Юси Адлер–Улсен
Пациент 64 (32) (Четвъртият случай на комисар Карл Мьорк)

Трийсета глава

Ноември 2010-а

Карл се събуди объркан. Не знаеше кой ден е и защо в спалнята му се носи микс от миризмите на Асадовия шербет, на престоял дюнер и на лекарски кабинет.

Посегна към ръчния си часовник и установи, че е девет и двайсет и пет.

— По дяволите! — извика той и изхвърча от леглото. — Защо никой не ме събуди?

Йеспер пак щеше да закъснее за курса, както впрочем и самият Карл — за работа.

За пет минути Карл позабърса потта, полепнала по тялото му от вчера, и намъкна някакви чисти дрехи.

— Ставай, Йеспер! — извика той и задумка по вратата. — Ако закъснееш, после се сърди на себе си, чуваш ли!

Нахлузи си обувките, удари още няколко пъти с юмрук по вратата на Йеспер и слезе на долния етаж кажи-речи без краката му да докоснат стъпалата.

— Ооо, какво става, Карл? Да не отиваш на литургия? Тя обаче започва чак в десет — предпазливо го осведоми Мортен; застанал до печката по пижама, препасан с любимата си престилка, приличаше на чучело.

— Добър ден, Карл — долетя от дневната. — Днес май добре си поспа, а?

Там го посрещна бодрият Мика, целият в бяло — от обувките до яката. Пред него Харди лежеше гол, а върху помощната масичка на колелца димяха два дълбоки съда с течност; Мика топеше в нея кърпа, изстискваше я и бършеше отпуснатото тяло на болния.

— Освежителна баня за Харди. Оплака се, че е започнал да мирише на вкиснато. Затова сега ще го изтъркаме с камфоров и ментолов спирт, за да прогоним неприятната миризма. Нали така, Харди?

— Добро утро — чу се от главата върху бледото, изпосталяло, дълго тяло.

Карл смръщи вежди. В същата секунда Йеспер от горния етаж изрева, че Карл е най-големият идиот на света, и календарът най-сетне се намести в главата му.

„Дявол да го вземе, съвсем съм мръднал! Та днес е неделя“ — съобрази той и се хвана за челото.

— Мортен, да не отваряш крайпътна закусвалня? — попита той и разшири многозначително ноздри.

После затвори очи и се опита да си припомни конфузния си разговор с Мона от снощи.

— Не мога да те приема тази вечер, защото отивам на гости на Матилде.

— Матилде? Коя е Матилде?

Само след секунда му идеше да си зашлеви врата заради малоумния си въпрос.

— Как коя? По-голямата ми дъщеря.

Хладният тон на Мона стана причина Карл да се върти неспокойно в леглото почти до зори.

Дявол да го вземе. Кога беше споменала, че Саманта има сестра? От друга страна, беше ли я питал въобще? Не, разбира се. И ето ти гаф.

Мортен изломоти нещо.

— Ще повториш ли?

— Ела да закусиш, Карл. Питателна домашна храна за всички гладни души, сред които и две много влюбени момчета. — Докато изричаше предпоследната дума, миглите му запърхаха лудешки.

„Ей сега ще отвори вратата към най-съкровените си чувства“ — помисли си Карл. Крайно време беше.

Мортен разпредели кулинарните си творения в чиниите върху масата.

— Заповядайте, моля. Филийки агнешки колбас и овче сирене, поръсени с чесън. За пиене: зеленчуков фреш и шипков чай с мед.

Карл изслуша менюто и предпочете да се върне в леглото.

— Днес ще се заемем с тренировките на Харди — съобщи Мика. — Целта ни е да боли, нали, Харди?

— Ако успеем, ще бъде страхотно.

— Но не бива да завишаваме прекалено очакванията си. Съгласен?

— Нищо не очаквам. Само се надявам.

Карл се обърна към болния и вдигна одобрително палец. Как не го е срам да се самосъжалява, докато Харди приема всичко толкова зряло.

— Обади се на Вига, Карл — напомни Мортен.

Ето, пак му дожаля за самия него.

 

 

Карл умуваше над чинията със закуска и не обръщаше никакво внимание на начумерената физиономия на Йеспер. И когато се предаде и спря да разсъждава, изведнъж го осени решение — логично, просто и окриляващо. Благодари за закуската, макар рядко да бе вкусвал толкова отвратителна комбинация.

— Добре, че ми звъниш. — Днес Вига звучеше паникьосана — тя, която винаги очакваше светът да се нагажда според желанията й.

Но какво й е виновен той — тя се кани да вдига сватба, преди да се е развела с бившия си съпруг?

— Е, какво ще кажеш? Ходи ли в банката?

— Добро утро и на теб, Вига. Никъде не съм ходил. Няма защо.

— Няма ли? И как си събрал шестстотин и петдесет хиляди, без да теглиш кредит? Харди ли ще ти даде заем?

Карл се засмя. Нека само почака. Бързо ще смекчи острия тон.

— Не възразявам срещу исканията ти, Вига. След приспадането на разноските по кредита ни половината от стойността на къщата е твоя.

— Боооже, Карл — смая се тя.

Карл ликуваше вътрешно. Предстоеше й да изживее още по-силен шок.

— А се налага да извадим от твоя дял и сумата по други наши общи разходи, които пресметнах днес.

— Какви разходи?

— Миличка… ти може още да живееш в епохата на хипитата, но в тази страна вече не се храним с цветни благоухания и любов. Навлязохме в десетилетието на егоизма, не забравяй. Сега вече всеки гледа собствения си интерес.

Карл поглъщаше с наслаждение възцарилата се в слушалката тишина. Виж ти колко мълчалива можела да бъде Вига! Все едно му казаха, че тази година всеки ден ще е Великден.

— Слушай сега. Първо, Йеспер живее при мен от пет-шест години. Три години в гимназията ми одра кожата — независимо че не успя да я завърши. А сега се записа на курс за матурата, който също струва пари. Да речем, че се съглася да си поделим разходите за него: осемдесет хиляди на година. Никоя съдебна инстанция не би сметнала тази сума за твърде голяма.

— Чакай, чакай малко — възрази тя. Двубоят започна. — Плащала съм за Йеспер. По два бона на месец.

Дойде ред Карл да се изуми.

— Какви ги говориш? Дано можеш да го докажеш с някакъв документ, защото не съм видял дори крона от тези пари.

Вига направо остана безмълвна.

— Мислим едно и също, Вига. Твоят синковец си е скатавал паричките в джоба.

— Нехранимайко! — отрони само тя.

— Слушай сега. Станалото — станало. Тури му пепел! Нали все пак съвсем скоро ти предстои да се омъжиш за Куркумал в Къристан. Аз ти дължа шестстотин и петдесет хиляди, а ти на мен — шест пъти по четирийсет хиляди за последната година на Йеспер в прогимназията, за три години в гимназията и за следващите две в курса. Ако откажеш да ми изплатиш последната сума, ми даваш сто и петдесет хиляди и си прибираш Йеспер. Ти избираш.

Мълчанието й говореше доста красноречиво. Значи Гуркамал и Йеспер не бяха първи приятели.

— А сега да обсъдим твоето имущество, от което ми се полага половината — продължи Карл. — Оценката на къщата ти според интернет е петстотин хиляди крони, следователно аз имам право да получа двеста и петдесет бона. Като пресметнем накрая, от шестстотин и петдесет хиляди — на толкова възлиза твоят дял от къщата в Алерьо — изваждаме двеста и четирийсет хиляди — първи път — и после още двеста и петдесет хиляди и се получават сто и шейсет хиляди крони. Толкова ти дължа. Плюс, разбира се, половината от покъщнината. Заповядай у нас да си избереш каквото искаш.

Карл огледа мебелировката и замалко не избухна в смях.

— Трябва да има някаква грешка — отрони тя.

— Ще изпратя калкулатор до Ислеу, ако твоят Куркумал се затруднява да смята с големи числа. Ако се съгласиш, няма да плащаш по два бона месечна издръжка за Йеспер. Вече се е нагушил достатъчно. Аз пък ще се погрижа синът ти да избута курса до края.

Настъпи продължителна пауза: онези от телекомуникационната компания сигурно потриваха ръце.

— Не съм съгласна — отсече Вига.

Карл кимна. Естествено, че щеше да оспорва.

— Спомняш ли си симпатичната адвокатка от Люнгбю, която ни консултира при покупката на жилището? — попита той.

Вига изсумтя утвърдително.

— Вече е получила правоспособност да поема дела пред Върховния съд. Изпрати исканията си на нея. И не забравяй: Йеспер не е моя плът и кръв. Започне ли да ми върти номера, ти го връщам цял-целеничък. И сметката ще излезе същата.

Постъпленията на мобилния оператор продължиха да набъбват. Вига навярно закри мембраната на слушалката с ръка, защото гласовете долитаха много приглушено до ушите на Карл.

— Така да бъде. Гуркамал е съгласен. Ще го послушам.

Бог да благослови разумния сикх. Дано брадата му расте бързо като наторена с фитохормони.

— От едно нещо обаче няма да отстъпя — заяви непримиримо Вига. — От уговорката ни за мама. Разбрахме се да я посещаваш поне веднъж седмично, а ти не го правиш. Затова този път искам да го оформим в писмен вид. Ако за година не осъществиш петдесет и две свиждания, всеки пропуск ще ти струва хилядарка. Разбрахме ли се?

Пред погледа на Карл изникна образът на тъщата му.

Прогнозата на болни от деменция, настанени в домове, обикновено е изключително неблагоприятна, но Карла Алсинг представляваше непредвидим случай. Откъде да знае дали споразумението, за което го натиска Вига, няма да му излезе през носа?

— Тогава искам дванайсет седмици отпуск от това задължение.

— Дванайсет седмици! Да не те тресе грандомания и да си въобразяваш, че си от миропомазаните в парламента? Никой простосмъртен няма дванайсет седмици отпуск. Склонна съм да ти отпусна пет.

— Десет.

— Ставаш нагъл. Седем и нито ден повече.

— Осем — или се обърни към адвокатката в Люнгбю.

Отново пауза.

— Разбрахме се. Но ще оставаш поне час и ще започнеш още днес. Колкото до боклуците ти в Алерьо, не са ми притрябвали. За малоумна ли ме мислиш? Ще прибирам транзистор от осемдесет и втора, при положение че Гуркамал има система за съраунд саунд „Самсунг“ с шест тонколони? Задръж си покъщнината!

 

 

Беше фантастично. Направо невероятно. Как само уреди нещата! Ще се разведе срещу някакви си сто и шейсет хиляди крони. Разполагаше с парите още отсега.

Погледна си часовника и пресметна, че Мона вече трябва да се е прибрала — колкото и обилно да е било угощението у Матилде.

Най-сетне тя вдигна, но не преливаше от ентусиазъм да говори с него.

— Събудих ли те?

— Мен не, но събуди Ролф.

Кой, по дяволите, беше Ролф? Всичките му неделни депресии в рамките на цяла година го връхлитаха едновременно тъкмо днес. Ужасно неприятен срив.

— Ролф? — попита крайно предпазливо той с лоши предчувствия. — Кой е той?

— Не се притеснявай, Карл. Ще го обсъдим друг път.

Друг път?

— Защо се обаждаш? За да се извиниш, че не знаеш как се казва дъщеря ми?

Колко безжалостно. Но в интерес на истината, връчвайки му любовен ключ, не бе обещавала, че няма да пуска и други мъже в дома си. Например въпросния Ролф. Радостната новина, която Карл се канеше да й поднесе, безспорно изгуби ефекта си.

„Значи негодникът се казва Ролф.“ Карл се опита да прогони от съзнанието си картината как мускулесто мъжко тяло се радва на обекта на неговите желания.

— Не, за друго — отвърна той. — Обаждам се само да ти кажа, че днес с Вига се споразумяхме за развода. Съвсем скоро ще съм свободен мъж.

— Аха — промърмори тя без никакъв ентусиазъм. — Ами честито, Карл.

Той приключи разговора и пак седна на леглото, отпуснал вяло ръката с телефона.

Какво сгромолясване от висините.

— Какво си се сдухал, Кале? — обади се от коридора Йеспер.

В този момент бледият хлапак не би могъл да изтърси по-голяма глупост.

— С майка ти се развеждаме.

— Е, и к’во от това?

— Да, какво от това наистина? Новината нищо ли не ти говори, Йеспер?

— Мене к’во ме засяга тая работа?

— Ще ти кажа, приятелю. Засяга те, защото от тази секунда занапред няма да видиш нито крона от двата бона, които си скатавал всеки месец през последните две години. Ето така те засяга! — И Карл плесна с ръце, за да му покаже нагледно как ще се хлопне касата.

Учудващо, находчивият индивидуалист не измъдри нито една псувня, та да отвърне на съобщението. Затова пък не изгуби способността си да блъска и тръшка всичко, изпречило се на пътя му.

 

 

Обзет от униние, Карл прецени, че е по-добре да отметне час по-скоро задължителното посещение при жената, която съвсем скоро щеше да се титулува негова бивша тъща.

Видя мъж в сиво-син костюм да стои насред паркинга до някаква кола. Докато минаваше покрай него, непознатият се извърна. Приличаше на кой да е младеж, който чака от бетонния блок да излезе приятелката му за едно неделно „бързо“. Пък и точно тогава на Карл всичко му беше безразлично, защото беше събудил Ролф, а отгоре на всичко Мона си позволи да се държи раздразнено. Нима можеше да се отнесе по-подло с него?

Карл измина петнайсетте километра до „Бакегорен“ в Баусвер, без да обръща внимание нито на трафика, нито на хлъзгавата по краищата настилка. Едва-едва погледна социалната работничка, която му отвори да влезе в дома.

— Идвам при Карла Алсинг — съобщи той на друга болногледачка в отделението за дементноболни.

— Тя спи.

Отговорът й напълно задоволяваше Карл.

— Напоследък е станала непоносима — продължи троснато госпожата. — Пуши в стаята си, макар да знае отлично, че това е строго забранено не само в отделните помещения, а и в цялото здравно заведение. Случайно да ви е известно откъде си набавя черути?

Карл се закле в невинността си: от месеци не се е отбивал в дома.

— Вчера конфискувахме пакет черути от нея. Това се превръща в сериозен проблем. Кажете й да смуче никотиновите таблетки, когато я хване тютюнев глад. Така вредите ще се сведат само до отъняването на портфейла й.

— Непременно ще я предупредя — обеща Карл, без изобщо да слуша, и влезе в стаята. — Здравей, Карла — поздрави я той. Не очакваше отговор.

Дългогодишната сервитьорка в копенхагенските нощни заведения лежеше на дивана със затворени очи и проветряваше изпосталелите си бедра изпод кимоно, което Карл бе виждал и преди, само че не и толкова разтворено.

— О, миличък — изненадано възкликна тя и му смигна флиртаджийски с изразителност, непостижима дори за сърнето Бамби с огромните очи.

— Ъъъ… аз съм Карл, зет ти.

— Колко си красив, строен и силен, инспекторе. Мен ли си дошъл да видиш? Великолепно!

Възнамеряваше да й съобщи за намерението си от сега нататък да я посещава редовно, но при разговорите с Карла, която бе научила и Вига да използва толкова дълги изречения, че беше цяло чудо как не припада поради недостиг на кислород, събеседникът не сварваше да вмъкне нито дума.

— Един черут, Карл? — попита тя и извади изпод възглавницата си кутия „Адвокат“ и еднократна запалка.

Разпечата кутията, демонстрирайки професионална сръчност, и му я поднесе.

— Тук не е позволено да се пуши, Карла. Откъде взе тези черути?

Наведе се към него и изпод разгърденото кимоно лъснаха прелестите й. Всичко това му дойде в повече.

— Правя разни услуги на градинаря. — Тя го смушка с лакът. — Лични услуги, сещаш се. — И пак го сръчка.

Карл се колебаеше дали да се прекръсти, или да се поклони доземи пред ненаситното старческо либидо.

— Да, да, знам, че трябва да си вземам никотиновите таблетки.

Извади блистер и лапна една.

— Първо ми дадоха никотинови дъвки, но не ми харесаха. Ченето ми се залепи и падна. Затова ги смениха с хапчета.

Тя извади черут от кутията и го запали.

— И знаеш ли, Карл, никотинът за смучене върви отлично с никотина за пушене.