Юси Адлер–Улсен
Пациент 64 (28) (Четвъртият случай на комисар Карл Мьорк)

Двайсет и шеста глава

Ноември 2010-а

Тя го събуди с процеждащи се между щорите слънчеви лъчи и трапчинки — толкова дълбоки, че да се скриеш в тях.

— Време е да тръгваш, Карл. Днес ще ходиш до Фюн с Асад!

Целуна го и вдигна щорите догоре. Тялото й видимо бе олекнало след снощните лудории. Тя изобщо не коментира четирикратните му панически спринтове до тоалетната. Не му хвърли нито един смутен поглед въпреки безбройните граници, които той прекрачи по принуда. Мона, жена с изграден характер, му показа недвусмислено какви са намеренията й към него.

— Ето, Карл — тя постави подноса под носа му. Лъхна го апетитно ухание, а сред изкушенията лежеше ключ. — Твой е. — Мона наля кафе. — Пази го.

Карл го взе и го претегли в дланта си. „Нищо и никакви два грама и половина, а отключва вратите към рая“ — мина му през ума.

Обърна пластмасовия ключодържател и прочете надпис с големи печатни букви: „ЛЮБОВЕН КЛЮЧ“.

Етикетът никак не му допадна.

Защото беше доста оръфан.

 

 

Четири пъти звъниха на Мие Ньорви — и четирите пъти без успех.

— Ще се отбием да проверим дали са вкъщи.

Карл вече караше служебния автомобил към Халскоу и моста над Големия белт.

Завариха къщата в състояние на зазимена каравана. Спуснати капаци пред прозорците, празен гараж. Бяха спрели дори водата, установи Карл, след като завъртя кранчето на градинския маркуч.

— Нищо не се вижда — отбеляза Асад с нос, приклещен между два капака от задната страна на къщата.

„По дяволите!“ — ядоса се Карл. Стопаните бяха офейкали.

— Да влезем. — Асад извади джобното си ножче.

Този човек нямаше никакви задръжки.

— За бога, Асад, прибери ножа. На връщане пак ще се отбием. Може дотогава да се приберат.

Карл обаче не възлагаше надежди на предположението си.

— Ето това е Спройо. — Карл посочи през стоманените въжета на моста над Големия белт.

— Не изглежда толкова страшен като някога — отбеляза Асад с крака, опрени на жабката. Този човек не знаеше ли как се седи нормално в кола?

— Тук ще завием. — Карл свърна от мостовото платно към спусната бариера. — И ще спрем.

— А после? За да се върнеш на моста, ще трябва да дадеш назад. Полудя ли?

— Ще включа аварийните и няма да ни блъснат. Не виждам друг начин, Асад. Ако тепърва се втурнем да искаме разрешение, ще ни отиде целият ден.

След по-малко от две минути късоподстриганата жена се устреми право към тях. Носеше крещящо оранжево яке с напречни светлоотразителни ленти и елегантни обувки на висок ток. Комбинация, която подканваше към размисъл.

— Нямате право да спирате тук. Ако обичате, незабавно отместете колата! Ще вдигнем за малко бариерата, за да продължите към Фюн или да се върнете в Зеландия, и то възможно по-скоро.

— Казвам се Карл Мьорк от специален отдел „Q“ — представи се сухо той и й протегна значката си. — Това е моят помощник. Разследваме убийство. Имате ли ключ за това място?

Сведенията произведоха известен ефект, ала дамата не възнамеряваше да абдикира изцяло от служебните си задължения. Отстъпи две-три крачки назад и долепи ухо до подвижната радиостанция. Размени няколко реплики с колегите си и се обърна към Карл и Асад важно-важно, все едно на плещите й лежи отговорността на целокупното чиновническо съсловие.

— Говорете — подаде тя уоки-токито на Карл.

— Казвам се Карл Мьорк, работя в специален отдел „Q“ в Копенхаген. С кого разговарям?

Човекът отсреща се представи. Навярно някоя важна клечка от администрацията по поддръжката на моста в Корсьор.

— Разберете: нямате право на достъп до Спройо без специално разрешение — отсече той.

— Знам. По същата логика човек няма право да вади пистолет срещу масов убиец, освен ако не е действащ професионален полицай, нали? Така е устроен светът. Отлично разбирам в какво положение се намирате. Но в момента не разполагам с никакво време за губене. Разследваме няколко отвратителни престъпления, а те явно са тръгнали именно от остров Спройо.

— Какви престъпления?

— Рангът ми не позволява да навлизам в подробности. При необходимост се обадете на директора на полицията в Копенхаген. Той ще потвърди, че се ползвам с официално разрешение. Работа за две минути.

Доста оптимистично преувеличение. Понякога отнемаше четвърт час само да се свържеш със секретарката на директора, защото напоследък в Управлението бяха затрупани с работа.

— Така и смятам да направя.

— Чудесно. Радвам се. Хиляди благодарности — прекрати връзката и подаде радиостанцията на жената с оранжевите одежди. — Отпусна ни двайсет минути. Ако бъдете така добра да ни разведете из острова, бихме искали да ни поразкажете какво знаете за женския дом.

 

 

От някогашния вид на сградите не било останало почти нищо заради множеството преустройства, обясни тяхната екскурзоводка.

— В другия край на острова, до брега, се намирала малка къща, наречена „Свободата“. Там разрешавали на жените да пребивават през деня в продължение на седмица. Смятали го за своеобразен отпуск. Навремето, преди да настанят жени тук, използвали къщата за карантинна станция, където затваряли моряци, заболели от чума. Сега сградата вече я няма — жената ги въведе в затворено имение, където гигантско дърво хвърляше сянка върху паветата.

Карл огледа четирите околни крила.

— Къде са живели момичетата?

— Горе, зад малките тавански прозорци. Днес всичко е преустроено и там се провеждат конгреси и прочее.

— С какво са се занимавали момичетата? Имали ли са правото сами да решават?

— Не мисля — сви рамене тя. — Отглеждали са зеленчуци, прибирали са жито, хранели са животни. А вътре имало шивашко ателие. — Тя посочи източното крило. — Явно слабоумните са се показали много умели в ръкоделието.

— Момичетата слабоумни ли са били?

— Така се говори. Едва ли всички са отговаряли на тази диагноза. Искате ли да видите изолатора? Все още не е съборен.

Карл кимна. Искаше, и още как.

Прекосиха трапезария с висока, синя дървена ламперия и хубав изглед над водата.

— Тук са се хранели само въдворените момичета. Персоналът си имал отделна столова. Не се допускало никакво смесване. В другия край на сградата живеели директорката и нейната заместничка. Стаите им не са запазени в предишния вид. След мен.

И тя ги поведе по стръмно стълбище. Горе ги завари още по-окаяна обстановка. До едната стена на тесния коридор стоеше продълговато мозаечно корито, до другата — върволица от врати.

— Живеели са по две в стая и им е било тясно. — Жената посочи ниския таван и скосената стена.

Отвори вратата към дълго помещение със складирани мебели, рафтове, закачалки — всички снабдени с номера.

— Тук момичетата са държали вещите, за които в стаите им не е достигало място.

Оранжевото яке ги помоли отново да излязат в коридора и посочи съседна вратичка, заключена с два огромни катинара.

— Това е изолаторът. При непослушание затваряли момичетата тук.

Карл пристъпи напред и влезе през ниската дъсчена врата. Озова се в тясна килия — мястото стигаше колкото човек да легне по дължина само настрани.

— Понякога ги оставяли тук за няколко дни, друг път — за повече. Случвало се да ги завързват и ако продължавали да буйстват, им биели инжекции. Едва ли е било весело.

Доста меко казано. Карл се обърна към Асад. Смръщил вежди, той изглеждаше пребледнял.

— Добре ли си, Асад?

Помощникът му кимна.

— Просто и преди съм виждал същите следи.

Изпод наскоро положената боя личаха дълбоки бразди.

— Някой е дращил с нокти по вратата, Карл. Вярвай ми.

Олюлявайки се, Асад излезе навън и се подпря на стената.

Навярно един ден щеше да му разкаже какво преживяване му е оставило такива белези.

Уоки-токито на екскурзоводката им изпиука.

— Да — обади се тя и изражението й се измени за две секунди. — Добре, ще предам.

Придоби силно обиден вид и затъкна радиостанцията в колана си.

— Шефът ми поръча да ви предам, че изобщо не е успял да се свърже с началника на полицията, а мои колега са ни засекли на мониторите си да се разхождаме из района. Началникът нареди да се махате оттук. И то незабавно.

— Извинявайте. Оправдайте се с мен: аз ви подведох. Благодарим за обиколката. Видяхме достатъчно.

 

 

— Добре ли си, Асад? — попита той след продължително мълчание.

Прекосяваха Фюн.

— Да, да. Не се тревожи — поизправи се на седалката. — Хвани 55-и изход — и посочи картата на джипиеса.

Нима непоправимият бъбривец този път отказваше да изплюе камъчето?

— След шестстотин метра завийте надясно — съобщи джипиесът.

— Няма нужда да ме напътстваш, Асад. Нали навигацията работи.

— После ще хванем 329-о шосе към Хинева — продължи невъзмутимо помощникът му. — Оттам до Бренеруп има само десетина километра.

Карл въздъхна. На него в момента дори десет километра му се струваха много.

Асад продължи да коментира на всяка двайсета секунда и накрая посочи местоназначението им.

— Таге е живял в тази къща — отбеляза той, изпреварвайки джипиеса с две секунди.

Каква ти къща! Постройката представляваше боядисана в черно барака от дървесина, по която, от основите до очукания покрив от гофрирана ламарина, личаха годишни пръстени. За направата на бараката бе използван разнообразен материал, явно останал от други строежи: газобетонови блокчета, етернитни плоскости. „Определено не краси пейзажа“ — помисли си Карл, слезе от колата и си поприглади панталона.

— Сигурен ли си, че ни очаква? — попита той, след като позвъни за пети път на вратата.

— Разбира се — кимна Асад. — Изключително симпатична събеседница. Заекваше малко, но уговорката ни си е уговорка.

„Симпатична събеседница“? И как точно го бе разбрал по телефона?

Първо чуха кашлица, после стъпки. Обитателката поне даде признаци на живот.

Оказа се, че жената кашля заради увредени от цигарите дробове, заради котешки косми и изпит алкохол. Ала въпреки тези очевидни поражения и жилището, напълно негодно за обитаване, възрастната жена на име Мете Шмал се движеше с грацията на кралица.

— Д… двамата с Таге н… не бяхме ж…женени, но а…адвокатът не виждаше п…пречки да получа к…къщата, ако се в…включа в търга.

Тя запали цигара — със сигурност не първата за деня.

— К…когато най-после я оцениха, с…струваше д…десет хиляди крони, а навремето т…това бяха м…много пари.

Карл се огледа. Доколкото си спомняше, в края на деветдесетте една видеокамера струваше приблизително десет бона — висока цена за електронно устройство, но не и за цяла къща. От друга страна, кой не би предпочел да притежава първокласна техника вместо съборетина от бракувани строителни материали?

— Т…таге живееше тук. — Мете отстрани нежно две котки с вирнати опашки. — Н…никога не влизам тук. Б… би било нередно.

Тя бутна врата с налепени по нея стари реклами на различни фирми за смазочно масло и ги лъхна още по-тежка смрад.

Асад застана на прага и откри източника на зловонието в помещението: пет бутилки от вино в ъгъла до леглото с наслагвания от урина на дъното. Съдейки по помътнелия вид на стъклото, Карл прецени, че някога бутилките са били пълни догоре.

— Т…тези трябваше да ги изхвърля. — Жената ги запокити в бурените пред къщата.

Бяха се озовали в работилница за ремонт на велосипеди и мотопеди. Пръснати инструменти, ръждясали железа и легло с чаршафи, чиито цвят почти съвпадаше с цвета на омазнения с масла под.

— Таге не спомена ли къде отива, когато излезе през онзи ден?

— Не. И…изведнъж с…стана много потаен.

— Ясно. Може ли да огледаме?

Тя им даде знак, че мястото е на тяхно разположение.

— Откакто м…местните полицаи идваха т…тогава, н…никой не се е вясвал — тя пооправи скупчената върху леглото кувертюра. Това, разбира се, изобщо не подобри гледката.

— Готини плакати. — Асад посочи страниците от еротичните списания.

— Отпреди нашествието на силикона, дамската самобръсначка и татуировъчната игла — изсумтя Карл и посегна към тесте разпилени листове, пръснати върху картон от яйца, пълен с метални топчета.

Не допускаше някой предмет от цялата неразбория да им подскаже нещо ново за съдбата на Таге Хермансен.

— Таге да е споменавал името Курт Ве? — попита Асад.

Мете поклати глава.

— А някой друг?

— Н…не си спомням. Н… най-често говореше за „Крайдлер-Флуретер“, „Пукер“ и… „СКО“.

По лицето на Асад се изписа недоумение.

— Това са марки мотопеди. Бръм-бръм, нали се сещаш? — Карл завъртя въображаема ръчка за подаване на газ. — Таге остави ли някакви пари? — обърна се той към Мете.

— Н…нито крона.

— Имаше ли врагове?

Тя се засмя, а смехът й неочаквано премина в кашлица. Пристъпът се уталожи, тя избърса насълзените си очи и погледна Карл с повече от красноречива физиономия.

— В…вие к…как мислите? — посочи обстановката. — Т…това тук не ми прилича на с…спретнат дом.

— Добре, навярно съседите не са били очаровани от състоянието на къщата, но пък никой не се е опитал да навреди на вас, новата собственица. Явно не това е причината за изчезването на Таге, нали? Хрумва ли ви друго обяснение за мистериозното му потъване в неизвестност?

— Н…не.

Карл забеляза колко съсредоточено Асад човърка плакатите на стената. Да не се опитваше да ги свали, за да си ги вземе вкъщи?

Неочаквано Асад размаха плик.

— Висеше горе.

Асад посочи карфица, забучена в талашитена плоскост над едно от голите момичета.

— Виж дупчицата. Пликът е бил закачен с две карфици.

Карл присви очи. Щом го казваше Асад, значи отговаряше на истината.

— Едната карфица е паднала, пликът е увиснал само на другата и се е скрил зад плаката.

— И какво му е интересното на този плик? — поинтересува се Карл и го взе.

— Празен е, но погледни какво пише отзад.

— „Нете Хермансен, алея «Пеблинге» 32, 2200 Копенхаген С“ — прочете Карл.

— А сега го обърни и погледни пощенското клеймо.

Карл го послуша. Макар и позаличена, датата се четеше.

28.08.1987-а. Само седмица преди изчезването на Таге.

Изобщо не беше задължително писмото да изиграе някаква роля, защото при огледа на домове на потънали в неизвестност полицията по правило и съвсем закономерно винаги откриваше именно вещи, свързани с дните, непосредствено предшестващи изчезването на притежателя им. Но къде се е чуло и видяло някой да разчисти жилището си от датирани предмети, преди да изчезне? Би го сторил само ако иска целенасочено да прикрие следите си. Например, в случай че е решил съзнателно да мине в нелегалност.

Карл погледна Асад. Очевидно през главата на помощника минаваха хиляди мисли.

— Ще се обадя на Росе — промърмори той и набра номера й. — Искам непременно да я уведомя за този плик.

Карл обхвана с поглед сервиза. В плика положително е имало писмо. Дали то не се криеше зад плакатите, под леглото или в кошчето за смет? Налагаше се да пристъпят към по-подробен оглед.

— Между другото, знаете ли коя е Нете Хермансен, госпожо Шмал?

— Не. Но съдейки по фамилията, явно е роднина на Таге.

* * *

След едночасово безрезултатно ровене из вещите, останали от Таге, и четирийсет и пет минутно шофиране през Фюн Карл и Асад отново поеха по огромния мост между Фюн и Зеландия. Пилоните на гигантското съоръжение почти пробиваха облаците.

— Пак този отвратителен остров — промърмори Асад и посочи Спройо, изплувал от мъглата пред тях.

Загледа се безмълвно нататък, после се обърна към Карл:

— Ами ако Херберт Сьонерскоу и Мие Ньорви още не са се прибрали?

Карл също се взря в острова, докато го подминаваха. Изглеждаше толкова безметежен; активен участник в поддръжката на моста. Белият фар се извисяваше царствено върху зеления хълм. Закътани в ниското се виждаха приветливите жълти сгради, зелените поля, буйните храсти.

Росе бе нарекла острова „преддверие на ада“. Карл усети как изведнъж злодеянията, вършени там, се процеждат през мантинелата и призраци от миналото се изправят пред него — с разранени души и белези по голата кожа на корема. Наистина ли датската държава бе одобрявала — какво ти! — дори насърчавала подобни издевателства, превръщайки в свои оръдия високообразовани лекари и социални служители? Струваше му се ужасно необяснимо. И все пак. И в съвременна Дания не липсваха примери за екстремни случаи на дискриминация. Явно просто още не бе назрял моментът да прераснат в скандали.

Карл поклати глава и увеличи скоростта.

— Какво каза преди малко, Асад?

— Попитах как ще действаме, ако Херберт и Мие още не са се прибрали.

Карл извърна глава към Асад.

— Онова джобно ножче е още у теб, нали?

Помощникът кимна. Двамата с Карл постигнаха единодушие: ще влязат в кабинета на Филип Ньорви и ще проверят в какво се състои случаят на Нете Хермансен, пък ако ще и да престъпят закона. Дори и да се опитат да издействат съдебна заповед за обиск, успехът на начинанието се очертаваше като твърде съмнителен.

Мобилният на Карл звънна. Той включи високоговорителя.

— Къде си, Росе?

— Когато Асад се обади, тъкмо влизах в Управлението. Предпочитам да работя, вместо да скучая у дома. Поразрових се тук-там — Росе звучеше силно превъзбудена — и открих нещо, което направо ме шашардиса. Само си представете! На адреса в „Ньоребру“, написан върху празния плик, все още живее жена на име Нете Хермансен. Не е ли яко, а?

Асад вдигна одобрително палец.

— Днес сигурно е вече възрастна?

— За възрастта й не съм проверявала, но виждам, че допреди време е била регистрирана под името Нете Росен. Великолепно, а? Направо се изкушавам и аз да се прекръстя. Росе Росен. Звучи чудесно, нали? Току-виж пък въпросната госпожа ме осиновила. Може да мине за моя майка.

Асад се засмя, а Карл се въздържа от коментар. За пред Росе не беше в течение на личния й живот. Разбереше ли тя, че се е ровил из семейните й дела и е говорил с истинската Юрса, Карл щеше здравата да загази.

— Добре, Росе. По-късно ще решим как да процедираме с Нете Хермансен. А ти провери до какви нейни данни ще успееш да се добереш, става ли? В момента пътуваме за Халскоу, за да прегледаме картотеките на Филип Ньорви. Има ли още нещо ново?

— Да. Благодарение на един журналист, казва се Сьорен Брант, събрах допълнителни подробности за личността и делата на Курт Ве. Човекът е събирал материали за партията, чийто основен идеолог е Курт Ве.

— „Праволинейност“?

— Курт Ве не се е съобразявал твърде с принципите, за които претендира политическото му творение. Изобщо доста неприятен тип. Срещу него са били подавани искове и повдигани обвинения, но не е бил осъждан нито веднъж, колкото и невероятно да звучи.

— Какво по-конкретно имаш предвид?

— Още не съм се запознала с всички детайли. Сьорен Брант ще ми изпрати допълнителни материали. Междувременно преглеждам стари протоколи. Благодарете се, че съм се нагърбила с тази задача, защото хич не си умирам да се ровя из документи.

Карл кимна. Напълно споделяше негативизма й.

— Срещу Курт Ве е било предявено и обвинение за изнасилване. Впоследствие е попаднало в съда. По-късно със съдействието на „Безплатна юридическа помощ“ са подадени искове три пъти: през 1967-а, 1974-та и 1996-а — заради многократни расистки изказвания, подклаждане към дискриминация, накърняване на частна собственост, уронване на престиж. Всички обвинения са отхвърлени. Само в редки случаи за решението е представена убедителна обосновка — по мнение на Сьорен Брант. Обикновено като мотив съдът посочва недостиг на доказателства.

— Обвинения в убийство?

— Преки — не; по-скоро косвени. Обвиняват го, че е извършил няколко насилствени аборта. Това смята ли се за убийство?

— Вероятно да. Със сигурност е тежко престъпление, ако е извършено без съгласието на жената.

— Така или иначе си имаме работа с човек, който през целия си живот е прокарвал ясна граница между така наречените низши хора и доблестните граждани. Отзивчив лекар, става ли въпрос да лекува бездетни датчани, но истински злодей, ако помощта му потърсят социално ощетени жени с проблемна бременност.

— Какви конкретно са действията му? — Карл не бе забравил намеците на Мие Ньорви. Навярно сведенията на Росе щяха да ги потвърдят.

— Както казах, присъдата все му се е разминавала, но на няколко пъти комисията по лекарска етика е назначавала проверки на практиката му поради съмнения, че е отстранявал ембриони от бременни пациентки без тяхното съгласие и знание.

Карл усети как Асад потръпна на съседната седалка. Дали бе изпитвал на свой гръб какво е да те нарекат „низш човек“?

— Благодаря, Росе. Ще го обсъдим, щом се върнем в Управлението.

— Ей, чакай малко, Карл. Един от сподвижниците на „Праволинейност“, Ханс Кристиан Дюрман от Сьонербор, преди няколко дни се е самоубил. По този повод се свързах с журналиста Брант. Той публикува в блога си статия относно евентуалната връзка между някогашните деяния на Курт Ве и решението на Дюрман да сложи край на живота си.

— Изрод — процеди Асад. От неговите уста квалификацията прозвуча още по-тежко.

 

 

Завариха къщата в Халскоу безлюдна — каквато беше и сутринта. Асад бръкна в джоба си и се насочи към задния двор, но Карл го спря.

— Почакай малко. Я се качи за момент в колата.

Карл пресече улицата и почука на бунгалото отсреща.

Показа полицейската си значка и жената я огледа ужасена. Понякога служебните атрибути въздействат респектиращо, друг път срещат презрение.

— Нямам представа къде са Херберт и Мие.

— Поддържате ли близки отношения с тях?

Жената се поотпусна малко.

— Добри приятели сме. На две седмици играем бридж.

— Някакви предположения къде са в момента? Да имат някъде хижа, вила? Деца?

— Не ми се вярва. От време на време пътуват и двамата с мъжа ми се отбиваме да поливаме цветята, ако дъщеря им не успее да намине. Услуги по съседски, както се казва. И ние имаме растения, които изискват грижи в наше отсъствие.

— Капаците пред прозорците са спуснати. Значи едва ли ще се върнат до няколко дни.

— Сигурно. — Тя се хвана за тила. — И нас това ни безпокои. Да не е станало някакво престъпление?

Карл поклати глава и благодари за съдействието. Тъкмо женицата щеше да стои нащрек и да наблюдава дали има раздвижване в отсрещната къща.

Карл мина покрай служебната кола и установи, че Асад вече е изфирясал. Завари капаците от задната страна на къщата повдигнати, а прозорците зад тях — открехнати. Нито следа от нож, нито резка. Асад не го правеше за пръв път.

— Слез в мазето! — извика отвътре Асад.

 

 

Картотечните шкафове, слава богу, още си стояха непокътнати. Навярно изчезването на стопаните не беше свързано с посещението на полицията.

— Хермансен! Това е първото име, което трябва да проверим — поръча Карл.

Само след двайсет секунди Асад вече държеше папката.

— Лесна работа, на буква „Х“. Обаче Таге Хермансен няма.

Подаде папката на Карл, а той извади съдебния акт. „Курт Ве срещу Нете Хермансен“ — пишеше отгоре. Следваше фактологията на процеса от 1955-а в хронологичен ред, печатите на съдебния окръг, фирменото лого на адвокат Филип Ньорви.

При бърз прочит на документацията се появяваха изрази от рода „обвинения в изнасилване“, „твърдения, че му е платила, за да прекъсне бременността й“. Всички доказателства в съдебния акт се тълкуваха в ущърб на Нете Хермансен. Съдът бе оправдал обвиняемия — документите го потвърждаваха, но липсваше информация какво се е случило с ищцата Нете Хермансен.

Мобилният на Карл звънна.

— В момента не е много удобно, Росе.

— Удобно е, удобно е. Слушай: Нете Хермансен е била въдворена на остров Спройо през периода 1955-1959-а. Е, какво ще кажеш?

— Вече се досещах — отвърна Карл и претегли медицинския картон.

Лек като перце.

 

 

След петнайсет минути натовариха всички картони в багажника на полицейския автомобил.

Тъкмо хлопнаха капака, по хълма се зададе зелен микробус. Вниманието на Карл привлече не самото превозно средство, а начинът, по който водачът рязко намали.

Карл се изправи и се вторачи в микробуса. Шофьорът видимо се колебаеше дали да спре, или да ускори.

Загледа се в къщите, покрай които минаваше. Дори да търсеше определен номер, те бяха ясно изписани и не се изискваше чак такова усилие да ги прочетеш.

Микробусът се плъзна покрай Карл. Шофьорът извърна глава и се видя само бялата му вълниста коса.