Юси Адлер–Улсен
Пациент 64 (19) (Четвъртият случай на комисар Карл Мьорк)

Седемнайсета глава

Ноември 2010-а

Карл се посвести след шока, че в джоба на разложения труп са открили монета с неговия отпечатък, стисна ръката на Лаурсен и го помоли да го държи в течение, ако научи още нещо. Каквото и да е: нови веществени доказателства, които отделът би скрил от него, и дори случайни подхвърляния. Държеше да знае всичко.

— Къде е Маркус? — попита той Лис.

— Инструктира два екипа.

Дали избягваше да го погледне, или вече го тресеше параноя?

Неочаквано тя го стрелна с палаво пламъче в очите.

— Натъпка ли хубаво гъската снощи? — Тя придружи въпроса си със смях, предмет на цензура във филм от петдесетте.

Ако Лис наистина се вълнуваше от лудориите му под чаршафите, значи слухът за монетите едва ли се беше превърнал в дъвка за устата на всички от отдела.

Карл нахълта в залата за инструктаж, без да се смущава от трийсетте очи, които се впиха в него като вендузи.

— Извинявай, Маркус — високо се обърна той към омаломощения, пребледнял началник. Якобсен вдигна вежди. — Но съм длъжен да осветля някои недоразумения, преди да са излезли от контрол.

Обърна се към присъстващите. По лицата им личаха пораженията от грипната епидемия с разстройство и хрема. Бяха с хлътнали бузи, зачервени очи и гледаха нападателно.

— В Управлението се ширят слухове за моята роля в престрелката на Амар и ме поставят в светлина, в която не желая да бъда. Ще го кажа сега и повече няма да повтарям, ясно ли е? Нямам никаква представа защо в джоба на открития труп има монети с отпечатъците на Анкер и с моите отпечатъци. Но ако се замислите малко — доколкото позволяват изпържените ви от треската мозъци — идеята е била тези монети да бъдат открити от разследващите, ако се изрови трупът. Дотук загряхте ли?

Огледа присъстващите. Определено не даваха вид да са разбрали каквото и да било.

— Съгласни ли сте с мен, че убийците са можели да заровят тялото другаде? Например отвън, но не са го направили. Всичко това навежда на мисълта, че е важен не толкова самият труп, колкото усилията следователите да бъдат насочени в грешна посока, нали?

Никой не кимна. Никой не поклати глава.

— По дяволите. Знам отлично, че си градите какви ли не хипотези за случилото се по време на престрелката на Амар и се питате защо оттогава не съм се включвал в разследването. — Карл погледна право в очите Терие Плоу, седнал на третия ред. — Причината повече да не желая да се връщам към онзи случай е съвсем проста, Плоу: срамувам се от станалото тогава. Защо според вас в момента Харди лежи в моята дневна, а не в някой от вашите домове? Защото това е моят начин да изкупя вината си. Никога няма да изоставя дълга си към Харди, но не е изключено по време на престрелката да не съм реагирал адекватно.

Неколцина се размърдаха върху столовете. Вероятно сигнал, че разбират. Или защото страдат от хемороиди. Иди разчитай поведението на ведомствен служител!

— И последно. Как според вас съм се чувствал, когато само за секунди двамата ми партньори се проснаха безжизнени, единият — върху мен, а от телата им започна да пръска кръв, докато върху мен продължаваха да се сипят куршуми? И ме раниха — нека добавя. Замислете се. Такъв стрес съсипва психиката.

— Никой в нищо не те упреква — увери го Плоу. Най-после някой реагира. — В момента обсъждаме съвсем друг случай.

Карл плъзна поглед из залата. Беше невъзможно да отгатне какво се върти из тиквите на тези мумии. Мнозина от тях го ненавиждаха от дън душа. И той изпитваше същото към тях.

— Само ви моля, колеги, да внимавате какви ги дрънкате в Управлението и първо да мислите, а после да говорите!

Затръшна вратата и трясъкът отекна из цялата сграда. Върна се в кабинета си, седна зад бюрото и нервно придърпа кибрита, та най-сетне да запали проклетата цигара, която трепереше между устните му.

Бяха открили монета с отпечатък от пръста му в джоба на разчленения труп, а той дори не можеше да предположи как негова следа е попаднала там. Ама че тъпа история.

„Защо, защо, защо?“ — отекваше в главата му. Сега вече нямаше как да обърне гръб на случая. По дяволите, колко зле му се отразяваше.

Пое си дълбоко дъх през стиснати зъби и усети как пулсът му се ускорява. „Мисли за друго“ — наложи си той. Не искаше за нищо на света пак да се строполи на пода с тежест върху гърдите, достатъчна да сломи по-едри и поздрави хора от него.

„Разсей се“ — заповядай си той и затвори очи.

В момента един човек заслужаваше повече от всички да бъде пометен от урагана, който бушуваше у Карл. Бак.

— Ще ти дам да разбереш, че такива клюкарски номера не минават на Карл Мьорк — закани се на глас той, докато търсеше номера.

— Какво правиш, Карл? Сам ли си говориш? — попита от вратата Асад, свъсил чело.

— Не се тревожи за мен. Просто се каня да разгоня фамилията на Бак, задето ме клепа зад гърба ми.

— Първо ме изслушай, Карл. Току-що говорих с мъж на име Нилсен. Работи в Полицейската школа. Обсъдихме Росе.

Асад улучи адски неподходящ момент. Карл тъкмо кипна по онзи, конструктивния начин. Нима цялата тази насъбрана енергия сега щеше да отиде по дяволите?

— Казвай, щом не търпи отлагане. Какво научи?

— Спомняш ли си какво ни разправи Маркус Якобсен, когато Росе постъпи при нас? Че я скъсали на изпита за полицай и шофирала некахърно?

— НекаДърно, Асад. Да, имаше нещо такова.

— Нилсен потвърди, че Росе никак не умеела да кара. Веднъж не успяла да вземе един завой и направила три хубави коли на хромоники.

— На хАрмоники, Асад. — Карл здравата се смая. — Три коли, казваш!

— Да, онази, която е управлявала тя, учебната кола на инструктора по шофиране върху хлъзгава настилка и още някаква.

Карл се опита да си представи инцидента.

— Впечатляващо, много впечатляващо. Значи не бива в никакъв случай да й поверяваме ключовете за служебната кола — засмя се той.

— И това не е всичко, Карл. Посред цялата олелия се появила Юрса — докато колите стояли обърнати на шосето.

Челюстта на Карл увисна.

— Майчице мила, ударихме джакпота! — възкликна той, макар да мислеше за друго.

Ако Росе се превръщаше в Юрса, мнимата си сестра близначка, в критични ситуации, това не можеше да се тълкува като шега. Говореше не просто за погрешно възприемане на реалността, а за пълна загуба на връзка с нея.

— Кофти работа. Как са реагирали преподавателите от Полицейската школа?

— Възложили са на психолог да я прегледа. Тогава тя пак станала Росе.

— Божичко! Асад, нали не си обсъждал въпроса с Росе? Дано не си.

Асад го погледна малко обидено. За какъв го смяташе Карл!

— Има и още. Преди да дойде при нас, работела в администрацията на Централното. Спомняш ли си какво каза за нея Брандур Исаксен?

— Слабо. Била блъснала колата на свой колега и унищожила важни документи.

— И за пиенето.

— На някакво коледно тържество попрекалила с чашките и спретнала тройка с двама полицаи. Брандур, нали го раздава пуритан, ме посъветва да не й предлагаме алкохол.

Карл се сети с носталгия за Лис, преди да се запознае с Франк. На нея алкохолът на коледните банкети й се отразяваше толкова добре… Карл се усмихна.

— Брандур сигурно завижда на колегите, пред които Росе е развихрила скритата си женственост, не мислиш ли? Похожденията на Росе на коледно тържество засягат единствено нея и другите участници в забивката, но не са работа нито на Брандур, нито на когото и да било.

— А, не знам какви са ги вършили след партито, но разбрах, че се е държала като Юрса. Разпитах двама-трима от Централното. — Веждите на Асад хвръкнаха нагоре, един вид „само си представи!“. — Със сигурност не е била Росе, защото е разговаряла с различен глас и се е държала съвсем другояче. Може да е влязла в трети образ. Колегите не бяха сигурни — докладва Асад и отпусна вежди.

Пепел му на езика! Трета самоличност? Тогава вече щяха да я втасат!

Карл усети как подготвената за Бак тирада се изпари. Много жалко, защото онзи кретен заслужаваше да си го получи тъпкано!

— Разбра ли защо Росе изпада в такова раздвоение, Асад?

— Не са я вкарвали в болница, Карл, ако за това ме питаш. Намерих номера на майка й. Попитай нея.

— Майка й?

На Асад здраво му сечеше пипето. Беше се сетил да хване бика за рогата.

— Защо ти не й се обадиш?

— Защото… — Асад погледна умолително Карл. — Защото не искам. Ако Росе научи за обаждането, не искам аз да съм насреща й.

Карл разпери примирително ръце. Явно развоят на днешния ден не подлежеше на контрол.

Протегна ръка към листчето с номера и даде знак на Асад да изчезне от кабинета му. Номерът беше от старите, започваше с 45. Люнгбю или Вирум, предположи той.

Макар денят досега да бе протекъл катастрофално, Карл успя да се свърже.

— Тук е Юрса Кнюсен — обади се женски глас.

Карл не повярва на ушите си.

— Ъъъ… Юрса ли?!

Поколеба се за миг, но чу как Росе повика Асад в коридора. Значи още беше в службата.

— Прощавайте. Обажда се Карл Мьорк, началникът на Росе. Вие майка й ли сте?

— Не. — Жената се засмя с тембър в алтовия регистър. — Сестра й.

Ама как така? Значи сестрата Юрса наистина съществуваше. Гласът й напомняше имитацията на Росе, но не беше съвсем същият.

— Сестра близначка?

— Не. — Тя пак се засмя. — В нашето семейство близнаци няма, но сме четири сестри.

— Четири!! — Карл малко прекали с децибелите.

— Да. Росе, аз, Вики и Лисе-Мари.

— Четири сестри… Не знаех, че Росе е най-голямата.

— Раждани сме през една година. Татко и мама работели за момче, но все се пръквали момичета и накрая мама затворила сергията.

И Юрса се засмя с грухтене — досущ като Росе.

— Всъщност исках да поговоря именно с майка ви. Случайно да си е вкъщи?

— За жалост не. От три години не се е прибирала. Явно предпочита новия си апартамент в Коста дел Сол.

В слушалката пак се разнесе носов смях. Веселячка го раздаваше тази Юрса.

— Добре, тогава минавам по същество. Мога ли да разчитам на вашата дискретност? При никакви обстоятелства Росе не бива да разбира, че съм звънил.

— Не, не можете!

— И ще й кажете за какво съм се обадил? Не е никак тактично спрямо мен.

— Друго имам предвид. Наскоро изобщо не сме виждали Росе, но ще разкажа всичко на другите. С тях нямаме никакви тайни.

Ставаше все по-шантаво.

— Ясно! Да ви питам тогава: Росе страда ли от психически проблеми и личностни разстройства? Знаете ли дали се е подлагала на лечение?

— А сега де… И аз не знам какво да ви отговоря. Пиеше от хапчетата, които изписаха на мама след смъртта на татко. Напушваше се, смъркаше, пиеше… Ако това минава за лечение, значи се е лекувала. Само дето не съм наясно дали е получила някакво подобрение.

— Какви симптоми е имала?

— Когато й станеше кофти, не искаше да е Росе, а някоя от нас трите или съвсем друг човек.

— Значи е болна?

— Откъде да знам дали е болна! При всички случаи дъската й хлопа.

Това Карл го бе установил и без нейна помощ.

— От малка ли е имала такива проблеми?

— Да — откак я помня. Но след смъртта на татко се влоши.

— Ясно. Някакви по-особени причини? Дано не ви звуча бездушно. Питам дали баща ви е починал при трагични обстоятелства.

— Да. Загина при трудова злополука. Смля го машина и събраха парчетата върху брезент. Един от приятелите ми каза, че когато го занесли в Съдебна медицина, санитарите попитали: „Изобщо ще можете ли да разберете нещо от тази пихтия?“

Тя изрече всичко това със смайващо спокойствие, граничещо с цинизъм.

— Много съжалявам. Потресаваща кончина. Разбираемо е, че подобно трагично събитие се отразява на цялото семейство, но май най-тежко го е изживяла Росе.

— През лятото тя беше назначена на временна работа в завода за валцуване и видяла как изнасят баща ми. Това я срина.

Кой не би се сринал след такъв шок?

— И изведнъж реши, че не иска да бъде Росе. Дегизираше се ту като пънкарка, ту като елегантна дама, ту като някоя от нас трите. Не знам дали е болна, но нито Лисе-Мари, нито Вики, нито аз имаме желание да сме близо до нея, когато нещо й прищрака и си науми, че е някоя от нас.

— Според вас какво е отключило такава бурна реакция?

— Нали ви казах. Хлопа й дъската. Сто процента и вие сте го забелязали, иначе нямаше да ми звъните.

Карл кимна. Явно прозорливостта им беше семейна черта.

— Последен въпрос или два — моля да задоволите любопитството ми. Случайно да имате руса, къдрава коса, да си падате по розовото и да носите плисирани поли?

От слушалката прогърмя смях.

— Майчице, ама и вие ли сте я виждали в този вид! Да, имам руса, къдрава коса и си падам по розовото. В момента например съм лакирана с розов лак и нося розово червило. Виж, плисираната пола не съм я обличала от години.

— На шотландски карета, нали?

— Да, след като приех конфирмация, ме беше прихванало нещо.

— Ако се поразровите из гардероба, където сте напъхали полата си, сигурно ще установите, че липсва.

След като приключиха разговора, Карл постоя усмихнат. Наистина не беше запознат с особеностите на другите две сестри, но се надяваше той и Асад да се справят с тях, ако Росе реши да приеме тяхната самоличност.

 

 

„Тиволихелен“ наистина се намираше срещу „Рио Браво“, но представляваше мазе, високо два метра и дванайсет сантиметра.

Братовчедът на Карл се беше настанил в дъното на помещението, към улицата, близо до тоалетната. Заседнеше ли в такова заведение, Рони не бързаше да мърда никъде, освен към клозета, та да изпразва периодично пикочния си мехур от погълнатия алкохол.

Рони вдигна ръка, все едно Карл нямаше да го познае. Е, Рони действително бе остарял и напълнял, но останалото си беше непокътнато — уви. Гелосана коса, не в стила на рокаджиите от петдесетте, а като на аржентински донжуан от любимите на бедните домакини сапунени опери. Противен — така би определила стила му Вига. Дебелото му лъскаво мафиотско яке и дънките, които не подхождаха нито на останалата част от облеклото му, нито на самия Рони. Огромен задник и тънки пищялки: апетитна фигура, ако става въпрос за кокетна синьорина от Неапол, но не и когато говорим за мъж. Картинката допълваха острите обувки с катарами. Накратко: пълен кич!

— Вече поръчах. — Рони посочи двете празни бутилки бира.

— Едната за мен ли беше? — попита Карл, но получи отрицателен отговор.

— Още две! — извика Рони на сервитьорката и се наведе към Карл. — Радвам се да те видя, братовчеде.

И посегна към ръцете му, но Карл ги отдръпна демонстративно и предостави тема за разговор на клиентите от съседната маса.

Погледна настойчиво Рони право в очите и в две изречения обобщи каквото беше чул от Бак за брътвежите на братовчед си в тайландския бар.

— Е, и? — попита Рони. Дори не се направи труда да отрече.

— Нямаш мярка в пиенето, Рони. Да ти запиша ли час, за да те включат в лечение по модела Минесота? Не си мисли, че ще го платя аз, но ако продължаваш да тръбиш наляво-надясно, че си убил баща си, и то с моя помощ, ще те излекуват от алкохолизма ти съвсем безплатно — на държавни разноски — в някой от хубавичките затвори, предназначени за такива като теб.

— Не могат, защото давността на случая изтече преди години. — Рони се усмихна на възрастната жена, която донесе неговата порция и още две бири. Беше си поръчал осолена треска.

Карл хвърли бърз поглед на менюто. Блюдото на Рони струваше цели сто петдесет и пет крони — навярно най-скъпото в целия асортимент. Ще си го плати сам, зарече се Карл.

— Благодаря, но бирите не са за мен. — Карл избута двете бутилки към братовчед си.

Не искаше да оставя никакво съмнение у сервитьорката на кого й предстои да връчи сметката.

— Според датското законодателство убийствата нямат давност — обясни сухо Карл на Рони и подмина с безразличие сепването на сервитьорката.

— Мой човек, няма как да го докажат — увери го Рони, след като жената се отдалечи. — Така че успокой топката, какво толкова се палиш. Баща ми беше гадняр. С теб може да е бил мил, но не и с мен. Ходеше за риба само за заблуда на врага и за да впечатлява баща ти. Изобщо не обичаше въдицата. Бях сигурен, че след като с теб се отдалечим, ще се настани удобно на стола и ще извади цигарите и пиячката. Пет пари не даваше за риболова. Носеше си „улова“ — Рони описа кавички във въздуха — от къщи, Карл. Да не би да не знаеш?

Карл поклати глава. Този образ изобщо не се припокриваше с неговите впечатления от мъжа, към когото баща му изпитваше силна привързаност, а самият Карл бе възприемал като житейски наставник.

— Не ме будалкай, Рони. Рибите си бяха прясно уловени. При аутопсията не са открили следи от алкохол в кръвта му. Защо дрънкаш такива глупости?

Рони повдигна вежди и си сдъвка хапката, преди да отговори.

— Тогава ти беше много малък, Карл. Виждаше каквото искаше да видиш. В моите очи още си хлапак. Ако не искаш да чуеш истината, плащай и се омитай.

— Кажи ми истината, де. Кажи как си убил баща си и по какъв начин съм ти станал съучастник.

— Сети се за плакатите в стаята ти.

Що за отговор!

— Кои плакати?

— Не се прави на ударен! Щом аз ги помня, няма как ти да си ги забравил!

Карл си пое дълбоко дъх. Алкохолът явно бе увредил сериозно мозъка на братовчед му.

— Брус Ли, Джон Саксън, Чък Норис. — Той размаха ръце като каратист. — Фрас-фрас! „Драконът идва“, „Юмрукът на яростта“. Сега сети ли се за кои плакати говоря, Карл?

— За каратистите ли?! Държах ги съвсем кратко време, после ги махнах. По времето, когато баща ти почина, ги бях свалил. Но какво намекваш?

— ДЖИЙТ КУН ДООООО — извика неочаквано Рони. От устата му се разхвърча сдъвкана риба, а клиентите на съседната маса едва не си изпуснаха чашите. — Това беше твоят боен вик. Олборг, Йоринг, Фредериксхаун, Ньоресунбю. Когато прожектираха филм в някой от тези градове, ти задължително беше там. Не си ли спомняш, човече? Зърнеше ли афиш на филм, забранен за деца, моментално цъфваше пред билетната каса. Едва ли преди смъртта на татко си бил на по-различна вълна. Когато той почина, ти беше на седемнайсет, а възрастовата граница за тези филми беше шестнайсет.

— Какви ги дрънкаш, Рони? Какво общо имат филмите?

Той се надвеси над масата.

— Ти ме научи на саблен удар. А като видя онези девойки, ослепя за всичко. Тогава цапардосах татко. Не прекалено мощно, а с премерена сила — точно както ти ми обясни, че трябва да се прави, за да не счупиш врата на противника. Бях се упражнявал върху овцете във фермата. Прицелих се в сънната артерия, посякох го с длан и го ритнах. Ей така!

Карл видя как покривката подскочи. Рони беше решил да направи нагледна демонстрация!

— Отдръпни се, защото плюеш риба в лицето ми. Говориш пълни небивалици, Рони. Защо лъжеш? Онзи ден пристигнах, поздравих баща ти, двамата тръгнахме. Толкова ли те е травмирал той, че ти е нужно да си измисляш всякакви абсурди, за да преодолееш юношеските си комплекси? Колко си жалък.

— Мисли каквото си искаш — ухили се братовчед му. — Искаш ли десерт?

Карл поклати глава.

— Чуя ли те още веднъж да бръщолевиш за инцидента, да не се казвам Карл, ако не ти покажа какво е джийт кун до.

Карл стана и заряза Рони с остатъците от вечерята и в сериозен размисъл как да избегне плащането на сметката.

Навярно и той щеше да пропусне десерта.

 

 

— Качи се веднага при Маркус Якобсен — поръча дежурният охранител в Управлението.

„Ако е решил да ми чете конско, чашата на търпението ми ще прелее“ — помисли си Карл по стълбите.

— Минавам по същество, Карл — подзе Маркус още преди Карл да е затворил вратата. — Моля те да ми отговаряш откровено. Познаваш ли човек на име Пийт Босуел?

— Нищо не ми говори — намръщи се Карл.

— Следобед получихме анонимен сигнал за разчленения труп на остров Амар.

— Мразя анонимните сигнали. Какво ви съобщиха?

— Че жертвата е англичанин. Пийт Босуел, на двайсет и девет години, тъмнокож, родом от Ямайка. От есента на 2006-а се води в неизвестност. Живеел е в хотел „Тритън“ и е работел в търговска фирма, регистрирана като „Кандалу Уъркшоп“. Търгувал е с индийски, индонезийски и малайзийски антики и мебели. Нещо познато?

— Съвсем нищо.

— Анонимният източник добави, че ти, Анкер Хьойер и Пийт Босуел сте имали среща в деня, когато Босуел е изчезнал.

— Среща? — Веждите му надвиснаха над очите. — И каква работа имам аз с човек, който внася мебели и сувенирчета? Не съм си сменял мебелите, откакто се нанесох в апартамента в Алерьо. Нямам пари за ново обзавеждане и ако се наложи да си купя нещо, ще отида в ИКЕА^[1] като повечето хора. Кой пуска такива партенки, Маркус?

— И аз това се питам. Нека проявим търпение. Анонимните сигнали рядко остават изолирани случаи.

Нито дума за конфузното нахълтване на Карл в залата за инструктаж.