше от виковете на надзирателките. След физическа разправа с нарушителката те я затваряха в стаята за размисъл, както наричаха изолатора. Този път обаче не се разнесе познатият вой, защото Рита беше блокирала вдигането на щифта с парче метал.

Нете изчака Рита да се отдалечи по коридора и също стана. Огледа механизма, изобретен от съквартирантката й. Представляваше изкусно огъната метална пластина, вкарана в дупката на щифта при отварянето на вратата. Съвсем просто решение.

За по-малко от десет секунди Нете си нахлузи роклята и с разтуптяно сърце се промъкна след Рита. Беше достатъчно да изскърца една-единствена дъска на пода или пантите на някоя врата да нададат жалостив вой, и щеше да настъпи адът на земята, ала Рита вече бе отъпкала пътя.

Нете завари входната врата отключена. Рита бе намерила начин да отвори и нея.

В далечината силуетът й се плъзна светкавично покрай курника и пое през полята. Тя вървеше уверено, сякаш въпреки мрака знаеше къде има камъни и вирове.

Не ще и съмнение — беше се запътила към „Свободата“, както момичетата наричаха къщурката на носа по западното крайбрежие на острова. Позволяваха на най-послушните питомки да прекарват там дните през така наречената „едноседмична ваканция“. Преди наричали къщурката „чумната барака“, защото там държали под карантина моряци, заразени от смъртоносната болест. През онази нощ Нете разбра, че тази къщурка все още служи за обиталище на болни, ала болни от душевна проказа.

На брега до къщурката бяха изтеглени няколко лодки с рибарски мрежи и кутии за риболовни принадлежности. В самата „Свобода“ пък мъждукаха пламъците на две газени лампи.

Крайно предпазливо Нете се прокрадна до постройката и надникна през прозореца. Посрещна я шокираща гледка. В единия край на малката маса за хранене се въргаляха няколко стека цигари, а в другия Рита, подпряла ръце на плота, бе издала назад голото си дупе така, че мъжът зад нея безпрепятствено да вкарва члена си.

Зад него други двама чакаха реда си. Гледаха акта съсредоточено, с пламнали лица. И тримата бяха рибари, а Нете позна онзи отдясно. Не би могла да го забрави.

Виго.

* * *

Веднага позна гласа на Виго по домофона. Сърцето й се разтуптя и тя се заслуша в приближаващите стъпки. Отвори вратата със съзнанието, че с този ще й е по-трудно, отколкото с предишните двама.

С плътен глас той поздрави и влезе в коридора, все едно и преди е идвал в апартамента й. Още изглеждаше добре и с лекота въздействаше на жените, както и преди години в увеселителния парк. Кожата му, някога загрубяла от вятъра и слънцето, се бе изфинила, а прошарената му коса изглеждаше примамливо мека.

Толкова мека, че Нете реши да прокара пръсти през нея, след като го убие.