Юси Адлер–Улсен
Пациент 64 (33) (Четвъртият случай на комисар Карл Мьорк)

Трийсет и първа глава

Септември 1987-а

— Не ми се пие чай — заяви Виго, когато Нете застана до бюфета с намерението да налее.

Тя се извърна ужасена. Ами сега?

— Чаша кафе обаче ще свърши чудеса. След двучасово обикаляне по адреси съм изморен и имам нужда от нещо ободрително.

Нете погледна часовника. По дяволите! За втори път днес се случи гост да поиска кафе. Защо, за бога, не го предвиди? Нете си мислеше, че в момента всички пият чай; чаят се бе превърнал в най-модерната напитка. Шипков чай, билков чай, ментов чай. Хората се наливаха с всевъзможни чайове и това й вършеше чудесна работа, защото тръпчивият вкус на напитката маскираше вкуса на черната попадийка. От друга страна, кафето също притежава силен аромат. Защо не се сети да купи нес кафе от супера, докато пазаруваше?

Тя закри устата си с длан, за да заглуши внезапно ускорения си дъх. Какво ще прави сега? Не разполагаше с време да тича до магазинчето за насипно кафе, да кипне вода, да свари кафе и да налее екстракта от черна попадийка.

— И с малко мляко — чу се от стола. — Стомахът ми вече не е толкова здрав като преди. — Той се засмя. Този смях някога предразположи Нете да му се отдаде.

— Само секунда. — Тя се втурна в кухнята и сложи вода да заври.

Дръпна рязко вратата на килерчето и установи, че там действително няма никакво кафе. Погледна сандъка с инструменти, вдигна капака и огледа чука.

Ако реши да го използва, ще трябва да нанесе силен удар и всичко наоколо щеше да се окървави, а това беше недопустимо.

Затова Нете грабна решително портмонето си от кухненската маса, тръгна към входната врата, отвори я и се приближи до съседния апартамент.

Позвъни трескаво и започна да брои секундите. Тибетският териер ръмжеше зад вратата. Нете, разбира се, можеше да увие парцал около главата на чука и да халоса Виго отзад по главата. Той щеше да изгуби съзнание, а после тя най-спокойно щеше да излее неразреден отровен концентрат в устата му.

Кимна в отговор на размислите си. Идеята не й допадаше, но не й оставаше друг избор. Обърна се, ала преди да се върне в апартамента си, за да приключи веднъж завинаги с Виго, вратата зад гърба й се отвори.

Всъщност Нете почти не бе обръщала внимание на съседката, но сега, когато се изправиха една срещу друга, Нете разпозна изморените й устни и недоверчиви очи зад въздебелите стъкла на очилата.

Само за миг Нете съобрази, че жената не я познава. Съвсем разбираемо, защото се бяха поздравявали по стълбите само два-три пъти, а и съседката недовиждаше.

— Извинете за безпокойството. Аз съм Нете Хермансен и живея в съседния апартамент — представи се тя, приковала очи в кучето, което ръмжеше в краката на стопанката си. — Свърших кафето, а ми дойдоха гости, та се надявах…

— Моята съседка се казва Нете Росен — възрази мнително жената. — Името й е написано на вратата.

Нете си пое дълбоко дъх.

— Вярно, прощавайте. Хермансен е моминското ми име и наскоро смених фамилията си. Коригирах и табелката на вратата.

Съседката се наведе напред и огледа щателно доказателството, а Нете вдигна вежди, за да си придаде благонадежден и приветлив вид, както се очаква да изглежда една почтена съседка. Ала в душата й отчаянието крещеше с цяло гърло.

— Ще си платя за услугата — додаде тя, сподави ускорения си дъх и извади от портмонето банкнота от двайсет крони.

— Уви, кафе нямам — отвърна съседката.

Нете се опита да се усмихне, благодари и се обърна. Значи чукът щеше да влезе в действие.

— Но ми се намира малко нес кафе — притури гласът зад гърба й.

 

 

— Идвам след секунда — извика Нете от кухнята, докато наливаше мляко в каничка.

— Много хубав дом имаш, Нете. — Гласът на Виго дойде от вратата.

Той посегна към чашата и Нете едва не я изпусна. Планът предвиждаше да му я даде чак след като налее вътре черната попадийка.

Отдръпна чашата на разстояние и се провря покрай Виго.

— Остави на мен. Сядай, защото ни предстои да уточним доста формалности, преди да дойде адвокатът.

Тя чу как Виго се тътри след нея и спира до вратата към дневната. Хвърли поглед към него и изтръпна: той се наведе към най-долната панта на вратата и откачи нещо от нея. Нете веднага видя какво е: парче лъскав плат в син меланж. Ето къде значи се бе отпрал джобът на Таге.

— Знаеш ли какво е това? — попита с усмивка той и протегна ръка към нея.

Нете поклати леко глава и остави каничката с мляко до бутилката с отровния екстракт върху бюфета. За две секунди наля няколко капки в кафето и добави глътка мляко.

— Захар? — попита тя и се обърна с чашата.

Виго се намираше само на крачка от нея.

— Търсила ли си това парче?

Тя пристъпи напред, преструвайки се, че се опитва да се сети откъде се е взело.

— О, боже, не. Кой ходи с такива дрехи?

Виго смръщи чело, а това никак не й хареса.

Той се приближи до прозорците и започна да оглежда плата на светло. Доста продължително и доста щателно.

В този миг чашата в ръката й започна да дрънчи.

Мъжът се обърна към Нете, за да разбере откъде идва звънтенето.

— Виждаш ми се притеснена — отбеляза, вторачен в ръката й. — Всичко наред ли е?

— Да. Какво да не е наред?

Тя остави чашата върху ниската масичка до креслото.

— Седни, Виго. Трябва да ти обясня защо те извиках. За жалост нямаме много време. Ти си пий кафето, а аз ще ти разкажа всичко.

Няма ли най-после да остави това парче и да престане да умува откъде се е взело?

— Не ми изглеждаш в добра форма, Нете. Какво ти е? — попита той с наклонена глава, докато тя му правеше настойчиви знаци да седне.

Наистина ли беше толкова очевидно? Занапред трябваше да се прикрива по-умело.

— Извинявай, не ми е добре. Нали ти писах, че съм болна.

— Съжалявам — отвърна той без капка съчувствие и й подаде парчето плат. — Хубаво го разгледай. Не ти ли прилича на отпрано горно джобче? Как, за бога, горно джобче ще се закачи за най-долната панта на вратата?

Тя взе плата и го огледа внимателно. Как да му даде смислен отговор?

— Досещам се откъде се е взело и съм силно озадачен.

Тя го погледна леко паникьосана. „Какво става? Дали е надушил нещо?“

Виго смръщи вежди.

— Ти да не се стресна, а, Нете? Малко ми се виждаш сепната.

Претегли плата в ръка, без да я изпуска от очи, и бръчките на челото му се врязаха още по-надълбоко.

— Преди да вляза, подраних с половин час и изпуших няколко цигари до кестените, докато чаках да дойде уреченото време. И знаеш ли какво стана?

Тя поклати бавно глава, но това не изглади дълбоките бразди по челото му.

— Видях някакъв дебелак да тича към сградата. Беше облечен в най-грозния костюм, който съм виждал, а аз съм виждал много грозни костюми. Запомних плата — същия като този. Доста специфичен десен, не мислиш ли? Дебелакът позвъни на домофона. Беше облечен в костюм от същия този плат — и той й подаде красноречиво парчето. — Странно съвпадение, а, Нете?

Кимна утвърдително на собствения си въпрос. После изражението му се смени. В този миг тя осъзна, че следващият му въпрос ще се окаже фатален.

— В писмото изрично предупреждаваш да спазя точно часа си, защото имаш и други уговорки. Разтълкувах го, в смисъл че очакваш още посетители, освен мен. Затова сега те питам: възможно ли е мъжът в грозния костюм да е един от тях? И ако е така, защо не го видях да излиза от сградата? Да не би да е още тук?

И най-слабото потрепване или присвиване на мускулите на лицето й несъмнено щеше да даде отговора. Затова тя само му се усмихна, изправи се с овладени движения, отиде в кухнята, отвори килерчето, наведе се към сандъка с инструменти и извади чука.

Понечи да увие парцала, но не щеш ли, Виго повтори въпроса си току зад гърба й. Гласът му й подаде нужния сигнал за действие, тя се извърна плавно и го цапардоса. Чукът потъна с хрущене точно в слепоочието му.

Виго се смъкна на пода като отсечен. Не показа никакви признаци на живот. Нямаше много кръв. Нете обаче установи, че той още диша, затова притича до дневната за кафето.

Отвори устата му и изля горещата течност. Той се позадави, ала кашлицата му бързо секна.

Тя поседя до него. Наблюдаваше го. Ако Виго изобщо не се беше раждал, всичко щеше да е съвсем различно. Но ето че него вече го нямаше.

 

 

След видяното в „Свободата“ през онази нощ я изпълваха срам и отвращение и тя се затрудняваше да ги скрие.

На няколко пъти Рита я пита какво има, но Нете се измъкваше с уклончиви отговори. Осъществяваха контакт само в тъмното под завивките, когато Нете бе почти заспала: онази форма на контакт, която Рита изискваше в замяна на приятелството си.

Сякаш на Нете й бе притрябвало такова приятелство.

Един-единствен поглед по време на коленето я издаде.

Няколко момичета в гащеризони довлякоха прасе до колача на двора. Рита застана пред пералнята да вземе участие във веселбата. Нете също бе излязла от работилницата да глътне малко въздух. Рита я забеляза и се обърна към нея. Погледите им се срещнаха над квичащото животно.

Нете бе попила атмосферата от работилницата. Случи се един от онези дни, когато риданията напираха в гърлото й, а копнежът по друг живот я изпълваше с горчивина. Затова тя стрелна Рита с доста необмислен поглед. Рита я прониза с очи, изпълнени с недоверие.

— Кажи най-после какво е станало! — извика й същата вечер тя в стаята.

— Чукаш се за цигари. Видях те. Знам за какво използваш това — и тя мушна ръка под дюшека на леглото й и издърпа металната пластина, която блокираше алармата на вратата.

Ако Рита изобщо беше способна да се шокира, тя се шокира в онзи миг.

— Чуя ли те да ме разнасяш, песента ти е изпята — насочи към нея показалец тя. — Ако ме предадеш или ме зарежеш, ще се разкайваш до края на живота си, чуваш ли? — заплаши я тя, а от очите й святкаха мълнии.

И нещата останаха така.

По-късно Рита осъществи заканата си и последиците и за двете бяха катастрофални. А Нете успя да си отмъсти чак след четвърт век. Ето че сега Рита и Виго лежаха безжизнени в изолираната стая.

Овързани с въжета около кръста и с очи, в които предишният блясък бе угаснал.