Юси Адлер–Улсен
Пациент 64 (25) (Четвъртият случай на комисар Карл Мьорк)

Двайсет и трета глава

Ноември 2010-а

Генералният конгрес на „Праволинейност“ се превърна в празник. Курт Ве плъзна поглед над множеството с гордост и насълзени очи. Рядко се разчувстваше чак дотам.

Сега, в залеза на житейския си път, усилията му да консолидира политическа партия най-после се увенчаха с успех и в момента близо две хиляди почтени датчани го аплодираха с усмивка. Значи още имаше надежда за бъдещето на тази страна. Да можеше само Беате да е до него в този миг!

— Слава богу, че пресече онзи журналист, преди да е довършил злостната си тирада — отбеляза един от лидерите на местните организации.

Курт кимна. Когато открито изповядваш възгледи с потенциала да пораждат съпротива и враждебни настроения, е важно да се обградиш със силни сподвижници, които да се намесят в критичен момент. Този път Курт се справи сам, но за следващо стълкновение с репортерското войнство — впрочем неизбежно — бе подготвил хора да отбиват атаките.

Този път проблемът се разреши бързо и остатъкът от пресконференцията протече в изключително добронамерен тон с представяне на предизборната платформа на „Праволинейност“ и излъчените от нея кандидат-депутати.

— Партията ви се гради на фашистка идеология, нали, Курт Ве? — провикна се въпросният журналист, докато си проправяше път през гъмжилото с диктофон, насочен към основателя на „Праволинейност“.

Курт поклати глава с усмивка. Така се прави, когато репортерите се приближават твърде много.

— В никакъв случай — извика в отговор той. — Но нека го обсъдим в по-спокойна атмосфера. Ще отговоря на въпросите ви и ще развенчая заблудите ви.

Стрелна охранителите с предупредителен поглед, преди да са заловили напористия журналист. Те мигом се отдръпнаха, а множеството се затвори около него. Трябваше да научи тези момчета, че наистина е добре да го бранят от идиоти и кверуланти^[1], но не и да нападат репортери по време на пресконференции.

— Кой беше този? — обърна се Курт към Льонбер, след като се уединиха в старата заседателна зала.

— Безопасна игла. Работи в „Свобода на словото“ и си търси материали. Казва се Сьорен Брант.

— Хубаво е да го запомня. Дръжте го под око.

— Вече го държим.

— Още по-изкъсо.

Льонбер кимна, Курт го потупа по рамото и отвори вратата към по-малка зала. Тук се бяха събрали стотина от най-приближените му и го очакваха.

Той се качи на подиум и огледа преданите си поддръжници, а те, станали от креслата, го приветстваха с аплодисменти.

— Е, уважаеми господа, виждам, че елитът дава отпор на забраната за пушенето.

Повечето се усмихнаха широко, а един му поднесе пура от кожена кутия. Курт Ве се усмихна и направи отрицателен жест.

— Благодаря, но нали трябва да внимавам за здравето. Вече не съм на четирийсет.

Присъстващите се разсмяха от сърце. Курт се чувстваше отлично сред тях. Сред посветените. На тях можеше да разчита. Съвестни мъже, ратували в името на Тайната борба, повечето — в продължение на дълги години. Онова, което се канеше да им съобщи обаче, нямаше да бъде посрещнато с възторг.

— Конгресът мина фантастично. Ако това великолепно настроение отразява нагласите в широки слоеве от датското общество, можем да очакваме много депутатски места на следващите избори.

Разнесоха се окуражителни възгласи и бурни аплодисменти.

Курт укроти множеството с жест и си пое дълбоко дъх.

— Тук присъстващите създадохме идеологическото ядро на партията. Стояхме по барикадите и вършехме онова, за което сме призвани. В името на морала и разума воювахме от първа линия, и то с нужната дискретност, без да ламтим за слава. „Ще пожъне уважение само онзи, който иска да бъде почтен пред очите на Бога“ — повтаряше моят баща.

Отново избухнаха овации.

— Благодаря — усмихна се признателно Курт. — Татко щеше да е щастлив, ако бе доживял да види днешния ден. — После наведе глава и погледна най-близко седящите. — Създадохме дългогодишна традиция в извършването на стерилизации и аборти при жени, неспособни да създадат потомство, достойно за нашата страна. Тук присъстващите прозряхме, че равнодушието е пагубно. — Вдигна ръце към множеството в признателен жест. — Никога не сме оставали безразлични. — Неколцина отново изръкопляскаха. — От нашите възгледи и принципи израсна партия, която с политически средства ще извоюва действията ни, досега извършвани тайно и в разрез с действащата нормативна уредба, в близко бъдеще да бъдат узаконени и да се превърнат в общоприета практика.

— Слушайте, слушайте! — извика някой.

— Дотогава обаче се опасявам, че ще се наложи да прекратим дейността си.

Новината предизвика известен смут. Множеството притихна с димящи между пръстите пури.

— Сами видяхте как ни нападна журналистът в залата. Ще го последват и други, а нашата първостепенна задача е да ги обезоръжим. Затова работата, извършвана от всички тук, трябва да бъде преустановена за известно време. — Из помещението се разнесе възбуден шепот, но Курт Ве го сподави с един-единствен жест. — Сутринта научихме, че един от най-верните ни другари, Ханс Кристиан Дюрман от Сьонербор, се е самоубил. Мнозина от вас го познават лично.

По някои лица се изписа ужас, по други — дълбок размисъл.

— Както знаем, през последните четиринайсет дни Ханс Кристиан беше проверяван от Здравното министерство. Както понякога се случва — но не бива да се случва — той допусна медицинска небрежност при извършването на аборт с последвала стерилизация и пациентката потърси помощ в сьонерборската болница. Ханс Кристиан пое отговорността за грешката си, унищожи всички свои амбулаторни картони и лични документи и после избра най-радикалния изход.

Из залата се разнесоха откъслечни коментари, но Курт не успя да ги разграничи.

— Само си представете какво щеше да настане, ако неговото членство в Тайната борба се бе разчуло. Политическата репутация на „Праволинейност“ щеше да бъде съсипана. Той със сигурност го е знаел.

Настъпи продължително мълчание.

— Подобни прояви на немарливост са напълно неприемливи в настоящата ситуация, когато „Праволинейност“ — нашият публичен образ — трябва да поддържа безупречен имидж и да набира привърженици сред датския електорат.

След събранието мнозина дойдоха при него и съобщиха, че въпреки неговите предупреждения възнамеряват да продължат дейността си, като за целта ще прегледат щателно цялата си документация, та нищо да не компрометира делото.

Курт целеше именно това. Да затегне мерките за сигурност.

— Ще отидеш ли на погребението на Ханс Кристиан? — попита Льонбер.

Курт се усмихна. Читав човек излезе този Льонбер. Винаги дебнеше за слабости в преценката на другите. На проверка подлежеше дори самият Курт.

— Не, разбира се, Вилфри. Но той няма да ни липсва, нали?

— Няма — потвърди Льонбер.

Едва ли му е било лесно да убеди един от добрите си стари приятели да изгълта шепа сънотворни.

Едва ли.

* * *

Когато се прибра, Беате вече спеше.

Той включи айфона, подарък от единия им син, и установи, че е получил купчина съобщения.

„Ще изчакат до утре“ — реши Курт, защото се чувстваше капнал.

Приседна на ръба на леглото и с премрежен поглед загледа лицето на Беате, сякаш в опит да изглади безпощадните бразди, издълбани от времето. Не за да заличи старческото излъчване — в неговите очи тя все още беше красива — а по-скоро за да забрави колко я бе изтощила болестта.

Целуна я по челото, съблече се и влезе в банята.

Под душа се превръщаше в старец. Само там не можеше да пренебрегва телесната разруха. Един поглед надолу стигаше да види как са се стопили някога силните му мускули. По бледата гола кожа навремето растяха гъсти, здрави черни косми. Сапунът вече не се плъзгаше плавно по корема му като някога, а ръцете му едва досягаха гърба.

Отметна назад глава и се опита да отмие унинието. Водната струя зашиба лицето му.

Не е лесно да остарееш, не е лесно да пуснеш юздите. Наистина — днес му засвидетелстваха всеобщо преклонение, ала в качеството му на ветерана, който се оттегля на заден план; на доайена, вече отдал своята лепта; на галионова фигура, която от днес нататък може да излъчва единствено величие. Защото оттук насетне други щяха да се изказват от името на партията. Не му отнеха правото на глас — кой би посмял! — но генералният конгрес излъчи своите лидери, а къде е казано, че те винаги ще съблюдават Куртовите напътствия?

— Винаги — повтори си на глас той.

Колко стеснен смисъл придобива категорията „винаги“, разбирана от гледната точка на осемдесет и осем годишен старец!

Айфонът зазвъня в джоба на панталона му, проснат върху капака на тоалетната чиния. Отърси водата от тялото си и пристъпи внимателно по мокрия под, за да не се подхлъзне.

— Да — вдигна той, докато водата се стичаше по килимчето.

— Обажда се Херберт Сьонерскоу. Цял ден се опитвам да се свържа с теб.

— Отдавна не сме се чували, приятелю. Извинявай, но телефонът ми беше изключен, защото днес в Тоструп проведохме генералния конгрес.

Херберт му честити, но гласът му не изразяваше радост.

— Днес у нас се отбиха двама полицаи във връзка с няколко изчезнали лица, сред които и Филип. Единият инспектор се казва Карл Мьорк и работи в Главното управление. Мие има неблагоразумието да замеси името ти. И Тайната борба.

Курт притихна за миг.

— Какво знае Мие?

— Почти нищо. Лично аз не съм й казвал нищо; Филип, предполагам — също. Подочула е едно друго и си е натаманила фактите. Спомена и Луис Петерсон. Предупредих я да си държи езика, но тя не ме послуша. Напоследък е станала много вироглава.

В ушите на Курт новините прозвучаха силно обезпокоително.

— Предай ми думите й дословно.

Цялото тяло на Курт се смрази, космените му торбички се свиха и космите по кожата му настръхнаха като четина.

Изслуша разказа на Херберт Сьонерскоу, без да коментира.

— Знаеш ли дали въпросният следовател е установил контакт с Луис Петерсон?

— Не, исках да проверя, но нямам номера на Луис. Не е като да го пише в интернет.

Настъпи продължително мълчание. Курт се опитваше да прецени мащабите на последствията. Чутото го навеждаше на черни мисли.

— Херберт, за пръв път в историята на нашето дело то е компрометирано толкова сериозно. Затова се опитай да разбереш молбата ми. Двамата с Мие заминавате на екскурзия, чуваш ли? Ще ти възстановя всички разходи. Поемате към Тенерифе. В западната част на острова има няколко високи скали: Акантиладо Лос Хигантес. Много са стръмни и се извисяват над морската шир.

— О, божичко — простена немощно Херберт.

— Хубаво ме чуй! Няма друг изход. Трябва да прилича на нещастен случай, разбира ли?

В другия край на линията прозвучаха няколко тежки вдишвания.

— Опасност грози брат ти, теб самия и още десетки приятели, добри колеги и познати. Дългогодишен усърден труд ще отиде по дяволите и ще съсипят политическата ни кариера. Ако Мие не бъде спряна, мнозина ще затънат дълбоко. Говорим за съдебни дела, точещи се до безкрай, за продължителни затворнически присъди, за позор и фалит. Всичките ни усилия да изградим стройна организация ще отидат нахалост: хиляди часове и дарения, възлизащи на милиони. Днес проведохме генералния конгрес на „Праволинейност“. При следващия вот ще влезем в парламента. Ако не предприемеш каквото ти казах, двамата с Мие ще опропастите нашето бъдеще.

Херберт продължаваше да диша тежко в слушалката.

— Унищожи ли картотеката на Филип, както се бяхме разбрали преди години? Разчисти ли всички документи?

Мълчанието на Херберт хвърли Курт Ве в ужас. Значи му предстоеше сам да се заеме с тази задача и да изнесе книжата от дома на филии Ньорви.

— Курт, не мога да го направя. Защо просто не отпътуваме и не останем в чужбина, докато нещата се поуталожат? — умолително попита Херберт, макар да си даваше сметка колко безсмислени са усилията му.

— Двама старци с датски паспорти? Да не си мръднал? Я се замисли хубаво. И как ще се слеете с тълпата? Полицията ще ви открие. Или ние ще ги изпреварим.

— О, божичко!

— До двайсет и четири часа да сте напуснали къщата. Утре се отбий в „Стар Тур“ да запазиш места. Ако няма подходящи полети или всички места са заети, ще заминете с чартър за Мадрид, а оттам — с вътрешен полет за Тенерифе. Щом пристигнеш, на всеки пет часа ще правиш снимки на местата, които посещавате, и ще ми ги изпращаш на имейла, за да съм в течение къде се намирате. И повече нито дума по въпроса, разбрано?

— Разбрано — колебливо отвърна Херберт.

Прекратиха разговора. „Ще ги държим изкъсо. Ще изнесем проклетата картотека от къщата и ще я изгорим.“

Курт прегледа списъка с последни повиквания на айфона си. Херберт му беше казал самата истина. Действително го бе търсил през трийсет минути от дванайсет и половина на обяд. Луис Петерсон пък бе добавил петнайсет пропуснати повиквания.

Това не предвещаваше нищо добро.

Полицейското разследване на изчезването на Филип Ньорви не го тревожеше изобщо, защото Курт нямаше нищо общо с него. Безпокоеше го единствено наговореното от Мие.

Колко пъти бе предупреждавал Филип, а после и Херберт да внимават с тази интригантка!

Но кой да го чуе?

* * *

Половин час измина в напрегнато очакване Луис Петерсон да отговори на обажданията му. Най-сетне младият журналист го набра.

— Извинявай, но след всяко позвъняване на твоя телефон си изключвах апарата, за да не могат да го проследят. Не искам да рискувам Мьорк и онова арабско страшилище да ми се обадят.

— Казвай накратко — подкани го Курт.

Петерсон му предаде основното.

— Къде си?

— Спрял съм в отбивка преди Кил.

— Къде отиваш?

— Не е необходимо да знаеш.

Курт кимна.

— Спокойно: взех със себе си всички документи от „Благодеяние“.

Добро момче.

Сбогуваха се. Курт се облече. Леглото щеше да почака.

Качи се в комбинираната чайна с работилница на втория етаж. Издърпа чекмедже под таблото с окачени инструменти, извади пластмасово легенче с винтове, остави го върху дърводелския плот и измъкна стар телефон „Нокия“ от чекмеджето.

Свърза го със зарядното към електрическата мрежа, постави предплатена карта в апарата, включи го и набра номера на Касперсен. Той вдигна само след двайсет секунди.

— Късно е, Курт. Защо звъниш от този номер?

— Възникна извънредна ситуация. Запиши си номера и ми се обади точно след пет минути от предплатената си карта.

Касперсен се подчини и изслуша в пълно мълчание разказа на Курт.

— Имаме ли доверен човек в Главното управление? — попита накрая Курт.

— Там не, но имаме в Централното.

— Свържи се с него и му предай, че искаме да прекрати полицейско разследване. Цената е без значение. Обещай му тлъст хонорар, стига Карл Мьорк да бъде обезвреден.