Юси Адлер–Улсен
Пациент 64 (44) (Четвъртият случай на комисар Карл Мьорк)

Четирийсет и втора глава

Ноември 2010-а

Карл проследи с поглед как Росе, с изопнати до крайност нерви, се взира в мъртвешки бледото лице на Асад, докато санитарите издърпват носилката от линейката пред входа на спешното. Прецени, че няма да издържи будна цяла нощ в очакване на новини за състоянието на колегата им.

— Можеш ли да шофираш в това състояние? — попита я той, докато сините отблясъци от бурканите танцуваха по лицето му.

Подаде й ключа и в същия миг си припомни славата й на катастрофален шофьор, но вече нямаше връщане назад.

— Благодаря. — Росе се притисна за миг към него, прекрачвайки досега неприкосновена граница, махна към количката на Асад и тръгна към „въшката“.

„Слава богу, в момента движението не е натоварено“ — опита се да се утеши Карл. Ако сега пък нещо сполетеше Росе, с кариерата на Карл в полицията беше свършено.

Впрочем станалите вече злополуки май стигаха да му бият шута.

 

 

Вкараха Асад в операционната. След доста време в чакалнята се появи лекар със сериозен вид и съобщи на Карл, че белите дробове са стабилизирани, но черепната фрактура и характерът на предизвиканите от нея кръвонасядания не позволяват да се правят никакви прогнози. Тежкото състояние на пациента налагало незабавно да го транспортират в Държавната болница. Там колегите им от травматологията се намирали в готовност да го приемат, прегледат и евентуално да предприемат повторна хирургическа намеса, а после да го наблюдават в реанимацията.

Карл кимна. Гневът и мъката му се бореха за надмощие. Емоциите не му позволяваха да се обади веднага на Росе и да й съобщи какво предстои.

Притисна силно към гърдите си листовете, мушнати под ризата му. Курт Ве щеше да си плати за това. Ако не успееха да го пипнат по законовия ред, съществуваха и други начини. Карл нехаеше за последствията.

— Току-що научих лошата новина — провикна се познат глас от коридора.

Маркус Якобсен спринтираше към Карл.

Покъртителният му жест накара Карл да посегне да избърше ъгълчетата на очите си.

 

 

— Върни ме в Управлението — помоли Карл в колата. — Не ми се прибира у дома, а и ме чака толкова работа.

Маркус Якобсен погледна в огледалото за обратно виждане и го нагласи по-удобно.

— Хммм… чудна работа. Тази кола ни следва от доста време… Разбирам те, Карл. Но нали знаеш: „без сън, вода и хляб и най-силният е слаб“.

— Като влезем в Управлението, ще ме почерпиш с една бира. Колкото до съня, ще почака.

Накратко осведоми началника за днешните събития. Нямаше как да ги премълчи.

— Забраних ви да се доближавате до Курт Ве. Не ме послушахте и виж какво стана.

Карл кимна. Маркус имаше всякакви основания да му натяква.

— Но добре че не сте ме послушали — додаде той.

— Благодаря — обърна глава към него Карл.

Началникът изчака малко, докато подбере точните думи.

— Длъжен съм да проведа няколко съвещания, преди да ти дам зелена светлина да продължиш.

— Боя се, че не мога да чакам.

— В такъв случай ще се наложи да те отстраня.

— Значи нищо от злодеянията на онези престъпници няма да бъде наказано.

— Кое? Саботажът у вас, побоят над Асад, мракобесията политическа доктрина или старите престъпления?

— Всичко!

— Чуй ме хубаво, Карл. Ако не се кротнеш, докато поставя въпроса на по-високо ниво, Курт Ве и хората му наистина ще се измъкнат, а нито ти, нито аз искаме това да стане. Нека се разберем да си стоиш в кабинета до второ нареждане, а?

Карл сви рамене. Избягваше да даде категоричен отговор.

Оставиха колата в автоматичния паркинг и постояха пред бетонната сграда, докато връщаха като на лента изминалите събития.

— Да ти се намира цигара? — попита Маркус.

Карл посрещна с усмивка пропукването в стоическото въздържание на началника.

— Цигара имам, но не и огънче.

— Секунда, в жабката държа запалка.

Маркус се извърна и едва направил крачка, тъмен автомобил с изгасени фарове, досега спрял до тротоара, неочаквано даде газ и полетя право към двамата мъже.

След сблъсъка с преградния камък едната половина на колата подскочи високо. Остро стържене на метал прониза тъпанчетата на Карл, докато той се хвърляше странично и после се претърколи по тротоара. Колата спря, двигателят нададе вой, а скоростната кутия изскърца — шофьорът бе включил на заден ход. Разнесе се миризма на изгорял каучук, докато гумите се мъчеха да захапят.

Чуха ясно изстрела, но не разбраха откъде дойде. Действията протекоха за хилядни от секундата. Колата промени траекторията си: човекът зад волана явно изгуби контрол над управлението й. Тя продължи диагонално по пътното платно и се вряза с мощна скорост в паркирания автомобил на един от цивилните полицаи.

Чак тогава видяха как към тях се приближава с изваден пистолет моторизиран полицай, а Карл се увери със собствените си уши каква внушителна канонада от псувни е в състояние да изстреля Маркус Якобсен за броени секунди.

 

 

Докато началникът на прессекретариата и Якобсен държаха в шах журналистите и телевизионните репортери, Карл провери с какви сведения разполагат за атентатора. Както и се очакваше, не намериха документи у него, но кратка обиколка сред колегите със снимка на убития — седнал зад волана с дупка от куршум във врата — даде мигновен резултат. Служителите на криминалната полиция неслучайно се славеха като много печени.

— Това е Уле Кристиан Шмит — без капка колебание заяви един от тях.

Името стигаше Карл да намери информация в базата данни. Бивш гръмогласен крайнодесен активист, наскоро пуснат от затвора след излежаване на присъда от две години и половина за хулиганско нападение над висша партийна функционерка от редиците на социалистите и над младеж от чуждестранен произход, когото Шмит изобщо не познавал. Мъжът не бе натрупал много изяви на криминалното поприще, но и досегашните стигаха, за да дадат представа за бъдещите му „кариерни“ подвизи.

Карл изгледа новините на плоския екран.

Маркус Якобсен и шефът на прессекретариата се справиха професионално с брифинга. Не споменаха и дума за текущо разследване, нито за обстоятелствата, довели до нападението. Представиха инцидента като дело на лице с психически отклонения и подчертаха, че само благодарение на щастлива случайност точно тогава пъргав моторизиран полицай минавал оттам, спрял и се притекъл на помощ на двамата криминални инспектори.

Карл кимна. Опитът за покушение показваше докъде е стигнало отчаянието на Курт Ве. Без съмнение нямаше да спре дотук. Щом Маркус се върне в кабинета си, ще трябва да обсъдят бързи арести.

Включиха коментар от студиото. Водещият представи накратко Маркус Якобсен и изрази съжаление, че имената на убития и на открилия стрелба полицай още не са оповестени.

После картината зад водещия се промени, но не и изражението му.

— Днес към девет часа сутринта мъж, плаващ с яхта от пристанището на остров Хаунсьо към остров Сайерьо, изпаднал в шок при вида на удавник, носещ се по водната повърхност. Става дума за трийсет и една годишния журналист Сьорен Брант. Близките вече са уведомени.

Карл остави чашата с кафе настрана и се взря ужасен в снимката на усмихнатия Сьорен, изпълнила екрана.

Дали този кошмар щеше да свърши някога?

 

 

— С Мадви се познавате отдавна, нали? — попита Маркус и покани гостите си да седнат.

Карл кимна и се ръкува с Карл Мадви: служител в Полицейската разузнавателна служба, който никак не си поплюваше. Определено го познаваше по-добре от другите служители там.

— Много време мина, Мьорк.

Наистина. Откакто двамата съименници следваха заедно в Полицейската школа, пътищата им не се бяха пресичали. Мадви най-усърдно се беше вживял в ролята на комета върху изолирания небосклон на разузнаването. Навремето беше голям пич, с годините обаче — така се мълвеше — изгубил част от вродената си харизма. Навярно заради неизменно тъмния си костюм или пък заради самочувствието, избуяло върху появилата се благодатна почва. Карл изобщо не се интересуваше от причините.

— Здрасти, Медузо — поздрави Карл и със задоволство забеляза как Мадви потръпна леко — реакция на стария прякор, изплувал от мъглата на забравата. — Значи дойде моментът и разузнаването да се включи в играта. Не че това ме изненадва — додаде Карл и хвърли многозначителен поглед към Маркус.

Началникът посегна към пакетчето с никотинови дъвки.

— Карл, Мадви оглавява разработката по учредяването на „Праволинейност“ и дейността на партийното ядро, включително на Курт Ве. Разследването тече от четири години и сега разбираш…

— Разбирам всичко — прекъсна го Карл и се обърна към Мадви. — Аз съм твоят човек, Медузо. Давай!

Мадви кимна и му изказа съболезнованията си за случилото се с помощника му. Карл се молеше с цялата си душа думата „съболезнования“ да се окаже неуместна.

Съименникът му изложи подробностите: прямо, директно, емоционално ангажирано. Виждаше се, че този случай го е жегнал лично. Задълбочените проучвания го бяха убедили какви зверове се крият зад достопочтената фасада на функционерите.

— Подслушвахме влиятелни членове на „Праволинейност“ и на Тайната борба — системно, доколкото беше възможно, и сме в течение с част от сведенията, които си споделил с Маркус Якобсен. Разполагаме, разбира се, със свидетелски показания и документи в подкрепа на разкритията ни. Това ще го обсъдим по-късно. А папките, които сте… — той описа кавички във въздуха — „открили“ у Ньорви и чието преглеждане ни отне цяло денонощие, за жалост не ни казаха нищо ново и неизвестно вече за нас. В архивите на съответните полицейски окръзи се съхранява информация за делата, заведени срещу членове на Тайната борба. Затова пък ни изненада, че Курт Ве използва кохортите си за откровено криминални цели, но в известен смисъл това е добре, защото така определено по-лесно ще убедим обществеността в необходимостта тези хора и идеите им да бъдат осъдени.

— Да — съгласи се началникът на отдел „Убийства“. — Карл, имаш пълното право да негодуваш, задето не те уведомих по-рано за разработката на разузнаването, но беше наложително тя да се проведе при пълна дискретност. Представи си само какъв скандал щеше да избухне, ако се беше разчуло, че службите подслушват, разследват и шпионират, при това активно, новосъздадена партия, самоопределяща се като демократична. Виждаш ли вече заглавията? — Маркус започна да пише във въздуха. — „Полицейщина, лустрация, фашизъм“. А подобни етикети не отразяват правдиво нито естеството на методите ни, нито целта на разработката.

— Благодаря за доверието. И да бяхте ни казали, щяхме да проявим нужната дискретност, но нейсе. Чухте ли, че са убили и Сьорен Брант?

Маркус и Мадви се спогледаха за кратко.

— Значи не сте. Сьорен Брант беше един от моите източници. Намерили са го удавен в залива на остров Сайерьо. Предполагам, знаете с какво се занимава?

Мадви и началникът го погледнаха с еднакво безизразни лица. Знаеха.

— Било е убийство, вярвайте ми. Брант се боеше за живота си и се беше окопал някъде. Отказа да ми издаде скривалището си. Явно обаче това не му е помогнало.

Мадви се загледа през прозореца.

— И на журналисти ли взеха да посягат! — възкликна той, докато се опитваше да прецени последиците. — Това ще ни осигури безусловната подкрепа на медиите. Посегателствата върху журналисти в Украйна и Русия разбуниха сериозно духовете тук. Веднага може да оповестим новината — обърна се към събеседниците си с лека усмивка на устните. Ако не обсъждаха толкова трагичен случай, сигурно щеше да се плесне по бедрата от задоволство.

Карл изчака малко и изигра най-силния си коз.

— На драго сърце ще ви предоставя ценни сведения, но в замяна ще ми развържете ръцете да си довърша разследването. По моя преценка разплитането на случая ще увеличи броя на точките в обвинителния акт срещу Курт Ве, защото все още го подозирам, че е замесен в изчезването на няколко лица. Договорихме ли се?

— Зависи какво ще ни предложиш. Няма да допуснем преследването на Курт Ве да изложи теб и други колеги на смъртен риск — предупреди Маркус Якобсен, но погледът му казваше „И още питаш дали сме се договорили!“.

Карл сложи книжата върху бюрото.

— Ето списъка с всички членове на Тайната борба.

Веждите на Маркус отхвръкнаха нагоре, очите му се оцъклиха. И в най-дръзките си мечти не бе допускал, че подобен документ съществува.

— Пикантерии колкото искаш: известни лекари, полицаи, сред които и колега от Централното, медицински сестри, социални работници. За всекиго по нещо. Става още по-хубаво: срещу името има подробни сведения за съответния активист. Пише и кои от тях Курт Ве изпраща на терен. Отделени са в специална графа.

Карл посочи списъка. С германска прецизност Ве не просто беше записал имената на членовете и на техните половинки, личните адреси, работните места, имейлите, ЕГН-тата, телефонните номера и факсовете, а бе упоменал и каква функция изпълняват в организацията. Бяха разпределени в няколко категории: „информация“, „разузнаване“, „манипулации“, „кремация“, „юридическо съдействие“, „помощен контингент“, „работа на терен“ и прочее. И без дълъг полицейски стаж човек се досещаше какви задължения включва последното.

— Под „работа на терен“ е вписан Уле Кристиан Шмит — отбеляза Карл и посочи. — Нека те просветя, Маркус: този същият сутринта щеше да ни направи на кайма.

Маркус го сърбяха пръстите да изтръгне списъка от ръката на Карл. Личеше си нетърпението му да влети при своите от звеното и да обяви дългоочаквания пробив. Карл обаче не споделяше безрезервно екзалтацията му, защото неговият отдел бе платил прескъпо за достъпа до тази информация.

В момента Асад се бореше за живота си в Държавната болница.

— Съдейки по ЕГН-тата на вписаните в графата „Работа на терен“, те са различни по възраст от, примерно, извършителите на аборти. Никой от първите не е прехвърлил трийсет. Предлагам да арестуваме превантивно цялата банда и да ги притиснем, за да разберем какви са ги вършили през последните няколко дни. Направим ли го, гарантирам, че покушенията и убийствата ще секнат веднага, и вие от разузнаването ще разполагате с уличаваща документация. — Карл дръпна списъците към себе си. — Заради тези книжа моят колега Асад може да се прости с живота си. Ще ги получите само ако приемете моите условия. Това е положението.

Мадви и Маркус отново се спогледаха.

 

 

— Само да ти съобщя, че Асад е дошъл за малко в съзнание, Росе — извести по телефона Карл.

В другия край на линията цареше мълчание. Тази информация определено бе недостатъчна да уталожи безпокойството й.

— Според лекарите отворил очи и се огледал. После се усмихнал и казал: „Значи са ме намерили. Браво!“ И пак изпаднал в несвяст.

— О, господи — отрони Росе. — Дали отново ще дойде на себе си?

— Не знам. Времето ще покаже. Предлагам ти да си вземеш едноседмична почивка, Росе. Ще ти се отрази добре. Напоследък ти се събра доста, знам.

Тя задиша по-дълбоко.

— Така да бъде. Но първо да ти съобщя, че се натъкнах на нещо смущаващо, Карл.

— Какво?

— Картонът, открит от Асад в хранилището на Ве, остана в колата. Взех го да го прегледам у нас. „Картон №64“, нали така?

— Е, и?

— Сега знам защо Асад е избрал точно него и го е скътал под ризата си, преди да запали помещението. Явно е преровил обстойно цялата документация, преди да се спре на този картон и на списъка с членовете, който е у теб. Добре че ти е отмъкнал запалката, иначе е нямало с какво да си свети вътре.

— Та за картона…

— В него се описват двата аборта на Нете Хермансен.

— Два?

— Когато е била на петнайсет, баща й повикал спешно лекар в дома си, защото получила силно кръвотечение след падане в реката. В медицинското заключение като причина се посочва спонтанен аборт. Познай кой е бил лекарят. Бащата на Курт Ве.

— Горкото девойче, да преживее подобно нещо на такава крехка възраст. Според тогавашните морални разбирания това се е смятало за позор и за нея, и за семейството й.

— Повече ме занимава друго. От архива на Ньорви узнахме, че Нете Хермансен е обвинила Курт Ве в изнасилване и извършване на криминален аборт срещу заплащане.

— Тази информация едва ли присъства в медицинския картон.

— Така е, но фигурира нещо друго още по-интересно.

— Какво? Казвай, де!

— Пише кой се явява причината за нежеланата й бременност.

— А именно?

— Виго Моенсен. Тъкмо него преди няколко дни Нете Хермансен отрече да познава.