Нора Робъртс
Мания (2)

2.

Когато шерифът пристигна, Уейн отведе Наоми в друга стая, донесе й шоколадче и кола. На нея не й позволяваха подобни глезотии, но тя не каза нищо. Уейн донесе аптечка и започна да почиства драскотините й от дългия преход през гората.

Дъхът му миришеше на плодова дъвка — тя видя жълтото пакетче да се подава от джоба на ризата му.

От тази сутрин насетне винаги щеше да свързва дъвката с мило отношение.

— Миличка, имаш ли си любима учителка?

— Ами, не знам. Може би госпожица Бланчард.

— Ако искаш, ще я повикам, за да остане при теб.

— Не, няма нужда. Тя ще разбере. Всички ще разберат. — Усети болка в гърдите и извърна поглед. — Само че не искам да съм тук, когато научат.

— Добре. Една мила сестра ще дойде, за да придружи Ашли до болницата. Искаш ли и ти сестра? Може би някоя, която не те познава.

— Не искам никого. Какво ще стане сега?

— В момента шерифът разговаря с Ашли, след това ще я откарат в болницата в Моргантаун, за да я излекуват.

— Тя си е наранила глезена.

— И него ще излекуват. Искаш ли друго шоколадче?

Наоми погледна към сникърса, който не беше отворила.

— Не, господине. Никога не съм яла шоколад преди закуска.

— Ами на Великден? — Той се усмихна и сложи лепенка на малка, но дълбока драскотина.

— Това е свят ден. Ден за молитви, не за шоколадови зайчета.

Докато повтаряше думите на баща си, тя забеляза съжалението в очите на заместник-шерифа. Той обаче само я потупа по крака.

— Ще ти донеса топла закуска веднага щом мога. Имаш ли нещо против да те оставя за минутка?

— Арестувана ли съм?

Този път нямаше съжаление, единствено мило отношение, когато той положи ръка на бузата й, нежно като майка.

— Защо, миличка?

— Не знам. Ще арестувате татко.

— Не се тревожи за това точно сега.

— Видях го. Видях го, когато излезе от мазето в гората, и разбрах, че нещо не беше наред. Уплаших се.

— Вече няма защо да се страхуваш.

— Ами мама, брат ми?

— Всичко ще бъде наред. — Той вдигна поглед, когато вратата се отвори. Наоми познаваше госпожа Лети, тя ходеше в тяхната църква. Но бе забравила, че работи при шерифа.

Лети Харбоу влезе с червена чанта и тъжна усмивка на пухкавото лице.

— Здравей, Наоми. Нося ти сухи дрехи. На моето момиченце са, тя е висока почти колкото теб, макар че не е толкова слаба, но са чисти и сухи.

— Благодаря, госпожо Лети.

— Няма защо. Уейн, шерифът те вика. Наоми ще бъде добре. Можеш да се преоблечеш в тоалетната, нали?

— Да, госпожо.

Дрехите бяха прекалено големи, но имаше колан и тя стегна с него дънките.

Когато се върна, Лети седеше до малката масичка и пиеше кафе от голяма синя чаша.

— Имам четка. Имаш ли нещо против да те среша? Много си рошава.

— Благодаря.

Наоми се насили да седне, макар да беше сигурна, че не иска да я докосват. Ала след първите няколко замаха с четката тя се успокои.

— Каква красива коса!

— С цвят на помия.

— Нищо подобно. Като кожа на сърне, има всички нюанси на русото и изпъстрена с изсветлели кичури от лятото. Красива, гъста. Ще те попитам няколко неща, въпросите ще бъдат трудни, миличка. Но е много важно да отговориш.

— Къде е Ашли?

— Карат я към болницата. И тя попита за теб, помоли да те заведем да я видиш. Искаш ли?

— Да, госпожо. Благодаря, искам.

— Добре. Сега обаче трябва да те попитам дали баща ти те е наранявал някога. Знам, че въпросът е труден.

— Никога не е посягал на нас с Мейсън. Мама ни пошляпва, когато трябва, но това не е нищо. Сърце не й дава да ни набие истински, затова и тримата се преструваме, че го прави. Татко казва, че ако оставиш пръчката да мързелува, детето се разглезва.

— И на мен сърце не ми дава да правя подобни неща. Но по-трудно ми е да те попитам дали той те е докосвал както не е редно.

Наоми гледаше право напред, докато Лети прокарваше четката през косата й.

— Както Ашли ли? Той я е изнасилил. Знам какво е изнасилване, госпожо. Изнасилили са мидиамките в Библията. Никога не ми е причинявал подобно нещо. Никога не ме е докосвал както не е редно.

— Добре тогава. А наранявал ли е майка ти?

— Мисля, че не. Понякога…

— Всичко е наред. — С опитни движения Лети прибра косата на Наоми на опашка и я стегна с ластик. — Просто ми кажи истината.

— Понякога ми се струва, че иска да я нарани, но не го прави. Ако е много ядосан, просто изчезва за ден-два. За да се успокои, както казва мама. Мъжът има нужда от време, за да се успокои сам. Тя не е знаела, госпожо Лети. Мама не е знаела, че той наранява хора, иначе щеше много да се уплаши. Да се уплаши още повече.

— Хора ли?

Когато Лети седна отново, момичето продължи да гледа напред.

— Ашли каза, че е била долу ден, може би два. Там имаше още въжета. И снимки. На стената бяха закачени снимки на други жени, вързани като нея. В по-лошо състояние от нея. Според мен някои от тях са мъртви. Мисля, че някои са мъртви. Ще повърна.

Лети я придружи, задържа косата й, докато тя се надвесваше над тоалетната, после изми лицето й с мокра кърпа.

Даде й нещо ментово, за да си изплакне устата, целуна я по челото.

— Преживя много. Май е време да си починеш.

— Не мога да се прибера, нали?

— За съжаление, не сега, миличка. Мога обаче да те заведа у нас и да те оставя да поспиш в стаята за гости.

— Може ли да почакам тук, докато дойдат мама и Мейсън?

— Ако предпочиташ. Искаш ли препечена филийка? Да видим дали ще я задържиш. Остави сникърса за по-късно.

— Благодаря.

Лети стана.

— Постъпката ти, Наоми, е правилна. Най-вече смела. Много се гордея с теб. Ще те оставя за две минутки. Искаш ли чай и мед за филийката?

— С удоволствие, благодаря.

Когато остана сама, Наоми отпусна глава на масата, но не можа да си почине. Отпи от колата, но беше прекалено сладка. Искаше вода, студена, бистра. Сети се за контейнера с вода в приемната и стана.

Излезе от малката стая, понечи да извика, да попита дали може.

Видя заместник-шерифа да изблъсква баща й през помещението към метална врата. Ръцете му бяха в белезници зад гърба, а на дясната буза се виждаше прясна синина.

Сега не изглеждаше нито подивял, нито разтревожен, нито личеше, че съжалява. Подсмихваше се, както когато някой кажеше нещо, а той бе убеден, че греши.

Видя я и тя се стегна, за да посрещне яростта му, омразата, гнева.

Той обаче се отнесе с пълно безразличие, докато минаваше през металната врата. И хлътна вътре.

Стаята гъмжеше от хора, беше шумно, нещо блестеше мрачно. Тя усети как се понася, сякаш краката й я водеха сами, а тялото й послушно изпълняваше.

Чу думи, откъслечни фрази, прозвучаха като кънтене на метал.

ФБР, сериен убиец, съдебен лекар, жертви.

Нямаше никакъв смисъл.

Никой не я забеляза, слабо, високо момиче с големи очи, блестящи на призрачно бяло лице, потънало в прекалено големи дрехи, шокирано.

Никой не погледна към нея и тя се запита, ако все пак я погледнат, дали очите им ще минат през нея, както бащините й.

Може би всичко това не беше истинско. Може би тя самата не беше истинска.

Но напрежението в гърдите й беше съвсем истинско. Сякаш бе паднала от висок клон на стария дъб и бе останала без дъх. Дъхът й беше отлетял и тя не можеше да си го върне.

Стаята се завъртя бавно и светлината угасна. Облак закри луната.

Затворил Боус на сигурно място, Уейн излезе тъкмо когато Наоми забели очи. Извика и се хвърли към нея. Беше бърз, но недостатъчно и тя падна.

— Донесете вода! Къде е проклетият лекар? Какво, по дяволите, търси тя тук? — Той я вдигна на ръце, гушна я. Нежно я плесна по бузите, които изглеждаха толкова бледи и прозрачни, сякаш ръката му щеше да премине през тях.

— Ужасно съжалявам. Мили боже! Имаше нужда от храна. Излязох, за да й донеса нещо. — Лети коленичи с чаша вода.

— Тя видя ли го? Видя ли ме, когато вкарвах мръсника?

Лети поклати глава.

— Нямаше ме за нищо и никакви си три минути. Свестява се вече. Как си, миличка? Наоми, мила, дишай дълбоко. Току-що припадна. Пийни малко вода.

— Болна ли съм?

— Сега си добре. Пийни вода.

Спомни си всичко. Очите й — зелени като шишенце от лекарство, както казваше майка й — се затвориха.

— Той защо не ми е сърдит? Защо му е все едно?

Накараха я да пийне вода. Уейн я пренесе отново отзад. Донесоха й храна като за болен човек — препечена филийка и чай. Тя похапна и се почувства още по-зле.

Останалото мина като в мъгла. Доктор Холин дойде и я прегледа. При нея непрекъснато имаше човек, а Уейн й донесе тайно още една кола.

Дойде и шерифът. Познаваше го — шериф Джо Франкс — защото ходеше на училище със сина му. Той имаше широки рамене и набито тяло, грубо лице на дебел врат. Приличаше й на булдог.

Той седна срещу нея.

— Как си, Наоми?

Гласът му беше като посипан с чакъл път.

— Не знам. Ами, добре, господине.

— Знам, че си прекарала трудна нощ, а и денят ти не е лек. Знаеш ли какво става тук?

— Да, господине. Баща ми е наранил Ашли. Завързал я е в старото мазе в гората до изгорялото бунгало. Много лошо я е наранил, а също и други хора. Имаше техни снимки. Не знам защо го е сторил. Не знам защо му е на някого да постъпи като него.

— Преди снощи ходила ли си в онова мазе?

— Не знаех, че го има. Забранено ни е да навлизаме толкова дълбоко в гората. Можем да ходим единствено до потока, и то след изрично позволение.

— А снощи защо излезе?

— Ами… събудих се и беше ужасно горещо. Стоях на прозореца и видях, че татко излиза. Помислих си, че е тръгнал към потока да се поразхлади… прииска ми се и на мен. Взех си фенерчето и чехлите и се измъкнах навън. Макар че ми е забранено.

— Няма нищо. Значи го последва?

— Надявах се той да реши, че е смешно. Щях да забележа дали е в настроение, преди да му се обадя. Само че той не отиде при потока, а аз исках да разбера къде е тръгнал. А когато видях старата къща, реших, че сглобява колелото за рождения ми ден.

— Рожден ден ли имаш, миличка?

— В понеделник, и си бях поискала колело. Затова зачаках… исках само да го погледна. Скрих се и чаках, докато той излезе, но…

— Какво?

За момент си каза, че ще бъде по-лесно, ако отново й се завие свят. Но пък шерифът имаше мили очи, търпеливи. Те нямаше да се откъснат от нея, дори да й прилошееше.

А и все трябваше да каже на някого.

— Нещо с него не беше наред, шерифе. Господине. Не изглеждаше наред, когато излезе, и аз се уплаших. Изчаках да си тръгне, защото исках да разбера какво има долу.

— Колко време чака?

— Не знам. Стори ми се дълго. — Тя се изчерви. Не искаше да му каже, че е пишкала в гората. Някои неща бяха лични. — На вратата имаше резе и аз го изтеглих с големи усилия, а когато отворих вратата, чух нещо като скимтене. Реших, че е кученце. На нас не ни позволяват да си вземем куче, но аз си помислих, че може татко да се е съгласил. Тогава видях Ашли.

— Какво точно видя, миличка? Знам, че ти е трудно, но ако ми опишеш всичко точно, много ще ми помогнеш.

Затова тя му каза, точно, после отпи от колата, въпреки че стомахът й закъркори.

Той й зададе още въпроси и тя много се постара да отговори. След като приключи, я погали по ръката.

— Справи се чудесно. Ще доведа майка ти.

— Тя тук ли е?

— Тук е.

— Ами Мейсън?

— У семейство Хъфман е. Госпожа Хъфман ще го наглежда, докато си играе с Джери.

— Добре. Двамата с Джери обичат да си играят заедно. Шериф Франкс, мама добре ли е?

Нещо проблесна в очите му.

— И тя прекара труден ден. — Помълча. — Ти си силно момиче, Наоми.

— Не се чувствам силна. Повърнах, после припаднах.

— Вярвай ми миличка, аз съм представител на закона. — Той се усмихна. — Силно момиче си. Затова ще ти кажа, че и други хора ще ти задават въпроси. От ФБР, нали знаеш какво е това?

— Да, господине. Май да.

— Те също имат въпроси. Ще дойдат и репортери, и те ще искат да говорят с теб. С ФБР ти се налага да разговаряш, но не и с репортерите.

Бръкна в джоба си и извади визитка.

— Това е телефонът ми, служебният, а домашният е на гърба. Можеш да ми звъниш по всяко време, наистина няма значение по кое време. Ако имаш нужда да поговориш с мен, веднага ми се обади. Нали?

— Добре, господине.

— Прибери картичката на сигурно място. Сега ще повикам майка ти.

— Шериф Франкс?

Той спря на вратата и се обърна към нея.

— Кажи, миличка?

— Татко в затвора ли ще отиде?

— Да, миличка.

— Той знае ли?

— Мисля, че да.

Тя сведе поглед към колата си и кимна.

— Добре.

Баща й отиваше в затвора. Как тогава да се върне на училище, да отиде на църква или на пазар с майка си? Беше дори по-зле, отколкото когато бащата на Кари Потър отиде в затвора за два месеца, защото се сби в билярдната. Още по-зле, отколкото когато чичото на Бъстър Кравит отиде в затвора, задето продаваше наркотици.

След седмица започваше седми клас и всички щяха да знаят какво се е случило, какво е направил баща й. Какво е направила тя. Просто не разбираше как…

Вратата се отвори и майка й застана на прага.

Изглеждаше болна, все едно е боледувала дни наред и беше излиняла. Беше дори по-слаба, отколкото снощи, когато Наоми си легна. А пък очите й бяха червени, подпухнали, все още пълни със сълзи. Косата й стърчеше, все едно не се беше ресала, и бе облечена с широката, избеляла розова рокля, която използваше единствено за работа в градината.

Наоми стана неуверено на крака, обзета от желание да притисне лице в гърдите на майка си, да намери там утеха, обещания, на които щеше да се престори, че вярва.

Само че сълзите се търкулнаха от очите на майка й и последва гърлено ридание. Тя се отпусна на пода и покри лицето си с ръце.

Момичето пристъпи към нея, прегърна я, погали я и зашепна:

— Всичко ще бъде наред, мамо. Ще се оправим.

— Наоми, Наоми. Говорят ужасни неща за баща ти. Разправят, че ти си ги казала.

— Ще се оправим.

— Не е възможно да са истина. Не е възможно. — Сюзан се отдръпна и пое лицето на малката между дланите си, заговори ожесточено. — Ти си си въобразила. Сънувала си кошмар.

— Видях ги, мамо.

— Не, не си. Трябва да им кажеш, че си допуснала грешка.

— Не съм допуснала грешка. Ашли, момичето, което той е… тя е в болница.

— Тя лъже. Сигурна съм, че лъже. Наоми, той ти е баща, той е твоя кръв. Съпруг ми е. Полицаите претърсиха цялата къща. Сложиха на татко ти белезници и го отведоха.

— Аз лично прерязах въжетата.

— Не, не си. Веднага престани да лъжеш и кажи на всички, че си измисляш.

Главата на Наоми пулсираше и тя заговори безизразно, глухо.

— Аз свалих лепенката от устата й. Аз й помогнах да излезе от мазето. Тя едва ходеше. Нямаше никакви дрехи.

— Не.

— Той я е изнасилил.

— Не говори такива неща. — Гласът на майка й стана остър, писклив, тя разтърси Наоми. — Да не си посмяла.

— Имаше и снимки на стената. Много снимки, на други момичета, мамо. Имаше и ножове със засъхнала кръв по тях, и въже, и…

— Не искам да слушам. — Сюзан запуши ушите си с ръце. — Как можеш да кажеш подобно нещо? Как да повярвам на всичко това? Той ми е съпруг. Живея с него от четиринайсет години. Родила съм му две деца. Спим в едно легло нощ след нощ.

Гневът й се разби също като стъкло. Сюзан отново отпусна глава на рамото на момичето.

— Какво ще правим? Какво ще стане с нас?

— Ще се справим — повтори отново Наоми, напълно отчаяно. — Ще се оправим, мамо.

Не можеха да се приберат у дома. Не и преди полицията, а сега и ФБР да проверят всичко. Лети им донесе дрехи, четки за зъби и други необходими вещи и ги покани у тях — тя и майка й щяха да спят в стаята за гости, а Мейсън при сина й.

Лекарят даде лекарство на майка й, за да поспи, и това й подейства добре. Наоми взе душ, облече дрехите си, върза си косата и се почувства по-добре.

Когато излезе от банята, тя открехна вратата, за да види майка си, и завари малкия си брат да седи на леглото.

— Не я буди! — изсъска, но когато той се обърна и я погледна, се засрами от остротата си.

И той беше плакал, лицето му беше зачервено, очите също, и отвън, и отвътре.

— Просто я гледам.

— Ела, Мейсън. Ако тя се събуди, пак ще започне да плаче.

Той я послуша, без да спори — нещо, което се случваше много рядко — след това пристъпи към нея и я прегърна силно.

Вече не се прегръщаха, но сега бе толкова приятно да притисне някого до себе си, затова и тя го гушна.

— Нахлуха в къщата, докато още спяхме. Чух татко да крещи, след това се развикаха и други хора, хукнах да видя какво става. Видях татко да се бие със заместник-шерифа, после го изблъскаха до стената. Мама пищеше и плачеше, на татко му сложиха белезници точно като по телевизията. Да не би да е обрал банка? Никой нищо не ми казва.

— Не, не е обрал банка.

Ако слезеха долу, щяха да се натъкнат на госпожа Лети, затова тя седна с брат си на пода.

— Наранявал е хора, Мейсън. Жени.

— Защо?

— Не знам, но го е правил.

— Може те да са били виновни.

— Не. Водил ги е на едно място в гората, заключвал ги е там и ги е наранявал.

— Какво място?

— Лошо място. Затова трябва да го отведат в затвора.

— Не искам татко да ходи в затвора. — Сълзите отново бликнаха. Тя го прегърна през раменете.

— Правил е много лоши неща, Мейсън. Трябва да отиде в затвора.

— А мама също ли ще ходи в затвора?

— Не, тя не е наранила никого. Дори не е знаела, че той наранява хора. Не я разпитвай. И не се бий. Хората ще говорят какво ли не за татко и ти ще искаш да се биеш, но не бива. Защото онова, което ще кажат, е истина.

Той я погледна гневно.

— Ти откъде знаеш, че е истина?

— Защото видях и знам. В момента нямам желание да говоря. Днес говорих достатъчно по този въпрос. Иска ми се всичко да приключи. Иска ми се да сме някъде другаде.

— Аз пък искам да се приберем вкъщи.

Но не и тя. Никога повече не искаше да се върне в онази къща, да знае какво се крие в гъстата гора. Не искаше да си спомня, че е живяла в същите тези стаи, че са седели на една маса.

— Госпожа Лети каза, че имат нинтендо във всекидневната.

Гневът на брат й беше изместен от надежда, примесена със съмнение.

— Може ли да поиграем?

— Тя каза, че може.

— Имат ли „Донки Конг“?

— Ще разберем.

У дома нямаха видеоигри, нито компютър, но имаха достатъчно приятели, които знаеха основното. А Мейсън обожаваше видеоигрите. Беше съвсем лесно да го настани в хола с помощта на госпожа Лети, а най-хубавото беше, че тя убеди сина си, вече тийнейджър, да поиграе с момчето.

— Ще направя лимонада. Ела с мен в кухнята, Наоми. Тъкмо ще ми помогнеш.

Къщата беше много хубава. Чиста, красива, с приятни цветове и на стените, и на мебелите. Знаеше, че господин Харбоу преподава английски език и литература в гимназията, а Лети работи за шерифа. Къщата обаче й се стори като на богати хора.

А пък в кухнята имаше съдомиялна — така наричаха нея у дома — и снежнобяло островче в средата с втора мивка.

— Къщата ви е много хубава, госпожо Лети.

— Благодаря. Тя ме радва. Искам да се чувствате удобно, докато сте тук.

— Според вас, колко време ще останем?

— Ден-два, не повече. — Лети сложи вода и захар в чайник. — Някога правила ли си лимонада?

— Не, госпожо.

— Много е приятно. Отнема известно време, но си струва.

Лети се разшета. Наоми забеляза, че тя не слага престилка, а закрепи кърпа на колана на панталоните. Татко не обичаше мама да носи панталони. Жените според него трябвало да носят поли и рокли.

Като се замисли, като чу гласа на баща си, тя усети как стомахът й се надига отново. Затова се насили да мисли за нещо друго.

— Госпожо Лети, вие с какво се занимавате при шерифа?

— Миличка, аз съм първата жена заместник-шериф в Пайн Медоус и от шест години досега си оставам единствената.

— Като заместник Уейн ли?

— Точно така.

— Значи знаете какво ще стане от тук нататък. Ще ми кажете ли?

— Не мога да ти кажа със сигурност, защото сега вече ФБР поеха всичко в свои ръце. Ние само им съдействаме. Те ще съберат доказателства, ще снемат показания и ще осигурят на баща ти адвокат. Какво ще стане, до голяма степен зависи от доказателствения материал и показанията, от това какво ще каже и направи баща ти. Знам, че е трудно, но ще бъде най-добре, ако се постараеш да не се тревожиш за тези неща в момента.

— Не се тревожа за татко. — Вече й беше ясно. Само че… — Трябва да се грижа за мама и Мейсън.

— Миличкото ми детенце — въздъхна Лети и след като разбърка сиропа в чайника, заобиколи плота. — Някой трябва да се грижи за теб.

— Мама няма представа какво да прави, ако татко не й казва. А Мейсън не разбира какво е направил татко. Той дори не знае какво е изнасилване.

Лети въздъхна отново и прегърна момичето.

— Не можеш да се грижиш за всички. Къде е братът на майка ти? Къде е вуйчо ти Сет?

— Във Вашингтон, окръг Колумбия. Само че ни е забранено да поддържаме връзка с него, защото е хомосексуалист. Татко казва, че той е отвратителен и гнусен.

— Познавам вуйчо ти Сет. Беше две години след мен в училище. Не съм го запомнила нито като отвратителен, нито като гнусен.

— В Библията пише… — Усети, че я заболява и главата, и сърцето от онова, което пишеше в Библията, както и от онова, което татко й беше казал. Не, нямаше да се измъчва повече с подобни мисли. — Той винаги е бил много мил с нас. Имаше приятен смях, помня го добре. Само че татко заяви, че повече не можел да идва, а на мама забрани дори да разговаря с него по телефона.

— Искаш ли той да дойде?

Тези думи бяха достатъчни, за да накарат гърлото на Наоми да се стегне, затова тя кимна.

— Добре тогава. Щом дръпна сиропа, за да се охлади, ще се опитам да се свържа с него. След това ще ти покажа как да изцедиш лимоните. Това е най-забавната част.

Тя се научи как се прави лимонада и похапна печени сандвичи със сирене — комбинация, която щеше завинаги да се превърне в предпочитаната храна за успокояване.

Тъй като майка й спа през целия ден, момичето за пръв път в живота си помоли да й възложат нещо, което да върши. Лети я остави да оплеви цветните лехи отзад, после и зеленчуците, и да сложи семенца в хранилките за птици.

Когато приключи, Наоми се остави на умората, изтегна се на тревата в сянката и заспа.

Събуди се стреснато, точно както онази нощ. Имаше нещо.

Седна бързо, сърцето й блъскаше неудържимо, очакваше да види баща си застанал над нея с въже в едната ръка и нож в другата.

Само че мъжът, който седеше на шезлонга в сянката до нея не беше баща й. Носеше панталони в цвят каки и мокасини без чорапи. Тя плъзна поглед нагоре и видя яркосиня риза с малко човече на кон на мястото, където трябваше да е джобът.

Той имаше нейните очи, същото зелено като шишенце от лекарство, гладко лице, красиво като на филмова звезда, чуплива кестенява коса под сламената шапка.

— Заспала съм.

— Няма нищо по-хубаво от това да поспиш на сянка в летен следобед. Помниш ли ме, Наоми?

— Вуйчо Сет! — Сърцето я заболя, но болката не беше остра. Страхуваше се да не припадне отново, въпреки че сега чувството беше различно, леко и блестящо. — Ти дойде! Ти дойде — избъбри тя, след това пропълзя в скута му, разплака се, захлипа. — Не ни оставяй. Моля те, не ни оставяй, вуйчо Сет. Моля те, много те моля.

— Няма, няма да ви оставя, момичето ми. Обещавам. Престани да се тревожиш, защото съм тук и ще се погрижа за вас.

— Ти ми подари розова официална рокличка.

Той се разсмя и звукът облекчи болката в сърцето, а той извади снежнобяла кърпичка от джоба на панталоните и попи сълзите й.

— Значи помниш. Едва ли беше на повече от шест.

— Беше толкова красива, изящна, прекрасна. Мама спи. Непрекъснато спи.

— В момента има нужда от сън. Ама ти си станала много висока! Какви дълги крака. Поиздраскала си ги.

— В гората беше тъмно.

Той я прегърна по-силно. Миришеше много хубаво, на шербет от лайм.

— Сега не е тъмно и аз съм тук. Щом разрешат, идвате с мен у дома. Ти, Мейсън и майка ти.

— Значи ще отидем във Вашингтон, за да живеем при теб, така ли?

— Точно така. При мен и приятеля ми Хари. Хари ще ти хареса. Той е вътре, играе на „Донки Конг“ с Мейсън, запознават се.

— Той хомосексуалист ли е?

Нещо изгъргори в гърдите на Сет.

— Да.

— Но е мил като теб?

— Така мисля, но сама ще прецениш.

— Скоро трябва да тръгна отново на училище. Също и Мейсън.

— Ще учите във Вашингтон. Имаш ли нещо против?

Тя едва не припадна от облекчение, затова само кимна.

— Вече не искам да стоя тук. Госпожа Лети е много мила. Също и заместник-шериф Уейн. И шерифът. Той ми даде номера си, за да му се обадя, ако имам нужда. Само че аз не искам да оставам тук повече.

— Щом ни позволят, заминаваме.

— Не искам да виждам татко. Не искам да го виждам. Знам, че това е лошо, но…

Той я привлече към себе си.

— Не е лошо, дори не мисли, че е така. Ако не искаш, не е нужно да го виждаш.

— Ти ли ще кажеш на мама? Тя ще ни накара да отидем, и мен, и Мейсън. Аз обаче не искам да го виждам. Той не ме видя. Може ли да заминем за Вашингтон веднага?

Той я гушна отново.

— Работя по въпроса.

 

 

Отне повече от седмица, а те не прекараха дори ден повече в дома на госпожа Лети. Репортерите дойдоха — шерифът се оказа прав. Напъплиха на орди и групи, с огромни ванове и телевизионни камери. Крещяха въпроси и се втурваха в мига, в който някой се покажеше навън.

Никой не се сети за рождения й ден, но това не я интересуваше. Тя самата искаше да го забрави.

Настаниха ги в къща извън Моргантаун, която съвсем не беше хубава като дома на госпожа Лети. Хората от ФБР също бяха там, заради репортерите и защото винаги имаше заплахи.

Чу един от представителите на ФБР да го казва, както и че баща й също го местели някъде другаде.

Чуваше много, защото слушаше внимателно.

Мама се караше с вуйчо Сет за заминаването за Вашингтон и задето не водела децата да видят баща си. Вуйчо й обаче удържа на обещанието си. Когато майка й ходеше да види баща й, я придружаваше една жена от ФБР.

Втория път, след като се върна, взе хапчетата. След това спа повече от дванайсет часа.

Чу вуйчо й да обсъжда с Хари как да променят къщата в Джорджтаун, за да се настанят още трима души. Тя хареса Хари — Харисън (също като Индиана Джоунс) Добс. Но много се изненада, когато видя, че той не е бял. Не беше и съвсем черен. Кожата му беше като карамела, който тя обожаваше върху сладолед, когато си спечелеше правото да бъде глезена.

Беше много висок, имаше сини очи, които изглеждаха прекрасно на фона на карамела. Беше шеф, което означаваше, каза й той с намигане, че било напудрен готвач. Досега тя не беше срещала мъж, който да умее да се справя в кухнята, а Хари приготвяше вечеря всяка вечер. За храна като неговата тя не беше чувала, нито пък вкусвала.

И беше красива като на филм.

Купиха нинтендо за Мейсън, а за двете с майка й нови дрехи. Тя си мислеше, че може да остане в некрасивата къща, стига Хари и Сет да останеха.

Една вечер обаче, в деня, в който майка й отиде да посети баща й, тя подслуша скандал. Беше й много неприятно, когато вуйчо й и майка й се караха. В тези моменти я обземаше страх, че ще го прогонят отново.

— Не мога просто да си грабна нещата и да замина, да отведа децата. Те са деца на Том.

— Той никога няма да излезе от затвора, Сю. Да не би да имаш намерение да влачиш децата в дните за свиждане? И на това ли ще ги подложиш?

— Той им е баща.

— Той е гнусно чудовище.

— Не говори така.

— Отвратително чудовище е, приеми го. Децата имат нужда от теб, Сю, ти трябва да ги защитаваш и пазиш. Той не заслужава и минута от времето ти.

— Аз съм дала клетва. Да обичам, да почитам и да се подчинявам.

— Той също, но я е потъпкал. Мили боже, той е изнасилвал, мъчил и убил повече от двайсет жени, поне за толкова е признал. По-точно казано, похвалил се е, за бога. Повече от двайсет млади момичета. След като приключел с тях, си е лягал при теб.

— Престани! Престани! Да не би да искаш да кажа, че е направил тези неща? Направил ли е тези ужасни неща? Как ще живея с това, Сет? Как ще живея с това?

— Налага се, защото имаш две деца, които имат нужда от теб. Аз ще ти помогна, Сю. Ще се махнем оттук, ще отидем на място, където вие с децата ще бъдете в безопасност. И ти, и те, ще ходите на психолог. Тях ще запишем в добри училища. Не ме поставяй в положението да ти казвам как да постъпваш, както е правил той. Засега ще го правя единствено за да защитя и теб, и децата. Моля те да си припомниш коя беше, преди той да се появи в живота ти. Ти беше уверен в себе си човек, с планове и светлина в очите.

— Нима не разбираш? — Настойчивостта в гласа на майка й, ужасната й грубост напомняше на рана, която отказва да заздравее. — Ако замина, все едно признавам, че всичко това се е случило.

— Наистина се е случило. Той призна.

— Накарали са го.

— Престани. Веднага престани. Собствената ти дъщеря, собственото ти дете е видяло какво е сторил той.

— Въобразила си е…

— Престани, Сю, веднага престани.

— Не мога, наистина… Как е възможно да не съм разбрала? Как е възможно да съм живяла с него почти половината си живот и да не съм разбрала. Репортерите крещяха този въпрос.

— Майната им на репортерите. Утре заминаваме. Господи, Сю, къде е гневът ти? Къде е гневът ти към онова, което е направил, към онова, което е в действителност, на което е подложил и теб, и децата ти? Ами онова, което Наоми е преживяла? Дано разбереш, но дотогава ще трябва да ми се довериш. Така е най-добре. Можем да заминем утре, а ти ще започнеш да градиш живот за себе си и децата.

— Не знам откъде да започна.

— Събери багажа. След това ще напредваме крачка по крачка.

Тя чу плача на майка си, след като Сет излезе от стаята. След малко обаче Наоми чу нов звук — отварянето на чекмеджета и затварянето им.

Тя събира багажа, помисли си момичето.

На сутринта заминаваха. Махаха се от всичко това.

Затвори очи и изрече безмълвна молитва на благодарност към вуйчо си. Разбираше, че е спасила живота на Ашли. Сега мислеше, че вуйчо Сет е спасил нейния.