Нора Робъртс
Мания (13)

13.

След дълги терзания Наоми си наложи да излезе от вкъщи в петък вечерта. Беше нещо като компромис, каза си, тъй като не успя да се насили да се върне у Зандър. Все още не.

Лепка никак не се зарадва на излизането й, въпреки че тя му даде плюшената котка, дъвчащ кокал и обеща скоро да се върне.

Нямаше начин да заведе куче в бара.

Можеше да го използва като извинение, поне пред себе си, но излизането бе нещо напълно нормално, а нормалното след провала на вечерята в сряда бе новата й цел.

Само една чаша, каза си тя. Една чаша, няколко песни, приятен разговор в петък вечер с Джени и Кевин, а пък ако Зандър дойде при тях по време на почивката, щеше да побъбри непринудено и с него.

Напълно нормално.

Може би мисълта за нещо нормално я изтощаваше, но тя щеше да направи усилие.

Разговорът с Джени не беше проблем, щеше да остави новата си приятелка да води и да се остави на течението, докато не дойде време да си тръгва.

Щеше да се държи непринудено и така да оправи нещата със Зандър. Беше избрала къща — или по-точно къщата беше избрала нея — в малко градче. Това означаваше, че ако опита да избягва Зандър, ще възникнат неприятни въпроси. Затова бе най-разумно да се придържа към непринудено приятелство. Това беше отговорът.

Как си бе позволила да забрави откъде идва и колко лесно нормалното може да се разпадне?

Книга на полицата, помисли си тя. Напълно достатъчно, за да й напомни.

Както и преди, тя избра времето, когато бандата вече свиреше на малката сцена. Отправи се към Джени и Кевин, сгушени на вече познатата й маса. Джени веднага я сграбчи за ръката.

— Уцели момента. Бавачката закъсня и ние току-що пристигнахме. А тази вечер те са направо жестоки! Кевин ще ни донесе нещо за пиене, а след това обеща да потанцува с мен.

— Мой ред е да черпя — настоя Наоми. — Бира и червено, нали?

— Да, благодаря. Хайде, Кевин.

— Защо първо не…

Но Джени го затегли към дансинга, докато Наоми се промъкваше към бара.

Усети, че Зандър я наблюдава, и потръпна. Трябваше да му махне, нямаше друг начин. Трябваше.

Реши как да действа, докато се провираше през множеството.

Стигна до бара, поръча, после се облегна на плота и отправи на Зандър усмивка.

Двамата бармани работеха без прекъсване, затова прецени, че се налага да поизчака. Само че готината брюнетка — косата й се полюшваше дръзко… да, това бяха тъмнопурпурни кичури в кестенявата коса — се обърна към нея и я погледна.

Имаше остри черти, изваяни скули, все едно подчертани със скалпел.

— Дългокрака блондинка, къса коса, дълъг бретон, дръзка. Ти си фотографката.

— Ами… да.

Жената я огледа преценяващо. Очите й изглеждаха по-скоро сиви, отколкото сини в сумрака на заведението.

— Добре — кимна бавно тя. — С Джени и Кев ли си тук?

— Да.

— Бира и чаша мерло, а ти какво ще пиеш?

— И за мен мерло.

— Става.

Обеците на жената бяха огромни халки, на лявата бяха нанизани три червени топчета, които отиваха на прилепналата тениска с дълбоко деколте.

— Навремето бях омъжена на един тип, който се правеше, че коси тревата и поддържа двора на старата къща на Паркърсън.

— Само се е преструвал, така ли?

— Оказа се, че пуши трева, вместо да коси. Накрая го уволних като съпруг, преди да го уволнят като градинар. Той обаче не беше от добродушните. Искаш ли да ти открия сметка?

— А, не, благодаря.

Наоми плати в брой.

— Мога да ти донеса поръчката — предложи жената.

— Не, ще ги взема. — С едната ръка Наоми хвана чашите вино, а с другата халбата.

— Май си работила като сервитьорка.

— Да, така е. Благодаря ти.

Музиката бе станала бавна — „Стоунс“ и „Диви коне“. Докато се промъкваше към масата, тя видя, че Кевин и Джени са все още на дансинга, прегърнати.

Нежността помежду им я бодна в сърцето.

Любовта може да издържи, помисли си тя. Беше виждала същото в отношенията между Сет и Хари. При някои любовта издържаше години.

Тя постави чашите на масата, седна и тъй като барманката я беше разсеяла, посегна към виното и погледна към сцената, готова да се усмихне.

Срещна погледа на Зандър. Той пееше и изричаше искрено всяка дума. Сякаш дивите коне не бяха в състояние да го отведат надалече. Талант и сценично умение, каза си Наоми. Само че тя не търсеше любов, нито обещания, нито преданост.

Той обаче успя да докосне сърцето й, както и Кевин, и Джени. Докосването я накара да трепне от болка.

Искаше да спре, просто да престане. Искаше да се освободи от чувството, което той я караше да изпитва, и от нуждата, която пораждаше в нея. Той беше грешка и тя го знаеше. Беше грешка още от мига, в който й помогна да смени гумата на тъмния път.

Наложи си да извърне поглед, да се обърне към танцуващите. Забеляза жената, която беше шепнала на ухото на Зандър предишния път, когато той свиреше тук. В момента тя я наблюдаваше нацупено, без да крие неприязънта си.

Браво. Сега път събуди ревността на почитателка.

Трябваше да си остане вкъщи при кучето.

Болката се загнезди в нея след края на песента, когато Кевин поведе Джени обратно към масата.

— Два танца един след друг. — Джени размаха доволно ръце във въздуха. — Това е рекорд.

— Не обичаш ли да танцуваш, Кевин?

— Не ме ли видя?

Тя се разсмя и каза искрено:

— Бяхте очарователни.

 

 

Разбра в мига, в който тя влезе — не само защото я видя, помисли си Зандър. Просто атмосферата се промени. Същото ставаше и преди буря.

Тя носеше тази буря вътре в себе си. Сега вече знаеше защо, но това съвсем не беше цялата история. Той искаше да я научи не по-малко, отколкото я желаеше като жена.

Дали да й каже, че знае? Зададе си този въпрос поне десет пъти, след като взе книгата от полицата, а след това отново. Щеше ли да я накара да се отпусне, ако й каже, или щеше да я принуди да избяга? Тя все още беше пълна загадка, така че нямаше как да разбере каква ще бъде реакцията й.

Ако тя му имаше доверие… само че тя му нямаше.

Не искаше да е тук. Прикриваше се добре — очевидно бе свикнала да се прикрива — но дори на тази светлина забеляза, че усмивката не докосва очите й.

Поне беше дошла, може би за да докаже нещо на себе си, а също и на него. И на двамата.

Ами ако я оставеше на мира и се отдръпнеше? Подозираше, че тя няма да има нищо против. А това по всяка вероятност бе още нещо, в което я биваше — да превърне мястото, на което се намира в момента, онова, което прави в момента, в съвършено и достатъчно за момента.

Очевидно бе свикнала.

А той бе твърдо решен да й даде нещо, с което не беше свикнала.

Майната му на спокойствието.

Прехвърлиха се на Клептън и Зандър си наложи да се съсредоточи дори когато Наоми и Джени станаха и отидоха при другите на дансинга.

Тя не помнеше кога за последен път е танцувала, но тъй като Джени я помоли, си каза, че танцът ще й помогне да изгори част от огъня и да стопи напрежението.

Беше приятно да се пораздвижи, да се остави на музиката и да позволи на бедрата си да отмерват ритъма.

Не се замисли, когато някой я блъсна силно отзад. Това бе част от удоволствието. Когато се случи за втори път, тя се обърна.

— Преча ли ти? — попита Наоми нацупената блондинка.

— Пречиш, и още как. — Пак я блъсна, нарочно. — Затова вземи да се разкараш.

— Престани веднага, Марла — предупреди я Джени. — Прекалила си с пиенето.

— Не говоря с теб. Говоря на мръсницата, която ми се пречка. Нямаш никакво право да се натрисаш тук и да пипаш онова, което си е мое.

— Не съм пипала нищо твое.

Неколцина от танцьорите спряха или забавиха ритъма, обърнаха се, за да видят по-добре. Това внимание накара Наоми да се отдръпне. За да прекрати разправията, тя вдигна ръце.

— Ако искаш дансинга, твой е.

Тя понечи да си тръгне, но жената я блъсна отново, перна ръката на приятелката си, която я повика и се опита да я дръпне.

— Ще те просна на пода, ако не се разкараш от Зандър. — Очите й блестяха от прекалено много алкохол, от разочарование. Блъсна я отново.

Отдавна се беше научила да избягва нежеланото внимание и конфронтациите. Но да се защитава и да отстоява своето й беше вродено.

— Да не си посмяла да ме пипнеш отново.

— И какво ако те пипна?

Марла се подсмихна, набрала пиянски кураж, и протегна длан към гърдите й. Наоми стисна китката й, изви я, Марла изписка и се сви, отпусна се на колене.

— Да не си посмяла да ме докоснеш отново — повтори Наоми, след това я пусна и се отдалечи.

— Наоми, Наоми! Чакай. — Джени я настигна. — Съжалявам. Много съжалявам. Тя беше пияна и постъпи глупаво.

— Всичко е наред.

Не беше наред, изобщо не беше. Чу жужене, усети как я следят с погледи. Забеляза, че Кевин се промъква през тълпата към нея, лицето му бе разкривено от раздразнение и тревога.

— Просто ще си тръгна. Защо да си търся белята?

— Мила, нека да поизлезем, ще се разходим. Не трябва да…

— Добре съм. — Тя стисна ръката на Джени. — Достатъчно е пияна, за да се пробва отново, а аз трябва да се прибера при кучето. Друг път ще се видим.

Не бягаше. Искаше й се да хукне, но ако го стореше, щеше да придаде прекалено голямо значение на случката. Когато най-сетне се добра до колата си, имаше чувството, че е тичала поне километър и половина. Беше толкова разтреперана, че се облегна на вратата, докато се стегне, за да може да шофира.

Когато чу, че някой приближава, бързо се изправи и извади ключовете.

Зандър стисна ръката й, преди да успее да отвори вратата.

— Чакай.

— Трябва да тръгвам.

— Изчакай да спреш да трепериш, за да можеш да шофираш, без да излезеш от пътя. — Пусна ръката й и сложи длани на раменете й, обърна я към себе си. — Искаш ли извинение?

— Не си направил нищо.

— Не съм, освен ако не броиш факта, че съм правил секс с Марла два пъти, когато бях на седемнайсет. Беше преди четиринайсет години, така че не се брои в случая. Но се извинявам, че тя те разстрои и се държа като глупачка.

— Пияна е.

— Да ти призная, така и не успявам да намеря оправдание, че някой се държи като глупак.

Тя се изсмя.

— Нито пък аз, но тя е пияна. Освен това се е вманиачила по теб, Зандър.

— Не съм й давал повод от четиринайсет години. — Тя долови нещо като раздразнение, но той я наблюдаваше напълно спокойно. — А през седем от тези минали години бе омъжена за мой приятел. Изобщо не ме интересува.

— Няма да е зле да й го кажеш на нея.

Беше й го казвал, повече пъти, отколкото помнеше. Но заради случилото се трябваше да й го каже отново и да нарани човек, когото харесваше.

Да, наистина няма начин да минеш през лабиринта на живота, без да нараниш някого.

— Не обичам сцените — добави тя.

— Да, но понякога се случва. Когато свириш в барове, на сватби, ставаш свидетел на какви ли не сцени. Научаваш се да се справяш, защото друго не можеш да направиш.

Тя кимна и натисна копчето за автоматично отключване.

Той я обърна отново към себе си и притисна гърба й към вратата.

Не е честно, не е правилно, помисли си тя, да я подчинява по този начин, когато чувствата й са толкова бурни, толкова объркани.

Не беше нито нежен, нито внимателен, беше като запалена клечка, поднесена към сухо дърво. Устните му плениха нейните и огънят лумна.

Пое лицето й в ръце — и в този допир нямаше нежност, и сякаш пламъците се разгоряха под повърхността.

— Щом влезе, атмосферата се промени. Нямах намерение да ти го казвам. Това ти дава предимство, а ти и без това си истинско предизвикателство.

— Не се опитвам да се превърна в предизвикателство.

— Тъкмо това те прави такава. Желая те. Искам да те почувствам под себе си, върху мен и навсякъде около мен. И ти ме желаеш. Аз съм добър читател и разчетох знаците. Тази вечер, щом приключим тук, ще дойда.

— Не…

Отново плени устните й, просто ги обсеби.

— Ако си оставила лампата включена — продължи той, — ще почукам. Ако е тъмно, просто ще обърна и ще продължа към дома. Разполагаш с два часа, за да решиш какво да направиш. Пусни на Джени есемес, когато се прибереш. Тя е много притеснена за теб.

Той отвори вратата, задържа я широко отворена, докато тя слагаше предпазния колан.

— Остави лампата запалена, Наоми — настоя той и затвори.

 

 

Беше оставила лампата запалена заради себе си, после я угаси, нарочно, докато кучето танцуваше около нея и я приветстваше възторжено.

— Само ти и аз.

Когато влезе в кухнята, беше решила да не мисли за катастрофата тази вечер, защото събитията й се струваха по-тежки, отколкото бяха. Щеше да направи чай, да вземе нещо за главоболието, появило се от стреса. Щеше да поизлезе с кучето за последна вечерна разходка, после да заключи и да си легне.

— Сънят е най-доброто бягство — каза тя на Лепка, който слушаше внимателно всяка нейна дума и следеше всяко движение.

Тъй като искаше да подиша чист въздух, излезе отзад с него, седна и се загледа в луната над водата, пи чай, за да се успокои, а кучето пообиколи.

Не искаше сцени, напомни си тя. Не искаше усложнения. Онова, което искаше, беше точно пред нея. Тишината и спокойствието на луната над водата.

Гледката я успокояваше, разсейваше я от мислите за пияната ревнива жена. Просто повече нямаше да ходи в „Лу“, щеше да стои далече от Зандър и от всички останали, поне за известно време.

Чакаше я предостатъчно работа, предстоеше й да отскочи до Сиатъл. Може би дори щеше да остане там за два или три дена.

Лепка се върна и седна до нея.

Трябва да намери мотел, в който приемат кучета, каза си тя и отпусна ръка на главата му.

Не го искаше в началото, напомни си тя. А сега… Сега трябваше да намери мотел, в който приемат кучета.

— Защо ли нямам нищо против? Би трябвало да е обратното.

Седяха кротко повече от час.

Той стана заедно с нея, тръгна с нея, следваше я, докато проверяваше ключалките. Качи се горе с нея, втурна се към леглото си, за да захапе плюшената котка, и въпреки че седна, я наблюдаваше как проверява имейла и сметките си.

Докато работеше, тя се обръщаше назад, за да провери дали кучето продължава да я наблюдава. Интересно, дали животното усеща безпокойството й, запита се.

Стана, за да запали огъня, с надеждата това да успокои и двамата.

Тъй като не се получи, Лепка слезе с нея на долния етаж и зачака тя да запали отново лампата.

— Това е грешка — ужасна, тъпа недомислица.

Имаше време да си промени решението. Само че нямаше да го направи, нямаше да го промени. Влезе отново в кухнята и този път си наля чаша вино.

След това излезе с кучето навън, за да чака пристигането на Зандър.

 

 

Той забеляза бледата светлинка и се отпусна. Беше си казал, че ще приеме мрака — все пак изборът беше неин — но в него нещо заблестя също като факла.

Тя беше оставила лампата запалена — само една, но и тя беше достатъчна.

Паркира мотора до автомобила й и слезе, без да сваля китарата от гърба си. Нямаше намерение да я остави навън през цялата нощ, защото възнамеряваше да я прекара тук.

Чу лая на кучето и му стана приятно. Нямаше нищо по-надеждно от кучето за предупредителни сигнали. Когато почука, чу нови три излайвания.

Тя отвори вратата и Лепка се втурна към него, отри се и замаха с опашка. Зандър обаче не откъсваше очи от Наоми и тъмната къща.

— Ще вляза.

— Да. — Тя се отдръпна да му направи място. — Заповядай.

След като той пристъпи, тя затвори вратата и провери ключалката.

— Намислих си някои неща, които да кажа, ако свети.

— Щеше ли да си отидеш у вас, ако не светеше?

— Колкото и да ми се иска, ако не беше отворила вратата, нямаше да вляза. Но ти я отвори.

Тя бе сигурна, че той не я лъже, имаше му доверие. Може и да беше настойчив, но нямаше да нахлуе.

— Самоувереност или търпение?

— Може би и двете.

— Все си повтарям, че не съм импулсивна, но ето че се сдобих с тази къща, с куче и оставих лампата запалена, а се бях зарекла да я загася.

— Не си импулсивна. — Той разкопча ремъка на китарата и я подпря на стената до вратата. — Просто знаеш как да вземеш решение.

— Може и така да е. Добре, взела съм решение. Това е просто секс.

Той не се усмихна, просто задържа поглед — търпелив, самоуверен — върху нея.

— Не, не е. Знаеш го много добре. Но аз нямам нищо против да започнем по този начин. Кажи ми какво искаш.

— Тази вечер те желая и ако не…

Млъкна, когато той я дръпна и притисна тялото й към своето.

— Ще ти дам каквото искаш.

Тя се остави в ръцете му. Ако беше грешка, щеше да съжалява по-късно. Сега щеше да вземе, да поеме, да се наслади на онова, което той предлагаше.

Обзета от желание, задърпа якето му, смъкна го и вдъхна аромата на кожа. Когато то падна на пода, той я поведе към стълбите, изтегли пуловера й през главата толкова бързо и умело, сякаш бе въздух.

Опашката на Лепка барабанеше по краката й.

— Той си мисли, че е игра — успя да изрече тя.

— Ще свикне. — Зандър притисна гърба й в стената и превърна кръвта й в разтопена лава. — Това е мое — обърна се той към кучето. — Сядай мирно.

Протегна ръка и разкопча сутиена й, смъкна презрамките по раменете.

— Трябва да си гола.

— Почти съм.

Ръцете му, едри, загрубели, обхванаха гърдите й, мазолести пръсти притиснаха зърната й, оставиха я без дъх, докато устните му завладяваха нейните.

Искаше я по този начин, отчаяна, разтреперана, облегната на стената. Твърде бързо, бързаше прекалено много, каза си предупредително и я задърпа нагоре по стълбите.

Светът се завъртя, в мрака заблестяха светлини — горещи светлини — разнесоха се звуци, които тя разбра, че идват от нея. Дръпна ризата му — искаше да усети плътта, имаше нужда да я докосне. Когато я оголи, едва не заби зъби.

Паднаха на леглото, облени от лунната светлина, а вятърът зашепна над водата.

Той миришеше на кожа и пот, на вятъра, полетял над водата. Мускулите му бяха стегнати, ръцете загрубели, когато я притисна под тежестта си.

Паниката заплаши да нахлуе, но така и не успя да си проправи път през желанието. В отчаянието си да го задоволи, тя напипа колана му, пребори се с катарамата. А пък устата му, груба като ръцете, засмука гърдата й.

Тя се изви, шокирана от прилива на удоволствие, от силата му. Преди да успее да си поеме следващата глътка въздух, ръката му се притисна между краката й.

Когато свърши, сякаш падна в хладен басейн. Не можеше да изплува, не можеше да се добере до хладината и въздуха. Той не спря, изтегли дънките надолу по бедрата, не откъсваше ръце от нея.

Гореща и мокра, гладка и хлъзгава. Всичко в нея го побъркваше. Ноктите й се забиха в кожата му, когато се изви. Очите й в тъмното бяха слепи, замаяни. Сърцето й, неговото сърце, биеше неудържимо, докато той се опитваше да се освободи.

Не можеше да спре, дори светът да свършваше.

Когато най-сетне навлезе в нея, имаше чувството, че светът наистина свършва.

И за момент спря — нямаше звуци, нямаше дъх, нямаше движение.

След това всичко се втурна обратно, приливна вълна, която го понесе и заблъска нанякъде.

Той се остави на вълната, предаде се.

Когато се разплиска в него, тя също се разплиска.

Остана да лежи неподвижно, а сърцето й не можеше да се успокои. Тялото й бе изранено, използвано и много отпуснато. Тъй като мислите я бяха напуснали, тя остана да лежи безмълвно.

Ако останеше така, със затворени очи, нямаше да се налага да мисли какво да прави след това.

После той се помести, превъртя се настрани. Тя усети как леглото хлътна под тежестта му. Усети движението, ново, различно.

— Дръпни се, приятелю — промърмори той.

— Какво правиш?

— Свалям си ботушите. Никой не изглежда добре, когато гащите му са се усукали на глезените, а ботушите не са свалени. Кучето ти носи сутиена, ако го искаш.

— Какво?

Тя отвори очи и премигна. Под светлината на луната видя, че Зандър е седнал в края на леглото, видя и кучето, размахало опашка, а от устата му висеше нещо.

— Това не е ли моят сутиен?

— Да. Искаш ли си го?

— Да, искам го. — Сега тя се превъртя и протегна ръка.

Лепка полегна на предните лапи, вирнал дупе във въздуха. Размаха опашка.

— Мисли си, че искаш да играете. — За да уреди въпроса, Зандър стана — висок, мускулест, гол, и взе плюшената котка. — Какво ще кажеш за смяна?

Лепка пусна сутиена. Зандър го вдигна и го хвърли на леглото.

— Да не би това да е гола русалка?

Наоми погледна лампиона.

— Да, не й е мястото тук.

— Защо не? — И той направи онова, което всеки мъж би сторил — погали голата бронзова гърда.

— Ще я поставя в стаята, която правя за вуйчовците ми. На тях много ще им хареса.

Всичко е толкова небрежно, помисли си Наоми. Това беше добре. Нямаше да има напрегнат разговор след секс.

Тогава той се обърна и я погледна. Стори й се смешно да се притеснява от голотата си след всичко, което бяха направили. Потисна желанието да се покрие.

— Ще го наречем бързо и яростно.

— Какво?

— Май си изпуснала някои филми. — Пристъпи към леглото. Очевидно никак не се притесняваше, че е гол, и седна. — Без кучето щеше да е по-бързо и по-яростно. Можех да го направя на стълбите, но той щеше да ни скочи. А в такъв случай щях да изпусна някои от незначителните подробности. Например как изглеждаш в момента, на светлината на луната.

— Не се оплаквам.

— Радвам се. — Той прокара пръст по малката татуировка ниско на лявото бедро. — И на татуировката ти. Цвят на лотос, нали?

— Да.

Символ на надеждата, помисли си той, на издръжливост, както и на красота, пораснала от калта.

— Що за рокер си ти? — попита тя. — Нямаш татуировки.

— Не съм открил нищо, което да пожелая за постоянно.

Той подпъхна длан под главата й и се наведе, за да я целуне — нежно, което се оказа изненада.

— Този път ще го направим по-бавно.

— Така ли?

Той се усмихна и я отпусна на възглавницата.

— Задължително. Не искам да изпусна дребните неща.

По-късно Наоми бе готова да се закълне, че той не е изпуснал нито една подробност.