Юси Адлер–Улсен
Пациент 64 (10) (Четвъртият случай на комисар Карл Мьорк)

Осма глава

Ноември 2010-а

— Погледна ли отбелязките на Росе по случая Рита Нилсен, Карл?

Карл вдигна очи и едва се сдържа да не прихне. Пред него Асад размахваше сноп листове. Явно бе открил средство срещу непрекъснато течащия си нос, защото от ноздрите му стърчаха две тампончета. Това обясняваше допълнителното затруднение при артикулацията на съскавите съгласни.

— Какви са тези отбелязки? — Карл сподави усмивката си.

— В материалите за Рита Нилсен, изчезналата собственичка на бордей в Копенхаген. — Асад шляпна тесте фотокопия върху бюрото. — Росе ще звъни на разни места и поръча ние да разгледаме какво е отбелязала.

Карл взе копията и посочи памучетата в носа на Асад.

— Извади тези тампони, защото ми пречат да се съсредоточа.

— Да, ама иначе носът ми капе.

— Да капе, стига да е върху пода. — Карл кимна признателно, когато памучетата полетяха към кошчето. — И къде е отбелязвала Росе?

Асад се наведе към него, скъсявайки застрашително дистанцията. Прелисти няколко страници.

— Ето — посочи редовете, маркирани с червено.

Карл прегледа справката набързо. Описваше в какво състояние е бил намерен мерцедесът на Рита Нилсен. Росе пък беше подчертала вещите, открити в жабката: пътеводител за Северна Италия, кутийка с дражета за свеж дъх, пакетче носни кърпички, две брошури за Флоренция и четири касети с албуми на Мадона.

„Очевидно кралицата на попа тогава не е била сред звездите, чиито албуми вървят на черната борса за крадени стоки в «Ньоребру» — помисли си Карл и забеляза, че Росе е теглила много плътна черта под изречението «Касетата с „Who’s that girl“ е без съдържание»“. Тази формулировка го развесели. „Касетата е без съдържание.“ Можеше да се тълкува двояко.

— Ммм… добре — кимна Карл. — Наистина грандиозни разкрития, Асад. Касетата на Мадона нямала съдържание. Дали да не уведомим незабавно медиите?

Асад го изгледа с недоумение.

— На следващата страница има още. Малко са разбъркани.

Асад тикна показалец в подчертания откъс. Ставаше дума за телефонно обаждане на 6 септември 1987-а, съобщаващо за изчезването на Рита Нилсен. Сигналът подала някоя си Лоне Расмусен от Колинг — телефонистката на Рита Нилсен. Расмусен разговаряла с клиенти и приемала заявки за момичета на повикване. Тя се озадачила защо шефката й не се е върнала в Колинг в събота, както се очаквало. Допълнително бе уточнено, че въпросната Лоне Расмусен била стара познайница на полицията, разпитвана във връзка с редица престъпления в средите на проститутки и наркомани.

Тук Росе бе подчертала следното изречение: „По думите на Расмусен Рита Нилсен имала насрочен съвсем конкретен ангажимент, защото и неделята, и следващите няколко дни били зачертани с червено в графика й, окачен в масажната клиника, която Лоне Расмусен упорито нарича «офиса за момичета на повикване»“.

— И тъй… — Карл продължи да чете по-нататък. — Излиза, че Рита Нилсен е имала уговорка за дните след изчезването си. Следователите са провели сериозно проучване, но не са открили защо Нилсен се е покрила за няколко дни.

— В момента Росе се опитва да се свърже с Лоне Расмусен — изгъгна Асад.

Карл въздъхна. От изчезването на Рита Нилсен бяха изминали цели двайсет и три години. Съдейки по ЕГН-то й, в момента Лоне Расмусен беше на седемдесет и пет — доста сериозна възраст за жена с нейното минало. Ако въпреки всичко се окажеше жива, какво би могла да допълни след толкова дълго време към дадените вече мъгляви показания?

— Погледни, Карл. — Асад отгърна на следващата страница, посочи поредното подчертано изречение и го прочете носово: — „При огледа на апартамента на Рита Нилсен на десетия ден след изчезването й полицаите са открили котка, изнемощяла от глад, и ветеринарите не са имали друг изход, освен да я приспят…“

— Ама че кофти — промърмори Карл.

— Да. Има и още — Асад посочи края на страницата. — „При огледа не са открити следи, свидетелстващи за извършено престъпление, нито лични документи, дневници или друго, което да предполага, че изчезналата е изживявала депресивен епизод. Домът на Рита Нилсен е заварен добре подреден. Известно впечатление за незрялост създават многобройните джунджурии и внушителният брой изрязани от вестници и списания снимки на Мадона, поставени в рамки. С две думи, никакви предмети не навеждат на мисълта за самоубийство, още по-малко — за убийство.“

Росе беше подчертала с две линии частта със снимките на Мадона.

Защо? Карл си избърса носа. Да не го хващаше хремата? Сигурно си внушаваше. Тази вечер за нищо на света не биваше да се разболява. Мона го очакваше.

— Не разбирам защо Росе отдава такова значение на Мадона. Виж, това с котката наистина ми се струва съмнително.

Асад кимна. Митовете за самотните жени и тяхната привързаност към домашните им любимци не бяха никак преувеличени. Стопанките на котки биха се погрижили за тях, преди да предприемат нещо толкова драстично като самоубийство. Или биха ги погубили заедно със себе си, или биха поверили животното на съвестни хора.

— Колегите от Колинг, предполагам, са обърнали внимание на този странен факт — отбеляза Карл. Асад обаче поклати глава:

— Не. Сметнали са, че е посегнала на живота си в резултат от внезапна приумица.

Карл кимна. И тази вероятност не биваше да се изключва. Всичко е възможно, ако те покоси неочаквана психическа криза.

— Ей, вие двамата, веднага елате при мен! — избумтя гласът на Росе от коридора.

Тази жена вече прекаляваше! И команди ли започна да раздава? Не й ли стигаше, че се разпорежда кои случаи да поемат? Ако Росе възнамеряваше и занапред да му държи такъв тон, крайно време беше Карл да я скастри, та да изпадне в депресия и да изпрати Юрса да я замества. Другото й „аз“ не се отличаваше с толкова остър ум, но не беше и съвсем малоумно.

— Ела, Карл — Асад го повлече за ръката. Явно беше по-добре дресиран.

Облечена в черно от главата до петите подобно на коминочистач, Росе стоеше в средата на кабинета си с телефонна слушалка в ръка. Не се смути ни най-малко от присвитите, неодобрително гледащи очи на Карл.

— Говоря с Лоне Расмусен — прошепна тя, след като закри мембраната с длан. — Сега само слушайте. После ще ви обяснявам.

И Росе постави слушалката върху бюрото и включи високоговорителя.

— Лоне, при мен са моят началник Карл Мьорк и неговият помощник. Ще имаш ли добрината да повториш какво ми каза току-що?

Нарече го свой началник. Добре, добре. Значи засега поне знаеше още кой взема решенията в този отдел. Все беше нещо. Карл й кимна одобрително. Така или иначе бе успяла да се свърже с Лоне Расмусен. Прилично постижение.

— Дааа — разнесе се проточено от телефона апатичен, дрезгав глас, с какъвто неминуемо се сдобиват наркоманите с дългогодишна практика. Гласът всъщност не звучеше старчески, а по-скоро износен до крайност. — Чувате ли ме?

Росе потвърди.

— Казах само, че Рита обожаваше скапаната котка и веднъж я повери на една проститутка. Не си спомням името й. Онази обаче забравила да мине да нагледа котката и Рита така побесня, че изхвърли заблудената шматка. Оттогава насетне, случеше ли се да пътува, Рита караше мен да храня котката й. Давах й от онези консерви, готовите. Рита ме ангажираше само когато отсъстваше повече от два дни. Иначе котката се справяше сама. Е, правеше доста мръсотии из апартамента, но после Рита изчистваше всичко.

— С други думи, твърдите, че Рита никога не би изоставила котката си, без да й осигури подходяща грижа — насочи я Росе.

— Именно! Тогава направо се шашнах. Изобщо не допусках, че котката стои сама в апартамента, защото Рита не ми беше оставила ключа, за да я наглеждам. Даваше ми го само когато ходех при котката. Ако ми го беше дала, щях да знам, че клетото животинче умира от глад, разбирате ли?

— Да, Лоне, разбираме отлично. Ще повторите ли и какво споменахте за Мадона?

— Да. Рита беше обсебена от нея. Изобщо не преувеличавам.

— Използвахме дори думата „влюбена“.

— Ами така си беше, мамка му. Не говореше за това, но всички знаехме.

— Рита да не е била лесбийка? — намеси се Карл.

— Олеле, мъжки глас ли чувам? — разкикоти се дрезгаво Лоне. — Рита се чукаше с де когото свари. — Тя млъкна и се опита да залъже неутолимата си жажда. В пуританския интериор на Росе се разнесе свирепо лочене. — Ако питате мен, не вярвам някому да е отказала — продължи тя. — Май знам само за един такъв случай, но тогава тя го правеше за пари, а клиентът беше гол като пушка.

— И не вярвате Рита да е посегнала на живота си? — попита Карл.

В отговор получи продължителен пресипнал смях.

— Пълен абсурд — допълни тя.

— И нямате представа какво може да се е случило?

— Никаква. Адски странна работа. Сигурно е било свързано с пари, макар че когато съдът оповести финансовото й състояние, се оказа, че имала тлъста сметка в банката. Стана чак осем години по-късно.

— Завещала е всичките си средства и жилището си на Сдружението в защита на котките, нали? — вметна Росе.

„Пак тези котки — помисли си Карл. — Такава жена не би оставила своята да умре от глад.“

— Хвана ме голям яд — призна вяло Лоте. — На мен например два-три милиона от нейните щяха да ми свършат чудесна работа.

— Добре, нека обобщя казаното дотук — предложи Карл. — В петък Рита заминава за Копенхаген и вие очаквате тя да се прибере в събота, защото не ви е поверила грижите за домашната си любимка. Предполагали сте, че в събота срещу неделя ще нощува в дома си в Колинг и после ще замине за няколко дни и вероятно ще се наложи да наглеждате котката. Не сте знаели обаче дали Рита действително е оставила животното само в апартамента. Така ли е?

— Да, в общи линии.

— Преди случвало ли се е нещо подобно?

— Да. Обичаше да ходи по екскурзии: до Лондон например. Там гледаше мюзикъл и. Много се кефеше на концерти. То кой не би се изкефил, ама откъде толкова мангизи?

Последните изречения се чуха много неясно и Асад се мъчеше да ги проумее със стиснати очи, все едно го връхлетя пясъчна буря. Карл обаче не се затрудняваше.

— И последно. Непосредствено преди изчезването си Рита си е купила цигари с кредитна карта в Копенхаген. Знаете ли защо не е платила в брой? Все пак говорим за скромна сума.

Лоне Расмусен избухна в смях.

— Данъчните я изловиха със сто бона в чекмеджето у дома. Тръснаха й солена глоба, защото не можа да обясни откъде ги има. Оттогава държеше всичките си пари в банката и не теглеше нито крона в брой. Пазаруваше само с дебитна или кредитна карта. В голяма част от магазините не приемаха електронни разплащания, но тя се беше зарекла повече да не рискува. И не правеше никакви компромиси.

— Разбрах — обади се Карл. Поне изясниха въпроса за кредитната карта. — Жалко, че не ви е завещала част от авоарите си — добави почти искрено той.

Ако ги беше получила, Лоне Расмусен нямаше да е измежду живите досега, но поне щеше да си е набавила приятни емоции.

— Поне се уредих с покъщнината й; Сдружението в защита на котките отказа да прибере мебелите. Добре ми дойдоха, защото моите вече бяха вехтории.

Карл си представи ясно гледката.

Благодариха на свидетелката и се сбогуваха. Тя ги окуражи при нужда да я потърсят пак.

Това явно разнообразяваше скучното й всекидневие.

Росе огледа продължително Карл и Асад и се увери, че и те са на нейната честота. Случаят бъкаше от съмнителни обстоятелства, които изискваха обстойна проверка.

— Има ли и друго, Росе? — попита Карл. — Изплюй камъчето.

— Не знаеш почти нищо за Мадона, нали?

Карл я изгледа уморено. Росе, малко по-млада от него, смяташе, че прехвърлилите трийсетте живеят закостеняло, а чукналите четирийсетака са направо за изхвърляне. А как ли възприемаше хората на петдесет, шейсет или дори повече?

Карл сви рамене. Въпреки възрастта си поназнайваше доста за Мадона. Но не възнамеряваше да описва на Росе как едно от гаджетата му го докара до лудост с „Материално момиче“, а Вига кършеше бедра върху завивките, както я е майка родила, докато пееше с цяло гърло „Papa don’t preach. I’m in trouble deep. Papa don’t preach. I’ve been losing sleep.“. Това последното впрочем Карл нямаше желание да разправя на когото и да било.

— Еее, чувал съм това-онова — възрази Карл. — Напоследък го раздава религиозна, нали?

Росе не се впечатли ни най-малко.

— Рита Нилсен основала собствена централа за компаньонки и масажна клиника в Колинг през 1983 година и се представяла в местните порно среди с псевдонима Луиз Чиконе. Това говори ли ти нещо?

— О, това съм го опитвал — обади се Асад. — Паста с месо, нали?

Росе го стрелна с възмутен поглед.

— Рожденото име на Мадона е Луиз Чиконе. Лоне Расмусен ми каза, че в масажната клиника въртели само нейни парчета, а Рита се опитвала да имитира макиажа и прическата на поп кралицата. По времето, когато изчезнала, Рита имала почти същата къдрава, бледоруса коса, с която Мадона се появявала на турнето „Who’s that girl“. Погледнете сами!

Росе щракна с мишката и на екрана се появи изключително предизвикателна снимка на Мадона в профил, с мрежести чорапи, плътно прилепнало черно трико, небрежно хванат микрофон в отпуснатата ръка и хубав грим, хит през осемдесетте, с тъмни сенки за очи и бухнала руса коса. Карл си спомняше отлично онези времена. Сякаш беше вчера. Но уви.

— Според Лоне Расмусен Рита изглеждала досущ като Мадона. С тъмен грим на клепачите и яркочервено червило. В този вид е изчезнала. Е, не е била в първа младост, разбира се, но е хващала окото.

— Майчице — отрони Асад. Повече не успя.

— Силно впечатление ми направиха предметите в жабката на Рита — продължи Росе. — Всички албуми на Мадона, включително саундтрака към филма „Who’s that girl“. Е, самата касета липсваше, защото вероятно е била пъхната в откраднатия касетофон. Освен албумите в жабката е имало брошури за Флоренция и пътеводител за Северна Италия. Нещата се подредиха в ума ми и ме наведоха на едно предположение. Погледнете.

Тя кликна върху икона на работния плот и на екрана се появи почти същата снимка на Мадона с единствената разлика, че кръстът й беше опасан от „колан“ с дати. Росе тикна пръста си върху тях.

— 14 и 15 юни, стадион „Нашиномия“, Осака, Япония — прочете на глас Асад. Тези японци с техните трудни за изговаряне имена!

— Според всичките ми източници стадионът всъщност се казва „Нишиномия“, но все тая — подчерта Росе с надменно присвити устни. — Погледни в края на списъка. Става още по-весело.

— 6 септември, „Стадио Комунале“, Флоренция, Италия.

— Коя година? — попита Карл. — Нека позная. 1987-а.

Росе кимна. Намираше се в стихията си.

— Същата онази неделя, която Рита Нилсен е зачертала с червени линии в графика си. Ако питате мен, е смятала да посети последния концерт от турнето на Мадона. Почти сто процента съм сигурна. Искала е да се прибере за малко от Копенхаген, да си стегне багажа и да потегли към Флоренция, за да види своя идол на живо.

Асад и Карл се спогледаха. Туристическите брошури, котката, култът към певицата. Всичко се подреждаше.

— Можем ли да проверим дали е купила самолетен билет от летище „Билун“ за 6.9.1987?

Росе го погледна обидено.

— Вече проверих. В системата не съхраняват толкова стари данни. И в апартамента й не са открили билети. Явно двата билета — за самолета и за концерта — са били у нея, когато е изчезнала.

— И изглежда, изобщо не става въпрос за самоубийство — обобщи Карл и потупа леко Росе по рамото.

 

 

Карл прегледа записките на Росе за Рита Нилсен. По всичко личеше, че Росе не е имала затруднения да състави кратък обзор на живота й, защото кажи-речи от люлката Рита е попаднала под зоркото наблюдение на социалните служби, които са се отнасяли повече от скептично към развитието й. Имаше данни за намесата на всевъзможни институции: Агенцията за закрила на детето, Агенцията за закрила на умствено изостанали деца, полицията, болничната система и затворът. Родена на 1 април 1935 година от проститутка, която след появата на дъщеря си не скъсала с професията си, Рита отраснала в приемно семейство от социалното дъно. На пет вече крадяла от магазините. Посещавала училище в продължение на шест години, изпъстрени с прояви на дребна престъпност. Следваше престой в изправителен дом, после в сиропиталище. Противоправните деяния зачестили. Започнала да проституира още на петнайсет, на седемнайсет забременяла, направила аборт и за известно време я поставили под специално наблюдение заради социално неприемливо поведение и обучителни затруднения. Тогава приемното й семейство вече отдавна се било разпаднало.

След кратък престой в друго приемно семейство Рита отново започнала да се продава по улиците и я въдворили в Келеровите заведения в Брайнинг. Там й поставили диагнозата „лека форма на умствена изостаналост“ и след няколко опита за бягство и прояви на насилие, през периода 1955-1961-ва я настанили в Дома за жени на остров Спройо. Последвало изпращане в приемно семейство, още престъпления и от лятото на 1963-та до средата на седемдесетте Рита изчезнала от радара на социалната система. През този промеждутък най-вероятно се е изхранвала като танцьорка в големи градове из Европа.

После отворила масажна клиника в Олборг, осъдили я за сводничество, но след присъдата нямала повече спречквания със закона. Навярно си била научила урока, защото съумяла да се замогне от дейността на фирмата за компаньонки, без властите да й пречат. Плащала си данъците и след като изчезнала, в банката имала ликвидни активи в размер на три и половина милиона крони. В днешни пари сумата се равняваше на три пъти повече.

Докато четеше справката, Карл клатеше глава. Ако Рита Нилсен е била слабоумна, Карл беше готов да си скъса дипломата.

Опря лакът на бюрото и усети влага през плата. Течността, изтекла от носа му, бе образувала локвичка с обем на чаена чаша.

— По дяволите! — възкликна той и отметна назад глава, докато опипом търсеше в какво да се изсекне.

Две минути по-късно излезе в коридора. Росе и Асад тъкмо окачваха копия от следствените материали по по-малкото информационно табло.

Другото се простираше между вратата на Асад и стаята на Росе. Там за всеки неразрешен случай, постъпил в отдела от самото му създаване, бе залепен по един лист. Материалите бяха подредени в хронологичен ред, а някои от случаите — свързани с цветни конци, обозначаващи предполагаема връзка помежду им. Тази прегледна система създаде Асад. Сини конци между случаите с обединяващо звено, червено-бели — между случаите с доказана връзка помежду си.

В момента червено-бели конци не се виждаха, но — не ще и съмнение — Асад работеше по въпроса.

Карл плъзна поглед по следствените материали. Броят им бе набъбнал до сто, че и повече. Навярно имаше и случаи, които изобщо не попадаха в юрисдикцията на отдел „Q“. Ориентацията в тях напомняше опитите да намериш не само игла, но и конец в купа сено и същевременно да се опиташ да вденеш слепешком конеца.

— Аз си тръгвам — заяви той. — Май прихванах твоя вирус, Асад. Ако ще стоите още, потърсете вестници от периода непосредствено преди и след изчезването на Рита Нилсен. Предлагам да започнете от седмицата, в която попада 4 септември, и да се ограничите до средата на месеца. Ще си опресним тогавашните събития, защото лично аз не си спомням абсолютно нищо.

Росе разклати хълбоци.

— Да не си представяш, че един светкавичен преглед на пресата ще ни помогне да открием нещо, което тогавашното обстойно следствие е пропуснало?

„Обстойно“ — ама че необичайна дума за толкова млада уста.

— В момента не си представям друго, освен няколкочасова дрямка у нас преди вечеря — отвърна Карл и си тръгна.