Юси Адлер–Улсен
Пациент 64 (20) (Четвъртият случай на комисар Карл Мьорк)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Отдел Q (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Journal 64, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2017)
Разпознаване и корекция
WizardBGR (2017)
Форматиране
Silverkata (2022)

Издание:

Автор: Юси Адлер-Улсен

Заглавие: Пациент 64

Преводач: Ева Кънева

Език, от който е преведено: датски

Издание: първо

Издател: ИК „Емас“

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: датска

Излязла от печат: 30.11.2015

Редактор: Цвета Германова

ISBN: 978-954-357-324-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8811

История

  1. — Добавяне

Осемнайсета глава

Август 1987-а

Гите Чарлс напомняше картина, някога гордост на своя създател, а впоследствие, със заличен подпис на художника, натикана в антиквариат. В Торсхавн дори името й внушаваше усещането, че е специална. През юношеските си години си обеща, ако в живота й се появи кандидат-жених, в никакъв случай да не се отказва от името си. Детето Гите Чарлс — силно, самоуверено момиче — още се издигаше като пиедестал в спомените й. За съдбата й в зрели години не си заслужаваше да се говори.

Когато баща ти се разори и изостави семейството, светът ти рухва и се сбогуваш с големите си очаквания. Такъв срив сполетя Гите, по-малкия й брат и майка й.

Във Вайле намериха сигурен, но много по-мизерен заместител на стария си дом — апартамент без изглед към морето или друг воден басейн. Семейството им се превърна в събрани по неволя трима души, напълно равнодушни един към друг и вперили поглед в различни посоки. От шестнайсетата си годишнина — тоест преди трийсет и седем години — Гите не беше виждала нито майка си, нито брат си и това не я смущаваше ни най-малко.

„Слава богу, нямат представа колко съм изпаднала“ — помисли си тя и дръпна жадно от цигарата. От понеделник не беше близнала алкохол и сухият режим я побъркваше. Не че беше зависима — в никакъв случай. Ала лекият кик, повеят, който прочистваше мозъка й, и мимолетното парене върху езика я изтръгваха от безсмислието. Ако й бяха останали малко мангизи — а както винаги, и този месец се оказа на червено — щеше да си достави двудневно удоволствие с бутилка джин. Повече не й трябваше — та тя не беше пияница! Просто липсата на алкохол я потискаше.

Гите се поколеба дали да не отскочи с велосипеда до Транебиер. Може пък някой от старците, на които преди години помагаше по задължение, да я помнят с добро и да я почерпят с чаша кафе, придружена от черешов ликьор или портвайн.

Гите затвори очи и почти усети вкуса на алкохола в устата си.

Стига да гаврътне една чашка — все едно какво — по-леко ще дочака следващото социалното обезщетение. Мамка му, колко дълго време минава между отделните траншове.

Подаде молба да й изплащат сумата ежеседмично, но социалните служители не бяха вчерашни. Бързо разбраха, че ако й превеждат пари по този начин, в края на всяка седмица тя ще цъфва с умолително протегната ръка и празни джобове. Иначе ще им досажда само в последните дни от месеца.

Гледаха собственото си удобство. Гите не беше малоумна, та да не се досети.

Плъзна поглед над нивите и забеляза в далечината пощенската кола. Идваше от църквата в Норбю. Пое по „Моруп Киркевай“. През този сезон на острова цареше пълно мъртвило. Туристите си бяха тръгнали, братята, собственици на почти всичко на острова, бяха потърсили спасение от скуката във фирмите си за земеделска техника под наем, а всички други жители чакаха само новините и идването на пролетта.

Вече близо две години обитаваше барака към селскостопанска ферма, чийто стопанин изобщо не й се бъркаше. Живееше самотно и беше свикнала с житейските несгоди. В много отношения Гите представляваше олицетворение на островния жител. Годините, прекарани на Фарьорските острови, на остров Спройо и на остров Самсьо, й харесваха много повече от престоя й в големите градове, където гъмжеше от народ: хора се блъскаха един в друг, ала си оставаха съвсем чужди. Островите представляваха място, създадено специално за потребностите на Гите Чарлс. Там всичко подлежеше на контрол много по-лесно.

Отвън спря кола и слезе пощаджия с писмо в ръка. Фермерът много рядко получаваше поща. Беше от хората, които се задоволяват с рекламни брошури на хранителни магазини.

Гите се слиса. Да не би пощаджията да пусна писмото в нейната кутия? По погрешка?

Изчака колата да потегли, загърна се плътно в халата, притича по пантофи до кутията и повдигна капака.

Имената на получателя бяха написани на ръка. От години не бе получавала лично писмо.

Изпълнена с трепетно очакване, тя си пое дълбоко дъх и обърна плика. От изненада и смайване усети свиване в диафрагмата. Подател: Нете Хермансен.

Гите прочете още няколко пъти името и адреса на подателя, седна до кухненската маса и придърпа пипнешком цигарите си. Дълго се взира в писмото в опит да отгатне съдържанието му.

Нете Хермансен! Оттогава изминаха толкова години.

 

 

Към края на лятото на 1956 година, шест месеца след като навърши двайсет и две години, Гите се качи на пощенския кораб от Корсьор за Спройо, изпълнена с очаквания, но без конкретна представа за мястото, където щеше да пребивава няколко години.

Посъветва се с главния лекар в Брайнинг дали домът на острова е подходящ за нея. Неизменно топлите му, умни очи зад очилата с рогови рамки й отправиха поглед, който съдържаше изчерпателен отговор на въпроса й. Младо, здраво и непринудено момиче като нея ще бъде ценен кадър на остров Спройо, увери я той и предопредели решението й.

Гите имаше опит със слабоумни. Някои се инатяха здравата, ала повечето бяха мекушави и отстъпчиви. Освен това бе чувала, че момичетата на острова не са толкова глупави, колкото нейните пациенти в Брайнинг. Още един аргумент в полза на Спройо.

Облечени в дълги карирани рокли, те я чакаха, скупчени на пристана, и й махаха с широки усмивки. Най-напред забеляза колко противни са косите им и колко уродливи — усмивките. После узна, че момичетата са мразели предшественичката й и са брояли дните до пристигането на кораба, който ще отнесе ненавистната болногледачка.

Навярно затова я посрещнаха с прегръдки и потупвания по цялото тяло.

— Оооо, колко си хубава! — възкликна едно момиче, три пъти по-едро от другите, и така стисна Гите в обятията си, че през следващите няколко дни тя цялата беше в синини. Казваше се Виола и невъздържаната й емоционалност много скоро щеше да изкара Гите от нерви.

И така, питомките на острова посрещнаха новодошлата изключително сърдечно.

— В документите ти от Брайнинг си се представила за „медицинска сестра“. За твое сведение нямам намерение да лъжа, но и не възразявам срещу самоприсвоената ти професия. Понеже не разполагаме с квалифициран персонал, смятам, че ако служителите имат към какъв пример да се стремят, това ще повиши качеството на работата им. Ще бъдеш медицинска сестра. Така се разбираме.

Докато обясняваше всичко това, директорката остана напълно сериозна, ала отвън, пред прозорците, група ухилени момичета хвърляха крадливи погледи към Гите — подстригани на паница бостански плашила, които се притискаха едно към друго и кривяха уродливо лица.

— Документите ти са изрядни, но имай предвид, че дългата ти коса може да отключи нежелани щения у момичетата. Затова те моля да я прибираш в мрежичка, докато си сред тях. Погрижих се да изчистят стаята ти и очаквам занапред да я поддържаш в изряден вид. Тук се отнасяме много по-съвестно и безкомпромисно към хигиената, отколкото в Брайнинг, откъдето идваш. Всички служители и питомки носят чисти дрехи, а сутрешният тоалет е задължителен.

Тя кимна на Гите в очакване да получи утвърдителен знак. Получи го.

 

 

Няколко часа след пристигането й я преведоха към служебната столова през трапезарията на питомките.

Момичето седеше до прозореца и гледаше водата, все едно нищо друго не съществува. Нито гръмогласните викове на посестримите й, нито едрата Виола с нейните крясъци „здрасти“, отправени към Гите, нито храната на масата не бяха в състояние да изтръгнат момичето от дълбокия й унес. Светлината падаше върху лицето й и плъзналите по него сенки сякаш издаваха най-съкровените й мисли. Тези няколко секунди се оказаха достатъчни Нете да омагьоса Гите Чарлс.

Директорката представи новата служителка. Момичетата заръкопляскаха и започнаха да махат, да крещят имената си и да се посочват. Само Нете и сътрапезницата й реагираха по-овладяно. Нете обърна глава и погледна Гите право в очите, все едно пробиваше броня, а другото момиче впери в Гите палавите си очи и я огледа от глава до пети.

— Как се казва мълчаливката до прозореца? — поинтересува се по-късно Гите по време на обяда с колегите си.

— Не знам коя имаш предвид — отвърна директорката.

— За момичето срещу онази, отраканата.

— Срещу Рита? Казва се Нете — сети се съседът й по място. — Непрекъснато седи в ъгъла, гледа морето и как чайките кълват миди. Но ако я мислиш за мълчалива, много се лъжеш.

 

 

Гите разпечата писмото и го прочете. Треморът на ръцете й се засилваше. Стигна до мястото, където Нете заявяваше желанието си да й дари десет милиона крони. Тук дъхът й секна и тя остави листа. В продължение на няколко минути се щура из малката кухня, без да посмее да погледне текста. Подреди кутиите с чай, избърса масата и подсуши ръцете си в халата. Пак обърна очи към многоцифреното число. Десет милиона крони. По-надолу Нете пишеше, че прилага и чек. Гите грабна плика и го разтвори. Вътре действително откри чек. При разпечатването не го бе забелязала.

Тръшна се на стола и с разтреперани устни огледа окаяната стая.

— От Нете е — повтори неколкократно тя на глас и съблече халата.

Чекът възлизаше на две хиляди крони — много повече, отколкото струваше двупосочен билет за ферибота и за влака до Копенхаген. Нямаше как да го осребри в банката в Транебиер, защото там дължеше доста по-голяма сума. Ще помоли фермера да го купи за хиляда и петстотин крони, ще се метне на велосипеда и ще отскочи до магазина в Моруп.

За да се справи със ситуацията, й трябваше нещо за подсилване. А в магазина предлагаха богат асортимент от напитки.