Нора Робъртс
Мания (19)

19.

Терзанията, тревогите и предположенията не й носеха нищо.

Въпреки това тя седна и написа дълъг имейл до човек, за когото бе сигурна, че ще прояви разбиране. Ашли Маклийн — сега вече Ашли Мърдок — й напомни, както винаги досега и винаги в бъдеще, че животът продължава.

За малко да й позвъни, просто й се искаше да чуе гласа й, но часовата разлика означаваше, че ще събуди приятелката си през нощта.

Освен това с имейлите беше по-лесно — даваха й време да събере мислите си, да изложи подредено случките. В момента имаше нужда от котва.

Това помагаше, всичко помагаше — и да направи закуска, и да гледа изгрева с мъжа, с когото имаше неясно какви точно отношения, и да се организира за деня, докато работниците изпълваха къщата с ужасен шум.

Животът трябваше да продължи.

Кучето й правеше компания — защо ли се опита да убеди и двамата, че е по-добре да го остави вкъщи — когато тръгна към града. Пред пощата свали кашоните, пренесе ги вътре и цели десет минути бъбри за незначителните събития в малкото градче.

— Първата задача е изпълнена — съобщи тя на Лепка.

Потегли по Уотър стрийт. Движението бе по-натоварено. Разлистилата се пролет бе донесла повече туристи, отколкото цветя и зеленина.

Новодошлите обикаляха улици и магазини, някои си бяха купили рекламни чаши, други щракаха с фотоапарати, трети носеха пазарски пликове. Докато търсеше място за паркиране, видя лодки да потеглят от кейовете, места, откъдето можеше да се вземе каяк или велосипед под наем, а пъстроцветни корабчета предлагаха излети и плавания.

Много й се искаше да излезе с каяк.

Намери къде да паркира и се обърна към кучето.

— Налага се да почакаш в колата — нали те предупредих — но след това ще отидем на разходка, а после ще отскочим до магазина. Не мога да ти предложа нищо по-добро.

Лепка се опита да се измъкне навън, когато тя отвори задната врата, за да вземе кутията, и вложи всички сили в последвалото боричкане, за да го задържи. Вече не беше хърбавото куче, което куцукаше покрай пътя.

Затвори отново и се облегна на автомобила, за да си поеме дъх. Когато се обърна назад, той бе опрял нос в задното стъкло, а сините му очи бяха пълни с отчаяние.

— Не мога да те заведа в магазина. Точка.

Знаеше, че тази сутрин Джени е на работа, тъй като се бяха чули предишната вечер. Приятелката й се опита да я успокои и утеши. Предложи да й донесе храна, алкохол, каквото й трябва.

Подобен приятелски жест бе необичаен за Наоми, както и десетте минути непринуден разговор в пощата.

Тя отвори вратата на магазина и веднага я лъхна прекрасен цитрусов аромат, посрещна я артистична бъркотия от красиви вещи и шум, който създаваха многобройните посетители. За момент се замисли дали да не се отбие по-късно, когато не е толкова натоварено, но нямаше представа кога клиентите намаляват. Джени показваше стара мивка, пълна със сапуни и лосиони, на клиентка.

Затова тя пообиколи и хареса поне шест неща, които с удоволствие би купила. Напомни си, че не е дошла да пазарува, че къщата й е обърната наопаки заради ремонта и не би трябвало да пазарува.

Накрая все пак си избра свещници от ковано желязо, сякаш създадени за библиотеката й.

— Дай на мен. — В мига, в който се освободи, Джени пое кутията и я постави на пода. — Има нещо по-важно.

Около нея се разнасяше лек аромат на праскова, когато протегна ръце и притисна Наоми до себе си.

— Толкова се радвам да те видя! — Поотпусна прегръдката, колкото да отстъпи малко назад и да се вгледа в лицето на Наоми. — Добре ли си?

— Напълно.

— Зандър остана ли у вас?

— Да.

— Добре. Сега няма да мислим за това. Всички обсъждат нещастието, но ние няма да говорим за него.

— Ти имаш ужасно много работа.

— Екскурзианти. — Джени огледа доволно магазина. — Пристигнаха два автобуса. Екскурзоводът беше запланувал това посещение още преди месеци. Затова трябва много да внимаваме да не споменаваме и дума пред туристите.

Наведе се и вдигна кутията.

— Искам да ги покажа на Криста. Ела с мен. Тя е отзад, а тук ще се справят и без нас за няколко минути.

— Наистина имаш много работа — напомни й Наоми, но Джени я побутна да върви напред.

Поведе я край масички, витрини, весело бърборещи туристи и Наоми я оприличи с пъстропера птичка, която подхвръква от клон на клон.

Тя заобиколи един щанд и влезе в склад, който се използваше и за офис, където жена с коса на кичури, вдигната с помощта на пръчици за храна, седеше пред компютър.

— Проследих пратката, заминала е, слава богу.

— Нося ти потенциална стока, а това е Наоми Карсън.

Криста се завъртя на стола и смъкна очилата си. Имаше красиво лице с големи кафяви очи и широка уста, а на лявата ноздра блестеше мъничък рубин.

— Много ми е приятно да се запознаем. Извинявай, че няма къде да те поканя да седнеш. Творбите ти много ми харесват — добави тя. — Разгледах уебсайта ти и помолих Джени да те доведе.

— Магазинът ти е чудесен, но досега го избягвах, защото имам много слаба воля. Вече си харесах свещници и сигурно няма да си тръгна и без онова овално огледало със старинна бронзова рамка.

— То е на Джени.

— Спасих го от битака и му върнах старата красота — потвърди приятелката й. — Наоми е донесла снимки. — Джени сложи кутията върху отрупаното с какво ли не бюро. — Едва се сдържах да не ги преровя.

— Не забравяй кой има право да погледне пръв. — Криста отмести стола си назад, отвори кутията и си сложи очилата.

Бяха малки снимки на диви цветя, серия от четири снимки на залива, една на кея и още един комплект на покрити със зеленина пънове.

— Великолепно обработени и рамкирани. Сама ли си ги правила?

— Това е част от работата. Да.

— Мога да ги продам. — Криста подпря две на кутията, отстъпи назад и кимна. — Да, определено ще се продадат. Всъщност сега имаме екскурзианти и може да се купят още щом ги изложим.

Свали отново очилата и назова цените.

— Стандартно шейсет на четирийсет — добави тя.

— Съгласна съм.

— Радвам се. Мога да взема още, на местната флора и фауна, на океана, сцени от града. Ще ги продавам и нерамкирани. Можем да помислим и за тази възможност. Заливът и кеят стават за картички.

— Мога да направя картички.

Криста прегърна Джени през раменете, което подсказа на Наоми, че двете са добри приятелки.

— Тя може да ми направи картички! Ти знаеш ли откога искам красиви картички?

Джени се усмихна широко.

— Откакто си открила магазина.

— Точно така. Откакто открих магазина. Ще взема двайсет веднага щом ги направиш. Не, нека са трийсет. Ще продадем десет на хотела.

— Различни ли да са?

— Ти решаваш — заяви Криста. — Джен, сложи цените и ги изнеси. Ти избери къде да ги подредиш. Тя е дясната ми ръка — поясни на Наоми. — Въпреки че се кани да ме напусне.

— Няма да е скоро. Знам къде да ги поставя. — Джени ги сложи в кутията и я вдигна.

— Наоми, ако имаш малко време, ще подготвя договора.

— Разбира се.

— Да ми се обадиш, преди да си тръгнеш — нареди Джени и излезе.

— Ще направя и поръчка за картичките. Кажи как върви работата на скалите?

— Много добре и затова имам нужда от свещниците, онези, големите. Ще ги поставя в библиотеката. А огледалото е за фоайето. Там му е мястото. Какво мирише толкова хубаво?

— Днес сме сложили портокалов ароматизатор.

— Имам нужда от такъв.

— Кажи на Джени да ти даде един, за наша сметка. Днес ще изкараме добри пари, Наоми.

Тя си тръгна с много повече, отколкото беше донесла. Къщата определено имаше нужда от тези неща и Криста се оказа права. Двете заедно щяха да изкарат добри пари. В това спор нямаше, тъй като четири от снимките се продадоха още преди Джени да я изпрати.

— Имаме си работа, Лепка.

Тя му сложи каишката, докато той подскачаше радостно и не се сети да протестира. Натовари покупките си, взе фотоапарата и потегли отново.

— Да вървим да пообиколим и да направим малко картички.

 

 

Когато се прибра, екипът преустановяваше работа и отново доказа какво е преимуществото да има мъже в къщата. Плочкаджиите пренесоха покупките, а Кевин грабна нещата от магазинчето за подаръци.

— Значи си се видяла с Джени.

— И ми излезе солено. Но пък оставих снимките си в ръцете й и си тръгнах с договор за още. — Спря в хола и задоволството от деня набъбна. — Завършили сте гипсовите тавани! Стаята направо грее.

— Денят ни беше доста натоварен. Да се качим горе, за да ти покажа какво още сме направили.

— Ако говориш за банята ми, няма да се сдържа и ще ревна.

Той се усмихна широко и я подръпна за ръкава.

— Вземи си кърпичка.

За малко да ревне наистина.

— Не бива да я ползваш до утре — предупреди той.

— Нищо. Ако вляза вътре, ще падна на колене. Много е красива, Кевин. Прекрасна работа. Невероятна.

Искаше й се да е в убити цветове, да създава спокойствие, да има дзен излъчване, затова бе избрала каменносиви плочки за пода и меко, перленосиво за стените, а плотът от бял гранит беше със сивкави жилки. Имаше и вана с крачета, която придаваше усещане за рустикален стил, а глезотията беше хидромасажната душкабина.

— Никелът се оказа правилен избор — отбеляза той. — Хромът щеше да е прекалено лъскав. Откритите полици също пасват добре, още повече, че ти си чистница, както забелязах.

— Ще внеса и нещо синьо — кърпи, шишенца. При Сисъл видях едни стари сини бутилки. И нещо зелено, някое цвете. Може от аранжирания бамбук.

— Трябва да закачиш някои от снимките си на стената. От онези, на които е каналът.

— Рамки от състарен никел, тъмносиви постелки. Много ми харесва.

— Радвам се. Не знаех дали искаш да върнем бюрото ти, а не исках да го местя, преди да ми кажеш.

— Може би утре, когато стаята е напълно готова.

— Напреднахме и със студиото ти, ела да видиш.

Тя искаше да види всичко. През следващите няколко минути обсъдиха какво предпочита тя, сроковете. Тогава тя започна да се усеща.

— Кевин, да не би да ме държиш под око?

— Може би. Мисля, че Зандър ще дойде съвсем скоро.

— А пък аз мисля, че жена ти и децата ти чакат у вас и се питат къде си.

— Има достатъчно време. Исках да те попитам…

— Просто се опитваш да печелиш време — прекъсна го тя. — Много ти благодаря, но съм добре. Имам си свирепо куче.

Кевин се обърна към Лепка, който бе полегнал и оглеждаше щастливо опашката си, а Моли го душеше.

— Да, виждам.

— И кафяв колан.

— А пък аз два.

— Говоря за карате. Щях да се явя за черен, но прецених, че кафявият ми е достатъчен. Ходила съм и на курсове по самоотбрана. Нали съм сама жена, която пътува без придружители — добави, въпреки че това съвсем не беше основната причина.

— Ще внимавам да не влизам в схватка с теб, но ще се чувствам по-добре, ако поостана, докато Зандър дойде. Пък и наистина искам да те попитам за разни неща за банята към зелената стая.

Той я разсейва с приказките си за прагове и душ, с плановете за банята в черно и синьо, докато Лепка не вдигна глава и не хукна нанякъде с лай. Моли се прозя, претърколи се и отново задряма.

— Сигурно е Зандър.

— Тогава остани още малко, изпий една бира с него или излезте някъде.

— С удоволствие ще изпия една бира.

Заслизаха надолу, Лепка танцуваше и лаеше на долния етаж. Внезапно се запита дали чувствата й към Зандър са толкова силни, че да му даде ключ и кода за алармата.

Но това бе съществена стъпка, която трябваше да обмисли добре.

Когато отвори вратата, Лепка изскочи навън и се втурна щастливо към Лилоу.

— Ето го момчето. Ето го и него!

Двамата се гледаха влюбено цяла секунда, след това Лилоу се изправи.

— Здрасти, Кев. Здрасти, Наоми. Нося ти чертежите и сметката.

Онази Наоми, която купи къщата, щеше да благодари, да вземе пакета и да се сбогува. Наоми, в която се беше превърнала, си пое дъх.

— Донеси ги вътре. Кевин ще пие бира. Ела да пийнеш с него.

— Не отказвам бира след натоварен ден. Ти искаш ли бира? — попита той кучето.

— Той е малолетен — изтъкна тя и Лилоу се разсмя като луд.

Тя отиде в кухнята, отвори две бири, след това дръпна вратата.

— Аз ще пия вино. Тези столове на пружини не изглеждат нещо особено в момента, но са удобни.

Чу приглушените им гласове, докато си наливаше вино. Обзета от любопитство, отвори оставения на плота пакет и започна да разглежда рисунките.

Когато излезе, Лилоу и Кевин се бяха настанили на столовете с пружини и изглеждаха като двама мъже на палубата на яхта, които разглеждат хоризонта.

И двете кучета седяха до парапета и правеха същото.

— Лилоу, ти си човек на изкуството.

Той се изкиска и се изчерви.

— Е, мога малко да рисувам.

— Можеш да рисуваш много добре. И си превърнал двора в оазис, без да претрупваш и да изглежда разхвърляно. А пък сандъчетата на терасата са истинско вдъхновение.

— Може ли да погледна? — Кевин взе рисунките, разлисти ги внимателно. — Много хубаво, Лилоу. Наистина е супер.

— Сложил съм и брошура за различните настилки за пътеките, различни модели. Можем да ти осигурим каквото пожелаеш.

Тя кимна и седна на пейката, за да прегледа сметката. Беше я направил по няколко начина. Първо за целия двор и терасата — мили боже! — а след това беше разбил сумата на елементи.

При разбивката беше включил и бартера, който обсъждаха.

— Татко е правил изчисленията и е определял цените.

— Голяма сметка, голямо чудо. — Трябваше и тя да посмята, но… — Много искам сандъчетата на терасата. След като съм работила цял ден, готвенето ме успокоява.

— Ако зарежеш Зандър, омъжи се за мен. Изобщо не мога да готвя — призна Лилоу, — но пък обичам да си похапвам.

— Ще те пазя за резервен вариант. Много искам градината отпред да стане точно както си я нарисувал. Само че ще ми трябват повече от пет процента намаление за снимките.

— Мога да пусна есемес на татко, да видим какво ще каже по въпроса. Според мен ще се съгласи.

— Кажи му, че ако се получи както го искаме всички, ще ви възложа да довършите отзад през есента. Или пък следващата пролет. Бездруго не може да се започне, преди контейнерът с отпадъците да се махне, но с удоволствие ще се порадвам на някои от дърветата и храстите.

— Дай ми секундичка.

Лилоу тъкмо вадеше телефона, когато кучетата наскачаха и хукнаха към стъпалата на терасата.

— Сигурно е Зандър — предположи Кевин. — Кучетата са като предварителна алармена система.

Животните се върнаха бързо. Моли седна, но Лепка хукна и само дето не направи циганско колело, докато Зандър го настигне.

— Да не би да сте си спретнали парти?

— Очевидно.

— Добре че донесох още бира. — Той вдигна кашончето с шест бири, остави го, след което обрамчи лицето на Наоми и я целуна страстно. — Просто искам да им подскажа да си ходят при жените — прошепна й. — Да им намекна ли?

Тя сведе безизразно поглед над виното си.

— Няма нужда.

— Още по една? — предложи той на Кевин.

— Не, една ми стига.

Погледна към Лилоу, който крачеше по терасата, докато говореше по телефона и държеше почти пълната бутилка бира.

— Значи само аз ще пия. — Зандър сложи шестте бири в хладилника и си взе студена. — Какво е това?

— Планът за градината. Не си ми казал, че Лилоу е артист.

— Има усет. — След тези думи той седна с въздишка, после отпи от бирата.

— Дълъг ли беше денят ти? — попита Наоми.

— И още как. Сега обаче приключих.

Лилоу се върна при тях.

— Можем да започнем следващата седмица.

— Следващата ли?

— Татко иска да дойде и да огледа лично, по-скоро иска да се запознае с теб, това е истината. Обича да знае с кого си има работа, но можем да започнем следващата седмица. Може би във вторник. Няма нищо против да отстъпи още пет процента. — Лилоу протегна ръка. — Трябва да си стиснем ръцете. Предпочитам да те целуна, но Зандър сигурно ще ми фрасне един.

— Първо ще те нокаутирам, защото няма да боли толкова.

— На това му се казва приятел. — Лилоу седна отново и почеса Лепка по главата, а след това и Моли. — Трябва да го научиш да не рови в лехите и да не препикава храстите.

— Господи, дори не се бях замисляла за това.

— Той е добро куче. Ще се научи.

Наоми отпи глътка вино. Те много внимаваха — познаваха се открай време. Тя обаче долови неизказаните сигнали между тях.

Въздъхна, също като Зандър.

— Защо не поговорим за истинския проблем? Не съм от нежните души и няма нужда да ме пазите. Има ли нещо ново около убийството на Марла?

Лилоу сведе поглед към бутилката бира, сложена между краката му, и замълча.

— Направили са аутопсията — каза Зандър. — Говорят някои неща. Може да са просто приказки.

— Кое?

— Че е била изнасилена, вероятно няколко пъти. Душена е многократно, рязана е на места, бита.

— Просто не разбирам как е възможно някой да причини на друг човек подобно нещо — измърмори Лилоу. — Наистина не разбирам. Твърдят, че не е била убита долу, просто тялото й е било хвърлено там. Чух, че Чип направо полудял.

— Той я обичаше — вметна Кевин. — Винаги я е обичал.

— Не е възможно да е човек от Коув — заяви Лилоу. — Щяхме да знаем, ако е човек, който живее тук.

Не, възрази наум Наоми, човек невинаги познава хората, с които живее.

 

 

Тя се потопи в работа. Рядко се съобразяваше с друг график, освен със своя, и откри, че е интересно да прави снимки, като следва изискванията на Криста.

Когато говореше със семейството си или им пишеше имейли, не спомена нито веднъж за убийството.

Не даде ключ на Зандър, а той не поиска. Въпреки това тя мислеше непрекъснато по този въпрос.

Въпреки че й докара главоболие, тя отиде на погребението на Марла. Остана до Зандър по време на късата церемония. Кевин и Джени застанаха от другата й страна.

Имаше чувството, че са дошли почти всички от града, бяха много сериозни, изказаха съболезнования и на майката на Марла, и на Чип.

В църквата се носеше наситен аромат на лилии — розови бяха подредени върху ковчега, а бели и розови бяха аранжирани във високи кошници. Не беше влизала в църква повече от десет години. Църквите й напомняха за детството, за колосаните дрехи, които обличаше в неделя, за вечерните четения на Библията.

Баща й заставаше на подиума и четеше от Писанието с дълбок глас, а на лицето му се беше изписала такава искреност, докато говореше за Божията воля и Божията обич, за надеждата всеки да следва пътя на добродетелта.

Докато беше в църквата, а слънцето нахлуваше през витражните стъкла, лилиите разнасяха сладникав аромат и свещеникът четеше от познатите страници, на нея й се прииска да не бе идвала. Не познаваше Марла, срещите с нея й бяха донесли единствено неприятни усещания.

Само че тя я беше открила, затова си наложи да дойде.

Облекчението я връхлетя като силен вятър и прогони прашните спомени, когато излезе на чист въздух и на слънце.

Зандър я поведе настрани от хората, които се събираха, за да отидат на гробището.

— Пребледня.

— Вътре беше ужасно задушно, това е. — И прекалено много хора я стрелкаха с погледи.

Тя беше жената, открила тялото.

— Трябва да отида на гробището — рече той. — Ти няма нужда да идваш.

— Няма. Все едно си вра носа, защото не я познавах.

— Ще те закарам до вас.

— Трябваше да дойда с моята кола. Дори не помислих.

— Няма да се отклоня много — успокои я той, след това се насочи към Чип.

Той бе сломен, помисли си Наоми. Замъглените му очи бяха кървясали, бледата кожа бе подута от недоспиване. Огромен мъж с празен поглед.

— Чип, моите съболезнования, човече.

Двамата се прегърнаха, после Чип погледна Наоми.

— Здравейте, госпожице Карсън.

— Наричайте ме Наоми. Приемете съболезнованията ми. Най-искрени съболезнования.

— Ти си я открила. Началникът каза, че начинът… че минало известно време, преди да бъде открита. Но ти я откри и те можаха да я върнат, да се погрижат за нея. — Сълзите му закапаха и той пое ръката й между едрите си длани. — Благодаря ти.

Обикновено избягваше да докосва непознати, да се приближава прекалено, но състраданието надделя. Тя го привлече към себе си и го притисна за момент.

Нито един убиец не помисляше за това. Дали наистина бе така? Нима болката и мъката му доставяха удоволствие? Нима подправяха деянието като сол?

Когато се отдръпна, Чип избърса сълзите.

— Свещеникът каза, че сега Марла е на по-добро място. — Поклати глава. — Това тук си е хубаво място. Добро. Не трябваше да ходи другаде. — Преглътна с усилие. — Ще дойдете ли на гробищата?

— А, да. Първо ще закарам Наоми до тях, след това ще дойда — каза Зандър.

— Благодаря ти, че дойде, Наоми. Благодаря ти, че я намери.

Той се отдалечи, объркан и сякаш загубил се човек.

— Господи, Зандър — пророни Наоми.

И заплака за жената, която не беше познавала.