Нора Робъртс
Мания (16)

16.

Когато разбра, че тя говори напълно сериозно, че наистина иска да снима у тях, Зандър се замисли дали да не махне книгата на Саймън Ванс. Отдавна вече я беше извадил, за да я прочете отново, да си я припомни, след това едва не я хвърли при другите, които трупаше в кашона за дарения.

Нямаше никакво желание да види унилото й шокирано лице отново.

После реши, че като я махне, ще й придаде твърде много значение. Тя знаеше, че книгата е там и щеше да се пита защо е изчезнала.

Прецени фактора стрес, реши, че вероятността е петдесет на петдесет, и я върна на мястото й.

Тя щеше да му каже сама, когато бе готова. Или пък щеше да премълчи.

Помогна й да качи апаратурата по стълбите, а когато стигнаха горе, тя обърна много повече внимание на фотоапарата, отколкото на обекта, който щеше да снима. Извади триножника от калъфа му, нагласи го, направи същото и със стойката за прожектора.

— Ако искаш, все още има от виното, което хареса.

— Благодаря, но не пия, докато работя.

Тъй като той се придържаше към същото правило, донесе по една кола и за двамата.

Тя кимна, ала не й обърна никакво внимание, тъй като вадеше светломера.

— Би ли донесъл един стол за лаптопа?

— Веднага.

Наоми нагласи камерата на триножника и присви очи към стената книги.

— Много впечатляващ фотоапарат.

— „Хаселблад“, среден формат. Висока резолюция. Първо ще снимам дигитално.

Тя извади чантичка от раницата и я свърза с фотоапарата. Когато той надникна вътре и видя лещите, кабелите и копчетата, разбра защо всичко е толкова тежко.

Как успяваше да разнася тези неща, когато е сама?

Не попита, защото забеляза колко е съсредоточена.

Тя се взря през визьора, използва дистанционно, за да включи светлината, после я изключи. Извади чадър от чантата и го закрепи на статива за осветление, след това го заслони с екран.

Провери всичко отново и отдръпна триножника с няколко сантиметра.

Дори да мислеше за книгата, не го показа.

Забеляза, че й отне цели трийсет минути, докато нагласи всичко и направи две снимки. По средата прецени, че не е нужен, извади книга и се настани на масата, за да почете, докато тя работи.

— Имаш ли система за подреждане на книгите?

Той вдигна поглед.

— Къде ги слагам ли?

— Джейн Остин е до Стивън Кинг.

— Не вярвам някой от тях да недоволства, но ако теб те дразни, можеш да ги разместиш.

— Не, точно в това е чарът. Това е стена с истории. Вадиш, която ти попадне, отиваш някъде. Това е… царството на историите.

Той отново я загледа. Снимаше, разглеждаше, нагласяваше, пробваше и отново снимаше. Тъй като любопитството му се разпали, той стана, за да погледне екрана на лаптопа.

Цветовете изпъкваха по-наситени, светлината бе като в приказка. Незнайно как тя беше успяла да превърне скъсаните корици в нещо интересно, не старо.

Появи се нова снимка. Той не намери разлика, но очевидно тя я откри, защото присви очи и въздъхна.

— Да, да.

Направи още шест, с малки промени, след това коленичи, за да разгледа всичките.

— Защо на снимката изглеждат по-хубави, отколкото в действителност?

— Магия. Тази, да, тази ще бъде, струва ми се. Изглежда супер и в действителност. Светлина, сянка, ъгъл, това е просто атмосфера.

— Ти създаваш изкуство.

— Просто улавям изкуството — поправи го тя. — Трябва да взема филм. — Тя свали задната част на фотоапарата и го подмени с нещо, което извади от чантата.

— Значи този фотоапарат прави и дигитални снимки, и на лента, така ли?

— Да, много удобно.

Прииска му се да попита как го прави, да види как става. Тя обаче се беше вглъбила.

Зае се отново с работата, а той взе книгата.

Привлече вниманието му, когато смени отново задната част, подмени лещите и вдигна фотоапарата от триножника. После се отдръпна настрани и снима книгите от по-остър ъгъл. Провери резултата, нагласи светлината и направи още няколко снимки.

Когато свали камерата, пристъпи към полиците и за момент му се стори, че ще извади книгата за баща си. Тя обаче посегна към друга, на по-висока полица, и я пренесе на масата.

— Искам да те снимам с Остин. Би ли я отгърнал някъде?

— Чел съм я. — Почувства се доста глупаво. Никой не би го нарекъл срамежлив, но мисълта тя да снима ръцете му…

Стори му се странно.

— Ти сериозно ли искаш да снимаш ръцете ми?

— Напълно. Здрави мъжки ръце с класически роман, писан от жена, който повечето хора смятат за женска книга.

— Повечето хора са глупави.

— Както и да е, ще се получи. — Тя извади светломера. — А светлината е добра за онова, което ми трябва. Чудесна, естествена светлина влиза през този прозорец. Особено ако… премести стола надясно, на няколко сантиметра.

Щом той се премести, тя провери отново светломера. Очевидно доволна, върна се при лаптопа и го постави на самия ъгъл на плота.

— Просто дръж книгата отворена, както би я хванал, когато я четеш. Не на първата страница, четеш я от известно време. Прехвърли една трета от страниците.

Той се почувства глупаво, но въпреки това се подчини. Щеше да й даде пет минути да си поиграе.

Тя снима над рамото му и знойната лятна миризма го обгърна.

Може би десет минути, реши той, докато тя се наместваше зад него.

— Обърни страница или поне започни да я обръщаш, но не я обръщай докрай. Просто… спри, задръж. Добре. Така става. Само че…

Тя се изправи и се намръщи. Той трябваше да се обърне, за да види, и онова, което видя, го изненада.

— Мислех, че си луда, но прилича на реклама в лъскаво списание, нещо такова.

— Хубава е, но не достатъчно. Има нужда от… Разбира се.

Тя отвори хладилника и извади бира. Видя отварачката, махна капачката и за негов ужас изсипа една трета в мивката.

— Какво правиш? Защо?

— Силни ръце, бира и „Гордост и предразсъдъци“. — Тя сложи бирата на масата, нагласи я, премести я по-близо до горния десен ръб на книгата.

— Не беше нужно да я изливаш в мивката.

— Трябва да изглежда, че пиеш бира и четеш Остин.

— Имам и уста, и гърло. Можехме да я излеем там.

— Извинявай, дори не помислих. Левият палец под страницата, обърни, с дясната ръка хвани бутилката бира. Скрий етикета — в момента не ми е необходимо продуктово позициониране. Може би дори я вдигни на сантиметър над масата.

Тъй като нямаше смисъл да плаче заради излятата бира, той послушно изпълни указанията. Взе бирата, остави я, обърна страница, без да стигне до края, и тя нагласи отново фотоапарата.

— Супер. Точно така.

Той се обърна, за да види, и веднага разбра, че бирата е паснала страхотно. Придаваше на снимката жизнерадостен облик, баланс.

— Истинските мъже четат книги — подхвърли Наоми. — Ще я предложа в размер като за постер.

Той се изненада.

— Постер ли?

— Вземат ги книжарници, центрове за обучение на възрастни, колежи, дори някои библиотеки. Днес с теб свършихме великолепна работа, Зандър. Ще кажа на Кевин да купи и монтира хидромасажна душкабина.

— Ще си слагаш хидромасажна душкабина?

— Вече да. — Тя не спря да кима, докато преглеждаше снимките на компютъра. — Да, сега вече мога да си я позволя. Бях се разубедила, но не ми се случва често да свърша такава суперска работа в неделя. Заслужих си я.

Той насочи пръст към нея.

— И аз помогнах.

— И още как.

Тя не възрази, когато той я привлече в скута си, но се поколеба, когато Зандър понечи да вземе фотоапарата.

— Няма да го пусна на пода. Тежък е — отбеляза той.

— Малко над четири килограма. В повечето случаи го използвам със статив, така че тежестта не ме притеснява. Апаратът е як, мога да разчитам на него, а ти сам видя какви снимки прави.

— А джаджата отзад прави дигитални снимки.

Тя кимна.

— Чудесна система — няма нужда от екстри, има си собствен вграден софтуер. Никога не бих го взела, когато отивам на преход, но за тук и за снимките с бандата той е най-подходящ.

Зандър бе готов да признае, че е склонен да си поиграе с апарата и да види как действа. Само че вероятността това да се случи бе точно толкова, колкото да й позволи да бръкне под капака на любимото му Джи Ти О.

— Аз пък използвам телефона си за снимане.

— Днес камерите на телефоните са доста прилични. Правила съм свестни снимки, които съм обработвала и продавала. А сега нямам нищо против чаша вино, докато разглобя всичко и го пренеса в гаража.

— Ей сега ще се погрижа. А за мен остана по-голямата част от бирата.

— Благодаря. — Тя се поколеба за миг, после го целуна. — Много ти благодаря — повтори.

— Пак заповядай.

Наоми започна внимателно да прибира фотоапарата в чантата. Той й донесе вино и забеляза, че отново е вдигнала поглед към книгите.

— Сигурна съм, че е клише, но всичките ли книги си прочел?

— Всички до една. Имам и в офиса, но още не съм стигнал до спалнята.

Държи се небрежно, помисли си той, докато тя сгъваше статива и го пъхваше в мекия калъф.

— Повечето са романи, нали? Има обаче и документални. Биографии, история, книги за автомобили и — каква изненада — престъпления.

Той реши да подходи небрежно.

— Ако са написани добре, са чудесни истории.

— Аз все гледам да чета документални, свързани с работата. А откъде знаеш, че нещо, написано по действителен случай, е истина?

— Няма как да знаеш.

— Понякога са впечатления или лично отношение, или просто истината се нагласява, за да се постигне желаният ефект. Също като снимка. Снимам нещо истинско, но мога да го манипулирам, да променя нюансите, да подсиля или омекотя, да залича нещо, за да пасне на намеренията ми.

Той й поднесе виното. Петдесет на петдесет, помисли си. Тя си беше свършила работата, за която дойде, на петдесет процента. Щеше да разбере дали е разтревожена през втората част.

— Според мен човекът, послужил за образа, знае кое е истина и кое е манипулирано.

— Тъкмо това е интересното при думите и образите. — Тя отпи бавно от чашата си. — Щом думите са на страниците, а снимката е принтирана, всичко се превръща в истина.

След тези думи се обърна и остави чашата, за да угаси светлината.

— Думите и снимките не са много различни. И двете запечатват моменти, и двете остават с теб дълго след като моментът отмине.

— Наоми.

Той нямаше ясна представа какво да каже, как да го каже и реши, че може би е най-добре да премълчи, но в същия момент отвън долетя бумтенето на мотора на стар кашлящ пикап.

— Ето го и Лилоу с адския му ауспух.

— Ако имаше приятел механик, щеше да го оправи.

— Ще му предложа. За милионен път. Но пък поне ще ни помогне да свалим всичко долу.

 

 

Тя хареса Лилоу, въпреки че обикновено й трябваше повече време, за да хареса някого. Лепка пък се влюби в него веднага. Мъжът и кучето се сдушиха на мига, също като отдавна разделени приятели (може би братя), очаровани, че отново са заедно.

— Добро куче. Я да го видя това добро кученце. — Лилоу коленичи и започна да чеше Лепка навсякъде, а при всяко докосване получаваше облизване по лицето. — Чух, че си го намерила останал без грам бензин някъде на пътя.

— Точно така беше.

— Сега вече си имаш бензинче, нали, момче? Вече си има бензинче момчето.

Лепка се претърколи и оголи коремче. Задният му крак забарабани като бутало на автомобил, в такт с чесането.

Лилоу имаше проскубана коса, дълга до раменете и с цвета на царевична нива в Канзас. Беше малко по-нисък от Наоми, слаб, с яки мускули, които се очертаваха под хипарска тениска и скъсани на коленете дънки, протъркани по шевовете. Смарагдовозелен огнедишащ дракон пълзеше по дясната ръка над китката.

— Как е на скалите?

— Харесва ми. — Тя нагласи прожектора, докато обмисляше идеи и възможности за снимките.

— Има нужда от помощ с градината — подхвърли Зандър, когато внесе, както му беше наредено, китарите — и новата, и старата акустична.

— А, да, мястото беше занемарено. Нямах навремето творчески усет към градините. А пък на Дайкс изобщо не му пукаше.

— Става дума за бившата дружка на Лу — обясни Зандър.

— През повечето време беше надрусан. Знам, защото и аз бях като него. Вече не се съм на тази вълна — увери той Наоми. — Мога да погледна градината, ако искаш. Ще ти дам идеи.

— Имам нужда.

— Няма такса за идеи. Ето ги и Дейв, и Трилби.

Дейв, барабанистът, спомни си Наоми. Широки рамене, набит, с кестенява коса, подстригана като на модерен Цезар. Дънки, избеляла тениска на „Аеросмит“, износени кафяви ботуши за преходи. Трилби, на клавирните, беше истински контраст. Гладка тъмна кожа, големи тъмни очи, множество плитчици. Панталони с много джобове и червена тениска на стегнато от фитнес тяло.

Мъжете пренесоха апаратурата й, докато Зандър редеше напътствия. Радваше се, че всички имаха задачи. Винаги й беше трудно, когато се запознаеше с много хора едновременно.

Кучето, разбира се, разсея чувството на неловкост, подтичваше доволно от един към друг и душеше, за да се увери, че всичко е наред.

— Разгледах уебсайта ти — обърна се Дейв към нея, докато гласеше барабаните си. — Готин е. Аз отговарям за сайта на бандата. Хич не го бива. В техническо отношение е върховен — нали аз се занимавам с това, но иначе не впечатлява с нищо.

Тъй като и тя го беше погледнала, се съгласи.

— Но пък е изчерпателен и лесно се разглежда.

Той се ухили.

— Само на пръв поглед е добре. Дали може да използвам някои от днешните снимки, за да го поосвежа?

— Имам някои идеи.

— Добре, защото в това отношение издишам. Жена ми разправя, че трябвало да го даваме по ретро.

— Ти женен ли си?

— От осем години. Имаме две деца.

Тя беше решила, че и той, и останалите от бандата са ергени.

Чу се рев на голям двигател и Дейв донагласи барабаните.

— Това сигурно е Кай. Соло китара — поясни той, докато гледаше към огромния черен „Харли“.

Висок, мургав и опасен, помисли си Наоми. Не можеше да се каже, че е красив, не и с това тясно лице, неподдържано катинарче, гърбав нос и прекалено голяма уста.

Но пък те караше да се загледаш в него.

Очи, черни като косата му, се впиха в нея.

— Здрасти, Поразяваща ръка.

Зандър вдигна поглед от колоните.

— Тя се казва Наоми, Кай.

— Може, но я видях как накара Марла да падне на колене онази вечер. Тя си го просеше.

— Никой не я виждал от два дена — подхвърли Лилоу.

— Да, чух. — Кай сви рамене и с отработено движение свали китарата от гърба си. — Сигурно е забърсала някого в бара. Няма да й е за пръв път. Ти май пропиля с нея един уикенд, Лилоу. Кога беше?

— Половин уикенд в момент на слабост.

— На всички ни се е случвало. Да имаш бира, Кийтън?

— В хладилника пред гаража.

Той отправи поредната си ленива усмивка на Наоми.

— За теб да донеса ли, Роки?

— Не, благодаря.

— Има вода и други безалкохолни.

— Тогава вода.

Тя подпря ръце на кръста си и се огледа.

Да, имаше идеи.

— Ще щракна няколко пъти, просто за загряване и проба. Вие застанете все едно сте на сцената и изсвирете нещо.

Тя извади фотоапарата „Никон“, смени лещата, провери светломера, докато те се настаняваха и се наговаряха какво да изсвирят.

— Дейв е облякъл тениска на „Аеросмит“, така че да пробваме с тях — предложи Зандър.

— Не ме поглеждайте, освен ако не ви кажа — нареди Наоми и започна да снима.

Стандартно, прецени тя. Хубаво, стабилно, но стандартно. Направи няколко прилични снимки на всеки поотделно, смени ъгъла, на някои остави движенията да се размажат.

Когато и последният акорд заглъхна, тя отпусна фотоапарата.

— Добре. Сега нещо друго. Искам да видя какви дрехи сте си донесли. Лилоу, ти остани както си, но да видим какво носят другите.

Мъжете, каза си, докато разглеждаше, трябва да се научат да са по-изобретателни.

— Обзалагам се, че имате по още нещо в автомобилите си, в багажниците.

Лилоу се върна със старо, прекалено голямо за него войнишко яке. Тя го подхвърли на Дейв.

— За теб.

— Сериозно ли?

— Вярвай ми. — Извади от купчината бяла тениска. — Не е нова, нали? — попита тя Зандър.

— От известно време я имам.

— Добре тогава. — Отнесе я при петно грес и я разтърка на пода с крак. — Така вече е по-добре — реши и я вдигна. — Още по-добре ще бъде, ако размажем и малко моторно масло по нея.

— Искаш да размажа моторно масло върху тениската си?

— Да, омажи си ръцете и ги избърши във фланелката. — Тя показа с жестове как. — Направи го и я облечи. Трилби, тази червена тениска нова ли е?

— Може да се каже.

— Много се извинявам, но се налага да я скъсам.

— Защо?

— Защото си як и искам да покажеш малко кожа и мускули.

Лилоу се изсмя.

— На гърдите, става ли? Зандър, имам нужда от верига. Но да не е прекалено тежка.

— Господи — измърмори той, докато съсипваше хубавата си тениска.

— За мен ли са веригите? — ухили се Кай. — Да не би да искаш да ме оковеш във вериги, Дългокрачке?

— Точно това ще си мислят жените, докато гледат снимката — отвърна тя на нахалната му усмивка, — готин.

— Що за снимка ще е това? — учуди се Трилби, стиснал в ръка червената тениска.

— Невероятна, сексапилна, рокендрол. Ако не ви хареса, ще минем на онези, които вече направих, или на нещо подобно. Нека обаче пробваме по моя начин. Компресорът да се премести ето там, също и онова нещо за смазка. Натрупайте стари гуми, точно тук. Случайно да имаш счупено предно стъкло?

Зандър нахлузи вече омазаната тениска.

— Миналата седмица смених едно и още не съм го изхвърлил.

— Перфектно. На това му се казва бонус. Донеси го.

— Нещо не разбирам — измърмори Дейв и подуши ръкава на войнишкото яке.

— Аз обаче разбирам. — Лилоу почеса Лепка и се ухили. — Поразчупете се, момчета. Нали сме „Рекърс“. Нали сме скапана гаражна банда. Намираме се в гараж. Да се възползваме.

— Вече си на прав път. — Извила устни, насочила очи право напред, Наоми кимна. — Големи инструменти за големи момчета.

 

 

Зандър дори не искаше да мисли колко време ще му отнеме да сложи всичко на място. Гаражът се превърна в хаос от автомобилни части, работни и музикални инструменти.

Мислеше си, че има доста прилична визия, но изглежда, тя беше твърде артистична, прекалено неподходяща.

Беше седнал на тъпия въздушен компресор с любимата си китара в едната ръка и безжична бормашина в другата. Кай беше препасан с вериги като бандолеро, а Дейв изглеждаше объркан в старото войнишко яке на дядото на Лилоу. Тя накара Трилби да подпре клавирните на купчина гуми.

Единственият човек, освен Наоми, който намираше идеята за страхотна, беше Лилоу, седнал с кръстосани крака на циментовия под, с баса в скута и стиснал горелка като пушка.

Тя пусна тяхната музика на плейбек и качи хубавия си фотоапарат на статив. Направи няколко снимки и поклати глава.

Никой не каза нищо, когато тя извади кърпа от купчината дрехи, които не хареса, топна я в моторно маело и пристъпи към Дейв.

— Стига де!

— Извинявай, прекалено чистичък си. — Размаза маслото по бузата му.

Отстъпи назад и наклони глава.

— Лилоу, свали си обувките. Просто ги хвърли настрани, до теб, малко по-напред. Трябва ми тас.

— Имам един в пикапа.

Когато Лилоу понечи да стане, тя му даде знак да не мърда.

— Аз ще го донеса.

Щом тя излезе, Дейв се обърна към Зандър.

— В какво, по дяволите, ни забърка?

— Нямам никаква представа.

— Тя е суперготина. — Лилоу изпъна гръб. — Просто казвам. Ако не я беше видял пръв, Занд, щях да се задействам.

— Току-що си купих тениската — оплака се Трилби, докато оглеждаше скъсаните места. — Прана е само веднъж.

— Да прави каквото е решила — предложи Кай. — На Зандър ще му излезе късметът и ще ни бъде длъжник.

— На него вече му е излязъл късметът — натърти Наоми. — Намерих два. — Тя нагласи тасовете и отстъпи. — Лепка! Не са за теб.

Кучето бе почти стигнало до захвърлените обувки, но веднага се отдръпна.

— Така, сега всички гледайте към камерата. Погледнете злобно, гаднярски. Хайде, изпотете обектива.

Първо трябваше да ги напои с по няколко бири, помисли си тя.

Въпреки това се получаваше. И светлината, и обстановката, всичко се получаваше.

Тя отстъпи настрани.

— Виждате ли ме?

— Ето те — посочи я Зандър.

— Значи всички ме виждате. Не мърдайте. — Тя застана зад камерата и погледна през обектива. — Представете си ме гола.

И се започна.

— Отново. Не губете образа ми. Представете си как аз си ви представям голи. Да, точно това мислите.

Тя остави отново фотоапарата, взе един тас и го подаде на Дейв. Върна се пак на мястото си.

— Кай, навий свободния край на веригата на юмрука си. Хайде, не спирайте музиката, свирете.

— Стискам тас — напомни й Дейв.

— И палки за барабани. Свири на таса. Удряй по инструментите, наоколо, върху каквото ти попадне. Свирете. На сцената сте, знаете как да взривите публиката.

След това ги пренесе в условия на война. Накара ги да използват инструментите като оръжия. С крайчеца на окото си забеляза, че кучето се измъква назад и го хвана в кадър.

— Лепка! — провикна се, когато то сграбчи в уста едната обувка.

Лилоу просто се разсмя и прегърна Лепка.

— Можем и него да го включим в бандата.

Тя направи снимката, а след това още две, докато мъжете бяха в настроение. След това отстъпи назад.

— Това беше, господа.

— Само това ли? — премигна Дейв.

— Обикновено й отнема двойно повече — обясни Зандър — да аранжира всичко, преди да снима.

— Ще видите дали си струва. Ще ги пусна на лаптопа да ги разгледате. Ако груповите снимки ви харесват, имам време да направя индивидуални, но тогава ще трябва да се преоблечете отново.

— Добре че го каза — започна Дейв, — но аз май… Я, хубава снимка.

— Да, не е зле.

— О, тези са много хубави. Много по-добри от сегашните. Виждаш ли, Трилби?

— Супер. — Както беше в съдраната си тениска, той прегърна Дейв през раменете за опора. — Направила си и индивидуални.

— Става. — Кай отпусна веригата. — Може да ги използваме.

— Супер са, но другите ще са по-хубави. — Все още бос, Лилоу се вмъкна между тях. — Ще ги видим ли?

— Тези са с фотоапарат „Никон“. Ще сменя картите, когато тези свършат.

— Можеш ли да ми ги пуснеш по мейла? — попита Дейв.

— Няма да ти трябват всички, а файловете от „Хаси“ са огромни. Ще ти изпратя мостри на най-добрите, щом съм готова.

Тя смени картите и зачака да разбере дали е сбъркала.

— Нали ви казах! — Лилоу перна Дейв по рамото, когато снимките се показаха на екрана.

— Тези са… ние изглеждаме…

— Суперготини! — Лилоу отново удари Дейв.

— Мислех, че е тъпо, дори откачено. — Барабанистът я погледна. — Дължа ти огромно извинение.

— Няма защо. Струваше ли си съдраната тениска? — обърна се тя към Трилби.

— Дори още една. Страхотни са. Наистина са върхът.

— На това му се казва талант и визия — кимна към екрана Кай. — Не трябваше да се съмнявам с теб. Зандър много го бива да забелязва талант и визия.

— Ето тази! Искам ето тази с кучето. — Лилоу почеса Лепка, който продължаваше да стиска обувката в уста. — Талисманът на бандата.

— Какво ще кажеш за малко вино? — попита я Зандър, когато снимките тръгнаха отново.

— Мога да изпия една чаша, преди да се заема с индивидуалните.

Той пое ръката й и я потегли навън.

— Остани след това.

— Трябва да се прибера, да ги огледам и да започна да подбирам.

Той се наведе, целуна я дълго и нежно в тихата пролетна вечер.

— Нищо, остани.

— Не съм си взела нищо, Лепка няма храна и… — Трябваше да си поеме дъх, да се отдръпне. Той обаче я целуна отново. — Ела ти у нас — предложи тя. — Ела, след като приключим.

 

 

Той тръгна с нея и през нощта, когато кошмар я накара да скимти и стене, той направи нещо, което не беше правил никога досега. Привлече я до себе си и я притисна.

 

 

Докато Зандър пазеше Наоми от кошмара й, Марла преживяваше свой кошмар.

Нямаше представа къде се намира и колко време е стояла в мрака.

Той я нараняваше, който и да беше той, и докато го правеше, шепнеше колко повече ще я нарани следващия път. И го стори.

Тя се опита да изпищи, но той сложи лепенка на устата й. Понякога нахлузваше нещо парцаливо на главата й и от ужасната му миризма започваше да й се гади.

Винаги се будеше в мрак, беше й студено, беше уплашена и с цялото си сърце се молеше Чип да дойде да я спаси.

След това я изнасилваше отново. Режеше я, удряше я. Режеше я и я удряше дори когато не се съпротивляваше на изнасилването. Понякога я душеше, докато дробовете й пламнеха и тя загубваше съзнание.

Не помнеше какво се е случило, не точно. Щом се опиташе да мисли, главата я заболяваше ужасно много. Помнеше, че вървеше към дома, че беше бясна, много бясна. Не помнеше обаче защо. Помнеше — или поне така й се струваше — че се наложи да спре и да повърне в някакви храсти.

След това се появи големият автомобил с караваната — нали така беше? Тя мина покрай караваната и нещо я удари. Нещо я нарани. А ужасните изпарения я погълнаха.

Искаше да си отиде вкъщи, трябваше да се прибере. Искаше да се върне при Чип. От подпухналите й очи потекоха сълзи.

След това той се върна. Тя усети люлеене. На лодка ли бяха? Както и преди усети, че всичко мърда, клатушка се. Последваха стъпките му. Тя се бореше, опита се да изпищи, макар да знаеше, че няма смисъл.

— Моля ви, много ви моля, нека някой да ме чуе!

Той й удари силен шамар.

— Да видим дали ще издържиш още една нощ.

Нещо блесна, ослепи я. Той се разсмя.

— Сега вече няма какво да ти гледа човек. Аз обаче винаги мога да го вдигна.

Първо я поряза, за да чуе как пищи под лепенката. Удари я с юмрук в кожена ръкавица, след това я зашлеви, за да я свести отново и да чува плача й, докато я изнасилва.

Беше много по-хубаво, когато плачеха.

След това я душеше с въжето. Този път обаче не спря, когато тя припадна. Този път довърши деянието си и я спаси от кошмара.

Докато я изнасилваше и душеше, я наричаше Наоми.