Юси Адлер–Улсен
Пациент 64 (22) (Четвъртият случай на комисар Карл Мьорк)

Двайсета глава

Ноември 2010-а

Над главата на Карл надвиснаха черни буреносни облаци: убийствата с монтажния пистолет и съмненията на Харди, монетите с пръстовите отпечатъци, сватбата на Вига и отражението на това събитие върху Карловите финанси, миналото на Асад, странностите на Росе, идиотското бръщолевене на Рони и проваленото отбелязване на празника на свети Мортен. За пръв път над Карловата глава тегнеха толкова много неприятности. Едва поел си дъх след поредната беда, го връхлиташе следващата катастрофа. Подобно струпване на проблеми не подхождаше никак на детектив на държавна служба с умения да разбулва мистерии, неразгадаеми за простосмъртните му колеги. Напоследък Карл почти бе започнал да се надява да открият отдел с главна задача да разгадава потайностите в неговия живот.

Въздъхна дълбоко, взе цигара и пусна новините. Винаги е ободрително да видиш, че има хора, загазили много повече от теб.

Ала един бегъл поглед към екрана се оказа достатъчен да го потисне още повече. Петима зрели мъже обсъждаха икономическите стратегии на правителството. Пълна скука. Така или иначе, кучетата си лаят, керванът си върви.

Карл вдигна листа, оставен от Росе върху полицейския доклад, докато той беше в кабинета на Маркус Якобсен. Нищо и никаква половин страничка, изписана на ръка. Наистина ли бе открила само толкова за Гите Чарлс — болногледачката от Спройо?

Карл прочете краткия текст и не изпита никаква надежда.

Макар Росе да бе разпитала надлъж и шир, никой в социалното на остров Самсьо не си спомняше нито Гите Чарлс, нито кражбите й от възрастните хора, чиито домове бе посещавала служебно. Колкото до болницата в Транебиер — също част от професионалния път на Чарлс — оказа се, че заведението е затворено, а персоналът — разпилян из цялата страна. Майката на Гите бе починала отдавна, а брат й, междувременно бе емигрирал в Канада — преди няколко години. Можеха да почерпят сведения за живота на Гите Чарлс единствено от хазяина, отдал й преди двайсет и три години стая под наем на улица „Моруп Киркевай“ на остров Самсьо.

Росе бе описала въпросния господин изключително колоритно. „Човекът или загрява бавно, или просто е опак. След Гите Чарлс е имал петнайсет-двайсет наематели на боксониерката с площ двайсет и един квадрата. Спомнял си отлично Гите, но не каза нищо смислено. Той е от онези селяндури, дето ходят с галоши, омазани с тор, държат си ръждясалите трактори в задния двор и си мислят, че пари се печелят само на черно.“

Карл остави листа и се зае да прегледа материалите от следствието. И те бяха доста оскъдни.

Картината на телевизионния екран се смени. Появиха се кадри от две препълнени конгресни зали и лицата на двама широко усмихнати старци.

А в гласа, коментиращ зад кадър, не се долавяше особено уважение към обектите на репортажа.

— Сега, когато след многобройни опити партия „Праволинейност“ най-сетне успя да събере достатъчно подписи, за да участва в следващите парламентарни избори, е редно да се запитаме дали датската политическа система не е ударила дъното. От учредяването на Прогресивната партия в родното политическо пространство не е имало партия с толкова особени цели и с толкова — според широко разпространено мнение — противоречив имидж. Днес по време на генералния конгрес основателят на формацията, често заклеймяваният фанатичен специалист по репродуктивна медицина Курт Ве представи пред обществеността кандидатурите на партията за парламентарния вот. За разлика от Прогресивната партия в зората на политическото й битие, „Праволинейност“ заложи на авторитетни, високообразовани личности със забележителни професионални постижения. Средната им възраст е четирийсет и две години. Така „Праволинейност“ опровергаха обвиненията на политическите си опоненти, че са старческа партия. И все пак, бащата на партията Курт Ве е на осемдесет и осем години, а голяма част от членовете на Висшия съвет на партията отдавна са прехвърлили пенсионната възраст.

На екрана се появи снимка на висок мъж с побелели бакенбарди, който изглеждаше доста по-млад от осемдесет и осемте си години. „Курт Ве — лекар и партиен основател“ — пишеше под портрета.

— Прочете ли моята бележка и полицейския доклад за изчезването на Гите Чарлс? — нахълта неканена Росе.

Карл я погледна. След разговор с истинската Юрса му беше малко трудно да се отнася със стопроцентова сериозност към личността на Росе. Започна да се пита дали провисналите черни парцали, гримът и обувките, чиито токчета можеха да пронижат смъртоносно дори кобра, не са просто опит за камуфлажна фасада.

— Надве-натри.

— За Гите Чарлс не може да се открие нищо, освен доклада, който ни даде Лис. Понеже не разполагали с никакви следи, разследващите само я обявили в неизвестност и пуснали нейна снимка из медиите. Открили слабостта й към по-силни питиета и макар да не я изкарали алкохоличка, лансирали версията, че най-вероятно е загинала по време на запой. Понеже нямала нито близки, нито колеги, историята бързо отшумяла. Сбогом, Гите Чарлс.

— Била е забелязана да се качва на ферибота до Калундборг. Проверили ли са дали не е паднала през борда?

По лицето на Росе се изписа раздразнение.

— Нали ти казах: очевидци са я видели да слиза от ферибота на сушата! Претупал си доклада, нали?

Карл пропусна покрай ушите си упрека й. Беше ненадминат в задаването на отвличащи въпроси.

— Какво каза хазяинът на Гите за изчезването й? Все трябва да се е запитал защо не си получава наема.

— Сумата се изплаща направо от социалните власти, защото иначе Гите изпивала парите. На льохмана изобщо не му и хрумнало да съобщи в полицията за изчезването й. Навярно не му е пукало, щом са му превеждали наема. Бакалинът се обадил да сигнализира. Гите се отбила в магазина на 31 август с хиляда и петстотин крони в джоба и се държала много нафукано. Похвалила се на бакалина, че е наследила цяло състояние и ще ходи да си го вземе от Копенхаген. Той й се присмял, а тя се засегнала.

— Наследство, казваш? — отдръпна се Карл. — Има ли нещо вярно в нейното твърдение?

— Не. Обадих се за справка в съда за разпределение на наследственото имущество. На Гите Чарлс не й е било завещавано нищо.

— Хммм… По принцип такива неща стават само по филмите.

— А сега чуй нещо, заслужава си да му обърнеш внимание.

Тя взе папката от бюрото и я разтвори по средата.

— Ето. Бакалинът сезирал властите седмица след посещението й, защото му оставила банкнота от петстотин крони с уговорката, ако не се върне след седмица с десет милиона, да задържи парите. Иначе щяла да иска само да я почерпи чаша кафе с нещо силничко. Бакалинът на практика можел само да спечели и затова сключил облога.

— Десет милиона! — подсвирна Карл. — Витаела е в нереални светове.

— Сигурно. Има и още. След като седмица по-късно видял, че велосипедът й продължава да стои на пристанището, го налегнали съмнения.

— Разбираемо е. Банкнотата е останала у него, а Гите не е била от хората, които пръскат пари наляво-надясно.

— Именно. Ето какво пише в доклада: „Господин Ласе Биер твърди, че ако Гите Чарлс не е получила въпросните десет милиона и не е теглила чертата на някогашния си живот, за да започне на чисто, я е сполетяло нещастие.“ Следващите изречения ми направиха най-силно впечатление: „Защото за Гите Чарлс петстотин крони бяха огромна сума. От къде на къде ще ми ги дава просто така?“

— Най-добре да се поразходим до Самсьо и да поговорим с бакалина и хазяина и да поразучим обстановката.

Тъкмо ще се откъсне от всички неразбории.

— Безсмислено е, Карл. Бакалинът е в старчески дом с напреднала деменция, а хазяинът, с когото вече разговарях, е пълен тъпанар. Продал е вещите на Гите на битпазар, за да изкара още някоя крона.

— С други думи, следите са изстинали.

— Направо са вледенени!

— Добре, тогава с какво разполагаме? Знаем, че две жени — Гите Чарлс и Рита Нилсен — които са се познавали, са изчезнали по мистериозен начин безследно в един и същи ден. От Гите Чарлс не са останали никакви вещи, а Лоне Расмусен — някогашна телефонистка на Нилсен — е запазила нейни вещи, но те не хвърлят никаква светлина върху необяснимото й потъване вдън земя. — Карл посегна да си извади цигара, ала под погледа на Росе, мразовит колкото Северния полюс, пръстите му замръзнаха във въздуха. — Дали да не посетим Лоне Расмусен и да се поразровим из наследството на Рита Нилсен? Но на кого му се шофира чак до Вайле?

— Тя вече не живее във Вайле — въздъхна Росе.

— А къде?

— В Тисте.

— По дяволите, това е още по-далече.

— Да, но важното е, че не живее във Вайле.

Карл все пак си извади цигара и тъкмо да я запали, Асад се вмъкна в кабинета, енергично размахвайки ръце да разпръсне все още несъществуващия дим. Кога всички станаха толкова изнежени!

— Гите Чарлс ли обсъждате? — поинтересува се Асад.

Карл и Росе кимнаха.

— С рибаря Виго Моенсен не стигнах доникъде, но съм готов с Филип Ньорви — продължи Асад. — Уговорих се с вдовицата му да я посетим. Тя още живее в къщата в Халскоу.

— И кога ще ходим при нея? Не сега, надявам се? — притесни се Карл.

Клепачите на Росе едва-едва се повдигнаха над зениците й. Изглеждаше капнала.

— Не ставай смешен, Карл. Не смяташ ли, че за днес работихме достатъчно?

Карл погледна Асад.

— И се уговорихте за утре?

Асад вдигна утвърдително палец:

— Тъкмо ще си почина и ще мога да карам.

Ще кара — на куково лято!

— Мобилният ти звъни. — Росе посочи вибриращия апарат.

Карл погледна дисплея. Непознат номер. Прие разговора. Обади се не особено приветлив женски глас.

— Добър ден, с Карл Мьорк ли разговарям?

— Да.

— Ще ви помоля да се отбиете в „Тиволихелен“ и да платите сметката, от която избяга вашият братовчед.

Карл преброи до десет.

— И защо, за бога, безпокоите мен заради дългове на братовчед ми?

— В момента държа меню, на чийто гръб е изписан цял ферман. Ще ви го прочета. „Приемете извиненията ми, но се налага да избързам, за да хвана самолета си. Моят братовчед, заместник полицейски комисар в отдел «Убийства» на Главното управление Карл Мьорк, обеща да се отбие след малко и да плати сметката. И той вечеря с мен, така че знаете как изглежда. Помоли ме да ви оставя номера на мобилния му телефон, ако случайно е зает и се забави. Така ще се уговорите за удобен час, в който да покрие дълга си.“

— Какво? — възкликна Карл. Нямаше енергия за повече думи.

— Сервитьорката открила посланието, когато минала покрай масата да попита дали искате да поръчате още нещо.

В този миг чувството, връхлетяло Карл, най-точно съответстваше на израза „като в небрано лозе“. Горе-долу така се чувстваше и в качеството си на новоизлюпен скаут, когато патрулният му водач го прекара да измине километър и половина под проливен дъжд, за да донесе устройство за пренасочване на дима.

— Идвам — отвърна той и реши на връщане към къщи да мине през „Венльосе“, за да удостои господин Рони Мьорк с посещение на вежливост.

 

 

В сградата, където Рони живееше под наем, нямаше абсолютно нищо впечатляващо. „Задният двор на заден двор“ би било твърде ласкаво описание. Ръждясала метална стълба опасваше гола фасада. След завой край занемарена бетонова платформа стълбата излизаше пред стоманена врата с височина етаж и половина. Приличаше на вход към прожекционна кабина в отдавна запуснат киносалон. Карл потропа на вратата два пъти, отвътре се чу слаб вик и след половин минута ключът изщрака.

Този път Рони се появи облечен по-хармонично: бельо с щамповани огнедишащи дракони.

— Вече отворих по една бира — съобщи той и дръпна Карл в помещението, задимено и осветено от лампи, върху чиито абажури се въртяха водопади, и от пъстри оризови фенери с изобразени върху тях горещи еротични сцени. — Това е Мае, както й викам аз. — Рони посочи азиатка, чието тяло можеше да се побере три-четири пъти в неговото.

Жената не се обърна. Беше твърде заета да разбърква тенджерите с малките си, слабички ръце. Във въздуха се носеше аромат, който прехвърляше кулинарен мост между благоуханията от предградията на Патая и барбекюто, което си спретваха съседите на Карл в Алерьо.

— Мае бърза, защото наближава време за вечеря. — Рони седна на изстрадало канапе, постлано с жълти като къри дрехи, подобни на индийско сари.

Карл се настани срещу него и взе бирата, поставена от Рони върху абаносовата масичка помежду им.

— Дължиш ми шестстотин и седемдесет крони и обяснение как изобщо ти идва наум за храна след всичко, което изплюска в „Тиволихелен“?

— О, аз имам тренинг. — Рони се потупа по корема с усмивка.

Тайландката се обърна. Карл не бе виждал по-любвеобилна усмивка. Не приличаше на онези двайсет и пет годишни нейни сънароднички с гладка кожа, внасяни в страната. По нейното лице годините бяха оставили отпечатък. Имаше мимически бръчки и проникновен поглед.

„Едно на нула за Рони“ — помисли си Карл.

— Ти ме покани, Карл. Нали те предупредих по телефона. Повика ме на среща посред работно време. Няма безплатен обяд.

Карл си пое дълбоко дъх.

— Повикал съм те? Посред работен ден? И какво точно работиш, ако смея да попитам, Рони? Да не си се цанил за професионален разширител на боксерки в размер S?

Карл забеляза как тялото на тайландката се поразтресе пред тенджерите. Не само разбираше датски, а явно притежаваше и чувство за хумор.

— Наздраве, Карл. Радвам се пак да се видим.

— И да не разчитам ли да си получа парите?

— За парите — забрави, но ще те почерпим с най-вкусната супа „Том ка гай“, която можеш да си представиш.

— Звучи ми като отрова.

Тайландката пак се разтресе от смях.

— Приготвя се от кокосово мляко, пилешко месо, чили, кафир лайм и корен от галангал — поясни Рони.

— Чуй ме — въздъхна Карл. — Прекара ме с шестстотин и седемдесет крони — майната им. Но това ще ти е за последно. В момента разчиствам големи каши и разговорът ни в ресторанта ме притесни. Да не се опитваш да ме изнудваш? Защото в такъв случай пет минути ми стигат да изправя теб и Мае пред избора или съд, или самолетни билети за Манджая или откъдето сте дошли.

В този миг тайландката се обърна и започна да крещи на майчиния си език. Рони поклати глава и придоби разгневен вид. Рунтавите му вежди поведоха самостоятелно съществуване и се канеха да дадат арогантен отговор.

— Нека ти обърна внимание върху две неща. Първо, тази сутрин ти ме потърси, а не обратното, и второ, моята съпруга, Мае-Инг-Тахан Мьорк, току-що те заличи завинаги от списъка с желаните гости в дома ни.

 

 

Карл се изнесе за по-малко от минута. Опитът явно бе научил тайландката, че енергичното размахване на кухненски прибори прогонва с безотказна ефективност навлеците.

„Пътищата ни пак се разделят, Рони“ — помисли си Карл, макар в душата му да се прокрадваше предчувствие, че греши. Мобилният завибрира в джоба му. Още преди да погледне дисплея, Карл знаеше кой го търси.

— Здравей, миличка — постара се да звучи простинал, но във форма да се отзове на евентуалната й покана.

— Ако желаеш да повторим опита да опознаеш дъщеря ми и Лудвиг, утре ти се открива нова възможност.

Явно Мона много държеше на това.

— Естествено — отвърна той толкова естествено, че прозвуча изкуствено.

— Супер. В седем у нас. Да не забравя: утре в три следобед съм ти записала час при Крис в кабинета му. Знаеш къде се намира.

— Не си спомням… — излъга Карл.

— Стига, Карл! Спомняш си, разбира се. Нуждаеш се да поговориш с някого. Познавам предвестниците на кризата.

— Утре трябва да съм в Халскоу.

— Гледай да се върнеш до три.

— Мона, нищо ми няма. Вече преодолях паниката от престрелката.

— Маркус Якобсен ми сподели за истеричния ти пристъп в залата за инструктаж днес.

— Истеричен пристъп?

— Искам да съм сигурна, че мъжът, когото съм избрала за мой постоянен любовник, е психически стабилен.

Карл се разрови из мозъчните си гънки в търсене на подходящ отговор, но уви. Ако владееше танцовото изкуство, в момента би изразил емоциите си с няколко латиноамерикански стъпки.

— Предстои ти тежък период, Карл. В сандъка, където са открили разчлененият труп, полицаите са се натъкнали на още нещо. Маркус Якобсен ме помоли да ти предам последните новости по случая.

Тук танците секнаха.

— Става дума за късче хартия — фотокопие от снимка, увито в найлон. На въпросната снимка убитият Пийт Босуел позира, прегърнат с теб и Анкер.