Нора Робъртс
Мания (8)

8.

По време на почивката той дойде при тях, стиснал в ръка бутилка вода. Джени насочи пръст към него.

— Много добре знаеш как ме кара да се чувствам тази песен.

— Можеш да ми благодариш по-късно — ухили се Зандър на Кевин и седна, отпусна се, протегна дългите си крака. — Кажи сега — обърна се усмихнат към Наоми. — Как си?

— Добре. Добре съм. — Имаше чувството, че някой е подпалил огън под кожата й. — Много си добър. Вуйчовците ми са страхотни почитатели на Спрингстийн. Щяха да одобрят твоя кавър.

— Колко са вуйчовците ти?

— Само двама. Заведоха ни двамата с брат ми на концерта на „И стрийт бенд“, когато се събраха отново на Медисън Скуеър. Гледал ли си ги на концерт?

— В Такома, по време на същото турне. Направо взривиха всички.

Тя се отпусна и се усмихна.

— Самата истина.

Блондинка в тясна розова блузка се приближи и прегърна Зандър отзад.

— Ще изпееш ли „Нещо от нищо“?

— Накрая.

— Какво ще кажеш да наминеш за по бира? С Пати сме ето там.

— Работя, Марла. — Той вдигна бутилката с вода.

Тя се нацупи кокетно, но напразно, поне според Наоми, защото Зандър не можеше да я види както бе застанала зад гърба му.

— Въпреки това заповядай. Здрасти, Джени. Здрасти, Кевин.

Погледна Наоми.

— Коя е приятелката ви?

— Наоми — представи я Кевин. — А това е Марла.

— На гости ли си? — полюбопитства Марла.

— Не, живея тук. — Колко странно прозвуча, усети се Наоми. Живееше тук.

— Не съм те виждала преди. Сигурно… Я, значи ти си купила старата съща на скалите. Нали там работиш, Кевин?

— Да.

— Или си богата, или луда.

— Не съм богата — отвърна Наоми и отправи полуусмивка, защото нацупената блондинка й се стори по-скоро объркана, отколкото нападателна.

— Нали знаеш, че къщата е обитавана от духове? Трябвало е да ти кажат, че там има духове.

— Никой не е споменал досега.

— Щях да умра от страх, ако живеех там сама. Ти снимаш, нали? Пати мисли, че ще отваряш фотографско студио.

— Не, не правя студийни фотографии.

— Че има ли други?

— С колко време разполагаш? — намеси се Зандър.

— Какво?

— Ще дойда през следващата почивка. — Той потупа ръката й, която галеше рамото му.

— Добре. Тогава, може би… — Тя се наведе и приближи уста до ухото му и каквото и да каза, накара Зандър да се усмихне.

— Страхотно предложение, Марла, но не искам Чип да ме погне с чука.

Тя се нацупи отново.

— Разведени сме.

— Въпреки това.

— Ти си помисли.

— Разбира се — измърмори той, а тя полюшна бедра към масата си.

— Какво беше предложението? — полюбопитства Кевин.

— Ще ти кажа по-късно.

— Тя просто не се сдържа. — Джени погледна извинително Наоми. — Безобидна е. Просто е малко глупавка.

— Сгафи ли нещо? — учуди се Зандър.

— Не и според мен. — Наоми вдигна маргаритата си и отпи. — Но на мен не ми е предлагала нищо.

— Да бе. Надява се Кевин да каже на Чип, че тя…

— Нищо няма да казвам.

— Не, но се надява да му кажеш и това така ще вбеси Чип, че той ще отиде у тях, двамата ще се изпокарат, ще правят секс за помирение и тя ще го изрита отново след това.

— Горе-долу е така — съгласи се Кевин. — Имат странни взаимоотношения. Той няма да те погне с чука, защото знае, че си приятел.

— Чип е сладур — заяви Джени. — Знам, че е удрял двама заради нея, но тя го подтикваше. Иначе е добряк.

— Тя обаче не иска сладур и добряк. Не е за нея — добави Зандър. — Проблемът обаче си е техен. Да ви черпя ли по още едно? Ще кажа на Лу.

— Още една чаша вино и ще подивея. Какво пък толкова? — реши се Джени. — Петък вечер е и си имаме бавачка.

— Няма да я изоставя — обеща Кевин.

— Без мен. Ще шофирам, а и трябва да ставам — каза Наоми.

— Остани още малко — отправи й ленив поглед Зандър. — Кажи си желанието — нещо от твоя плейлист. Хайде, избери.

Тя се замисли.

— „Трудно да се обясни“. — Избра тази песен, защото я слуша, след като той излезе от спалнята й онзи ден.

Той се ухили, насочи показалец към нея, след това си тръгна.

— Тази не я знам — призна Джени. — Но се обзалагам, че Зандър я знае.

Той им изпрати още напитки, за Наоми вода.

Тя остана очарована, че бандата изсвири старата класика на „Страйк“ сякаш са репетирали същата сутрин. Остана почти до втората почивка и тогава си каза, че ако не си тръгне, ще остане чак до затварянето.

— Крайно време е да си ходя. Благодаря за напитката и че ме накарахте да дойда.

— Пак заповядай. До понеделник.

— Ще мина следващата седмица — обеща Джени. — Ако си заета, Кевин ще ме разведе.

Тя си тръгна под звуците на бавната, знойна „Лейла“ на Клептън и излезе в нощта.

Каза си, че секс фантазията със Зандър, тътнещият бас, мотивите на китарата, докато къщата гореше около тях, няма начин да бъде избегната.

Може и да бе малко напрегната, но имаше предостатъчно работа, която да й помогне да разсее сексуалния копнеж. Не бе готова за сексуални разочарования, още по-малко да си ги навлече сама.

Тихият уикенд, работата, слънцето и приятният вечерен дъждец посмекчиха положението. Както бе възнамерявала, тя изнесе утринното си кафе на терасата — щеше задължително да си купи по-хубава кафеварка — и се потопи в тишината и самотата. В неделя включи скайпа в чудесно настроение.

— Ето я и нея! — Сет, с грижливо поддържана козя брадичка, която бе решил, че е задължителна за четирийсет и петия му рожден ден, грейна, когато я видя на екрана.

— Здравей, красавецо.

— На мен ли говориш? — показа се и Хари и прегърна Сет през раменете. Пръстените, които си размениха в Бостън през лятото на 2004 г. блестяха на ръцете им.

— Двама красавци.

— Трима.

— Познай кой дойде, за да обядваме заедно?

Мейсън се показа на екрана зад тях и се усмихна широко.

— Я, че това е агент доктор Карсън! — Погледни го само, помисли си тя, толкова висок и… да, трима красавци. А най-хубавото беше, че са щастливи. Той беше на път да постигне онова, към което се стремеше. — Как е във ФБР?

— Секретно е.

— Току-що се прибра от северната част на щата — обясни Сет. — Помогнал при отвличане и успешно прибрали дванайсетгодишно момиченце у дома.

— С това си изкарвам хляба. Как е в откачената ти къща?

— Откачена ли? Я погледни. — Тя взе таблета и се завъртя из кухнята. — Кой е откачен?

— Наоми, много е красиво! Погледни само този абсорбатор, Сет! А ти избра онзи грозник.

— Чувам те.

— Забрави за абсорбатора — продължи Сет. — Шкафовете са върхът. Защо са празни? Хари, трябва да й изпратим чинии.

— Не, не. Вече съм си избрала. Ще ви изпратя линк, за да знаете какво съм си набелязала. Сега ще ви заведа горе. Искам да видите стените на голямата спалня, която боядисах съвсем сама.

— Ти ли? — изсумтя Мейсън.

— Всеки сантиметър. Може и никога да не съм хващала мече в ръка, но боядисах всеки сантиметър от спалнята.

— Я пак кажи колко са стаите в това чудовище?

— Млъквай, Мейсън. Кажете честно, цветът става ли?

На горния етаж тя отново се завъртя.

— Красиво и вдъхва спокойствие — заяви Сет. — А защо нямаш истинско легло?

— В списъка е. — А списъкът наистина беше безумно дълъг. — Току-що приключих с боята и най-сетне си направих временна работна стая. Имам купища неща, които обработвам и принтирам.

— Прекалено много работиш — укори я Сет.

— Ти работиш прекалено много. Аз излизах с приятели в петък вечер, пийнах, послушах местната банда.

— Срещаш ли се с някого? — вметна Хари, а застаналият зад него Мейсън изви очи и изрече само с устни: „Нека сега теб те повъртят на шиш“.

— Срещам се с много хора. Работниците са тук по осем часа на ден, пет дни в седмицата.

— Да има някой красив, необвързан мъж сред тях?

— Да не би да си търсиш?

Хари се разсмя.

— Това, което имам, ми е предостатъчно.

— И на мен в момента. Кажете вие как сте. Как върви ресторантът? Какво ще вечеряте в неделя? Съседката госпожа Коблоуки продължава ли да забавлява господа?

Тя не ги забавляваше — знаеше много добре това, но така смениха темата и през следващите петнайсет минути разговаряха за незначителни, забавни неща, свързани с дома.

Когато се сбогува с тях, тя изключи таблета и усети, че й липсват безкрайно много.

Поработи около час в новата стая, опита се да свърши нещо и на лаптопа. Само че разговорът със семейството я остави изпълнена с безпокойство и тъга.

Време е да поизляза, каза си тя. Време беше да направи истински снимки на града, да огледа подробно пристанището. Какъв по-добър начин да прекара неделния следобед? След това щеше да се върне и да си сготви нещо различно от бъркани яйца или сандвич със сирене във великолепната си нова кухня.

Доволна от себе си, тя подкара към града, остави колата и тръгна пеша. Нямаше да пазарува, нямаше други задължения. Просто щеше да повърви, да се огледа и да прави снимки.

Лодката се казваше „Маги Мей“ и беше боядисана в бяло, досущ булчинска премяна, с прибрани платна и лъскаво табло. Предната част беше украсена с балони като за парти, а мръсносива рибарска лодка я накара да се замисли за як, стар кон.

Всички мачти бяха голи и се поклащаха под синьото небе, отразяваха се във водата.

Малко по-нататък една двойка се надпреварваше с джетове и лудата скорост, която развиваха, бе в пълен контраст със задрямалите закотвени лодки.

Поглези се с фанта портокал — любима напитка още от тийнейджърските години — и се върна в колата с намерението да обработи снимките, щом се прибере.

Тъкмо завиваше, когато се наложи да набие спирачки.

Този път не беше сърна, а куче. Не беше на пътя, куцукаше край канавката. Понечи да продължи — не беше нейно, значи не й влизаше в работата — но то направи няколко крачки и след това легна пред колата, сякаш беше болно или ранено.

— По дяволите.

Не можеше да продължи, затова спря и се зачуди какво да направи.

Ами ако беше бясно или зло, или…

То вдигна глава, когато тя слезе от колата, и я погледна с изтощен, но пълен с надежда поглед.

— О, боже. Добре, момче. Добре, куче… надявам се да си добро.

Беше едро, забеляза тя, но слабо, ребрата му се брояха. Голямо, слабо и мръсно, хърбаво кафяво куче с шокиращо сини очи, болезнено тъжни.

По дяволите отново, синьото на фона на кафявото я накара да се замисли за Хари.

Нямаше нашийник, нито надпис с името. Може пък да беше с чип. Дали да не се свърже с ветеринар или с приют за животни? Щеше да потърси номера.

Кучето изскимтя и се провлече по корем към нея. Сърце не й даде да го остави, затова пристъпи, приклекна и протегна предпазливо ръка.

То я близна и се примъкна по-близо.

— Ранен ли си? — Може и да беше мръсно, но Наоми го погали по главата. — Изгуби ли се? Господи, струваш ми се прегладнял. Не нося нищичко за ядене. Какво ще кажеш да повикам някого на помощ?

Кучето положи глава с провиснали уши върху стъпалото й и този път дори не изскимтя, само простена.

Тя извади телефона и тогава чу ръмженето на двигател — беше мотор, който идваше откъм града.

Вдигна главата на кучето и я постави внимателно на пътя, изправи се и помаха на моториста.

В мига, в който го позна — дълги крака в дънки, стегнато тяло в черна кожа, тя си каза: „А как иначе“. Естествено. Дори през опушения визьор на каската тя позна Зандър Кийтън.

Той угаси двигателя и спусна крак.

— Ти ли го удари?

— Не. Куцукаше отстрани на пътя, след това просто легна. И аз…

Тя млъкна, когато той слезе от мотора и прокара умелите с китарата пръсти през козината на кучето, нежно, също както майка гали бебето си.

— Добре, момче, спокойно. Няма кръв, няма рани. Няма счупено. Според мен не е бил ударен от автомобил.

— Много е слаб и…

— В багажа имам вода. Би ли я донесла? Жаден ли си? Обзалагам се, че си жаден. И много гладен. От доста време обикаляш пътищата, а? На път ли си тръгнал?

Докато той говореше на кучето и го галеше, Наоми бръкна в багажника на мотора и се върна с бутилка вода.

— Да видим сега какво можем да направим. — Зандър взе бутилката и даде знак на Наоми да клекне до него.

— Свий ръце в шепи.

— Аз…

— Хайде, хайде. Нищо няма да ти стане.

Тя изпълни послушно и подложи ръце под муцуната на кучето. То излочи водата, която Зандър наля, задъха се, пак пи, след това отпусна отново глава.

— Трябва да го преместим от пътя. Ще го кача отзад в колата ти.

— И къде да го закарам?

— У вас.

— Не мога да го закарам у нас. — Тя скочи, когато Зандър взе кучето на ръце.

Едва сега забеляза, че е мъжко — некастрирано мъжко.

— То е на някого.

Както държеше хърбавото, уморено, мръсно куче в ръце, Зандър я изгледа дълго с дълбоките си сини очи.

— Има ли вид на куче със стопанин? Хайде, отвори задната врата.

— Може да се е изгубил. Сигурно някой го търси.

— Ще разпитам, но не съм чул някой да си е изгубил кучето. Едро е. Помияр е. Има следи или от хъски, или от австралийска овчарка. Виж му очите. Алис ще разбере — тя е ветеринар. Ако някой си е изгубил кучето, тя ще знае. Само че в неделя не работи.

— Сигурно има номер за спешни случаи.

— Единственото спешно в случая е, че кучето има нужда от прилично хранене, баня и място да си почине.

— Ти го вземи у вас.

— Как точно да стане? — кимна той към мотоциклета.

— Ще почакам.

— Ти го намери.

— Ти пък го намери две минути по-късно.

— Виж сега. Заведи го у вас, а аз ще му донеса разни неща. Утре го заведи на ветеринар, а аз ще платя половината сметка. Няма да водиш това куче в приюта. Ако не намерят собствениците — а аз съм готов да се обзаложа, че тях отдавна ги няма — сигурно ще го приспят.

— О, не говори така. — Тя придоби нещастен вид и зарови пръсти в косата си. — Казваш го, за да се чувствам виновна и длъжна да го прибера. Чакай, чакай… той е мръсен и вони отвратително.

Наоми грабна старото одеяло, което беше отзад, и го разстла.

— Ето. Сега всичко ще бъде наред. Ще се върна и ще ти донеса каквото ти е нужно. Ще се видим у вас.

Почувства се хваната в капан, а Зандър се качи на мотора си, запали и изфуча нанякъде. Тя погледна отново кучето.

— Дано не повръщаш, докато се возиш.

Шофираше бавно и непрекъснато поглеждаше в огледалото за обратно виждане, но не чу животното да повръща.

Когато спря пред къщата, се запита дали чудесната работа, която свърши следобеда, си заслужаваше, след като сега трябваше да се грижи за бездомно, прегладняло куче.

Слезе и отиде да отвори задната врата.

— Да, страхотна миризма. Сигурно ще й трябват седмици, за да се разсее. Вината не е изцяло твоя, но да знаеш, че вониш. Сигурно няма да можеш да скочиш сам.

Кучето се примъкна малко напред, опита се да близне ръката й с език.

— Както и да е. Толкова си кльощав, че мога да те взема на ръце и да те нося един километър, без дори да се изпотя. Въпреки това си оставаш мръсен и смрадлив. Ще почакаме Зандър. Стой тук. Не мърдай.

Тя се втурна към къщата, напълни пластмасова чаша с вода и взе пакет солени бисквити. За друго не се сети.

Когато излезе навън, кучето скимтеше и душеше.

— Недей, почакай. Ето нещо да се подкрепиш, виж. Вземи, хапни си бисквитка.

Животното я погълна, след това още шест, накрая излочи водата от чашата.

— Сега вече си малко по-добре, нали? Той няма да се бави. Ох, дано да дойде по-скоро, защото всяка минута тук означава още една седмица от тази миризма.

Този път, когато се наведе да го погали, кучето обърна глава и побутна ръката й.

— Така вече е по-добре.

Тя си взе от автомобила фанта, след това импулсивно извади фотоапарата.

— Можем да направим обяви за ветеринаря, за приюта, за когото трябва.

Направи няколко снимки, а кучето я наблюдаваше със странните си сини очи, ярки на мръсното кафяво. Усети нелепо облекчение, когато чу ръмженето на двигател.

Този път Зандър беше с джипа си и спря зад нея.

Кучето забарабани с опашка.

— Солени бисквитки, а?

— Нямам кучешка храна.

— Аз обаче нося. По-добре да яде от нея, за да не повръща после.

— Правилно.

Зандър, който очевидно не се притесняваше от мръсотията и миризмата, вдигна кучето. Този път животното се изправи, малко неуверено, когато Зандър донесе вече отворен двайсеткилограмов чувал от джипа си.

— Тази храна ще бъде ли достатъчна?

Зандър само изръмжа и напълни огромна синя пластмасова купа.

— Дръж.

Тя улови червената купа, която той подхвърли.

— За вода.

Наоми отиде отзад, където имаше маркуч за бъдещата градина.

Когато се върна, кучето беше погълнало и последната хапчица и изглежда, беше готово да започне отначало.

Опашката му се мяташе по-енергично.

— Първо вода, приятелю. — Зандър взе от нея купата и я постави на земята. Кучето пиеше като камила.

— Пет пари не давам, ако си мислиш, че съм безсърдечна, но това куче няма да влезе в къщата, освен ако първо не се махне миризмата.

— Разбирам, не те виня. Вероятно се е овалял в някаква мърша. Много обичат такива изпълнения. Значи трябва да го изкъпем. Може би дори два пъти. Да имаш маркуч?

— Да, и препарат за чинии.

— Не ми трябва. — Той отиде до джипа си и се върна с черна яка за куче и шишенце кучешки шампоан.

— Донесъл си доста неща.

— Ще трябва да го държиш. Аз ще го намокря, насапунисам, ще го изплакна, но да знаеш, че никак няма да му стане приятно.

— Ако ме ухапе, ще те смачкам.

— Не е от животните, които хапят. В очите му няма злоба. Дръж го здраво, красавице.

— Държа го.

Кучето се оказа по-силно, отколкото изглеждаше, но същото важеше и за нея. Когато Зандър го обля с вода, то се задърпа, напрегна, залая и отново се задърпа.

Не се опита да хапе, да ръмжи или да се зъби.

Зандър извади огромна кучешка бисквита от задния си джоб и кучето се успокои, погледна я алчно.

— Да, знам, че я искаш. Дръж маркуча — каза той на Наоми, след това счупи бисквитата на две. — Половината сега, другата половина, когато свършим. Разбра ли?

Даде на кучето половината бисквита и изля от зелената течност в бутилката в дланта си. Очевидно на кучето му беше приятно да втриват в козината му шампоан, защото стоеше мирно, докато Зандър го търкаше.

Не хареса особено изплакването, но при второто насапунисване затвори очи от удоволствие. Накрая седеше тихо и може би, така поне реши Наоми, очаровано, че не мирише вече на умрял скункс.

— Отдръпни се, когато го пусна.

— Да го пуснеш ли? Ами ако избяга?

— Никъде няма да отиде. Отдръпни се, иначе ще станеш по-мокра и от него.

Тя пусна яката и отскочи назад, далече от енергичното изтръскване и разлетелите се във всички посоки капчици вода.

— Не е чак толкова грозен, колкото ми се стори.

— Като се позакръгли, ще стане красиво куче. Вероятно има нещо от лабрадор, ако мога да съдя по формата на главата. Помиярите са най-страхотните кучета.

— След като се успокои и няма опасност да припадне, а ти си с джип, защо не го вземеш със себе си.

— Не мога.

— Познаваш ветеринаря и…

— Не мога. Виж… — Той се обърна, върна се до джипа, за да вземе стара кърпа и започна да обтрива мокрото куче. — Миналия месец трябваше да приспя кучето си. Бяхме заедно почти половината ми живот. Не мога да взема друго. Не съм готов.

Отвореният чувал кучешка храна, шампоанът, купичките, каишката. Трябваше сама да се сети.

— Разбирам, знам какво е. И ние имахме куче. Всъщност беше на брат ми. Вуйчовците му го подариха за Коледа, когато беше на десет. Беше толкова сладък, толкова мил. Не се наложи да го приспим. Просто издъхна в съня си, когато беше на четиринайсет. И четиримата плакахме като деца.

Кучето помириса джоба на Зандър.

— Този не е глупак. — Зандър извади втората половина от бисквитата и му я подаде. Кучето я пое внимателно. — Добро куче. Личи му.

— Може би.

— Утре го заведи при Алис. Аз ще платя половината сметка. И ще поразпитам.

— Добре.

— Имам каишка и кучешко легло — малко е поизносено, но за него няма значение. Имам и два кокала за дъвчене. Ще ги донеса.

Наоми погледна кучето, след това Зандър и огромния чувал храна.

— Искаш ли бира? Смея да кажа, че си я заслужи.

— Чакай малко. — Той извади телефона си и набра номер. — Здрасти. Да, да, пуснах ти есемес. Налага се обаче да закъснея.

— А, щом имаш среща, недей…

Зандър премести поглед към нея — по-дълбок, по-дръзко син от на безименното куче.

— Кевин и Джени. Вечеря в неделя — обясни, после продължи разговора по телефона. — Наоми намери куче и се опитваме да го изчистим. Не знам. Поне на две години, сега вече е златистокафяво, след като махнахме наслоената мръсотия. Смесена порода е.

— Направих снимки — обади се тя. — Ще им изпратя, може да го познаят.

— Шефката ти ще изпрати снимки на помиярчето. Не, давай. Да, до после.

Той затвори телефона и вдигна чувала храна на рамо.

— С удоволствие ще изпия една бира.

Тръгнаха към къщата, кучето между тях.

— Все още куца.

— Известно време е бил на пътя. Възглавничките на лапите му са разранени.

След като отключи вратата и я отвори, тя остана да наблюдава как кучето влиза вътре и започва да проучва.

— Мислиш, че няма да открием собствениците, така ли?

— Готов съм да се обзаложа. В кухнята ли да го сложа?

— Да. — Щеше да го задържи за една нощ, може би за няколко дена, докато открият собствениците или човек, който иска куче. Тя извади бира, бутилка вино и подаде на Зандър бирата, а за себе си наля вино в пластмасова чаша.

— Благодаря. — Докато пиеше, той обикаляше кухнята. — Изглежда добре. Много добре. Не можех да си представя как ще се справи, но той винаги успява.

— Много ми харесва. Все още няма къде да се седне… трябва да намеря столове. И маса, и столове, а според вуйчовците ми, диван или отоманка ето там и дървена маса за по-удобно.

— Кои са тези тайнствени вуйчовци, които те водят да гледаш Спрингстийн, купуват кучета и те съветват за дивани, а и защо казват диван, вместо канапе?

— Става въпрос за размер или форма, или може би за география — от това зависи дали ще кажеш диван или канапе. Говоря за по-малкия брат на мама и съпруга му. Те двамата почти ни отгледаха с брат ми.

— Били сте отгледани от гей вуйчовци ли?

— Да, това притеснява ли те?

— Не. Любопитно е. Говорим за Ню Йорк, нали? — Той се облегна на плота, очевидно се чувстваше у дома си, също като кучето, което се просна на пода и заспа спокойно, след като беше чисто и изпълнено с доверие.

— Да, за Ню Йорк.

— Никога не съм ходил там. Те с какво се занимават? Вуйчовците.

— Притежават ресторант. Хари е шеф. Сет е човек на бизнеса. Така че се получава. Брат ми пък работи във ФБР.

— Сериозно?

— Завърши психиатрия, психология и криминалистика. Амбициран е да постъпи в отдела за поведенчески анализ.

— Профилиране?

— Да. Невероятно добър е в това.

— Вие четиримата ми се струвате много близки. Само че ти си на пет хиляди километра от тях.

— Не очаквах да стане така. Само че… — Тя сви рамене. — Ти имаш ли семейство тук?

— Нашите се преместиха в Седона преди няколко години. Имам сестра в Сиатъл и брат в Ел Ей. Не сме близки, но се разбираме, когато трябва.

— Тук ли си расъл… с Кевин?

— От люлката до гроба.

— И си имаш автосервиз, притежаваш половин бар — Джени го спомена — и собствена банда.

— Нямам собствена банда. Но дяловете в бара означават да пея там. — Той остави бутилката. — Ще донеса кучешкото легло. Горе или долу да го оставя?

Тя погледна отново кучето и въздъхна.

— Най-добре в спалнята. Дано е свикнал да живее в къща.

— Сигурно.

Той примъкна кучешко легло от кафяво кадифе по стълбите и го постави пред камината, после хвърли вътре жълта топка за тенис.

— Цветът е въздействащ — заяви той.

— И аз мисля така.

— Значи тази вечер няма да го храня повече. Може да му дам един от кокалите или дъвчащото въже.

— Дано това е единственото, което да гризе. — Тя погледна кучето, което ги последва навън, след това се дръпна вътре, хукна по стълбите и налапа жълтата тенис топка.

— Най-добре да вървя, иначе Джени няма да ме нахрани. Значи вуйчо ти е шеф, а?

— Невероятен е.

— А ти умееш ли да готвиш?

— Учил ме е най-добрият.

— Това е чудесно умение.

Пристъпи към нея. Трябваше да се сети, че ще стане така. Винаги предвиждаше ходовете и настроенията. Той обаче пристъпи напред и я привлече, преди тя да успее да забележи предупредителните знаци.

Не започна бавно, не отпусна прегръдката. Последва ярка, жарка експлозия, сетне разтърсващ мрак. Устните му покриха, покориха нейните, ръцете му плъзнаха нагоре по тялото, сякаш имаха пълното право да са там, а след това се спуснаха отново надолу.

Тя можеше да го спре. Той беше по-едър, със сигурност по-силен, но тя умееше да се защитава. Само че Наоми не искаше той да спира, все още не. Не искаше да се отдръпне.

Стисна китките му и пръстите й се забиха в кожата му. След това се остави да изгори.

Най-сетне той се отдръпна и тя се вгледа в опасните сини очи.

— Точно както изглеждаш.

— Какво?

— Зашеметяваща — рече той. — Въздействаш като мощен удар.

Този път предвиди движението и постави ръка на гърдите му.

— Ти също, но не търся връзка.

— Колко жалко.

— Да, в момента съм напълно съгласна. Но така стоят нещата.

— Но… — кимна той и отстъпи. — Ще се чуем. За кучето.

— Да, за кучето.

Когато Зандър излезе, кучето погледна след него, а след това вдигна глава към Наоми. И изскимтя.

— Засега оставаш при мен. — Тя приседна на подобието на легло, защото краката й трепереха. — Той е напълно погрешен избор. Сто процента съм сигурна.

Кучето положи лапа на коляното й.

— Не си въобразявай, че ще ме спечелиш с чар. Нямам никакво намерение да се обвързвам със Зандър и няма да те задържа. Всичко е временно.

Една, най-много две нощи ще остане тук, обеща си тя. И в никакъв случай заедно със Зандър Кийтън.