Нора Робъртс
Мания (3)

3.

Наоми живя във Вашингтон пет месеца, две седмици и три дена. Този къс отрязък от време донесе колкото хубави, толкова и лоши моменти, сътресения и радости, които тя престана да следи.

Хареса къщата в Джорджтаун с високи тавани и наситени цветове, с красивия вътрешен двор и малкия фонтан с басейн.

Досега не беше живяла в голям град и прекарваше часове наред на прозореца в стаята си, за да наблюдава автомобилите и такситата, и минувачите. А пък стаята й беше толкова красива. Старият гардероб от черешово дърво — антика, не изхвърлен от други хора, това бяха различни неща — имаше огромно овално огледало с рамка с малки завъртулки за украса. Леглото й беше двойно и тя си позволяваше удоволствието да се претърколи или да разпери ръце настрани, просто защото можеше. Чаршафите бяха меки, гладки и тя галеше с пръсти калъфката на възглавницата, за да се приспи.

Стените бяха в цвета на старо злато и по тях висяха картини с цветя, скупчени в малка градинка.

Харесваше стаята на майка си дори повече от своята, защото бе вълшебна, с бледозелен балдахин над голямото легло и стол със странни, красиви птици, които летяха по тапицерията му.

Мейсън спеше на разтегателно канапе в стаята, която вуйчо й наричаше горния хол, но през повечето вечери през първата седмица той идваше да се гушне при нея или се свиваше на килима като кутре.

Хари ги водеше в ресторанта си, където масите бяха застлани с фини покривки и украсени със свещи и цветя, разведе ги и в голямата кухня, кипяща от шум и жега.

Началото на учебната година донесе нервно напрежение и вълнение. Ново училище, ново място, където никой не я познаваше. Беше колкото плашещо, толкова и прекрасно. Тя имаше и ново име. Тук се казваше Наоми Карсън и беше новото момиче, а много от съучениците се подиграваха на акцента й. Но пък нито едно от децата не знаеше, че баща й е в затвора.

Не й беше приятно да ходи при терапевтката. Доктор Осгуд беше приятна, млада, красива и винаги ухаеше хубаво. Но все й се струваше нередно, поне в началото, да разказва на непознат човек разни неща за родителите си, за брат си и най-вече за случилото се през онази нощ в гората.

Мейсън ходеше при друг лекар, мъж, и му харесваше, защото терапевтът му позволяваше да разказва за видеоигри и баскетбол. Поне така твърдеше Мейсън и след няколко седмици, през които говореше за игри и баскетбол, престана да спи в леглото на Наоми.

Майка й пък ходеше при трети лекар, когато благоволеше да отиде. Често заявяваше, че не й се ходи, и отиваше да си легне, след като пробутваше оправданието, че я боли глава.

Веднъж в седмицата молеше вуйчо Сет да й даде автомобила си и шофираше до затвора „Хейзълтън“ в деня за свиждане. За отиването и връщането й трябваха почти осем часа, а там свиждането траеше съвсем кратко и двамата се виждаха през стъкло. Всеки път се прибираше смазана, с поредното главоболие.

Но така и не се отказа да ходи.

Животът им скоро стана рутинен, монотонен — училище за нея и Мейсън, ресторантът за Хари, офисът, където Сет работеше и инвестираше парите на хората, и почасовата работа на майка й като сервитьорка.

И тогава, една вечер ден Сет се прибра у дома, стиснал таблоид в ръка, и стана зле.

Наоми се сви. Никога не беше виждала вуйчо си ядосан, никога не го беше чувала да повишава глас. Сега не знаеше какво да прави, докато приготвяше пиле с ориз, както Хари й беше показал, Мейсън похапваше на плота и се опитваше да си напише домашното, а майка й беше зареяла невиждащ поглед, докато се преструваше, че му помага.

Тя скочи, когато Сет шляпна вестника на плота. Наоми видя снимка на баща си и, о, боже, нейна снимка от училището в Пайн Медоус.

— Как можа? Как можа да причиниш подобно нещо на децата си, на себе си?

Сюзан стисна златния кръст на врата си.

— Не ми викай. Не съм казала почти нищо.

— Казала си предостатъчно. Ти ли им даде снимка на Наоми? Ти ли им каза, че живеем във Вашингтон?

Майка й отпусна рамене както винаги, когато татко я погледнеше лошо.

— Платиха ми пет хиляди долара. Трябва да си изкарвам прехраната.

— И това ли е начинът? Като продадеш снимката на дъщеря си на таблоидите?

— Репортерът можеше и сам да я намери, освен това пишат по този въпрос от седмици. Изобщо не спират.

— Те нямаха нейна снимка, Сюзан. — Сякаш смъртно уморен, Сет разхлаби възела на вратовръзката си. — Те нямаха представа, че живеете тук.

Когато телефонът звънна, той вдигна ръка, за да спре Наоми.

— Не отговаряй. Телефонният секретар ще се включи. Вече ми звъняха шест пъти в офиса. Не им трябва много време, за да се доберат до нерегистриран номер. Беше нерегистриран, за да защити теб и децата, Сю, от това, което става в момента.

— Те са винаги пред затвора, непрекъснато ме тормозят. — Все още с отпуснати рамене, Сюзан стисна устни.

Около устата й се бяха очертали бръчки, забеляза Наоми. Предишното горещо лято ги нямаше.

— Пък и Том каза, че можем да изкараме добри пари. Той няма право, такъв е законът, но…

— Но ти можеш да му ги осигуриш.

Сюзан се изчерви, както ставаше винаги, когато беше засрамена или разгневена.

— Имам дълг към съпруга си, Сет. Тикнаха го в затвора и го държат на специален режим. Той има нужда от пари, за да плати на адвоката да го измъкне при останалите затворници.

— За бога, Сю, това са пълни глупости. Не усещаш ли, когато някой ти дрънка глупости?

— Не говори по този начин!

— Това те притеснява, но онова, което си направила, не, така ли? — Сет удари с ръка по таблоида, когато телефонът започна да звъни отново. — Ти прочете ли какво пише тук?

— Не съм. Не искам да го чета. Те… те непрекъснато ме преследваха и Том каза, че ще проявят към него повече уважение, ако може да разкаже историята си и аз го подкрепя.

— Никой не проявява уважение към таблоидите. Дори той би трябвало да го знае… — Сет замълча и Наоми го стрелна с поглед. Стори й се, че е по-скоро отвратен, отколкото разгневен. — Кой друг те е преследвал? С кого другиго си говорила?

— Със Саймън Ванс.

— С писателя? С автора на „Истински престъпления“?

— Той е професионалист. Издателят му ще ми плати двайсет и пет хиляди долара. Пише го в договора.

— Подписала си договор?

— Професионален е. — С блеснали очи и разтреперани устни, Сюзан протегна ръце напред, сякаш искаше да се защити от удар. — Ще има и още, когато сключат договор за филм. Той го каза.

— Сюзан. — Наоми долови отчаяние в гласа на вуйчо си. — Какво си направила?

— Не мога да си изкарвам прехраната като сервитьорка. А пък лекарката, при която ме караш да ходя, каза, че трябва да работя върху самоувереността си. Пък и трябва да си намеря жилище близо до затвора, за да не се налага да искам колата ти и да шофирам толкова далече. Том иска с децата да сме по-близо до него.

— Аз няма да ходя там.

Сюзан се врътна към Наоми и я заля вълна от гняв.

— Не ставай нахална.

— Не съм нахална. Просто ти казвам, че няма да ходя там. Ако ме накараш насила, ще избягам.

— Ще правиш каквото ти казваме ние с баща ти. — В гласа на Сюзан се долови истерична нотка, каквато се промъкваше при подобни изблици вече четири месеца. — Не можем да останем тук.

— И защо да не можете, Сюзан? — попита тихо Сет. — Кажи защо?

— Ти живееш с мъж, Сет. Живееш в грях с друг мъж. При това чернокож.

— Наоми, миличка. — Гласът на вуйчо й остана тих, но очите му — пламтящи — не се откъсваха от лицето на Сюзан. — Качете се с Мейсън горе. Само за малко.

— Приготвям вечерята.

— Ухае чудесно. Просто дръпни тенджерата от котлона за малко. Качете се и помогни на Мейсън да си напише домашното.

Мейсън се смъкна от стола и прегърна Сет.

— Не ни карай да си ходим. Не й позволявай да ни отведе. Моля те, искам да остана при теб.

— Не се тревожи, момчето ми. Качи се горе със сестра си.

— Ела, Мейсън. Ще отидем горе. — Наоми се обърна към майка си, докато събираше учебниците и тетрадките на Мейсън. — Хари не е грях, но ти извършваш грях, като говориш така.

— Ти не разбираш — започна Сюзан.

— Напротив, разбирам. Започнах да разбирам онази нощ в гората. Ти не разбираш, мамо. Ела, Мейсън.

Сет не каза нищо, когато Сюзан се разплака, просто отвори хладилника за вино и избра бутилка. Извади тапата и си наля чаша.

Изключи звъненето на телефона, за да не се дразни.

Докато сестра му плачеше, той отпи две предпазливи глътки.

— Знаеш, че съм гей още от четиринайсетгодишен. Може би дори от по-рано, но тогава събрах смелост да ти кажа. Трябваше ми повече време, за да призная пред мама и татко, а те го приеха доста добре, като се има предвид как стояха нещата. Преди това обаче споделих с голямата си сестра. Помниш ли какво ми каза ти тогава, след като ме попита дали съм сигурен?

Тъй като тя продължи да плаче, той отпи нова глътка вино.

— Да не си посмял да се пускаш на гаджетата, които съм си набройкала. Къде е онова момиче, Сю, което винаги ми казваше точно каквото трябва, когато бях изплашен? Къде е момичето, което ме караше да се смея, когато се мъчех да не ревна? Къде е момичето, което ме приемаше какъвто съм?

— Извинявай. Извинявай.

— Всичко е наред, Сюзан. Сега искам да ти кажа нещо, а ти да ме чуеш. Слушай внимателно, Сюзан. Никога повече не си позволявай да говориш по този начин за мъжа, когото обичам. Разбра ли?

— Извинявам се, много се извинявам. Хари беше много добър с мен и децата. Виждам колко добре се отнася и към теб. Съжалявам наистина. Само че…

— Все още ли сме отвратителни и гнусни? Наистина ли мислиш, че сме такива? Това ли ти подсказва сърцето?

Тя изпъна отново гръб.

— Не знам. Наистина не знам. Вече нищо не знам! Четиринайсет години. Отначало не беше толкова строг. Случи се толкова постепенно, че не забелязах. Той не искаше да работя повече, освен това бях бременна с Наоми, затова си казах, че така е най-добре. Щях да създам истинско гнезденце и да си остана вкъщи с бебето. След това започна да отказва да ходи при мама и татко — все си намираше някакви извинения. После пък не искаше и аз да ходя. Ние бяхме семейство, а той беше главата на семейството. Не желаеше и те да идват у нас. Може би само на празници — поне отначало.

— Той те е откъсвал от всички, които са те обичали.

— Все повтаряше, че ние сме важни. Че трябва да си изградим собствен живот, а после се роди Мейсън и той стана изключително строг по отношение на всичко. Но пък работеше усърдно, плащаше сметките. Кълна се, че никога не ми е посягал. Нито на децата. Онова, което мислеше, което искаше, което казваше, просто ми се набиваше в главата. Мама и татко ми липсваха. Ти ми липсваше толкова много, но…

Той извади още една чаша и я постави пред нея.

— Не съм пила нищо друго, освен виното в църквата, от времето, когато бях бременна с Наоми. Бях същата като нея, нали? Силна, смела и малко дива.

— Точно така.

— Изгубих това, Сет. Изгубих всичко.

— Можеш да го откриеш отново.

Тя поклати глава.

— Много съм изморена. Де да можех да заспя и да спя, докато всичко отмине. Наоми говореше искрено. Тя не иска да дойде с мен. Ако я накарам, може да избяга и ще вземе Мейсън със себе си. Няма да го остави. Няма да постъпи, както аз постъпих с теб. Ще ме накара да избирам между децата и съпруга си.

— Веднъж вече избра него пред семейството си.

— Жената трябва да държи на съпруга си. — Тя въздъхна, взе чашата и отпи. — Боже, колко е хубаво, бях забравила. Положила съм клетви, Сет. Знам, че той ги е стъпкал, знам, че е извършил невъобразими неща, поне понякога си давам сметка. Но на мен ми е трудно да загърбя тези обещания, да приема, че човекът, пред когото съм ги изрекла, сега е в затвора. Да знаеш само колко съм уморена. Непрекъснато се чувствам уморена. Ако можех, щях да спя до края на живота си.

— На това му се казва депресия, мила. Трябва да дадеш време и на терапията, и на лекарствата да подействат. Дай време на себе си.

— Имам чувството, че са минали години. Сет, всеки път, когато съм в колата на път към „Хейзълтън“, си казвам, че го правя за последен път. Не искам да виждам онези стени, да минавам през охраната, нито да седя и да говоря с него през стъклото. Ами репортерите и другите, които ме чакат да изляза и се опитват да разговарят с мен. Крещят ми какво ли не. Ти просто нямаш представа.

— Тогава престани да бъдеш тяхна мишена.

Тя поклати глава.

— След това обаче… Том някак успява да промени мнението ми, да ме накара да се съмнявам в себе си. Накрая правя точно каквото той иска. Знаех, че разговорът с репортерите е нещо нередно. Знаех, че подписването на договора е нередно. Само че аз не съм нито силна, нито смела, нито дива, затова направих точно каквото той ми каза. А той каза да взема парите и да подпиша документите. Поиска да сложа парите в затворническата му сметка и да намеря къща някъде наблизо. Поиска да продължа да ходя всяка седмица и за начало да водя децата по веднъж в месеца.

— Да знаеш, че няма да ти го позволя и ще те съдя. Може и да изгубя, но ще направя всичко по силите си, за да не допусна децата да ходят там.

— Тя също е против мен. Момиченцето ми. — Сюзан изхлипа и избърса сълза. — Отказва да отиде и ще се бори с мен като тигрица, за да не позволи и Мейсън да стъпи там. Трябва да се стегна заради тях. Знам, че трябва.

— Не се предавай. — Той отпусна ръка върху нейната и усети как тя се напряга. — Стани по-силна. Не ходи в затвора няколко седмици, след това пак помисли. Поговори и с терапевтката по този въпрос.

— Ще се опитам. Кълна се. Много съм благодарна и на двама ви с Хари. Извинявам се, че постъпих както Том ми каза след всичко, което направихте за нас.

— Ще го преживеем.

— Ще се кача горе и ще поговоря с децата. След това ще слезем и ще приготвим вечерята.

— Добро начало. Обичам те, Сю.

— Един господ знае защо. — Тя стана и протегна ръце към него. — И аз те обичам. Не ме изоставяй.

— Не бих го направил.

Тя го притисна до себе си, след това излезе и тръгна нагоре по стълбите. Това бе най-трудният разговор в живота й, помисли си. Беше дори по-труден, отколкото ужасното влизане в затвора и коридора до залата за свиждане.

Спря пред вратата на Наоми, загледа се в децата си, седнали на пода, Мейсън се мръщеше над молива и работната тетрадка.

Беше плакал и сърцето й се сви, защото тя беше причината за тези сълзи.

Не и Наоми. Очите й бяха сухи и горещи, когато ги вдигна към нея.

— Първо искам да кажа, че сгреших. За онова, което казах за вуйчо ви и Хари. Беше ужасно и грозно. Надявам се да ми простите. Ти беше права, Наоми. И двамата бяхте прави. Няма да се изнасяме от дома на Сет и Хари. Сбърках, като разговарях с онези хора. От вестника, списанието и писателя. Не мога да се върна назад и да залича всичко, но повече няма да се случи. Много съжалявам, Наоми, че им дадох снимката ти. Не знам как да ти се реванширам. Но ще се постарая. Обещавам да се постарая повече. Лесно е да се каже. Но ще ти покажа. Ти трябва да ми дадеш шанс, за да ти покажа, че мога да се справя по-добре.

— Ще ти дам шанс, мамо. — Мейсън скочи и се хвърли в ръцете й.

— Много те обичам, малкото ми мъжленце. — Целуна го по косата, след това погледна Наоми. — Разбирам, че на теб ще ти е нужно повече време.

Момичето поклати глава и също се втурна към майка си.

 

 

Тя наистина се стараеше, макар че имаше провали, при това тежки. Беше отворила врата, която брат й се опитваше да затвори, като бе дала интервюта и бе продала снимките.

Стана още по-зле покрай материалите, че серийният убиец имал шурей гей. Папараците снимаха Наоми, когато излиза от училище, как Мейсън си играе на детската площадка.

Телевизионни дискусионни предавания зареждаха машината, а пък „експертите“ и таблоидите бяха безжалостни.

Разнесе се новината, че носителят на награда „Пулицър“, писателят Саймън Ванс пише книга със съдействието на Томас Дейвид Боус и съпругата му, и медийният цирк започна отново.

В началото на новата година те седяха заедно в хола, огънят в камината припукваше, а коледната елха грееше като надежда на прозореца.

Хари направи горещ шоколад, а Мейсън седеше на пода с най-съкровеното си желание. В коледното утро го беше посрещнало малко кученце. Нарече го Конг на любимата си игра.

Трябваше да е безкрайно приятно, помисли си Наоми. И кученцето, и горещият шоколад, и елхата, която, както каза Хари, щеше да остане до навечерието на Богоявление.

Само че нещо не беше наред и тя го усещаше дълбоко в себе си. Затова шоколадът й изстиваше във високата чаша.

— Двамата с Хари имаме новина — започна Сет и Наоми усети как стомахът я присви.

Щяха да ги отпратят. Прекалено много неприятности бяха донесли, репортерите не ги оставяха на мира, а хората, с които се разминаваха по улиците, ги зяпаха.

На Хелоуин някой бе хвърлил яйце по къщата, а най-неприятното беше написано върху колата на Сет.

„Извратеняшка рода на убиец.“

Мама я уволниха от кафенето, защото репортерите разбраха къде работи и управителят я освободи.

— Новината е страхотна — продължи вуйчо й и стисна ръката на Хари.

Наоми нямаше сили да вдигне поглед и да види изражението му, когато им каже, че трябва да отидат да живеят другаде.

— Двамата с Хари ще открием ресторант.

Тя зяпна, неспособна да повярва. Стомахът й тутакси се отпусна.

— Намерихме страхотно място и преценихме, че е крайно време да се задействаме — намеси се Хари и намигна. — Дори избрахме име. Спот^[1].

— Спот е куче — отбеляза Мейсън и гушна възторженото кутре.

— Не говоря за куче на име Спот. Ресторантът ще се казва „Спот“, защото ще бъде мястото, където всички искат да отидат.

— Къде е? — Възторжена също като кученцето, Наоми близна малко от шоколада. — Може ли да отидем да го видим?

— Разбира се. Проблемът е, че се намира в Ню Йорк.

— Вие ще се местите, така ли?

— Всички ще се преместим. Отиваме в Ню Йорк Сити. Уест Вилидж. Ново място, нова къща, ново начало.

Наоми погледна майка си, която седеше, без да помръдва, преплела пръсти.

— Ами тази къща? Това е вашата къща.

— Къщата в Ню Йорк ще бъде наша. На всички ни. — Все още усмихнат, Сет потупа Хари по крака. — Чакайте само да я видите. Великолепна е.

— Местите се заради нас. Заради хората, които не ни оставят на мира.

Преди Сет да успее да отговори, Хари поклати глава.

— Донякъде е така, но не това е истинската причина. Отдавна искам да отворя собствен ресторант и сега моментът ми се струва подходящ, харесах и мястото. Пък и на Сет му е трудно в службата, защото непрекъснато го притесняват. Колкото до къщата, приключваме с нея.

— Обсъдихме всичко с Хари и майка ви — добави Сет. — Това е най-доброто решение за всички. Ако не възразявате, ще променим имената ви официално на Карсън. Аз подадох заявление за напускане, също и Хари. Не се преструвам, като казвам, че съм много развълнуван. А вие ще трябва да смените училищата.

— Няма значение. — Наоми стрелна Мейсън с остър поглед, да не би той да каже нещо друго.

— И терапевтите — продължи Сет, — но ни препоръчаха добри специалисти там.

— Нямам нужда да ходя повече — заяви Наоми. — Ще ви кажа, ако имам. След като мястото е ново, и аз ще бъда нова. Искам да се подстрижа.

— О, дъще — въздъхна Сюзан.

— Искам. Не желая да приличам на момичето, което снимаха. Мога и сама да се подстрижа.

— В никакъв случай! — избухна в смях Сет. — За това категорично не съм съгласен. Ще те заведем във фризьорски салон и ще го направим както трябва. Тя наближава тринайсет, Сю. Тя решава.

— Пак могат да ни открият, мамо — опита се да я убеди Наоми. — Но може би няма да успеят, ако изглеждам различно. Мейсън вече е неузнаваем, защото порасна много и косата му е по-дълга. А и потъмня. Пет пари не давам какво е името ми, стига да не е Боус. Съжалявам, ако с това те наранявам, мамо.

Сюзан не отговори, продължи да гледа ръцете си и да извива пръсти в скута.

— А Конг може ли да дойде в Ню Йорк? Не мога да го оставя.

— Мейсън, човече. — Хари грабна кутрето и то се загърчи в ръцете му. — Това си е градско куче. Разбира се, че ще го вземем.

— Знам, че това ще преобърне живота на всички и аз съм виновна.

— Не, Сю. Рано или късно щяха да ни намерят. Не взехме достатъчно предпазни мерки. Сега обаче ще го направим. Ново място, ново начало. — Сет се усмихна широко на племенницата си. — И нов външен вид.

— Кога? — попита момичето.

— Утре пускаме къщата за продажба, а агентът е напорист. Така или иначе, ще се преместим през пролетната ваканция. Къщата е с четири спални, така че, Мейсън, и ти ще си имаш стая. Какво ще кажеш?

— Аз и Конг!

— Ти и Конг.

— Може ли легла на два етажа?

— Дадено. Наоми? Ти имаш ли нещо против?

— Не. А ти пак ще можеш да каниш приятели. Ще трябва да се сприятелиш с нови хора и пак ще организираме партита. Тази година нямаше коледно парти и не излязохте на Нова година, както винаги.

Хари подаде гърчещото се кученце на Мейсън.

— Ти чу ли всичко?

— Почти. И мама няма да ходи в затвора от Ню Йорк. Знам, че си ходила само няколко пъти след… откакто подписа онези документи, но всеки път се връщаше натъжена. Ню Йорк е по-далече. Колкото по-далече, толкова по-добре.

— Старая се, деца.

— Мамо, ти правиш много повече. Както обеща. — Отчасти от обич и отчасти по задължение, Наоми стана и се намести на стола при майка си, прегърна я. — Сега ще стане още по-добре. Сигурна съм.

— Дръж се, Ню Йорк, идваме — извика Сет.

— Дръж се, Ню Йорк, идваме! — Мейсън размаха юмруци във въздуха. — Може ли да отидем да гледаме мач на „Никс“? Може ли?

— Кой е Ник? — попита Сет и Мейсън се заля от смях.

 

 

Две седмици по-късно къщата беше продадена с десет хиляди над обявената цена. Всички се заеха да събират багажа си. Тя чу как Сет заръча на носачите да дойдат през нощта, изнесоха всичко в малки камиони, не наведнъж.

През март, когато пролетната ваканция настъпи с бурни ветрове и бръснещ сняг, те заминаха от Джорджтаун посред нощ, също като крадци.

Тя наблюдаваше как къщата се смалява в далечината и усети болка. След това се обърна напред и прокара пръсти през косата си — къса и дръзка.

Нов вид, помисли си тя, ново място, ново начало.

Повече не погледна назад.