Нора Робъртс
Мания (11)

11.

Веднъж-дваж пъти в седмицата Зандър и Кевин пиеха по бира след работа. Понякога уговаряха срещите и се виждаха в „Лу“, но в повечето случаи просто се засичаха.

Случи се така, че Кевин се отби в сервиза на Зандър след едно ходене до дъскорезницата и магазина за плочки, и половинчасово обсъждане на дреболии с електротехника.

Беше организиран човек и много добре знаеше как да разпределя задачите си. Работата при Наоми беше приоритет, но имаше и други поръчки, което означаваше, че трябва да отдели време, за да прескача от един обект на друг.

И в момента най-голямото му желание беше да изпие една бира.

Вратите на гаража, със спуснати кепенци и заключени, съвсем не означаваха, че Зандър не е тук. Фактът, че джипът му е на паркинга, също не означаваше, че той е в сервиза. Кевин реши да провери и слезе от пикапа си, заобиколи сградата и се отправи към зигзагообразното стълбище, което водеше към апартамента на приятеля му.

Чу музика — класиката на „Стоунс“ — и тръгна към задната работилница — личната работилница на Зандър. Завари го да се грижи за голямата си любов.

Кабриолет Джи Ти О от 67-а.

Кевин го наричаше „колата за срещи“.

— Коя е късметлийката? — попита Кевин, като се опита да надвика Мик.

Зандър вдигна поглед от хромираните панели.

— Тази красавица имаше нужда от малко внимание. Тъкмо приключвах.

Зандър имаше екип от забележителни механици, но никой, абсолютно никой нямаше право да докосва този автомобил, освен него. Обичаше го от предната решетка до стоповете и всеки квадратен сантиметър от източения като бутилка кока-кола корпус.

Изправи се и огледа критично работата си.

Лъскавият хром на червения корпус блестеше. Това бе фабрично червено — същият цвят, с който дядо му я беше изкарал от шоурума.

— Ще я изкараш ли за кръгче? Навит съм да се повозя.

— Няма да е днес. Имам репетиция в… — Зандър вдигна поглед към стария часовник на стената. — След около час. В събота ще свирим на сватба в Порт Таунзенд. Братовчед на Лилоу се жени.

— А, да, спомням си. Да пийнем по бира?

— Съгласен. — Зандър погледна за последно любимата си и отстъпи. — Приятна вечер. Какво ще кажеш да излезем на верандата?

Кевин се ухили.

— Става.

Качиха се по стълбите в апартамента. Основната му част се състоеше от хол, кухня — с маса за игра на карти и сгъваеми столове — и трапезария.

Полици за книги — отрупани — бяха заели цялата стена на хола. Кевин ги беше правил, както и полиците в тесничката втора спалня, която се използваше за кабинет, а също и библиотеката в спалнята, още когато приятелят му купи имота и бизнеса.

Зандър отвори стария хладилник, втора ръка „Харвест Голд“, един от най-популярните хладилници през седемдесетте, и извади две бири „Сейнт Поли Гърл“. Отвори ги с отварачка, монтирана на стената — гола жена в ръждив цвят държеше отварачка в протегнатите си ръце — и изхвърли капачките в боклука.

Излязоха през вратата на спалнята на символична тераска и седнаха на два от сгъваемите столове, които вървяха с масата за карти.

Чувстваха се добре заедно.

— Голяма ли ще бъде сватбата?

— Да. Нямам търпение да се свърши. Булката ми пуска есемеси на всеки пет минути през последните дни и непрекъснато променя песните. Както и да е. И това е начин на препитание.

— Вдигна ли забраната от Патешкия танц?

— Няма да стане. Никога. Зарекъл съм се. — Зандър протегна крака. Беше разположил столовете така, че да се протяга, без краката му да провиснат от терасата. Получаваше се. — Видях вградените ти полици в голямата къща. Библиотека ли ще има? И плочките в половината баня. Браво.

Кевин също протегна крака и отпи за пръв път след края на работния ден.

— Горе ли си се качвал?

— Да. Кучето се разхожда с твоите гащи, мой човек. Държа да отбележа, че изглежда по-добре в тях от теб.

— Имам чудесни мъжки крака.

— Космати като на мечка.

— Зиме топлят и мен, и жена ми. Разумно решение. Нямам представа как онова животно успява да се измъкне от яката, но щом на нея й хрумна идеята за гащите и му ги нахлузихме, той остави липсващите си топки на мира.

Кевин отпи втори път от бирата.

— Все още ли използваш кучето?

— Кучето ли? — Когато приятелят му изсумтя, Зандър сви рамене. — Ще го минем и този етап. Има време.

— Досега не си проявявал търпение.

— Тя е доста плашлива. — Думата сама се натрапи. — Не се ли питаш защо е такава? Не се държи като плашлива, не изглежда плашлива, но е точно такава. Толкова съм любопитен, че съм готов да почакам. Ако ми харесваше само на външен вид — а тя много ми харесва на външен вид — ако беше само това, нямаше да чакам и да се мотая. Или става, или не става. Харесва ми, че е умна. Харесват ми противоречията и контрастите.

— Кои контрасти и противоречия?

— Плашлива е, но е проявила достатъчно смелост, за да купи тази стара къща и да живее в нея сама. Държи се в ръце и те убеждава, че така е трябвало да направи. Харесва ми и как подхожда към старата къща, а също че ти плаща, за да свършиш работата.

— Има интересни идеи.

— Аха. Много я бива в онова, което върши. Как да не оцениш човек с талант, който знае как да го използва. И още нещо… — Зандър отпи дълга глътка. — Кръстила е кучето.

— Свястно куче. Обича я, както ти обичаш твоето Джи Ти О. Онзи ден открадна чука на Джери.

— Чук ли?

— Наоми го донесе, а също шкурка, две работни ръкавици и снадка за тръби. Носи й всичко като подарък.

Поседяха малко в приятно мълчание, впили погледи в пътя, по който профучаха няколко автомобила. От другата страна бяха пръснати къщи, а отвъд тях бе полето, на което играеха, когато бяха в младежката лига преди цял милион години, или поне така им се струваше.

— Тайлър има бейзболен мач в събота.

— Извинявай, но ще го пропусна. Сигурен съм обаче, че ще бъде по-интересен от сватбата.

— Помня как играехме бейзбол на това поле. С теб и Лилоу. Помниш ли?

— Да, смътно, но помня.

— Сега вече имам дете, което играе. Кара те да се замислиш.

Зандър пък се замисли с носталгия за Лилоу, който беше неугледен като плашило и имаше зъби като на бобър. Беше си останал кльощав, но зъбите му се пооправиха.

— Хич го нямаше в бейзбола, ама мина през младежката лига.

— Повечето деца хич ги няма в бейзбола и това е част от чара. Следващата есен Мади тръгва на градина.

Зандър се обърна и изгледа дълго Кевин.

— Да не би да мислиш за друго?

— Въпросът е повдиган на няколко пъти.

— Справил си се добре дотук.

— Да, и двамата. Все си казвахме, че ще бъдат две, балансът е идеален. Само че вече Тай играе бейзбол, а Мади тръгва на градина и ние говорим за трето.

— Три е вълшебно число. Провери, ако не вярваш — добави Зандър, когато Кевин го изгледа.

— По всичко изглежда, че ще гоним вълшебното число.

— Приятно забавление.

— Това е най-хубавото. Определено е забавно, докато го правиш. Ти мислиш ли за секс с Наоми?

— Ти луд ли си?

— Не говоря единствено за секс.

Зандър се наведе замислено над бирата.

— Защо женените мъже си мислят, че неженените искат единствено секс?

— Защото навремето и те са били неженени и помнят какво е било. Онази кака, как се казваше? По дяволите. А… нещо си. Ари, Али, Ани. Червенокосата с големия балкон и дълбоката захапка? Работеше при Синглър миналото лято.

— Бони.

— Бони ли? Откъде се взеха тези А-та? Онова беше просто секс. Тя беше доста надарена, но нищо повече. Само че всичко беше заложено на лицето и тялото, нямаше нищо в главата.

— Заради захапката е било. — Дори сега Зандър въздъхна. — Открай време си падам по издадени горни зъби.

— Наоми не е с издадена горна челюст.

— Склонен съм да преглътна този й недостатък. Понякога става въпрос единствено за секс, както стана с Бони, и ти много добре си спомняш. А понякога, както сигурно също помниш, искаш да си поговорите, искаш нещо по-смислено покрай тръпката. Бони създаваше тръпка, но това не ми беше достатъчно, дори за лятото, особено след като посегна към „На изток от рая“ и се учуди, че съм религиозен.

— Религиозен ли?

— Реши, че като се споменава рай, значи има някаква библейска история. Дори не беше чувала за Стайнбек. — Все още клатеше глава, когато се сетеше. — Дори дълбоката захапка не беше в състояние да го компенсира.

— Хубаво е, когато човек има стандарти.

— А, имам, и още как. Засега Наоми се вмества, затова мога да изчакам.

— Ами ако се окаже зле в леглото?

— Това ще бъде колкото изненадващо, толкова и разочароващо, но дори да е така, пак ще можем да си приказваме. Тя споменавала ли е пред теб нещо за семейството си?

— За брат си, за вуйчовците си. Подхвърляла е по нещичко. Не е много, като се замисля сега.

— Именно. Това е много интересно. Какво премълчава? Много интересно.

 

 

Късно през нощта продължи да мисли, след като репетицията приключи и след като заедно с останалите от бандата хапнаха студени сандвичи.

По принцип харесваше повече компанията на мъже, отколкото на жени. Разбираше какво мъжете не казваха, от какво нямаха нужда и защо подбираха определени думи, изражение или тон. Жените обаче изискваха допълнителни усилия. Често пъти си струваше и той нямаше нищо против.

Затова пък времето, прекарано с жени, стига да не беше преди, по време или след секс, бе съвършено различно от прекараното с мъжете или работата с тях.

По принцип предпочиташе бързи, открити свалки и всички заобиколни ходове и ухажване не бяха нищо повече от загуба на време.

Или искаш, или не искаш; или имаше тръпка, или не.

Поради незнайно каква причина обаче, той бе готов на заобиколни ходове с Наоми. Нямаше нищо против спирането, започването и отклоненията.

Опитът му казваше, че след тези ходове, след първия секс, интересът започва да избледнява.

А той обичаше да му бъде интересно.

Пусна телевизора в спалнята, съвсем тихо, за да замаскира тишината и да не му липсва тихото похъркване на Майло. Посегна към книгата на нощното шкафче, смачкана от много четене — „Повелителят на мухите“.

Никога не оставяше книга, която чете за пръв път, на нощното шкафче, не и ако искаше да заспи, затова често си лягаше с познато, любимо четиво.

Само че така и не успя да пропъди Наоми от мислите си.

 

 

Наоми включи лампата. Беше твърде уморена, за да работи още, да чете, дори да гледа филм. Кучето вече спеше. Беше време и тя да си ляга.

Тъй като умореният й ум отказваше да се изключи и непрекъснато кръжеше около водопроводни кранове и лампи, нямаше да е зле да се заеме с елите, които снима сутринта, зелени стволове, очертани през тънката мъгла. Подобни снимки можеха да се превърнат в страхотна корица за следващия роман на ужасите.

Замисли се как да ги направи, поигра си със сенките, докато най-сетне се унесе.

Вървеше през тази призрачна зеленина, вятърът шумолеше в короните, стенеше и смразяваше кожата й. Тя следваше пътеката. Искаше да стигне до водата, до синевата, до топлината. Стъпките й бяха приглушени от плътната възглавница борови иглички и дълбоките зелени сенки с причудливи форми. А формите имаха очи.

Тя забърза, чу, че диша учестено. Не беше от усилието, а от атавистичен страх. Нещо приближаваше.

Над нея проехтя гръм, чу тътена над шумоленето на вятъра. Проблесна светкавица и обля всичко в светлина, ала само за миг и тя усети тежест в гърдите.

Трябваше да бяга, да открие отново светлината. И тогава сянката излезе от сенките, стиснала нож в едната ръка, въже в другата.

„Времето изтече“, рече формата с гласа на баща й.

Тя се опита да изпищи и се събуди, викът бе заседнал в гърлото й, а тежестта продължаваше да притиска гърдите.

Нямаше въздух, не й достигаше въздух и тя стисна собственото си гърло сякаш да се защити от ръцете, които го бяха обхванали.

Сърцето й блъскаше неудържимо, злобен чук звънтеше в ушите й. Червени точки плуваха пред очите й.

Някъде дълбоко, под тежестта и ужаса, тя изкрещя на себе си да диша. Престани и дишай, заповяда си. Въздухът изсвистя, едва намери пролука, през която да навлезе, и опари жадните й дробове.

Нещо мокро плъзна по лицето й. Видя го, усети го, бе нейната собствена кръв. Щеше да умре тук, в гората, която бе създала съвсем сама, обсебена от страх от мъжа, когото не беше виждала седемнайсет години.

След това кучето излая, силно, ожесточено, прогони сенките като зайци. Тя остана да лежи, задъхана, задавена, а тежестта се вдигна, докато кучето ближеше лицето й.

Беше подпряло предните си лапи на леглото. Видя очите му, блеснали в тъмното, чу дишането му, шумно като нейното. Постара се да се стегне, вдигна разтреперана ръка и го погали по главата.

— Добре. — Претърколи се към него, вече по-спокойна, затвори очи и се опита да диша спокойно, дълбоко. — Всичко е наред. Просто сънувах. Беше кошмар. Лоши спомени. Сега вече сме добре.

Въпреки това запали лампата — имаше нужда от светлината — и сви крака, за да опре чело в коленете.

— Отдавна не бях сънувала такъв кошмар. Май работя прекалено много, това трябва да е. И мисля прекалено много.

Тъй като кучето продължи да стои изправено до леглото, тя го прегърна през врата и притисна лице в козината му, докато тръпките най-сетне не я оставиха.

— Мислех си, че не искам куче. А като си спомня как се скиташе, можех да се закълна, че и ти не искаш човек около себе си. — Тя се отпусна назад и го почеса по ушите. — Но ето че се събрахме.

Посегна към бутилката с вода, която винаги стоеше на нощното й шкафче, и изпи половината, а след това отиде в банята, за да наплиска лицето си.

Беше малко преди пет, видя тя, прекалено рано и за двамата, но не можеше да рискува да заспи отново. Не точно сега.

Взе фенерчето — също оставено на нощното шкафче, и слезе долу. Беше свикнала да пуска кучето сутрин, но този път излезе с него. Известно време вървяха, обиколиха къщата и се порадваха на тишината.

Лепка откри една от скритите си топки и доволно я донесе в уста. Когато влязоха, той остана да я наблюдава как прави кафе и пусна топката, когато тя напълни паничката му с храна, а след като се нахрани, я налапа отново.

— Да се качим горе.

Той затича по задното стълбище, спря, обърна се, сякаш искаше да се увери, че тя идва, после хукна отново.

С кучето и кафето тя се успокои, усети познатото задоволство и зачака изгрева да облее света.

 

 

В неделя беше готова да изреди куп причини и извинения, само и само да не отиде на гости у Джени.

Защо да съсипва един от дните, в които можеше да се порадва на тишина и спокойствие, за да го прекара с хора? Да, те бяха много приятни, но същевременно искаха да общуват.

Можеше да отиде с колата до националния парк и да се разходи сама. Можеше да поработи в двора или да боядиса първата стая за гости.

Можеше да лентяйства цял един ден.

Бе се съгласила да отиде в момент на слабост, докато бе под въздействието на лампиона с русалката и пазаренето. Трябваше…

Беше се съгласила да отиде, напомни се Наоми. Какво бяха два часа? След като щеше да живее тук, налагаше се поне малко да се прояви като общителна. Отшелниците и саможивците даваха поводи за клюки и предположения.

Освен това беше обещала да направи десерт и дори бе купила нужното за ягодова торта. Та нали беше пролет, доста студена наистина, често дъждовна, но въпреки това си беше пролет.

Реши да направи компромис. Щеше да приготви тортата и тогава да прецени как се чувства.

Лепка поглеждаше подозрително новия й миксер, докато тя чистеше с прахосмукачката. Тя обаче се беше развълнувала и дори потанцува, когато миксерът пристигна преди два дена.

Готвенето я успокои и й даде шанс да прекара приятно в кухнята в компанията на новите сини чинии, подредени зад стъклото, и с новите изключителни ножове на магнитна поставка.

Лепка промени изцяло отношението си към миксера, когато тя топна пръст в тестото и му позволи да си близне.

— Точно така, много е вкусно. — Пъхна формата във фурната и се зае с ягодите.

Първо ги постави в една от сините купички и намери подходящо място и подходяща светлина. Узрели червени ягоди в синя стъклена купа — страхотни за снимка. Замисли се, прибави още неща — новите чаши за вино, намести купата, след това сложи чашите върху бамбуковия поднос, който купи наскоро, и постави всичко на масичката. След това направи нова снимка с кана теменужки.

Прииска й се да имаше възглавници за пода, но все още не беше купила. Може би тогава щеше да направи снимки с възглавниците в ъгъла…

Не, по-добре с женски копринен комбинезон или сексапилна нощница, метната на дръжката на масичката с колелца.

И това нямаше, както и комбинезон или копринена нощница, но…

Таймерът на фурната иззвъня.

— По дяволите. Още не съм се справила с ягодите.

Зае се отново с работата и продължи да съставя композиции наум.

Завършената торта бе прекрасна на вид, толкова красива, а приготвянето й достави такова удоволствие, че тя реши, че ще й бъде приятно да прекара два часа с приятели.

— Но как, по дяволите, ще я пренеса от тук до там? За това дори не помислих.

Нямаше кутия за торти, нямаше абсолютно никаква кутия. Накрая облепи един кашон с фолио, прехвърли тортата в бял поднос, намести я вътре, сети се, че кучето е наблизо, и затвори капака.

Прибра сладкиша в хладилника и се качи да се облече.

Натъкна се на нов проблем. Как се обличаха хората, когато отиваха на вечеря в неделя?

Ранната неделна вечеря бе последен крясък на модата в Ню Йорк. Сет и Хари ги организираха изискано. Подходящото облекло беше небрежно-елегантно, цветно или каквото ти хрумне.

Не се интересуваше много от дрехи, затова нямаше богат гардероб. Някой ден щеше да си вземе дрехите от Ню Йорк — коктейлни рокли, строги бизнес костюми, артистично черно. Междувременно трябваше да се задоволи с каквото имаше.

Избра черни дънки и бяла риза. След кратко колебание се спря на кецове „Кънвърс“.

Никой нямаше да обърне внимание.

Сложи си червен колан, за да докаже, че е мислила над облеклото си, и не пропусна грима.

— След четири — напомни си тя и тъй като вече бе четири и половина, реши да тръгне. След два часа щеше да си бъде отново вкъщи, по пижама, и да седне пред компютъра.

Постави кашона с тортата на пасажерската седалка и качи кучето отзад.

— Дори не си помисляй — предупреди го тя, когато то проточи врат към кашона.

Въоръжена с инструкциите, които Кевин й беше написал, тя потегли.

Зави, накъдето трябваше, пое по път, който тепърва щеше да опознае, и се озова в симпатичен квартал около малък залив. Имаше кейове с малки лодки. Видя рибарски лодки, едномачтови платноходи, моторници. Забеляза момиче, на не повече от дванайсет, което гребеше на жълт каяк към разширяващия се канал с такова умение, сякаш бе родено на малкия плавателен съд.

Наоми паркира до пикапа на Кевин и забеляза мотора на Зандър. Трябваше да се сети.

Къщата й се стори очарователна и си каза, че е трябвало да се сети и за това, след като знаеше кой живее тук. Дръзки сини кантове опасваха дървените стени, широки прозорци разкриваха прекрасна гледка към залива. Беше на два етажа, с капандури и очарователни кули.

Веднага й се прииска да има същото.

Цветни храсти, дървета, пъстри цветя бяха избуяли и я накараха да се замисли за занемарения си двор.

Щеше да стигне и до него.

Пое си въздух и си наложи да се държи общително и приятно, слезе от автомобила, прегърна тортата и поведе кучето. Лепка не се отделяше от нея, докато вървеше по павираната пътека към верандата.

— Ветеринарят не е тук, така че веднага се стегни.

Преди да успее да почука, Джени отвори вратата и опашката на Лепка заподскача от облекчение и радост.

— Видях те, когато паркираше. — Домакинята пристъпи напред, за да я прегърне силно. — Много се радвам, че дойде! Всички са навън и лудуват. Днес е почти като лято.

— Не знаех, че живеете до водата и че си имате кула. Веднага ви завидях за къщата.

— Кевин я построи. Дай на мен. — Джени посегна към кашона, когато влязоха в антрето с вградена пейка и шкафове над нея, а отдолу чекмеджета.

— Извинявай, че я нося така. Десертът е вътре.

— Направила си нещо, така ли? Мислех, че ще купиш от пекарната. Как смогваш?

— Трябваше да пробвам новия си миксер. Къщата ви е прекрасна. Типично във ваш стил.

Вътре беше пъстро, весело — с меко канапе с много възглавници и столове с дръзка тапицерия.

Всяка мебел подчертаваше другите, макар да не бяха комплектувани, отбеляза Наоми. Но беше безупречно.

— Обичам да имам много вещи.

— Не са много. Всичко е прекрасно подредено и с весело излъчване.

— Да знаеш, че много те харесвам. Ела отзад, в кухнята. Нямам търпение да видя съдържанието на кашона.

В кухнята веднага разбра, че Кевин е майсторил шкафовете, а Джени е докоснала всичко със стил и изящество. Оттам се влизаше в хол и площадка за игра, още удобни места за сядане.

Джени постави кашона върху широк остров с плот от бял гранит и скъса тиксото.

Наоми огледа трапезарията, синята маса, зелените столове и възглавничките с флорални елементи.

— И трапезарията много ми харесва. Ти ли си боядисвала столовете?

— Да. Исках цвят и да се поддържат лесно.

— И тук има прекрасно слънчево излъчване, а пък полилеят е страхотен.

Метални ленти образуваха огромна топка, а вътре бяха скътани крушките.

— И аз си го харесвам, благодаря. Кевин го откри на един от обектите си. Бил е някакво украшение. Донесе го у нас и аз го оправих, а той сложи електрическата система.

— Страхотна двойка сте, а аз ще открадна куп идеи от вас.

— След минутка ще ти донеса чаша вино — обеща Джени, — но, о, боже, ти ли си я правила?

— Не мога да направя полилей, но мога да правя торта от ягоди.

Почти изпълнена със страхопочитание, Джени извади тортата от кашона.

— Все едно я е приготвила Марта Стюарт. Бих ти поискала рецептата, но съм наясно, че няма да мога да я направя. Да не говорим, че напълно засенчва лазанята ми.

— Обожавам лазаня.

— С две деца и работа на непълен работен ден, гледам да направя нещо набързо. Готвя само в неделя вечер. Искаш ли шираз?

— Супер. Почти се бях разколебала да дойда.

Джени вдигна очи от тортата, поставена в средата на островчето, също като украшение.

— Защо?

— По-лесно ми е сама, отколкото с хора. Но се радвам, че дойдох, най-малкото, за да видя къщата ви.

Джени си тананикаше, докато наливаше виното.

— В такъв случай трябва да ти кажа, че съм решила да станем много добри приятелки, и в такива моменти не отстъпвам.

— Не съм имала много добра приятелка от отдавна. Малко съм позанемарила умението.

— Нищо — махна с ръка Джени. — Аз не съм. Ела да ти покажа работилницата си. Бюрото ти вече се прави.

Минаха през перално помещение и влязоха в стая, пълна с маси, столове, полици и работни плотове. Въпреки че и двата прозореца бяха отворени, усещаше се мирис на боя, на масло и лак.

— Непрекъснато купувам такива неща — призна Джени. — Нещо като болестно състояние е. Оправям ги и убеждавам шефката на „Съкровища и дреболии“ да ги вземе на консигнация. Използва ги за аранжиране и ако не се продадат, ги отнасям в един магазин в Шелтън. Ако не се продадат и там, ги връщам вкъщи. Хора, които искат да реставрират или обновят нещо, ми възлагат работа, но през повечето време сама избирам разни боклуци.

Наоми посочи маса на три нива.

— На това ли казваш боклук?

— Поредният обект. Дамата я продаде на Кевин за десет долара. Беше счупена, горният плот беше разцепен на две. Той я поправи и сега вече не личи, че е била счупена. А пък аз съм…

— Искам я. Когато я довършиш, ще я купя.

Малко объркана, Джени премигна.

— Бързо решаваш.

— Просто ми трябва нещо такова. Имам намерение да сложа стари вещи с характерен облик из цялата къща. Тази маса е съвършена.

— Трябва да идваш по-често тук. Готова ли си на размяна за нея?

— Вече получи торта.

— Исках да кажа, би ли ми дала една снимка за нея и за работата по бюрото? Качила си една в уебсайта си и аз си я представям над камината в хола в бяла — меланжирано бяла — рамка. Залез е, а небето е червено и златисто и прелива в индиговосиньо, а дърветата се отразяват във водата. Има и една бяла лодка, платноходка, в залива. Все си представям рая по този начин. Да плавам в бяла лодка към хоризонт в червено и златисто.

— Сещам се за коя говориш, но просто не е честно две за едно.

— Знам за колко се продават произведенията ти. Наясно съм и колко се плаща за моята работа. Пак съм на сметка.

— Зависи как гледаш на нещата. Дадено, съгласна съм, но аз ще я рамкирам. Кажи ми в какъв размер я искаш.

— Около шейсет на четирийсет и пет сантиметра. Бял меланж. О, боже! Искам да видиш една пейка. Тя е направо супер за терасата пред спалнята ти.

Наоми заобиколи внимателно два недовършени предмета, видя металната пейка с висока облегалка в убито матовозелено.

— Не се чувствай длъжна — обади се бързо Джени. — Ако не ти харесва…

— Напротив. И е тъкмо за там. Още по-добре ще стои в градината, когато почистя и оформя всичко.

— На сянка — представи си Джени. — Или дори на слънце, до плачеща череша.

— Точно така. — Междувременно щеше да стои прекрасно на терасата на спалнята. — Продадено.

— Може ли да я разменя за снимката с водната лилия?

— Улесняваш ме безкрайно много — съгласи се Наоми.

— Имам една рамка — от старо сребро — снимката е тъкмо за нея. Ще я сложа на стената в спалнята. Много е забавно, че си помагаме да разкрасим къщите си.

— Дай да видя рамката.

— Ето я… там е.

Наоми тръгна след Джени, но се закова на място.

— Леле! Бюрото ми!

Когато чу възгласа й, Лепка дотича при нея. Наоми почти гукаше, докато прокарваше ръка по гладкото дърво.

— Виждам, че си го минала само с шкурка, но вече е станало красиво. Погледни нюансите, кръговете. Все едно някой е облякъл великолепна жена в торбесто черно палто, а ти си го свалила. Май и двете направихме добри сделки.

— Така е при добрите приятели. — Очарованата Джени прегърна Наоми през кръста. — Ще ми достави огромно удоволствие да видя изработеното от мен у вас, както и твоите произведения у нас. Какво ще кажеш да излезем навън и да пообиколим. Обзалагам се, че Лепка иска да види Моли. И те са приятели.

— Той вече знае, че тя няма да се опита да му прегризе гръкляна. Сега захапва въжето, с което играе, всеки път, когато я види. Много са сладки.

Излязоха в страничния двор.

— Подозрително тихо е — отбеляза Джени, докато се обръщаше да заключи вратата. — Тишината ме притеснява.

Едва изрекла думите и върху Наоми плисна леденостудена вода, право в сърцето.

Зандър изскочи иззад ъгъла, стиснал в ръка огромна водна пушка. Наоми отпусна ръце, погледна мократа си блуза, а след това вдигна очи към него.

— Не може да бъде.

— Извинявай. Взех те за Кевин.

— Да ти приличам на Кевин?

— Не бих казал, но си мислех, че ще изскочи оттук. Децата нарушиха примирието и тримата ме нападнаха. Обявиха ми война.

— Обявили били война, дрън-дрън, та пляс.

— По-скоро… — Той млъкна, когато водните изстрели попаднаха в гърба му.

— Зандър е мъртъв! — Тайлър затанцува танца на войната. — Зандър е мъртъв! — Завъртя се и вдигна водната пушка във въздуха.

— Предатели. Да знаеш, че живееш с предатели и подмолни играчи — уведоми Зандър Джени.

— Ти застреля невъоръжена жена. Ще ти донеса суха блуза, Наоми.

— Благодаря. А и на теб ти благодаря, че го уби — обърна се Наоми към Тайлър. — Той устрои засада на мирен гражданин.

— Пак заповядай.

— Много добре стреляш. Може ли?… — Тя взе пушката и насочи струята в лицето на Зандър. — Така. На това му се казва coup de grace^[1].

Мади се изкиска и се закатери по крака на баща си.

— Зандър е мокра кокошка.

— Точно така. — Наоми върна пушката на Тайлър и присви очи, когато забеляза блясъка в очите на Зандър. — Хич не си помисляй — заяви тя и тръгна след Джени.

Вечеря с тениска на Джени и се забавлява повече, отколкото предполагаше, че е възможно. Хубава храна, приятна компания, две неща, за които почти не отделяше време, а и не проявяваше интерес, но те се оказаха истинско съвършенство, дори когато бе принудена да играе ексбокс.

— Страшна си — отбеляза Зандър, след като тя срази всички на играта „Лего филм“, при това два пъти.

— Че как иначе, след като имам брат, който все още е маниак на видеоигри. Тъй като съм непобедима… — бодна тя Тайлър в корема, — ще си вървя.

— Да изиграем по още една!

— Имаш нужда от практика — посъветва го тя, — пък и следващия път ще играем пак. Само че сега двамата с Лепка трябва да се приберем. Джени, всичко беше супер, благодаря ти, че ме покани. Дай ми рамките, ако искаш!

— С удоволствие. — По своя непринуден начин Джени пристъпи напред и я прегърна. — Неделя вечер, отворена покана. Говоря сериозно.

— Благодаря. Кевин, благодаря ти. До утре.

— Ще взема рамките. Ще ти ги донеса навън — обеща Зандър.

Тя нямаше намерение да остава до късно. Залязващото слънце бе озарило небето на запад, бе захладняло и й се прииска да си беше взела пуловер.

Докато отиваше с кучето към автомобила, си каза, че може да свърши малко работа, да планира идващата седмица и да си остави малко време, за да почете преди лягане.

Отвори задната врата и кучето скочи вътре. След това приседна на задната броня, обърната към водата, и снима залеза над залива, празните докове, искрящата тишина.

— Никога ли не почиваш? — попита Зандър, докато се приближаваше през моравата с рамките.

— От моята къща съм направила страхотни снимки на залези, но тук заливът е разположен на запад и гледката е невероятна.

— Моята къща пък не е край водата, но и аз се радвам на страхотни залези над дърветата. Не искаш ли да провериш?

— Може би.

Той подпря рамките отзад, почеса кучето, след това успя да се обърне така, че тя да не може да мръдне.

— Още е рано.

— Зависи. Мади се унасяше.

— Мади е на четири. Да отскочим до „Лу“. Ще те почерпя.

— Вече изпих няколко чаши вино.

— За четири часа. Я повърви направо.

Тя се разсмя и поклати глава.

— Мога да вървя, без да залитам, и тъй като искам да си остана все така, ще откажа напитката. Имаш невероятни приятели, Зандър.

— Струва ми се, че са и твои приятели.

— Джени не признава „не“ за отговор.

— А ти защо си казала „не“?

Тя сви рамене и погледна отново към залеза. Сега вече беше златен, помисли си. Меко, искрящо златно.

— Принципно положение.

— Караш човек да започне да те разпитва.

— Благодаря ти, че не го правиш. Наистина трябва да вървя.

Той прокара пръсти по ръката й, но отстъпи назад. Не я целуна, забеляза Наоми, защото очакваше целувката.

И той играеше игра.

Зандър обаче заобиколи автомобила и й отвори вратата.

— Обичаш ли патладжани с пармезан?

— Да.

— Ела у нас в сряда на вечеря. Ще има патладжани с пармезан.

Тя изви вежди.

— Наистина ли ще приготвиш патладжани с пармезан?

— Не, за бога. Ще ги взема от „При Риналдо“. Там правят страхотни патладжани с пармезан.

— Две социални събития в рамките на една седмица? Не знам дали ще мога да се справя.

— Пробвай. Доведи и кучето.

Той подсвирна, а Лепка показа глава през прозореца и близна едрата, мазолеста ръка на Зандър.

— Но ще е най-обикновена вечеря.

— Ще го преживея, ако ми откажеш.

— Не се налага. В колко?

— Към седем е най-добре. Живея над автосервиза. Заобикаляш и се качваш по стълбите.

— Добре. В сряда. Но не обещавам.

Зандър се ухили, докато галеше кучето по муцуната.

— Обичаш да държиш вратата открехната.

— Точно така. Лека нощ.

Защо се държи така, запита се той, докато тя се отдалечаваше. Защо бе винаги готова да избяга?

Да, наистина го караше да задава въпроси.