Нора Робъртс
Мания (9)

9.

Кучето не хареса каишката. В мига, в който Наоми му я сложи, то започна да се дърпа и тегли, дори се обърна и се опита да я захапе. Накрая тя го изведе от къщата с помощта на дъвчащ кокал.

Също така не понесе и кабинета на ветеринаря.

Щом влязоха в чакалнята, животинчето се разтрепери, разтресе и с всички сили я задърпа към вратата. На един от столовете седеше неугледен старец с неугледно куче, проснало се в краката му. Бърните на стария помияр се извиха презрително. Котка в клетка ги наблюдаваше с огромни зелени очи.

Как да се сърди на кучето, когато се просна на пода и отказа да помръдне? Трепереше през всичкото време, докато Наоми попълваше нужните формуляри. Старецът влезе с кучето си, което тръгна послушно и дори се обърна презрително отново.

Наоми бе благодарна, че ветеринарят ще я вмъкне между другите си пациенти. Влезе жена, понесла червеникавозлатиста топка от пух и козина. Пухкавата топка се закова на място, когато забеляза бездомника на Наоми, а след това изригна в диво джафкане, накъсано от гърлено ръмжене.

Кучето направи всичко възможно, за да се покатери в скута на Наоми.

— Извинете! Консуела е много напрегната. — Жената вдигна питомката си и се опита да я успокои, а Наоми се мъчеше да измъкне носа на кучето измежду краката си.

Когато я повикаха, облекчението й беше толкова голямо, че тя нямаше нищо против да тегли и носи едновременно животното до кабинета.

То продължи да трепери и я погледна с такъв неподправен ужас, че тя коленичи и го прегърна.

— Хайде, стига, стегни се.

Кучето изскимтя, след това отпусна муцуна на рамото й.

— Май някой е влюбен. Аз съм Алис Патън.

Лекарката, може би метър петдесет и осем, набита и пълничка, беше прибрала посребрената си коса на къса опашка, а спокойните й кафяви очи гледаха иззад очила с квадратни рамки. Влезе с бърза крачка, бялата й престилка скриваше тениска и дънки. Коленичи до тях.

— Наоми Карсън — представи се младата жена.

— Приятно ми е. Значи това е красавецът, който сте намерили на пътя.

— Подготвих листовки, за да се опитаме да намерим собственика. Рецепционистката взе няколко.

— Ще ги разлепим, но никога преди не съм виждала това момче. Нека първо да го премерим, а след това ще го прегледам.

На него тегленето никак не му хареса, но поне успяха да разберат, че тежи трийсет и два килограма.

— Има нужда от още пет. Определено страда от недохранване. Затова пък е чист.

— Беше ужасно мръсен, но го къпахме. Два пъти.

— Зандър ви е помогнал, нали? — За огромна изненада на Наоми Алис вдигна с лекота трийсеткилограмовото разтреперано куче и го постави на масата за преглед.

— Да, появи се около две минути, след като намерих кучето.

— Сложил му е каишката на Майло.

— Майло ли? Това неговото куче ли е?

— М-хм. — Също като очите, и гласът й беше мек, спокоен. Прокара ръка през козината на кучето. — Страхотен беше Майло. Ракът го отнесе бързо, но беше болезнено. Направихме всичко по силите си, но… Все пак живя петнайсет хубави, щастливи години и това е най-важното. Нашият приятел тук е на около две и доста време е скитосвал по пътищата, ако мога да съдя по състоянието на лапите.

Тя извади фенерче и му даде вкусна хапка, преди да огледа ушите.

— Ще ви дам капки за уши.

— Капки ли?

— В лявото ухо се заформя инфекция. Ще ви дам и лекарство против глисти.

— Глисти ли?

— Нали донесохте проба. Има глисти, но лекарствата ще ги изчистят бързо. Ще му направя тест за дирофилария и ще взема проба, за да разбера дали са му направени ваксини. Виждам, че е бездомник, затова ще ви направя отстъпка.

— Благодаря. Все трябва да е на някого, нали?

— Не е кастриран. — Алис се отдръпна и взе спринцовка. — Тъй като е смесена порода, едва ли е домашен любимец. Много е слаб. Погалете го по главата, разсейте го малко. Има глисти — продължи Алис, докато вземаше кръв. — Възглавничките и на четирите лапи са разранени. След около двайсет минути ще мога да кажа дали му е правена ваксина против бяс и куча чума, дали има дирофилария. Но със сигурност има краста, кърлежи и бълхи.

— Бълхи значи.

— Мъртви са от шампоана против бълхи, който сте използвали. Аз съм единственият ветеринар в града, а той не е идвал при мен преди. Не за пръв път някой зарязва куче, което си казва, че не иска.

— О — въздъхна Наоми и сведе поглед към кучето, което я гледаше доверчиво.

— Ще позвъня на познатите ми ветеринари в района, ще разлепим листовките, ще се обадим в приютите. Възможно е да се е изгубил и някой да го търси.

Наоми предпочете да повярва, че е възможно.

Отне повече от половин час, безброй инжекции, но пък кучето ги понесе единствено с недоумяващ поглед. После Наоми си тръгна с плик, пълен с лекарства, капки, диплянки, писмени инструкции и дупка с размерите на куче в кредитната карта.

Както бе зашеметена, се отправи към автосервиза на Зандър.

Оказа се по-голям, отколкото си беше представяла. Наоколо имаше доста коли и камиони, някои — като комбито с изкривена предна решетка — очевидно чакаха ремонт.

Постройка с размерите на сглобяема военна барака вероятно беше офисът му. Друга, с формата на обърнато Г, беше с широко отворена врата. Кучето все още не беше свикнало с каишката, но тя я беше скъсила и го държеше здраво.

Реши да пробва в офиса, но кучето не спря да я тегли към отворената врата и шума.

Чу свистенето на въздушен компресор, удари с чук и „Разходка на луната“, която съветваше всички да млъкнат и да танцуват.

Беше прекарала много време по пътищата и беше виждала предостатъчно автосервизи. Звуците, миризмите — на смазка и масло, гледката — на инструменти, машини и вътрешности на коли — й се сториха напълно обикновени. Те обаче силно впечатлиха кучето, което опъваше каишката, докато не влезе вътре.

А после опашката му започна да се мята като знаме на вятъра.

Очевидно беше подушило Зандър покрай мириса на моторно масло, газ и смазка, защото излая щастливо и доволно.

Зандър се показа изпод седан, вдигнат високо. Беше с износени моторджийски ботуши, избелели дънки с дупка на коляното и мръсна червена кърпа, провиснала от задния му джоб. Тя така и не успя да разбере как успява да изглежда толкова сексапилен.

— Здрасти, момче. — Той пъхна инструмента, който държеше, в другия заден джоб, след това коленичи, за да посрещне развълнуваното животно. — Изглеждаш по-добре от вчера. — После вдигна поглед към нея. — Ти винаги изглеждаш добре.

— Идваме от ветеринаря.

— Как мина?

— Той се уплаши ужасно, докато бяхме в чакалнята, от един померан. Ветеринарката обаче има подход. Установи инфекция на ухото и глисти и ми даде пълна торба с хапчета и капки, и инструкции. Наложи се да му бъдат направени половин милион тестове, последвани от инжекции заради това или онова, тъй като едва ли някога досега са му правени ваксини. Няма обаче дирофилария, така че това е повод за радост. Освен това трябва да напълнее. Господи, имам дори кучешки витамини.

— Освен всичко друго.

Тя бръкна в чантата и извади сметката от лекарката, подаде му я.

— Леле — ахна Зандър.

— Това е сумата след намалението. Като за добри самаряни.

— Е, било му е за пръв път и е имал нужда. Съгласих се да платя половината.

— Не става въпрос за парите, въпреки че те наистина са адски много, но според нея никой не го търси. Какво да правя с него?

— Вече го правиш.

Мъж в сив гащеризон и сива шапка с логото на автосервиза излезе при тях и пъхна няколко монети в автомата за безалкохолни.

— Шевролетът изглежда като нов, шефе. Дори още по-добре.

— До четири ще бъде ли готов?

— Вече е готов.

— Ще кажа на Сил.

Кучето потегли каишката и тъй като Наоми я беше отпуснала, то се шмугна към човека, за да размаха опашка пред него.

— Здравей, момче. Кучето ви има симпатична муцуна, госпожо.

— Не е мое. Не е мое — рече тя почти отчаяно, а Зандър сви рамене.

— Искаш ли още едно куче, Пийт?

— Много ми се иска, но Каръл ще ме одере жив. Хубаво куче — добави той, след това се отдалечи, а кучето тръгна да обикаля и души всичко.

— Той как спа?

— Кой? Кучето ли? Добре. Събудих се в пет, защото беше застанал до леглото и ме наблюдаваше. Да не говорим, че ми изкара ангелите.

— Значи е гледан в къща.

— Така излиза. Засега поне, но…

— Живееш далече от града — продължи Зандър. — Кучето е добра охрана.

— Ще инсталирам аларма.

— И е добра компания — изстреля в отговор той.

— Обичам да съм сама.

— Труден човек си ти, Наоми.

Животинчето се върна при тях и размаха опашка. Бе захапало парцал и го отнесе доволно на Наоми.

— Обича те.

— Защото ми донесе мръсен парцал, намерен на пода?

— Ами да. Ще свикнеш. Междувременно, ще ти донеса половината пари и ще продължа да разпитвам дали някой не е изгубил куче и дали не иска да го вземе.

Тя бръкна отново в чантата и извади листовката, която беше отпечатала.

— Бил я залепил?

Зандър я разгледа.

— Хубава снимка си му направила.

— Трябва да се прибера и да свърша малко работа. Цяла сутрин се занимавам с кучето.

— Можеш да ме поканиш на вечеря.

— Защо?

— Така ще правиш нещо различно, а аз ще му дам лекарствата. Нали каза, че можеш да готвиш?

Тя го изгледа продължително и хладно.

— Не искаш вечеря.

— Човек трябва да яде понякога.

— Нямам чинии, нямам столове, нито маса. Няма да спя с теб и нямам никакво намерение да задържа кучето.

Раздразнена от него и от себе си, тя дръпна каишката и затегли кучето към вратата.

— Обичаш ли да залагаш?

Тя му хвърли поглед през рамо, без да спира.

— Не.

— Жалко, защото съм готов да се обзаложа, че онова, което каза, скоро ще се промени.

Как ли пък не, помисли си тя.

Едва когато се прибра, забеляза, че кучето продължава да стиска в уста противния парцал. Тя се опита да го измъкне, а животното реши, че стопанката му иска да играят на дърпане. Накрая тя се отказа и седна на най-горното стъпало на верандата, а кучето с парцала в уста приседна до нея. Отзад се носеше шумът на триони и чукове.

— Какво направих? Защо не си разпънах палатка в гората? Защо ми е голяма къща, пълна с хора? Защо имам куче, което трябва да лекувам?

Без да крие обожанието си, то пусна мокрия, мазен парцал в скута й.

— Браво, просто чудесно.

 

 

Кучето не се отдели от нея, докато тя слизаше по стръмната, неравна пътека към брега. Беше сигурна, че то ще остане при работниците, но вместо това тръгна с нея. Следващия път щеше да се измъкне тайно.

Животното обаче не й се пречкаше, докато тя снимаше пурпурните морски звезди, донесени от прилива. След кратка обиколка с удоволствие се излегна на пясъка и само я следеше с поглед.

Нямаше нищо против да се свие и да заспи, докато тя работеше на бюрото си или в новата работна стая.

Когато слизаше долу, то я следваше. Ако се качваше, то беше зад нея.

Когато къщата утихна отново, тя се запита дали животното не се страхува, че ще бъде изоставено отново.

Никак не му харесаха капките за уши и последва кратка битка, но тя победи. От Конг знаеше, че най-добрият начин да даде лекарство на куче е да скрие хапчетата в тънък резен сирене, навит на руло.

Когато сядаше на терасата, за да вечеря със сандвич с печено сирене, то изяждаше своята храна, но вече не гълташе сякаш умира от глад.

Когато си лягаше с лаптопа, за да посвети последния час от деня на търсене на кранчета и душове, кучето се сгушваше в леглото си, сякаш бе прекарало там целия си живот.

В пет сутринта тя се будеше стреснато, очите му блестяха към нея и усещаше кучешкия му дъх по лицето си.

Зандър изпрати парите за половината сметка по Кевин заедно със съобщение, че е готов да разделят и грижите.

Два дена по-късно пристигна с нова торба кучешка храна, още един дъвчащ кокал и най-голямата кутия млечни кокали, които бе виждала.

Тя се запита дали нарочно е избрал да пристигне минути след като работниците си тръгнаха, или е просто съвпадение. Кучето обаче се зарадва и той си поигра известно време с него.

— Възвръща си енергията. — Зандър мяташе тенис топката и животното я гонеше така, сякаш беше златна.

— Никой не се обади по повод листовките. И ветеринарите в областта не знаят нищо. От приютите също нищо.

— Налага се да приемем фактите, красавице. Обзаведе се с куче. Той как се казва?

— Няма да му дам име. — Ако му измислеше име, с нея беше свършено.

— Как го наричаш тогава?

— Кучето.

Зандър метна топката отново и поклати глава.

— Покажи, че имаш сърце.

— Тъкмо доброто ми сърце ме набута в тази каша. Ако го задържа още, ще трябва да го кастрирам.

Зандър погледна жално кучето.

— Да. Много ми е мъчно за теб, приятел. Измисли му име.

— Няма да… — Млъкна. Защо да спори? — Алис спомена, че твоето куче се е казвало Майло. Ти как измисли името?

— Майло Майндърбайндър.

— „Параграф 22“ ли? Всеки получава дял, а?

— Аха. Току-що бях прочел книгата, а кученцето много приличаше на някой, при когото празно няма. Името трябва да му пасва. Няма ли да ме поканиш?

— Не. Нищо не се е променило.

— Все още е рано — подхвърли той, след това се обърна, както и тя при ръмженето на приближаващ се автомобил. — Гости ли чакаш?

— Не.

Кучето излая и хукна към Наоми, застана до нея.

— Вече си имаш куче пазач.

— Мога и сама да се пазя. — Бръкна в джоба и стисна сгъваемия нож.

Огромен камион се клатушкаше по пътя. Номерата бяха от Ню Йорк.

Шофьорът — млад, с настойчив поглед — се показа на прозореца.

— Вие ли сте Наоми Карсън?

— Да.

— Много се извинявам, че идваме толкова късно. Малко се пообъркахме.

— Не съм поръчвала нищо от Ню Йорк. С автомобила ли сте пътували?

— Да, госпожо. Двамата с Чък взехме разстоянието за петдесет и пет часа и двайсет и шест минути. — Младежът скочи от камиона, погали кучето, а колегата му излезе от другата страна.

— Защо? — попита Наоми.

— Моля?

— Не разбирам защо сте тук.

— Доставяме ви леглото.

— Не съм поръчвала легло.

— Жалко. Толкова път да бием и да забравим. Вярно е, госпожо, не сте го поръчали вие. Това е подарък от Сет Карсън и Хари Добс. Трябва да го докараме и да го монтираме където пожелаете. Те са платили за пълния пакет по доставката.

— Кога?

— Преди малко повече от петдесет и пет часа и двайсет и шест минути. Може и така да се каже. — Той се ухили отново. — Отзад има и два пакета. Опаковани са. Леглото е страхотно, госпожо.

Чък й подаде клипборд с поръчката. Тя веднага позна името на магазина за мебели, на който вуйчовците й бяха клиенти.

— Ще разбера довечера.

— Да ви помогна ли? — предложи Зандър.

Шофьорът разкърши рамене и го погледна с благодарност.

— Доста е голямо, така че с удоволствие приемам.

Тъй като беше много добре опаковано заради пренасянето, Наоми не можа да прецени дали леглото е наистина страхотно, освен, разбира се, че е голямо. Тя започна да пренася пакетите, един по един, докато мъжете се заеха с по-трудоемката работа да качат частите по стълбите.

Тъй като кучето остана при тях, тя взе резачка за картон и отвори първия кашон. Попадна на четири огромни възглавници. Във втория също имаше възглавници, съвсем семпла завивка в няколко нюанса по-наситено синьо от стените, и кувертюра в същия цвят.

В третия бяха подредени бели чаршафи от египетски памук и бележка, написана на ръка.

Нашето момиче има нужда от легло, в което да сънува сладки сънища. Разбрахме, че е за теб в мига, в който го видяхме.

Обичаме те. Сет и Хари

— Моите мъже — въздъхна тя и качи първата кутия на горния етаж.

Тъй като в спалнята цареше хаос и беше пълно с мъже и едно куче, тя слезе отново долу, извади безалкохолни от хладилника и им ги занесе горе.

— Благодаря. После ще приберем всички опаковки. Инструкциите ни са много точни. Ще ни трябва обаче малко време да го сглобим.

— Добре.

— Да го поставим на мястото на матрака, нали?

— Ами… да. Става. Трябва да позвъня.

Тя ги остави да действат и през следващите двайсет минути разговаря със Сет, защото Хари беше в ресторанта. Вуйчо й остана много доволен.

Не му каза, че си бе избрала стил и бе възнамерявала да отскочи до Сиатъл, за да си потърси легло. Каквото и да й бяха купили, щеше да е ценно, защото са го избрали те двамата.

Когато се върна в спалнята, се закова на място. Бяха поставили матрака върху рамката, бяха монтирали долната и горната табла и бяха почти готови.

— О, боже!

— Красиво е, нали?

Тя погледна шофьора — не знаеше името му — след това отново леглото.

— Великолепно е. Прекрасно. Съвършено.

— Чакайте да сложим колоните.

Махагон, помисли си тя, с кръстообразни орнаменти. Стил „Чипъндейл“ — личеше, че е отгледана от Сет и Хари. Дървото, наситено, прекрасно, подчертаваше цвета на стените. Краката бяха с ажурна резба и високи струговани колони.

Ако една жена не сънуваше сладки сънища в такова легло, то тогава имаше нужда от терапия.

— Добре ли сте, госпожо?

Тя намери сили да кимне.

— Извинете, не запомних името ви.

— Джош. Джош и Чък.

— Да, Джош. Добре съм. Оказахте се прави, леглото е страхотно.

Когато те приключиха, тя им даде щедър бакшиш — най-малкото, което можеше да направи, и им даде още безалкохолни за из път.

А след като си тръгнаха, тя остана загледана в леглото, любуваше се как светлината на ранната вечер блестеше по дървото и елементите.

— Имаш невероятни вуйчовци — отбеляза Зандър.

— Най-добрите…

— Имаш ли нужда да си поплачеш?

Тя поклати глава и притисна очите си с пръсти.

— Не. Мразя да плача. Напълно безполезно е. Говорих с тях в неделя. Те веднага са отишли да го изберат и купят, а след това са го изпратили чак тук, и са се сетили и за чаршафи, и за възглавници, и за завивки и кувертюра. А леглото е страхотно, наистина страхотно. Намерили са най-подходящото и за мен, и за стаята, и за къщата.

Тя си наложи да не заплаче.

— Няма да плача. Ще сготвя. Нямам нито чинии, нито маса. Но можеш да ядеш от картонена чиния навън, на терасата. Това е твоят бакшиш, задето помогна да монтират леглото.

— Приемам. Какво ще има за вечеря?

— Още не знам. Аз ще пия вино. Сантиментално настроена съм и малко ми е мъчно за дома.

— Имаш ли бира?

— Разбира се.

— В такъв случай, ще пия бира.

— Добре. — Тя тръгна към вратата, после се обърна назад. — Да знаеш, че нямам намерение да спя с теб.

— Все още нямаш. — Усмивката му беше ленива. И опасна. — Бирата и вечерята са начало.

И край, помисли си тя, докато кучето слизаше надолу с тях.

 

 

Наблюдаваше я как готви. Никога досега не беше виждал друг човек да готви, като грабва това или онова, хвърля един продукт в тенджерата, а друг в тигана. Реже, в същото време разбърква.

Кучето също я наблюдаваше и не спря да се облизва, когато ароматите плъзнаха из къщата.

— Какво приготвяш?

— Ще го нарека паста в крачка.

Постави маслини — едри — върху дъска за рязане, притискаше ги с плоската страна на ножа и така вадеше костилките. И това не беше виждал друг да прави.

— Няма ли почистени маслини?

— Тези са каламата, приятелю, и си струват усилието. Каквото не ти харесва, няма да го ядеш.

— Не съм капризен.

— Още по-добре.

Тя посегна към буца сирене и за нула време го настърга на ренде. Той се канеше да попита защо не си купува настъргано, но прецени, че отговорът е ясен.

Тя сложи малки доматчета в тиган, добави билки, разбърка, докато мърмореше под нос, че й се искало местните да отглеждат босилек.

— Трябва да си купя качествени съдове, преди Хари да ми купи и тях.

— Че какво им е на тези, които имаш? На мен ми се струват супер.

— Ширпотреба. Той ще остане ужасен. Дори аз съм малко ужасена. И определено ми трябват хубави ножове. Поредното за списъка.

Беше му приятно да я наблюдава. Тя работеше бързо и уверено. Беше му приятно да слуша гласа й, зноен глас, със съвсем лека дрезгавина.

— Какво друго си включила в списъка?

— Да боядисам стаите за гости, които съм набелязала за брат ми и вуйчовците. И още една за баба и дядо. След това ще пенсионирам мечето и ваничката за боя.

— Остави бояджиите да си свършат работата.

— Трябва да купя прилични съдове и ножове, да боядисам още три стаи в тази безобразно грамадна къща, а сега пък се налага да намеря мебели, които отиват на леглото, и така нататък.

Тя отцеди пастата, от онези макарони, които приличат на тръбички, след това я прехвърли в тигана при маслините и сиренето. Смеси всичко с леко разтърсване и подхвърляне.

— Чиниите са в онзи шкаф, картонени, има и хартиени салфетки и кутия с пластмасови вилици.

— Намерих ги.

Тя разтърси тигана още няколко пъти, след това сервира пастата в картонените чинии, добави късове италиански хляб, намазан с масло, поръсен с билки и запечен.

— Изглежда страхотно.

— Ще изглежда по-добре в чиниите, които съм поръчала, но и така става. — Подаде му едната чиния, взе другата за себе си, след това го поведе навън. Накрая му връчи своята. — Дръж, моля те, докато нахраня кучето.

Кучето погледна хапките, които тя сипа в паничката му, след това вдигна очи към Зандър и двете ухаещи чинии паста. Подви опашка и Зандър бе готов да се закълне, че го чу как въздиша.

Тя седна и погледна кучето, а то се вторачи в нея.

— Това е мое, а това твое. Тук е така.

— Колко си безсърдечна.

— Може и да си прав.

Зандър седна и опита храната, която тя бе приготвила по магически начин, набързо, за около двайсетина минути.

— Много е вкусно. Направо страхотно.

— Не е зле. Щеше да е по-вкусно с пресни билки. Май ще трябва да си насадя сама.

Не беше странно, както тя очакваше, да седи и да яде паста с него, докато кучето — което омете купичката си до последната хапка — ги наблюдаваше жално. Дали заради гледката или леката мъгла, която се носеше бледопурпурна над морето и зеленината, или заради виното, но й се стори редно да уточни всичко.

— Да ти кажа ли защо няма да спя с теб?

— Засега — добави игриво той. — Списък ли си изготвила?

— Може и така да се каже. Ти живееш тук, в момента и аз.

— В момента ли? За момента си купила тенджери и тигани, но си запланувала нови и си ги включила в списъка. Струва ми се, че се установяваш.

— Може би. Никога не съм живяла на едно място повече от няколко месеца, откакто напуснах Ню Йорк. Не знам дали ще се задържа тук. Може би — повтори тя, — защото се чувствам добре — за момента. Както и да е, ти живееш тук и си приятел с Кевин и Джени, имате дългогодишно добро приятелство. Ние започнахме нещо, а аз нямам никакво намерение да започвам каквото и да е, и ако нещата се объркат, твоят приятел и мой строител ще попадне между чука и наковалнята.

— Глупости — отсече Зандър и се върна към пастата.

— Не и за мен. Не виждаш ли, че съм по средата на голям ремонт. Освен това ти си единственият автомонтьор и механик, и може да ми дотрябваш.

Той задъвка замислено хляба.

— Може пък да си върша работата по-бързо, ако правим секс.

Тя се разсмя и поклати глава.

— Не и ако престанем да го правим и ми се разсърдиш. Имам работа, от която ще изкарам пари, за да платя за къщата и за всичко, което купувам за нея. Нямам време за секс.

— Човек винаги има време за секс. Следващия път ще донеса пица и може да правим секс във времето ти за готвене.

Наоми се наведе замислено над пастата си.

— Това не говори никак добре за… силите и енергията ти.

— Просто се старая да се вместя в графика ти.

— Много мило, но напълно ненужно, тъй като тази вечеря няма да се повтори. Не те познавам.

— От всичко казано дотук, единствено последното има някакъв смисъл. Можем обаче да се върнем към списъка ти и да ти напомня, че съм приятел — сериозен, дългогодишен — на Кев и Джени. Те щяха да те предупредят, ако съм психопат.

Тя не откъсваше поглед от гледката.

— Хората невинаги познават близките си, както си мислят.

Тук имаше нещо, помисли си Зандър. Долови нещо скрито зад думите й. Вместо да настоява за обяснение той пробва друга тактика.

Приведе се напред и обрамчи лицето й с длани. Притисна устни в нейните. Бяха силни, горещи, на границата на някакво ожесточение.

Знаеше кога една жена го желае, а тя определено го желаеше. Разбра го от начина, по който устните й откликнаха, долови го в гърленото жужене, усети го в бързата, секси тръпка.

Друга жена ли? Тази жар, тази плетеница от желание щеше да ги отведе право в прекрасното й ново легло.

Тя обаче се отдръпна. Задържа дълбоките си, хипнотизиращо зелени очи в неговите.

— Показа ясно намеренията си — заяви тя. — Не мога да споря, че… — Погледна го право в очите. — Както вече казах на кучето, тук е така.

— Тази вечер.

Засега той се примири с храната, гледката и тайните, които жената до него криеше. Тя му поднесе пъзел и той просто трябваше да го разгадае. Щеше да разбере всичко за нея, рано или късно.