Юси Адлер–Улсен
Пациент 64 (3) (Четвъртият случай на комисар Карл Мьорк)

Първа глава

Ноември 2010-а

За снощния инцидент Карл разбра от радиото, докато пътуваше към Главното управление от къщи. При обичайни обстоятелства изобщо не би обърнал внимание, защото с такива случаи се занимаваха „Пороци“, но тук се касаеше за нещо по-различно.

Собственица на агенция за компаньонки била нападната и залята със сярна киселина в апартамента си на улица „Енгхеуе“. В момента лекарите от отделението за тежки изгаряния в Държавната болница се борели с уврежданията.

Полицията издирваше свидетели на инцидента, до момента — без резултат.

Пасмина смачкани литовци били вече привикани на разпит. Призори станало ясно, че само един от заподозрените може да е бил извършителят, но полицията нямало как да го закове. Липсвали доказателства. Още при постъпването в болницата пострадалата обяснила, че не може да посочи виновника. И се наложи разследващите да освободят цялата банда.

Защо ли му звучеше познато?

Докато маневрираше по паркинга на Управлението, се наниза на Ледената висулка от площад „Халмторве“: Брандур Исаксен от Централното управление.

— Какво търсиш тук? Лазиш по нервите на хората ли? — изръмжа мимоходом Карл.

Идиотът спря. Боже, все едно му отправиха покана!

— Сестрата на Бак е загазила — студено съобщи Исаксен.

Карл го погледна със замъглени очи. Какви ги дрънкаше, по дяволите!

— Кофти тръпка — отвърна Карл, универсална реплика за подобни случаи.

— Не чу ли за нападението на „Енгхеуе“? Много лошо е пострадала. През нощта лекарите се видели в чудо. Ти нали се познаваш добре с Бьоре Бак?

Карл се поотдръпна. Бьоре Бак? Дали се познава с него? Заместник-криминалният комисар от отдел „А“, който първо излезе в отпуск, а после се пенсионира в най-неподходящия момент? Лицемерната скатавка?

— С него бяхме добри приятели, колкото сме двамата с теб — процеди Карл през стиснати устни.

Исаксен кимна мрачно. Търпимостта между него и Карл бе по-крехка от пеперудено крилце.

— Познаваш ли сестрата на Бак — Естер? — попита Исаксен.

Карл се загледа към колоните, където Росе припкаше, нарамила дамска чанта с размерите на куфар. Какво, мътните я взели, беше намислила? Да си устрои ваканция в офиса ли?

Карл усети, че Исаксен е проследил погледа му, и отмести очи от асистентката си.

— Не съм я виждал, но май държи бордей, нали? Това впрочем е по твоята част. Хич не ме забърквай.

Ъгълчетата на Исаксеновите устни се превърнаха в нагледно доказателство за гравитацията.

— Подготви се, защото Бак ще нахълта и ще поиска да се намеси.

Карл се усъмни в пророчеството. Та нали Бак се пенсионира именно защото ненавиждаше работата си и мразеше да се вясва в Управлението?

— Добре дошъл е — отвърна Карл. — Но не и долу при мен.

Исаксен прокара пръсти през въгленовочерната си чорлава коса.

— Не, разбира се. Ти си имаш достатъчно работа в мазето. Нали клатиш онази фръцла!

И той отметна глава към Росе, която се изгуби по стълбите.

Карл поклати глава. Нека Исаксен върви по дяволите с нелепите си мръснишки подмятания! Да клати Росе! По-добре да постъпи в манастир в Братислава.

— Карл — спря го охранителят в караулката трийсет секунди по-късно. — Психоложката поръча да ти предам това. — И подаде сив плик на Карл, все едно това бе кулминацията на деня.

Карл огледа любопитно писмото. Пък знае ли човек?

Охранителят седна.

— Всеки ден Асад цъфва още в четири сутринта. Не ще и дума, отделя много време на задълженията си. Да не планира атентат в Управлението?

Мъжът се засмя, но спря, като забеляза оловнотежкия поглед на Карл.

— Иди го питай, щом те интересува — отвърна Карл и се сети за жената, арестувана на летището само защото споменала думата „бомба“. Грешката имаше потенциала да създаде сензационни вестникарски заглавия.

Ала чутото току-що беше много, много по-лошо.

 

 

Още щом слезе в подземието, усети, че днес Росе е на кеф. Блъсна го задушлива миризма на карамфил и жасмин. Напомни му за старицата от Източен Брьонерслеу, дето пощипваше задниците на всички мъже, които я навестяваха. От тази миризма Карл получаваше мигрена, ако вече не го бе заболяла глава от начумерената физиономия на Росе.

Според теорията на Асад Росе придобила парфюма по наследство, но други колеги пък твърдяха, че подобни тежки сладникави мешавици се продавали в индийски магазини, където продавачите не се вълнуват дали клиентите ще стъпят повторно при тях.

— Карл, ела за малко! — провикна се тя от кабинета си.

Карл въздъхна. Сега пък какво?

С вдървени крака мина покрай потъналата в безпорядък бърлога на Асад, провря глава в стерилната обител на Росе и веднага забеляза огромната й чанта. Нещо му подсказваше, че парфюмът на Росе няма да е единствената му тревога днес. Защото от чантата се подаваше внушителна купчина книжа.

— Ъъъ… — той предпазливо посочи бумагите. — Това какво е?

Тя прикова в него очертаните си с черен туш очи. Погледът й предвещаваше неприятности.

— Стари случаи, подмятани между началническите бюра през последната година; от онези престъпления, които първо се разследват в другите отдели. Кой, ако не ти, е наясно с нехайството на институциите?

И тя придружи последната си забележка с гърлено ръмжене, навярно покана да се тълкува като смях.

— Папките били доставени по погрешка в Националния разследващ център. Преди малко минах да ги взема.

Карл повдигна вежди. Значи се касаеше не за един, а за няколко случая. Тогава защо Росе се усмихваше?

— Да, да, знам какво си мислиш: ужасна новина — изпревари го тя. — Но почакай да разгледаш тази папка. Тя не е от Центъра. Заварих я върху стола ми, когато пристигнах.

И Росе му подаде протрита картонена папка. Навярно очакваше Карл да я прелисти на момента, но си беше направила погрешно сметката. Лошите новини се разискват чак след сутрешната цигара. Всяко нещо по реда си. Та той току-що дойде на работа!

Поклати глава, влезе в кабинета си, шляпна папката на бюрото и метна палтото върху стола в ъгъла.

Вътре миришеше на застояло, а луминесцентната лампа премигаше още по-начесто. Как я мразеше тази сряда!

Запали си цигара и се замъкна към килерчето на Асад, където всичко изглеждаше както обикновено: килимчето — разстлано на пода, въздухът — наситен с миризма на мирта, транзисторът — настроен на станция, по която излъчваха нещо подобно на любовни стенания на сношаващи се делфини, смесени с хорово изпълнение на госпъл от магнетофон с износен ремък.

Автентична истанбулска атмосфера.

— Добро утро — поздрави Карл.

Асад бавно се извърна към него. И изгрев над Кувейт не би могъл да бъде по-ален от внушителния обонятелен орган на клетия Карлов помощник.

— Божичко, Асад! Не изглеждаш добре. — Карл се отдръпна крачка назад.

Ако грипът твърдо е решил да върлува из катакомбите на Управлението, дано поне отмине Карл.

— Прибирай се вкъщи веднага. — Карл се оттегли.

Беше безсмислено да го увещава. Асад така или иначе нямаше да го послуша. Карл се върна в безопасния си кабинет, изпружи крака върху бюрото и за пръв път в живота си се замисли дали не е настъпил моментът за почивка на Гран Канария. Четиринайсет дни под чадър с Мона по бански. Лошо ли щеше да му е? Пък нека вирусът се вихри по копенхагенските улици колкото му душа иска.

Мисълта го накара да се усмихне. Извади плика от Мона и го разпечата. Уханието му стигаше — нежно и чувствено: есенцията на Мона Ибсен, на светлинни години от бомбардировките на сетивата, които устройваше Росе.

„Сладко мое съкровище“ — започваше писмото.

Карл се усмихна. Откакто лежа в болницата в Брьонерслеу с шест шева след премахване на апандисит, Мона не го беше удостоявала с толкова захаросано обръщение.

Скъпо мое съкровище,

Ела у дома в 19:30 на печена гъска по случай деня на свети Мартин.

Издокарай се с нещо по така и донеси червено вино. За изненадите отговарям аз.

Целувки, Мона

Карл усети как бузите му пламват. Каква жена!

Затвори очи, дръпна жадно от цигарата и се опита да си представи какво ли включват обещаните „изненади“. Въображението му нарисува повече от нецензурни картини.

— Какво се хилиш със затворени очи? — изгромоля зад гърба му. — Кога най-после ще погледнеш папката, която ти връчих?

Росе стоеше на вратата със скръстени ръце и наклонена глава. Нямаше да миряса, докато Карл не се залови с възложената му задача.

Той изгаси цигарата и посегна към папката. По-добре да свърши час по-скоро, иначе Росе щеше да кисне на вратата, докато ръцете й отмалеят.

В папката имаше десет избелели листа от съда в Йоринг. Първият му беше достатъчен да разбере за какво става дума.

Как, мътните я взели, тази папка се бе озовала върху стола на Росе?

Карл прегледа надве-натри първата страница. Досещаше се за съдържанието на всяко следващо изречение. Лятото на 1978-а. Удавник в река Ньоре О. Собственик на машиностроително предприятие, страстен почитател на спортния риболов и член на различни риболовни клубове. Четири чифта пресни отпечатъци от стъпки около рибарското столче и износена чанта. Всичките такъми са налице: риболовни макари, марка „Abu“, и въдичарски прътове, всеки по петстотин крони, че и повече. Хубаво време. Аутопсията не показва никакви анатомични проблеми: нито сърдечни заболявания, нито наличие на тромбоза. Причина за смъртта според патоанатомите е удавяне.

Ако водата на лобното място на Карловия чичо не беше дълбока едва седемдесет и пет сантиметра, разследващите на мига щяха да се задоволят със заключението за злополука.

Не самият съмнителен смъртен случай обаче бе събудил интереса на Росе, нито фактът, че е неразкрит и по характеристика влиза в юрисдикцията на специалния отдел „Q“ на Карл. Вниманието й бе привлечено от снимките, приложени към следствените материали. На цели две от тях се мъдреше физиономията на Карл.

Той въздъхна. Удавникът — и кръвен роднина на Карл — се казваше Бирер Мьорк. Симпатяга, ларж човек, когото и синът му Рони, и Карл дълбоко уважаваха и затова често го придружаваха на излети. Така направиха и в онзи злощастен ден. Искаха да ги посвети в тайнствата и тънкостите на риболова.

Ала точно тогава две девойки от Копенхаген, прекосили цяла Дания с велосипеди, наближаваха Скаген със съблазнително полепнали по телата тениски.

Гледката на двете руси изкушения, които лъхтяха нагоре по склоновете, покоси Карл и Рони като с чук. Те захвърлиха въдиците и хукнаха презглава, подобно на телета, за пръв път през живота си стъпили на трева.

Два часа по-късно се върнаха при реката. Издутите тениски на девойките се бяха запечатали завинаги в паметта им. Колкото до Бирер, завариха го мъртъв.

След редица разпити и следствени версии полицията в Йоринг преустанови опитите да постигне напредък по случая. Макар че така и не откриха двете столичанки — единственото алиби на Карл и Рони — разследващите снеха обвиненията от двете момчета. Бащата на Карл кипеше от гняв и отчаяние в продължение на месеци, но случаят се размина без други последствия.

— Тогава си изглеждал много прилично, Карл. Тук на колко години си? — чу се гласът на Росе от вратата.

Карл остави папката върху бюрото. Никак не му се щеше да си припомня онези времена.

— Ами на колко… Аз — на седемнайсет, Рони — на двайсет и седем. — Карл въздъхна. — Някаква идея защо се е появил тук този случай?

— Защо ли!? — Тя се плесна по челото. Пак онези остри като шило орлови нокти. — Ало, спяща красавице, събуди се! Нали точно това ни е работата? Да дълбаем по стари, неразкрити убийства!

— Така е. Но, първо, този случай е прекратен като злополука, и второ, едва ли сам се е настанил на стола ти.

— Дали да не питам полицията в Йоринг защо са ни го изпратили?

Карл повдигна вежди. Ами какво по-логично?

Росе се завъртя на пети и затрака с токчета към обителта си. Схвана намека.

Карл се вторачи в празното пространство. На кого му бе притрябвало пак да нищят този случай? Навремето създаде достатъчно проблеми.

Хвърли още един поглед на снимката си с Рони и избута папката към купчината на бюрото. Миналото си е минало, настоящето — настояще. И този факт не подлежи на промяна. Преди четири минути прочете, че Мона го нарича „сладко мое съкровище“. Човек трябва да си има приоритети.

Карл се усмихна, извади телефона от джоба си и се загледа ядосано в миниатюрните копчета. За да напише есемес на Мона, му трябваха десет минути да набере текста. Ако й се обади, ще чака пак толкова, докато тя му вдигне.

Карл въздъхна и се зае да въвежда съобщението. Дизайнерите на мобилни технологии без съмнения са пигмеи с пръсти колкото грахови зърна, и затова, докато пише есемеси, нормалният северноевропейски мъж със среден ръст се чувства като хипопотам, който свири на блокфлейта.

Най-сетне приключи, огледа резултата от неистовите си усилия и подмина с въздишка купчината грешки при набирането. Мона все щеше да разбере посланието: угощението, приготвено от нея, си е намерило мераклия.

Остави телефона и в същия миг от вратата се подаде глава.

Зализаната настрани коса беше подстригана, а коженото яке — изгладено, ала притежателят му си беше смачкан както винаги.

— Бак?! Какво, по дяволите, търсиш тук? — попита машинално Карл.

— Все едно не знаеш — отвърна мъжът. По очите му личеше, че цяла нощ не е мигнал. — Направо ще изляза от кожата си! Това търся тук!

Той се тръшна върху стола срещу Карл въпреки протестните му жестове.

— Сестра ми Естер никога повече няма да е същата. А изродът, който я заля с киселина, в момента умира от смях в мазе на улица „Ескил“. И сам се досещаш, че за полицай с дълъг стаж като мен не е гордост сестра му да държи публичен дом, но смяташ ли за справедливо негодникът да се измъкне безнаказано?

— Нямам представа защо си дошъл при мен, Бак. Ако си недоволен от следствието, върви в Централното, при Маркус Якобсен или при някой от шефовете. Не се занимавам нито с изнасилвания, нито с престъпления против морала. Знаеш много добре.

— Дойдох да помоля теб и Асад да ме придружите и да изтръгнем самопризнания от онзи мръсник.

Карл усети как бръчките на челото му хвръкнаха чак до косата. Да не би Бак да беше полудял?

— Сигурно вече си видял новия случай — продължи Бак. — Аз го донесох. Получих го преди няколко месеца от колега в Йоринг. През нощта го сложих върху стола на Росе.

Карл прехвърли наум наличните възможности. Заключи, че разполага с три: да стане и да забие един в мутрата на този нещастник; да го срита в задника. Карл избра третата.

— Папката е ей там — посочи струпаната в ъгъла на бюрото му книжна напаст. — Защо не ми я връчи лично? Щеше да е много по-колегиално.

Бак се усмихна.

— Кога колегиалните отношения помежду ни са водели до нещо добро? Я стига, Карл. Исках да съм сигурен, че някой от помощниците ти ще види папката — да не вземе да изчезне.

Първите две възможности излязоха на преден план. Добре че този кретен отдавна престана да идва на работа.

— Съхранявах папката в дебнене на удобен момент. Схващаш ли?

— Нищо не схващам. Какъв момент?

— Нужна ми е помощта ти!

— Не се самозалъгвай, че ще строша черепа на предполагаем извършител само защото размахваш под носа ми случай отпреди трийсет години. И знаеш ли защо?

Карл подчертаваше всеки от аргументите си с вдигнат пръст:

— Първо: случаят е изгубил давност. Второ: смъртта е настъпила вследствие от злополука. Чичо ми се е удавил. Прилошало му е и е припаднал в реката. До такъв извод стигнаха и разследващите. Трето: не съм присъствал по време на инцидента. Братовчед ми — също. Четвърто: за разлика от теб съм съвестен полицай и не малтретирам заподозрени.

Последното заявление заседна в гърлото му. Все пак не вярваше Бак да разполага с компромати срещу него — поне съдейки по изражението му.

— И пето! — Карл разтвори всичките пръсти на дясната си ръка и я сви в юмрук. — Ако изобщо реша да употребя физическа сила, то ще е срещу господин, който се прави на полицай, макар отдавна да е извън системата.

Усмивката на Бак се изпари.

— Добре. За твое сведение: един от едновремешните ми колеги от Йоринг обича да пътува до Тайланд. Четиринайсет дни в Банкок, пълна програма.

„И мен какво ме засяга?“ — помисли си Карл.

— Братовчед ти Рони също си пада по далечните екскурзии и не си поплюва с чашката — продължи Бак. — А като се натряска, му се развързва езикът.

Карл сподави въздишката си. Ах, този непоправим глупак Рони! Пак ли беше надробил някоя каша? Двамата се видяха за последно преди повече от десет години: на някаква жалка конфирмация в Оер. Там Рони опита от всички екстри на бара — и течни, и плътски. Едва ли някой щеше да обърне внимание, ако една от сервитьорките не се показа адски навита, при това малолетна и — главното — сестра на конфирманта. Скандалът се задържа в разумни граници, но роднините от Оер не го забравиха. Рони все се набъркваше в неприятности.

Карл размаха ръце да спре Бак. Какво, дявол да го вземе, го засягаха пиянските изцепки на Рони?

— Качи се при Маркус да му дуднеш на главата. Но знаеш предварително какво ще каже. Същото като мен: не може да биеш заподозрени и да рекетираш бивши колеги със стари истории.

Бак се облегна на стола.

— Във въпросния тайландски бар братовчед ти, в присъствието на свидетели, разправял надълго и нашироко как пречукал баща си.

Карл присви очи. Глупости!

— Така значи. Явно алкохолът съвсем му е промил мозъка! Ами щом смяташ за редно, подай сигнал. Знам, че не е удавил баща си, защото бяхме заедно.

— По думите му и ти си участвал в убийството. Това се вика братовчед за чудо и приказ!

Бръчките на Карловото чело се събраха над носа. Той стана и изтегли цялото несполучливо разпределено по тялото си тегло в раменете.

— Ела за малко, Асад! — извика той с цяло гърло в лицето на Бак.

След десет секунди болният подсмръкна на вратата.

— Асад, мое съсипано от грипа съкровище. Ще ми окажеш ли добрината да се изкашляш срещу този идиот? Поеми си дълбоко дъх и действай.

 

 

— Нещо интересно сред новите случаи, Росе?

Тя сякаш обмисляше да грабне цялата грамада и да я тръшне в скута му, но Карл вече умееше да разгадава поведението й. Нещо конкретно бе привлякло вниманието й.

— Снощното нападение над сутеньорката ми напомни за случай, изпратен ни от Колинг. Беше в купчината, която взех от Националния разследващ център.

— Знаеш ли, че въпросната сутеньорка е сестра на Бак?

— Да. Него не го познавам, но днес той и сестра му са най-обсъжданата тема в Управлението. Да не е онзи, дето се отби преди малко в кабинета ти? — Тя потупа най-горната папка и я отгърна с лакираните си в черно нокти. — Сега си отваряй ушите, Карл, иначе после сам ще залягаш над материалите.

— Добре — погледът му зашари из деловия й, сиво-бял кабинет. Чак му домъчня за другото лице на Росе — Юрса, която по време на престоя си в отдела превърна помещението в шедьовър на кича.

— Става дума за някоя си Рита Нилсен с „артистичния псевдоним“… — Росе описа кавички във въздуха — Луиз Чиконе. Под това име през осемдесетте организирала така наречените — пак кавички — „еротични танци“ в нощни клубове от Триъгълния район^[1]. Неколкократно осъждана за измама, сводничество и склоняване към проституция. През седемдесетте и осемдесетте държи агенция за момичета на повикване в Колинг. През 1987-а изчезва безследно в Копенхаген. Разследващите търсят ключа към изчезването й в средно ютландските и столичните порно среди, ала три месеца по-късно прекратяват издирването с мотива, че най-вероятно се касае за самоубийство. Междувременно в полицията са постъпили множество сериозни случаи и по-нататъшно ангажиране на кадри би било безотговорно, казва се в обосновката.

Росе постави папката на бюрото с кисела физиономия.

— Производството е прекратено, гаранция, че същият сценарий ще се разиграе и с нападението над Естер Бак. Да виждаш някой в Управлението да се е засилил да пипне негодника, полял нещастната женица?

Карл сви рамене. Единственият човек, засилил се занякъде сутринта, беше доведеният му син Йеспер. Карл го събуди в седем и го пришпори час по-скоро да тръгва към Гентофте за подготвителния си курс за матурата.

— От моя гледна точка никакви обстоятелства по случая не подкрепят версията за самоубийство — продължи Росе. — Рита Нилсен се качва в модерния си бял мерцедес и потегля най-спокойно! Само няколко часа по-късно е потънала вдън земя. И нито следа от нея.

Росе извади снимка и я шляпна пред Карл. На нея беше заснет паркираният до ръба на тротоар автомобил на Рита Нилсен с изтарашено купе.

Каква кола! На предния й капак можеха да се изтегнат поне половината „кифли“ на „Вестербру“, облечени в кожените си дрехи менте, за които бяха броили последните си пари. Разликата с Карловата служебна таратайка беше от земята до небето.

— Рита е видяна за последно в петък, 4 септември 1987-а. Чрез трансакциите от картата й е проследен маршрутът й: от дома си в Колинг в пет сутринта е поела към остров Фюн, там е заредила бензин и е продължила с ферибота през Големия белт към Копенхаген, където в 10:10 си е купила цигари от лавка на улица „Ньоребруге’е“. После следите й се губят. Откриват мерцедеса й няколко дни по-късно на улица „Капелвай“. Автоджамбазите са задигнали почти всичко. Кожени седалки, резервна гума, радио, касетофон и какво ли още не. Гепили са дори волана. Пощадили са само две касети и няколко книги в жабката.

Карл се почеса по брадичката.

— По онова време на пръсти се брояха магазините и лавките, които приемаха кредитни карти. Пък и защо ще се главоболи да плаща с карта за кутия цигари? През осемдесетте системата беше много тромава: снемаха отпечатък от картите в едни огромни устройства. Нямаше ПИН код, нямаше ПОС терминал. Голяма разправия за една кутия цигари. Цяло изпитание за търпението ти.

— Изглежда не е харесвала да пазарува с пари в брой — сви рамене Росе. — Или е имала непоносимост към допира им. Или е предпочитала авоарите й да стоят в банката и да трупат лихви. Или пък е разполагала само с едри банкноти и продавачът в лавката се е затруднил да й върне ресто, или…

— Достатъчно — спря я Карл. — Я кажи, въз основа на какво разследващите подозират самоубийство? Има ли сведения да е била тежко болна или във финансови затруднения? Да не би затова да си е купила цигарите с кредитна карта?

Росе сви рамене под антрацитносивия, възширок пуловер — навярно изплетен от Юрса.

— Много уместен въпрос. И мен ме озадачи. Рита Нилсен, известна и като Луиз Чиконе, е била състоятелна дама, а съдейки по недотам завидната й биография, малко неща са били в състояние да я разклатят. „Питомките“ й от Колинг я определяли като кораво, мъжко момиче. Една от тях дори казва: „Рита по-скоро би изтребила целокупното земно население, отколкото да посегне на себе си.“

— Хм… — У Карл се загнезди съмнение и това го ядоса.

В крайна сметка Росе успя да събуди интереса му. В ума му заизникваха въпроси. Например тези цигари… Дали човек, решил да сложи край на живота си, ще си купи цигари непосредствено преди да се самоубие? Възможно е: за да си приспи мислите и да се успокои.

По дяволите! В главата на Карл вече се заформяха версии, а кой му бе възложил случая? Захване ли се, пак ще се окаже заринат с работа. Това ли иска?

— Значи, за разлика от колегите, провели разследването, ти смяташ, че тук се крие престъпление? Някакви налични факти предполагат ли изобщо непредумишлено или предумишлено убийство? — Млъкна, за да й даде време да осмисли въпросите му. — Освен че случаят не е официално приключен, а затворен поради липса на доказателства, какво друго те навежда на мисълта за насилствена смърт?

Раменете под торбестия пуловер пак се вдигнаха. Явно Росе не разполагаше с нищо конкретно.

Карл прикова поглед в папката. От снимката на Рита Нилсен, прикрепена към картонената корица с кламер, лъхаше психическа устойчивост. Извънредно широки скули, тясна брадичка. Очите й излъчваха своенравност и борбеност. Очевидно изобщо не й пукаше, че са й сложили значка на престъпник на гърдите. Не за пръв път я снимаха за полицейските архиви. Затворът не можеше да сломи жена като нея: родена да оцелява, както я бяха описали нейните проститутки.

Защо такава жена ще посяга на живота си?

Карл придърпа папката и я разтвори, игнорирайки самодоволната усмивка на Росе.

За пореден път именно тази нацапотена с черно върлина даваше началния тласък на поредното разследване.