Юси Адлер–Улсен
Пациент 64 (4) (Четвъртият случай на комисар Карл Мьорк)

Втора глава

Ноември 2010-а

Зеленият микробус пристигна точно в 12:30 — съгласно уговорката.

— Днес ме чакат още пет обекта в Зеландия, господин Ве — съобщи Микел, шофьорът. — Всичко е готово, надявам се?

Микел беше свестен човек. Служеше му от десет години, без да зададе нито един въпрос. Симпатичен, спретнат, учтив. Идеалното лице на партия „Праволинейност“ пред обикновения датски гласоподавател. Такива като Микел печелеха нови и нови симпатизанти. Дискретен, надежден, с топли сини очи, с неизменно старателно сресана светлоруса чуплива коса, той запазваше самообладание дори в най-инфарктните ситуации — например броженията в Херслеу отпреди месец. Тогава се провеждаше поредното заседание за учредяване на партията и деветима демонстранти с ненавистни лозунги разбраха, че истинските мъже не могат да бъдат заобиколени току-така.

Именно благодарение на Микел всичко приключи преди пристигането на полицията.

Онези демонстранти нямаше да повторят инициативата си.

Курт Ве отвори вратата към старата конюшня на конната база, отмести металната пластина на стената зад малкия фризер и въведе деветцифрения код върху клавиатурата. Беше го правил безброй пъти. Изчака малко. Чу се щракване и стената се отмести.

В мрачния тайник държеше неща, известни само на единомишлениците му: фризера с ембрионите от криминални аборти, картотечните шкафове, списъците с членове, лаптопа, предназначен за конференции, старите записки от времето на баща му, без които работата му би била немислима.

Курт отвори фризера и измъкна пластмасов контейнер с найлонови пликове. Подаде го на шофьора.

— Тук са ембрионите за кремиране. Дано фризерът в микробуса не е още пълен.

— Не е. Има доста свободно място — усмихна се Микел.

— А това е пощата за нашите хора. Имената и адресите са написани.

— Ясно — шофьорът огледа пликовете. — За жалост ще стигна до Фреденсбор чак следващата седмица. Вчера обиколих цяла Северна Зеландия.

— Когато стигнеш — тогава. Само Орхус е спешен. Утре си там, нали?

Шофьорът кимна и погледна контейнера.

— От тези ще ви отърва. А имате ли ембриони за крематориума в Глоструп?

Курт Ве затвори фризера и отиде до другия фризер, който се намираше извън тайника. Налагаше се да погледне добре и там.

— Тук са — отвърна той и извади още един пластмасов контейнер.

Остави го на пода и взе найлонов джоб от рафта над фризера.

— Тук са съпровождащите документи — подаде ги на шофьора. — Всичко е в пълен ред.

Микел свери един по един пликовете в контейнера с контролните листове.

— Безупречни са. Никой не може да ни каже копче — заяви той и изнесе всичко пред микробуса.

Натовари съдържанието на двата контейнера в отделни мини фризери, разпредели писмата в отделенията за различните сдружения, сложи си каскета и се сбогува вежливо.

Курт Ве вдигна ръка за поздрав, докато микробусът се отдалечаваше по улица „Брьонбюйостервай“.

„Каква божа благодат на тази възраст да служа на делото“ — помисли си радостно той.

— Не е за вярване, че си на осемдесет и осем! — повтаряха хората, и съвсем с право.

Когато застанеше пред огледалото, и сам виждаше, че изглежда поне с петнайсет години по-млад. Знаеше защо.

„Живей в съзвучие с идеалите си“ — гласеше девизът на баща му.

И той последва мъдрия му завет. Упоритостта му си имаше цена, но докато душевният му свят се намираше в хармония, и тялото щеше да се крепи.

Курт прекоси градината и влезе през задната врата — неизменна практика по време на приемните часове. Когато неговият наследник в клиниката работеше, предната част от къщата се превръщаше в забранен периметър за Курт. Той вече имаше достатъчно ангажименти с учредяването на партията. Не, времето, когато той задушаваше още в зародиш едва покълналия човешки живот — там, където обстоятелствата го позволяваха, разбира се — остана безвъзвратно в миналото. Приемникът му продължи делото със същата отдаденост.

Извади кафемашината и сина кафе, като заглаждаше мерителните лъжички с пръст, за да не прекали с количеството. Напоследък стомахът на Беате стана много чувствителен и се налагаше да внимава.

Наследникът му Карл-Юхан Хенриксен се появи на вратата.

— А, ти в кухнята ли си бил!

Като Курт и той обичаше да носи прясно изгладена, ухаеща на чисто престилка. Защото независимо колко чужд си на пациентите, спретнатият вид вдъхва респект към авторитета, на когото най-спокойно да поверят живота си. Плиткоумни идиоти.

— Малко ме наболява стомахът. — Хенриксен си извади чаша от долапа. — Комбинацията от топли кестени, масло и червено вино е чудесна, докато я консумираш, но не и след това.

Усмихна се, напълни чашата с вода и пусна вътре разтворима болкоуспокояваща таблетка.

— Шофьорът се отби. Изпразних и двата фризера, Карл-Юхан. Няма пречки спокойно да почнеш да ги пълниш.

Курт се усмихна на ученика си, защото напътствията му бяха излишни. Хенриксен действаше по-ефективно дори от него.

— Работя по въпроса. Днес насрочих още три аборта. Два редовни и един от другите — усмихна се Хенриксен, докато съдържанието в чашата му съскаше силно.

— Коя е?

— Сомалийка от Тострупгор, пренасочена към нас от Бент Люнгсьое. Бременна с близнаци — веждите му подскочиха и той отпи от лекарството.

И Карл-Юхан беше много ценен кадър. И за партията, и за Тайната борба.

 

 

— Не ти ли е добре днес, красавице моя? — попита той предпазливо, влизайки в стаята с подноса.

От времето, когато тя можеше да отговаря, изминаха повече от десет години, ала все още не бе изгубила способността да се усмихва. Но макар да бе отслабнала неимоверно, макар младежката й красота и дух отдавна да я бяха напуснали, Курт не смееше да си помисли, че един ден, навярно съвсем скоро, щеше да му се наложи да продължи без нея. „Дано доживее деня, когато ще споменем името й от трибуната на фолкетинга^[1] и ще изразим дълбоката си признателност за нейния принос“ — помисли си той и хвана ръката й, по-лека от перце.

Наведе се и я целуна внимателно. Тя потрепери. Повече не му трябваше.

— Ето, съкровище — той поднесе чашата към устните й, докато лекичко духаше над повърхността. — Нито препалено горещо, нито напълно изстинало — точно както го обичаш.

Тя издаде напред изтънелите си устни — устни, целували и него, и двамата им синове, когато най-много се нуждаеха от подкрепа — и започна да отпива бавно и безшумно. В очите й прочете колко й харесва вкусът. Тези очи бяха видели толкова много. В тях търсеше той упование, когато — макар и рядко — го налягаха съмнения.

— По-късно през деня ще участвам в телевизионно предаване, Беате. Заедно с Льонбер и Касперсен. Ще се опитат да ни притиснат към стената, но няма да успеят. Днес ще пожънем плодовете от десетилетна работа и ще наберем още гласове. Гласове на много, много наши симпатизанти. Навярно журналистите ни мислят за трима дъртаци. — Той се засмя. — Ние всъщност наистина сме си дъртаци, но не и напълно изкуфели. Очакват да започнем да дърдорим несвързано и да ни хванат в нелогични изказвания. — Погали я по косата. — Ще включа телевизора, за да ни гледаш.

 

 

Якоб Рамбергер имаше славата на изключително способен и ерудиран журналист. След като обществеността остро разкритикува зачестилите напоследък беззъби интервюта, би било твърде неблагоразумно да не се съобразиш с ширещите се сред аудиторията настроения. Всеки интелигентен журналист се бои от телевизионните зрители повече отколкото от работодателите си, а Рамбергер се отличаваше с остър ум и възможности. Не се свенеше да нарежда високопоставени политици и да разобличава продажни държавници, завоалирани мошеници, безотговорни топмениджъри и престъпници.

Затова Курт остана очарован, че ще ги интервюира именно Рамбергер. Този път журналистът нямаше да успее да сломи събеседниците си и фиаското му щеше да предизвика голяма сензация в малка Дания.

Рамбергер и гостите в студиото му се ръкуваха в преддверие, където колегите на журналиста подготвяха следващата новинарска емисия. Ала щом пусна ръцете на бъдещите си жертви, Рамбергер незабавно откри огън.

— Преди броени часове вие внесохте в Министерството на вътрешните работи подписите, необходими на „Праволинейност“, за да участва в следващите парламентарни избори — подхвана Рамбергер след кратко и не особено ласкателно представяне на гостите. — Вероятно е редно да ви честитя, но нека веднага ви попитам: какво по-различно от вече съществуващите организации в политическия спектър ще предложи вашата партия на датския гласоподавател?

— Датският гласоподавател, казвате… Нека отбележа, че сред датските избиратели жените преобладават — усмихна се Курт Ве и кимна към камерата. — Да си говорим откровено: нима датският електорат има друг избор, освен да отзове старите муцуни?

Журналистът огледа събеседниците си.

— Моите уважения, господа, но никой от вас не е в първа младост. Средната ви възраст е седемдесет и една години, а вие, Курт Ве, безспорно имате сериозен принос към тази доста висока стойност с вашите осемдесет и осем години. Бъдете откровен: не смятате ли, че сте закъснели четирийсет-петдесет години с опитите да се намесите в управлението на Дания?

— Доколкото съм осведомен, най-влиятелният мъж в Дания е близо десет години по-възрастен от мен — отвърна Ве. — Всички датчани пазаруват в неговите магазини, отопляват се с неговия газ и купуват стоки, доставени с неговите кораби. Ако намерите смелост да поканите този изключителен човек^[2] във вашето студио и да му подхвърляте в ефир хапливи намеци за възрастта му, с удоволствие ще присъствам и също ще отговоря на въпроса ви.

Водещият кимна.

— Просто ми е трудно да си представя как средностатистическият датчанин ще припознае във ваше лице свой представител във фолкетинга, при положение че сте по-възрастен от него с едно-две поколения. Кой си купува мляко с изтекъл преди месец срок на годност?

— А кой си купува неузрели плодове — каквито са управляващите ни понастоящем политици? Хайде да престанем с тези бакалски метафори, господин Рамбергер. Освен това ние тримата няма да се кандидатираме за фолкетинга. В програмата ни ясно е упоменато, че след като предадем подписите, ще свикаме генерален конгрес и на този форум ще излъчим претендентите ни за следващия парламентарен вот.

— Щом така и така отворихте дума за партийната ви платформа, да си го кажем направо. Тя се базира предимно върху морални норми, идеи и доктрини, навяващи спомени за времена, за които не се сещаме с топли чувства; за политически режими, които съзнателно потъпкват правата на малцинства и граждани в неравностойно положение; на страдащи от интелектуална недостатъчност, на определени етнически групи и на лица със затруднена социална интеграция.

— Грешите. Всяко подобно сравнение е неуместно — намеси се Льонбер. — В програмата ни е заложено друго: отговорно и хуманно да преценяваме всеки отделен случай според конкретните обстоятелства и да се пазим от шаблонното мислене, пречка за сериозното и задълбоченото решаване на проблемите. Затова нашето кредо е съвсем просто: „Промяна към по-добро“, а не в посоката, инсинуирана преди малко от вас.

Рамбергер се усмихна.

— Звучи чудесно, но въпросът е дали изобщо ще се стигне дотам да упражнявате някакво влияние. Тук не изразявам лично мнение. Пресата изобилства от публикации, че партийната ви програма напомня много на нацистката расова доктрина, а закостенелите ви догми описват света като състоящ се от различни раси в непрекъснато противоборство помежду си. Някои са висши, други — низши.

— Висшите ще бъдат обезличени, ако се смесят с низшите — прекъсна го Касперсен. — Виждам, че и вестниците, и вие, господин Рамбергер, сте се поровили из Гугъл. Ала нашата партия не прокламира дискриминация, произвол и мизантропия — принципи, застъпени от повечето нацистки формации. Тъкмо обратното. Просто твърдим, че не бива да се поддържа живо онова, което няма шансове да живее що-годе достойно. Необходимо е да се очертаят параметрите на ситуациите, при които е допустимо лекари и граждани да търпят принуда или други щети. Трябва да се пресече порочната практика семействата да страдат, а държавата да прахосва средства само защото политиците вземат отношение по всякакви въпроси, без да си дават сметка за последствията от некомпетентната си намеса.

Развихри се продължителен дебат, последван от зрителски обаждания. Хората повдигаха разнообразни наболели въпроси: принудителна стерилизация на престъпници и на лица, неспособни поради психически или умствени заболявания да се грижат за потомството си; мерки, лишаващи многодетните семейства от редица социални привилегии; криминализация на клиентите на проститутки; затваряне на границите; въвеждане на минимален образователен ценз за желаещите да емигрират в страната и прочее.

Дебатът се разгорещи. Някои от включилите се в ефир зрители се гневяха, други — не.

Предаването набра рекорден рейтинг.

— Занапред ще управляват политици с нашата сила и убеждения — заяви после Касперсен, докато пътуваха към домовете си.

— Да, но все пак нагласите на хората са променливи — отбеляза Льонбер. — Да се надяваме, че днес оставихме дълбоки следи.

— И още как! — засмя се Касперсен. — Курт направо удари в десетката!

Курт знаеше отлично коя част от интервюто визира неговият съпартиец. Журналистът попита дали по време на лекарската си кариера Ве наистина е бил привикван многократно за обяснения. Курт се ядоса, но не го показа. Отговори, че способен, умен медик, който никога през живота си не е прекрачил границата на етичните норми, не заслужава да се нарече продължение на Божията десница.

Льонбер се усмихна.

— Рамбергер направо си глътна граматиката.

Ве не се усмихна.

— Не биваше да му отговарям така. Просто извадих късмет, защото не зачекна конкретен случай. Трябва непрекъснато да внимаваме до какво са се докопали, чувате ли? Доберат ли се до нещо компрометиращо, ще ни обезглавят. Извън нашите редици нямаме приятели, имайте го предвид. Намираме се в положението на Прогресивната партия и на партия „Дания“ по времето, когато никой не ги смяташе за сериозни фигури на политическата сцена. Да се надяваме, че пресата и опонентите ни ще ни отпуснат спокойствието, с което разполагаха тогава двете партии джуджета.

Касперсен смръщи вежди.

— Сигурен съм, че на следващите избори ще се класираме за фолкетинга. Ще вкараме в действие всички трикове. Но знаете мнението ми. Ако се наложи, си струва да жертваме дейността в Тайната борба.

Ве го погледна. Във всички групи се появява някой Юда. Касперсен имаше дългогодишна практика като адвокат и опит в местната власт. Организационният му опит му отреждаше заслужено място сред партийните дейци. Но в деня, когато започнеше да брои сребърници, с него беше свършено. Ве лично щеше да се погрижи.

Никой, освен него нямаше право да посяга на Тайната борба.

 

 

Завари я пред телевизора, където я беше оставил на тръгване. Домашната помощница й бе сменила бельото и й бе дала нещо за пиене.

Той я погледа от разстояние. Светлината от полилея с форма на призма пръскаше диаманти по косата й. Над лицето й се спускаше същата ефирност от времето на първия й танц пред него. Навярно си припомняше дните, когато животът още се разстилаше пред нея.

— Изгледа ли предаването, ангел мой? — попита тихо той, за да не я изплаши.

Беате се усмихна за миг, но погледът й продължаваше да се рее някъде далеч. Той знаеше, че светлите моменти са малко. Инсултът бе издигнал непробиваема стена между душата й и живота наоколо. И все пак му се струваше, че тя разбира част от думите му.

— Ще те сложа да си легнеш, Беате. Отдавна е време за сън.

Взе на ръце слабичката старица. На младини я вдигаше като перце. С годините силите му не стигаха да удържи пищната фигура на зрялата жена. Сега пак я носеше без усилие.

Не се радваше. Когато я положи в леглото, той трепереше. Колко бързо заспиваше тя — още преди да е отпуснала глава на възглавницата.

— Виждам, животът си отива, любима. Скоро иде нашият ред.

Върна се в дневната, изгаси телевизора, отиде до старинния шкаф и си наля коняк.

— След десет години още ще съм жив, Беате, обещавам ти — изрече на глас той. — Преди да се срещнем в отвъдното, всичките ни цели ще бъдат осъществени и постигнати.

Кимна и пресуши чашата на един дъх.

— И никой, никой няма да ни спре, миличка.