Нора Робъртс
Мания (5)

5.

На погребението на майка си облече черната рокля. Досега не беше ходила на погребение, а това приличаше по-скоро на панихида, защото нямаше да има истинско погребение.

Сет седна при двама им с Мейсън, за да поговорят. Попита ги дали искат да я върнат в Пайн Медоус, за да я погребат там.

— Не, в никакъв случай.

Искаха ли да намерят място в гробище в Ню Йорк? Остана изненадана колко категоричен беше Мейсън. Не искал гробище и тук. Ако беше щастлива в Ню Йорк, сега щеше да е жива.

Затова я кремираха, а през пролетта щяха да наемат яхта и да пръснат праха й над морето.

Имаше много сълзи, разбира се, но Наоми плачеше колкото от яд, толкова и от мъка.

Наложи се да обяснява на полицията. За втори път полицаите дойдоха в дома й, претърсиха го, задаваха въпроси.

— Аз съм детектив Росини. Моите съболезнования. Знам, че ви е много трудно, но имам въпроси. Може ли да вляза, за да поговорим?

Наоми знаеше, че много от жените ченгета по телевизията и във филмите са красиви, но предполагаше, че това се дължи на грима. Росини обаче приличаше на актриса.

— Добре.

Покани я в нейната стая, защото не знаеше какво друго да направи, тъй като имаше много други полицаи, които разговаряха със Сет и Хари. А заради майка й…

Росини влезе и седна на крайчеца на леглото, обърна се към момичето, свило се на стола пред бюрото, притиснало колене към брадичката.

— Кажи ми защо се прибра днес, защо двамата с приятеля ти не бяхте на училище?

— Разрешиха ни да отскочим до нас, за да си взема фотоапарата. Ние сме в комитета за издаването на годишника. Трябваше да направя снимки на репетицията на… театралния клуб. Той тук ли е още? Чафинс… Ансън… той тук ли е?

— Партньорът ми вече разговаря с него. Закарахме го в училището.

— Той ще разкаже на всички. — Наоми зарови лице в коленете си. — Ще разкаже на всички за мама.

— Много съжалявам. Би ли ми казала какво стана, когато се прибра?

— Чафинс поиска кола, затова му казах да отиде и да донесе две, докато аз се кача за фотоапарата. И Конг — кучето ни — Конг беше пред стаята на мама. Непрекъснато скимтеше. Обикновено стои в стаята на Мейсън или е на двора, докато сме на училище, но… Нейната врата беше затворена и аз я отворих. Помислих… стори ми се, че тя спи или не се чувства добре. Не можах да я събудя и тогава видях хапчетата. Шишенцето беше празно. Чафинс се качи горе и му казах да позвъни на 911. Опитах с изкуствено дишане. В училище имаше курс и знам как се прави. Пробвах, но тя така и не започна да диша.

— Значи е била на леглото, когато влезе.

— Опитах се да я вдигна, да я събудя, да я накарам да ходи. Тъй като беше взела прекалено много хапчета, трябваше да я накарам да стане и да я заведа в болница.

— Тя правила ли е подобно нещо преди? Случвало ли се е да взема прекалено много хапчета?

Наоми кимна, както бе притиснала лице в коленете си.

— Кога я видя за последно, преди да се върнеш от училище?

— Сутринта. Хари приготви закуска, но тя не слезе. Когато се качих, тя тъкмо ставаше. Стори ми се добре. Каза, че имала нещо да свърши, преди да отиде на работа, и ще си направи нещо за закуска по-късно. Пожела ми успешен ден в училище.

Вдигна поглед.

— Брат ми. Брат ми Мейсън къде е?

— Вуйчо ти отиде в училището, за да го вземе. Не се притеснявай.

— Вие знаете ли кой е баща ми?

— Да, Наоми, знам. И разбирам, че за втори път в живота си се сблъскваш с нещо, което никой не бива да преживява.

— Сега всички ли ще разберат? Въпреки че си сменихме имената, ще разберат ли всички?

— Ще направим необходимото, за да не стигне до пресата. — Росини замълча за момент. — Знаеш ли колко често са били във връзка майка ти и баща ти?

— Тя му е писала и е ходила да го вижда няколко пъти, след като се преместихме в Ню Йорк. Мейсън е научил и ми каза. Тя твърдеше, че не ходи, но не е вярно. Не е казала нито на вуйчо Сет, нито на Хари. Филмът… разговаряла е и с кинаджиите, защото той я е накарал. Мейсън е разбрал и това. Същевременно се стараеше много и около два месеца, може би дори повече, се справяше добре. Беше щастлива. По-щастлива отпреди. От онази нощ, когато открих… едва ли е била истински щастлива.

— Така е. Вуйчо ти ще позвъни на баба ти и дядо ти, а господин Добс е долу. Искаш ли да се качи, да остане при теб?

— Не, не сега. Госпожо? Попитахте дали поддържат връзка. Днес мама говорила ли е с него? Питам за тази сутрин.

— Доколкото знам, майка ти и баща ти не са говорили днес.

— Има нещо. Той й е писал нещо, нали? Нещо я е накарало да се нагълта с хапчетата.

— В момента провеждаме разпити и ще ти отговоря по-късно — рече Росини и стана.

— Знаете някои от отговорите. Не намерих писмо в стаята й. Не съм и търсила. Но не видях бележка, а тя сигурно е написала. Трябва да се е сбогувала. — Ридание се изтръгна от гърдите й. — Колкото и да е била тъжна, тя ни обичаше. Наистина ни обичаше. Щеше да се сбогува.

— Сигурна съм, че ви е обичала. Оставила е бележка, адресирана до всички вас. Беше в стаята на вуйчо ти. Оставила я е на тоалетката.

— Искам да я видя. Имам право да я прочета. Била е адресирана до мен. Искам да прочета какво е написала, преди да изгълта хапчетата и да ни изостави.

— Вуйчо ти настоява да я прочетеш. Изчакай тук.

Какво ли беше направил, питаше се Наоми и гневът й започна да избуява. Какво ли беше направил, за да натъжи чак толкова майка й, да й въздейства толкова бързо. И да я тласне към фатален край.

Изправи, се, когато Росини се върна. Не можеше да прочете последните думи на майка си свита на стол, имаше нужда са стане.

— Ще трябва да я прочетеш през плика за доказателства. Писмото ще се изследва.

— Няма значение. — Наоми протегна ръка, пристъпи към прозореца и бледата зимна светлина.

Много се извинявам. Допуснах прекалено много грешки, изборът ми в много ситуации не беше подходящ, изрекох твърде много лъжи. Лъгах хората, които заслужаваха да знаят истината. Разчитах на лъжите, защото той казваше, че така трябва. Колкото и пъти да се опитвах да се откъсна, просто не успявах. А сега, след всички грешки, които допуснах, защото Том казваше, че така е най-добре, стигнах до дъното.

Той се развежда с мен, защото искал да се ожени за друга. Тя му пишела и ходела да го вижда повече от две години. Изпрати ми документи за развод, изготвени от адвокат, и писмо, в което бе написал жестоки неща, ужасни. Някои от тях обаче са истина. Аз съм безволева и глупава. Не защитих децата си, когато имах възможност. Ти, Сет, го стори. Също както и Хари. Вие ни осигурихте дом и знам, че ще се грижите за Наоми и Мейсън, че ще бдите над тях, както трябваше да сторя аз. Мейсън, ти си толкова умен и всеки ден се гордея с теб. Надявам се един ден да разбереш защо мама е трябвало да си отиде. Наоми, не съм смела и дръзка като теб. Трудно ми е дори когато се опитвам, миличка. Иска ми се просто да заспя. Ти ще се грижиш за Мейсън и двамата ще слушате Сет и Хари. Сега вече ще се радвате на по-добър живот. Един ден ще ме разберете. И ще ми простите.

— Защо да й прощавам? Тя ни изостави, защото той не я иска повече. Прибрала се е и е изпила хапчетата, защото е била уморена, така ли?

— Наоми…

— Не, не! Не търсете извинения. Вие сте от полицията. Не я познавахте, нито пък някой от нас. Разбирате ли какво е направила? — Тя хвърли чантата на леглото си и стисна юмруци, сякаш се готвеше за битка. — Така постъпват страхливците. Той я е убил. Убил я е също като другите жени. Само че те не са имали избор. А тя е имала. Позволила е да се случи. Оставила го е да я убие точно когато всичко тук беше прекрасно.

— Права си. Сигурно си права. Но има и други начини на мъчение, освен физическите. Не мога да твърдя, че знам как се чувстваш, но според мен имаш пълното право да си ядосана. Имаш право да си бясна. Но когато част от гнева си отиде, надявам се да поговориш с някого.

— С поредния терапевт. Приключих с тази работа. Приключих напълно. На нея да не би да й помогна?

— Ти не си като майка си. Ако не искаш да разговаряш с терапевт, с приятел, със свещеник или с вуйчо си — тя извади визитка от джоба, — винаги можеш да поговориш с мен.

— Вие сте второто ченге, което ми дава визитка и казва тези думи.

— А с колегата поговори ли?

— Преместихме се.

— Добре. — Росини остави визитката на тоалетката, пристъпи напред и взе плика за доказателства. — Ченгетата са добри слушатели. Детектив Анджела Росини ще те чака. Когато прецениш, че искаш.

 

 

Три дни по-късно Наоми облече черната рокля. Взе машата, защото майка й я харесваше най-много, когато пуснеше косата си и я направеше на вълни. Не изказа гнева си пред Сет — той й се стори съсипан, разтърсен. Не изрече и дума пред Мейсън, след като видя празния му поглед. Не сподели и с Хари, който трябваше да се грижи за всички тях.

Задържа гневните думи и те пълзяха вътре в нея също като мравки, когато отиде в ресторанта.

Бяха затворили за деня, за да проведат панихидата. Хари бе свършил по-голямата част от работата — той настоя. Сложи цветя и снимки, избра подходяща музика, подготви храната.

Дойдоха баба й и дядо й. Двамата с Мейсън ги виждаха по няколко пъти в годината, откакто се преместиха от Пайн Медоус, и много скоро разбраха, че грозните неща, които баща им беше разправял за родителите на майка им са били лъжи.

Те бяха мили, изпълнени с обич, готови да простят. Бяха простили на дъщеря си, която ги беше изключила от живота си и не им позволяваше да виждат внучетата си. Бяха платили за терапията и никога — поне Наоми не беше чула — не бяха изрекли лоша дума за дъщеря си.

Никога не споменаваха Томас Дейвид Боус.

Дойдоха всички, които работеха в ресторанта, и много от приятелите на Сет и Хари. Присъстваха и някои от нейните учители и учителите на Мейсън. Някои съученици и родителите им дойдоха поне за малко.

Дойде и детектив Росини.

— Не знаех, че полицаите ходят на подобни погребения.

— Исках да покажа уважението си. И да видя как се чувстваш.

— Добре съм. Най-трудно е на вуйчо. Дори по-трудно, отколкото на баба и дядо. Той си мислеше, че може да я спаси. Заблуждаваше се, че я е спасил. Стараеше се всеки ден. Хари също много се стараеше. Сега обаче се тревожи много за Сет. Също и за нас с Мейсън, но най-вече за Сет. Хари положи огромни усилия всичко да е красиво, да превърне панихидата в прослава на живота, за който хората ще говорят. Тя обаче нямаше почти никакъв живот, за който да се говори.

— Според мен грешиш. Тя имаше вас двамата с Мейсън и за това си струва да се говори.

— Много сте мила.

— Това е самата истина. Ти ли си правила тази снимка?

Наоми погледна снимката, на която майка й танцуваше със Сет.

— Как разбрахте?

— Полицай съм. — Росини се усмихна. — Миг на щастие, а ти умело си го уловила. Тази обаче ми харесва повече.

Росини пристъпи към снимката, която Наоми беше направила с таймер. Майка й беше между двете си деца. Хари ги беше настанил пред огромна ваза с розови рози, защото това бе любимият цвят на майка й.

— Личи си, че се е гордяла с теб и брат ти.

— Това ли виждате?

— Да. Ченгетата са добри слушатели и опитни наблюдатели. Тя е била много горда. Не го забравяй. Сега трябва да се върна на работа.

— Благодаря ви, че дойдохте — отвърна Наоми, както казваше на всички останали.

Остана изненадана, когато Марк Райдър дойде при нея.

— Здрасти — поздрави той.

— Здравей.

Беше висок, красив, с големи кафяви очи, лъскава коса, която се къдреше около ушите.

— Моите съболезнования за майка ти.

— Благодаря. Много мило, че дойде. Наистина.

— Много ми е мъчно. Моята майка е починала, когато съм бил още бебе.

— Но… аз се запознах с майка ти.

— Татко се оженил за нея, когато съм бил на около три. Тя е страхотна… и ми е като майка, въпреки че мама е починала.

— Не знаех. Много съжалявам, Марк.

— Просто исках да ти изкажа съболезнованията си.

Трогната, тя пристъпи напред и го прегърна. Осъзна грешката си, когато той я притисна до себе си и ръката му се плъзна към ханша й.

Побърза да се отдръпне.

— На панихидата на мама сме.

— Да, да, извинявай. Просто си помислих… — Той сви рамене и се насили да се усмихне. — Все тая.

— Благодаря ти, че дойде — каза тя. — На бара има безалкохолни напитки, ако ти се пие нещо.

— Да, добре. До скоро.

Щом остана сама, Наоми се обърна. Можеше да се вмъкне в склада, за да остане на спокойствие и тишина, преди да забележат, че я няма.

Само че се натъкна на Ансън Чафинс.

— Ъъъ, здрасти. — Той намести очилата си, след това натъпка ръце в джобовете. — Сигурно ще ти се стори откачено, но нали бях там, та си помислих, че трябва да дойда и да изкажа… както и да е.

— Да отидем да седнем ей там. Хората ще ме оставят на мира, ако съм с някого.

— Видях някои от училището. Дръпнах се настрани, докато си тръгнат. Както вече казах, откачена работа. Хората искат да знаят, нали се сещаш, какво е, а не смеят да те попитат. Освен това отсъстваш от училище. Ще се върнеш ли?

— Аха, следващата седмица.

— Ще бъде супер.

Тя се засмя. Той умееше да пише по-добре, отколкото да говори, помисли си.

— Трябва да изкарвам хубави оценки, също и Мейсън. Трябва да мислим за колеж.

— Следващата есен постъпвам в „Колумбия“.

— Приет ли си?

— Имам добри шансове. Имам известни връзки и като цяло е доста обнадеждаващо. Ще уча журналистика.

— Ще се справиш чудесно.

— Да — намести очилата си той. — Чух две ченгета да си говорят. Нали трябваше да ме разпитат. Та ги чух да говорят за Боус, че майка ти му е била жена. Говоря за Томас Дейвид Боус.

Наоми стисна ръце в скута си и не отговори.

— Знаех името от филма. Чел съм и книгата. Ти си същата Наоми.

— Всички ли знаят?

— Както вече ти казах, чух ченгетата да говорят, знаех за кого говорят, чел съм книгата. Проверих разни неща и разбрах, че си Наоми Боус.

— Карсън. Това е официалното ми име.

— Да, ясно. Виж, не съм споменал пред никого.

— И недей. Просто искам да завърша училище. Мейсън също.

— Не съм казал на никого, но виж сега, и други могат да проверят, още повече че филмът пожъна страхотен успех. Много от хлапетата, които не четат, ходят на кино. Какво смяташ да правиш?

— Ще завърша училище. След това ще постъпя в колеж.

— Няма да кажа на никого, да знаеш. — Той отново намести очилата си. — Това си остава между нас. Искам да ми разкажеш цялата история. Виж…

Вдигна ръка и се наведе към нея, а очилата се смъкнаха отново. Затова ги свали.

— Карсън, искам да чуя историята от твоя гледна точка. Ще запазим в тайна къде живееш и всичко останало. Няма да кажа на жива душа, а това е много, нали разбираш, защото искам да стана журналист, а историята е голяма работа. Но някои от подробностите ще запазя в тайна.

Той сложи отново очилата си и ги намести.

— Не е нужно да разкривам всичко.

— Мама току-що почина.

— Да. Иначе нямаше да вържа две и две. Няма да кажа на никого, а ти ще ми разкажеш цялата история от твоя гледна точка. Ще излезем няколко пъти, ще отидем на някое тихо местенце и аз ще запиша историята ти. Това е голяма работа и ако се справя добре, може да си осигуря стажантско място в „Таймс“. Ти никога не си говорила с друг, дори със Саймън Ванс, нито със сценаристите, нито с режисьора, нито с актьорите. Баща ти е говорил с тях. Майка ти също, но не и ти. Аз вече проверих.

Двамата бяха приятели, поне тя така си мислеше. Той беше с нея, когато откри майка си. Той повика линейката. А сега…

— Саймън Ванс и сценаристът са те изпреварили, Чафинс. Вече на никого не му пука.

— Майко мила, ти шегуваш ли се с мен? На всички им пука. Виж, ще се видим. Можеш да дойдеш у нас през деня, след училище. Родителите ми са на работа и никой няма да разбере. Трябва да си тръгвам. Ще ти пусна есемес за часа и мястото.

След като той излезе забързано, тя остана неподвижна за момент, малко замаяна и усети, че й прилошава. Защо бе толкова изненадана, питаше се. Защото си беше мислила, че поне той й е приятел. Трябваше да му е благодарна, че не е публикувал наученото в училищния вестник.

Майната му на всичко, помисли си тя. Майната му.

Стана, преди някой друг да седне и да се опита да я утеши. Тръгна към кухнята. Щеше да се скрие в склада и да остане сама.

Хари обаче я последва.

Посочи й висок стол.

— Сядай. — Той се настани върху купчина кашони. — Кажи ми сега какво ти каза онова момче и защо се разстрои.

— Нищо особено.

— Не ме лъжи.

Тя се дръпна назад. Той никога не говореше толкова рязко и гневно.

— Хари…

— Преставаме да се лъжем. Знам, че майка ти криеше, че ходи в затвора, че не поддържа контакт с баща ти. Знаех, че го прави, и го скрих от Сет. Не му казах, за да не се разстройва. А това е равносилно на лъжа. Когато криеш нещо, това си е лъжа.

— Значи си знаел.

— Ако бях казал… — Той потри уморените си очи. — Така и няма да разберем…

— Ние също знаехме. Мейсън беше разбрал и ми каза. И ние не казахме нищо.

— И докъде стигнахме, котенце? Виж докъде стигнахме. Никакви лъжи повече, никакво криене. — Той се наведе напред и стисна ръцете й. Сините му очи изпъкваха на карамелената кожа и в тях тя видя добротата, която я радваше всеки ден. — Когато Сет ме попита дали можем да ви приютим — теб, брат ти и майка ти, докато още живеехме във Вашингтон — аз казах, разбира се. Само че бях наясно, че няма да е за дълго. Ние, разбира се, трябваше да помогнем — Сет бе длъжен да помогне на семейството си — докато си стъпите на краката, за шест месеца, година. Бях готов да отворя за вас дома си за година. Направих го, защото обичам Сет.

— Знам.

— Не съм и предполагал обаче, че ще се влюбя в теб. В Мейсън. В майка ти. Тъкмо това се случи. Когато заговорихме, че трябва да продадем къщата и да се преместим в Ню Йорк, не го направих единствено заради Сет. Направих го заради всички нас. Защото бяхме станали семейство. Ти си моето момиче, Наоми. Все едно сме една кръв. Говоря напълно сериозно.

— Обичам те, Хари. Много те обичам. — Сълзите й рукнаха, горещи, пречистени. — Знам колко много направихте за нас, дадохте ни всичко.

— Да не чувам и дума за това. Мога и аз да ти кажа какво сте направили за мен, какво сте ми дали. Наравно сме. Искам обаче и имам нужда от днес нататък, мило мое, да си казваме истината. Нека започнем от този момент. Какво ти каза Ансън, че изглеждаш така?

— Той знае кои сме. Чул е полицаите да си говорят и се е досетил. Иска да стане журналист и иска историята. Аз да му я разкажа.

— Налага се да поговоря с него.

— Не, не, Хари. Какъв смисъл има? Той знае и ти не можеш да го промениш. Увери ме, че нямало да кажа къде съм… къде сме, щял да изпусне някои подробности, но…

— Но ти му нямаш доверие. Пък и защо да имаш?

Спомни си как ръката на Марк се плъзна към ханша й, помисли си за слепите амбиции на Чафинс.

— Имам доверие единствено на теб, Мейсън и Сет.

— Можем да запишем двама ви с Мейсън в частни училища.

— Пак ще стане същото. Дори да се преместим отново, ще стане същото. Мама я няма, а на нея й беше най-трудно. Не можахме да я защитим от него или от нея самата.

— Никой няма да нарани малкото ми момиченце.

— Мислех си, че той ми е приятел. Само че никой не остава приятел, когато разбере коя си.

— Ако не остане, значи не заслужава приятелството ти.

— Как тогава ще разберем кой ни е приятел? — Тя си спомни визитката, която й даде жената от полицията, същата жена, която приличаше на филмова звезда. Извади я от джоба си. — Детектив Росини.

— Какво за нея?

— Струва ми се, че тя е приятел. Пуши трева — говоря за Чафинс — и продава по малко.

Хари въздъхна.

— Наоми, разбирам на какво напрежение са подложени младите и жаждата им да експериментират, но сега не е времето да…

— Аз не вземам наркотици. Нито пък Мейсън. — Тя се намръщи към визитката. — Мейсън иска да постъпи в „Харвард“, после във ФБР — не би рискувал бъдещето си по никакъв начин. Чафинс иска „Колумбия“ и „Ню Йорк Таймс“. Няма да му се отрази добре, ако го арестуват за притежание на наркотици или го отстранят от училище.

Хари изви вежди.

— Изнудване, а?

— Той прави същото. Ще го изпортя на полицията… и не се гордея с това. Но мисля, че детектив Росини ще поговори с него и може да се получи, колкото аз да напиша историята.

— Какво? Каква история?

— Аз пиша не по-зле от Чафинс и мога да го направя. — Хрумна й като проблясък от светкавица в гореща лятна нощ. — Ако аз напиша историята — от името на Наоми Боус — и я продам, може би дори на „Таймс“, той ще остане с празни ръце. Просто имам нужда от време, а детектив Росини може да ми го осигури. Ще напиша историята, както каза Чафинс, от моя гледна точка. Тогава с него е свършено. На никого няма да му пука какво е написал някакъв кретен за мен. Колкото до Мейсън, на него не му пука.

— Сигурна ли си, миличка?

— Няма да позволя на никого да ми причини това, нито пък на нас. Сигурна съм.

— Поговори с детектива. Ако прецениш, че искаш да е така, ще те подкрепим.

 

 

Тя се върна на училище и се насили да продължи с работата над годишника. Не обръщаше никакво внимание на гневните погледи, с които я стрелкаше Чафинс — и изпълняваше глупавите задачи, които той й възлагаше. Каквото и да му беше казала Росини, той мълчеше, а тя се успокояваше, че след четири месеца той ще завърши и ще се махне от живота й.

След „Оскар“-ите, на които сценаристът на „Дъщеря на злото“ спечели златната статуетка и сега вече петнайсетгодишната актриса, която изпълняваше ролята на Наоми Боус, мина по червения килим в тоалет на Алекзандър Маккуин след излизането на филма, книгата остана в класацията на бестселърите цели шестнайсет седмици, а „Ню Йорк Таймс“ пусна статия в три последователни недели.

Никак не се изненада, когато получи гневен мейл от Ансън Чафинс.

Първо насъскваш по мен онова ченге, а сега и това! Ти си една лъжлива гаднярка и ще разкажа на всички коя си, откъде си и какви ги вършиш. Аз ти дадох идеята. Ти открадна статията ми.

Тя му писа само веднъж.

Животът си е мой, историята си е моя и никога не съм се съгласявала да ти разказвам каквото и да било. Разкажи, на когото желаеш.

Той обаче не каза на никого. Тя пък изпрати на детектив Росини цветя, за да й благодари. Смени си имейл адреса, телефона и се съсредоточи над ученето, фотографията и семейството си.

Каза си, че е време да остави миналото в миналото, където му беше мястото. След това започна живота си като Наоми Карсън.