Нора Робъртс
Мания (23)

23.

Тъй като не беше сигурна каква е ролята й, Наоми реши да свърши нещо полезно. Отиде тихо зад бара и огледа машината за горещи напитки. Провери дали е заредена с кафе, защото Лу не й приличаше на хората, които предпочитат чай.

Намери чаши и остана настрани, докато Лу не се съвзе.

— Не знам какво да правя — призна тя. — Трябва да правя нещо.

— В момента ще седнеш.

Зандър я поведе към едно от сепаретата. Наоми се провикна:

— Правя кафе.

Лу избърса сълзите си и се врътна.

— Машината е сложна — започна тя.

— Наоми е израсла в ресторант, Лу. Сядай.

— Ако я счупи, ти ще купуваш нова — измърмори Лу. — Предпочитам уиски.

— Значи ирландско кафе — рече непринудено Наоми. — За теб, Зандър?

— Само кола.

Когато седна, Лу придърпа салфетките на масата и си издуха носа.

— Нищичко не знаят тъпаците. Снощи дойде Сам да ме пита дали не е решила да си остане вкъщи или при мен. Никой не знае нищо, никой не я е виждал, никой не я е чувал.

— Знам, Лу.

Кучето се примъкна под масата и положи глава в скута й.

Животинчето наистина имаше подход.

— От седмици говореше само за това пътуване, накрая чак ми се прииска да й завра камък в устата. Опита се да ме накара и аз да тръгна, не спря да ме увещава. Нямам нищо против да прекарам два дена в спа център, но сестра й е голяма досадница. Ако бях казала, че ще отида с нея, ако се бях съгласила…

— Това са глупости, Лу.

— Не са. — Очите й отново се наляха със сълзи. — Не са глупости! Щях да отида и да я взема.

— И тогава ти щеше да си тази, за която нямаше да знаем нищо.

— Това вече са глупости. — След като избърса сълзите си, тя сви салфетките на топка. — Аз умея да се отбранявам. Докато Дона… Тя е нежна. Тя е много нежна.

Наоми се приближи с чаша ирландско кафе, украсено отгоре от опитна ръка с бита сметана, и чаша кола.

— Ще поразходя кучето, така че да можете да си поговорите.

— Кучето си е добре тук. — Лу погали ушите на Лепка и погледна Наоми. — Също и ти. Извинявай за забележката за гащите ти. Беше невъзпитано.

— Е, той е бил в тях няколко пъти, така че не беше далече от истината.

Лу прихна, после сълзите отново започнаха да напират.

— Остани. Вземи си нещо за пиене и сядай.

— Добре. Но първо искам да кажа нещо. Виновен е единствено човекът, който я е отвлякъл. Винаги можем да кажем, че ако е станало така или иначе, нямаше да се случи, но истината е, че това не променя нищо. Единственият човек, който може да го промени, е онзи, който я е отвлякъл.

Докато Лу гледаше кафето, Наоми отиде да си донесе кола.

— Тя е най-близката ми приятелка — рече тихо Лу. — Още от гимназията. Нямахме абсолютно нищо общо, въпреки това станахме приятелки. Защитавах я и я подкрепях, докато беше омъжена за онзи нещастник, както и тя ме защитаваше и подкрепяше, докато бях омъжена за Джони. Когато той почина, не знам как щях да се справя без нея. — Тя въздъхна и подсмръкна. — И ми каза да не се омъжвам за Дайкс. Когато го направих, тя пак застана на моя страна.

Опита кафето и изви вежди към Наоми.

— Страхотно ирландско кафе.

— Учила съм се от виртуоз. — Настани се до Зандър. — Не знам дали ще ти помогне, но брат ми е тук и в момента има среща с началник Уинстън. Брат ми работи във ФБР.

— Сам се е обадил във ФБР, така ли?

— Истината е, че не знам кой на кого е позвънил — нещо се изгубих в превода, но в момента разчитаме на помощта на агент на ФБР, който я търси.

— Този мръсник, който и да е той, я държи от петък вечерта. Вече се разчу какво е сторил на Марла. Дона…

Зандър протегна ръка и стисна нейната.

— Не го прави, Лу. Ще полудеем, ако говорим така.

— Снощи направо полудях. Просто шофирах по пътя, търсих я, търсех… и аз не знам какво. Бях си взела бейзболната бухалка и пистолета 32-ри калибър.

— Господи, Лу. Трябваше да ми позвъниш.

— За малко да го направя. — Тя преплете пръсти с неговите. — Че на кого друг да се обадя, след като съм притисната в ъгъла. Сама ще го разбереш, ако останеш с него — обърна се тя към Наоми. — Ако си притисната в ъгъла, той ще бъде до теб.

— Стига, Лу.

— Тя трябва да знае, че ти не си просто едно красиво лице.

— Виждала съм и по-красиви. Имала съм по-красиви — обади се Наоми и си спечели пролайващ смях, точно както се надяваше. — Имаш нужда от малко изкуство по стените, Лу.

— Това е бар.

— При това хубав. Не ти говоря за напудрени пана с цветя. Подготвям една снимка на „Рекърс“, но ще трябва те да си я купят от мен. Имам обаче една на Зандър и Лепка, силуети на фона на изгряващото слънце, с която си поиграх, и сините им очи изпъкват. Страхотна ще бъде за тук и съм готова да ти я дам, ако я искаш. За мен това ще бъде реклама.

— Няма да ме закачиш на тези стени.

Лу изви вежди отново.

— Ще те закача, ако ми харесва. Барът е мой.

— Половината е мой.

— Тогава ще я закача в моята половина. — Тя стисна ръката му, след това го плесна лекичко, отново се надвеси над кафето си. — Вие двамата ме успокоихте и съм ви безкрайно благодарна.

— Трябва да излезеш оттук. Да отидем да обядваме, какво ще кажеш?

Лу се усмихна и поклати глава.

— Когато съм толкова притеснена, чистя, но когато свърша, ще бъда много по-спокойна. Ако научиш нещо от брат си, каквото и да е, нещо за местонахождението й, трябва да ми кажеш веднага — помоли тя Наоми.

— Ще го направя.

— Добре. Вървете си сега и си вземете кучето, преди да реша да го задържа. Вече съм добре.

— Ако ти трябвам за нещо, обади ми се.

— Добре. Надявам се скоро да я намерят и да е жива. Само надеждата ми остава.

След като те излязоха, тя отново започна да чисти.

 

 

Тъй като мислеше, че Мейсън ще остане поне една вечер, Наоми накара Зандър да я закара до пазара и беше доволна, че разполага с ограничени часове. Избра каквото й трябваше за едно от любимите му ястия.

Всички местни на пазара говореха за Дона или пък спираха Зандър, за да го попитат дали не е чул нещо. Пое си облекчено дъх едва когато си тръгнаха.

— Трябваше да се сетя, че ще стане така, и да се справя с продуктите в хладилника. — Тя се отпусна на седалката, усети как стомахът я присвива и започва да я боли глава. — За теб е по-трудно. Толкова много приказки — добави. — И въпроси, и предположения.

— Всички, които живеят тук, я познават и се тревожат.

— Може Мейсън да каже нещо, да добави нещичко. Знам, че ми е брат, Зандър, но той е невероятно умен. Забелязва всичко, не забравя нищо и учи за това, с което се занимава в момента още от дете. Веднъж го хванах — не беше достатъчно бърз, за да го скрие от погледа ми — докато преглеждаше нещо на компютъра. Серийни убийци. Толкова се разбеснях, така се разфучах, че чете за тях. Той обаче искаше да знае и колкото повече научаваше, толкова по-добре можеше да се справи.

— Според мен е точно така.

— А според мен, не. Не можеше ли да е нормален, като всички останали? Аз правех всичко по силите си, за да съм като останалите, ходех на футболни мачове, работех в комитета за годишника и в училищния вестник, излизах с приятели на пица, а той учеше за патологията на серийните убийци, убийци за удоволствие, убийци за кратки периоди. Виктимология и съдебни контрамерки.

— Май и ти си попрочела доста материали по въпроса.

— Малко, защото той реши, че с това ще се занимава, но… Върна се в Западна Вирджиния. Ходил е да види баща ни в затвора. Не само веднъж.

— Това притеснява ли те?

— Преди ме притесняваше. Може би малко и сега, но трябваше да приема, че няма да остави това в миналото.

По-добре е от терапия, осъзна тя. По-добре да говори… с приятел, може би не точно, но той все пак същевременно й беше приятел. Беше истинска утеха, че може да каже каквото мисли, да излее сърцето си пред човек, когото приемаше за приятел.

— Мейсън се изправя срещу всичко това и се опитва да го разбере, за да може да спре следващия. Знам го и въпреки това ми се иска да беше намерил друг начин да спасява човешки живот, да беше станал лекар.

— Спасявал ли е човешки живот?

— О, да. Чу ли за онзи, който отвличаше момченца във Вирджиния? Беше отвлякъл пет за период от три години, беше убил две и захвърлил телата им в горист район край планинарска пътека.

— Наричаха го Убиеца от Апалачите.

— Мейсън много се дразни, когато журналистите лепнат някое такова име. Но, да. Той беше част от екипа, който го разкри, проследи, спря и спаси живота на три от момченцата, които извергът държеше в едно мазе. Той спасява човешки живот и има нужда да разбере що за ум ще отвлече малки деца, ще ги измъчва, ще ги държи в клетки като животни, а след това ще ги убие.

Зандър спря пред къщата и тя слезе.

— Гордея се с него, затова приемам, че прекарва част от живота си на тъмни места.

— Или прекарва живота си да разрушава тези тъмни места.

Тя посегна към плика с покупките и спря.

— Нали? Трябва и аз да се науча да приемам нещата по този начин.

Когато пренесоха покупките в кухнята, тя извади бутилка вино.

— Сега започвам голямо готвене. Мога и да почистя, но когато съм нещастна и притеснена, предпочитам да готвя.

— Значи съм извадил късмет. Ще изляза, когато брат ти се върне, за да можете двамата да си поприказвате. Купила си свински пържоли.

— Ти ги купи — поправи го тя. — Както и всичко останало в торбите.

— Ти също ще трябва да имаш принос. Обичам свински пържоли.

— А обичаш ли пълнени свински пържоли по средиземноморски?

— Сигурно.

— Добре, защото това ще приготвя, както и печени картофки с билки, задушени аспержи, бретцели и ванилов крем брюле.

Той не беше сигурен, че крем брюле може да се приготви извън ресторант.

— Значи оставам за вечеря.

— Тогава изчезни оттук.

— Поръчай ми да свърша нещо.

— В кухнята ли?

— Само да не е в кухнята.

Той също трябваше да поразсее тревогите си, като върши нещо, помисли си тя.

— Сисъл има маса и четири стола — пази ги за мен, щях да помоля Кевин да ги вземе и да ги закара при Джени, но ако ги донесеш тук и ги почистиш, можем да изядем върховната вечеря на нормална маса. И да не си казал, че не искаш да ме оставяш сама — добави тя, без да му даде възможност да гъкне. — Кучето е тук, имам аларма и чудесен набор от японски ножове.

— Да заключиш всички врати, докато се върна. Или аз, или Мейсън.

— Тъжно ми е, защото денят е разкошен, обичам вратите да са отворени, но заради масата в трапезарията ще ги заключа.

— И си дръж телефона включен.

— Ще го държа у мен. Знаеш ли как да свалиш задните седалки на автомобила ми, за да натовариш?

— Аз съм механик, момиче. Ще се справя. Кажи на Сисъл, че отивам. Така ще стане по-бързо.

Той я привлече за целувка и насочи пръст към кучето.

— На смяна си.

Наоми позвъни, после пъхна телефона в задния си джоб и потри ръце.

— Да се захващаме с готвенето.

Кучето налапа дъвчащ кокал, а тя се зае с храната. Така мислите й се прочистваха и прогонваха ужасните тревоги. Обработката, докосването до храната, ароматите и цветовете я успокояваха.

Остави тестото да втасва, пъхна картофките във фурната, а крем брюлето беше почти готово за фурната, когато кучето скочи от мястото си.

Може би сърцето й се сви в първия момент, може и да погледна към кухненския нож, но си наложи да запази спокойствие и да продължи работата си.

Наградата бе, когато видя Зандър да качва столовете на задната тераса.

Избърса ръце в кърпата, пъхната в колана, и отиде да отвори вратите.

— Той се закле — едва не го накарах да подпише кръвна клетва, че това са столовете, които си искала.

— Те са.

Зандър ги погледна и се намръщи на избелелите, разкъсани възглавници за сядане и нащърбеното дърво.

— Защо?

— Ще станат страхотни.

— И как точно ще стане това?

— Ще ги претапицирам с плата, който съм избрала, ще ги боядисам. Облегалките ще са сини, а креслата бледозелени.

— Ще ги боядисваш ли?

— Не, аз, Джени. Аз се оттеглям от тази дейност. Нека си постоят грозни, докато тя се заеме с тях. Но имам парцали и почистващ препарат за дърво. Можем да ги направим представителни за една вечеря.

— За мен са достатъчно представителни за подпалки, но ти решаваш.

— Ами масата?

— Взел съм масата. Има нужда от малко работа, но е прилична.

— Питам дали имаш нужда от помощ, за да я свалим от колата?

— Може би. — Той се намръщи отново на столовете. — Връщам се след минутка.

— Ще ти донеса нужното.

Тя извади препарата от пералното помещение, напълни кофата с вода и я изнесе навреме, за да го види как приближава скрит зад бухнали люляци във висока кобалтовосиня кана.

— Заповядай. — Той я сложи на масата на терасата. — Купих ти цветя и нещо, в което да ги държиш.

Тя зяпна изумено, а след това вдигна поглед към него.

— Ами…

— Цветята откраднах, но каната купих.

— Ами… те… Съвършени са. Благодаря ти.

Той стоеше непохватно, мръщеше се на столовете, които за него бяха чиста загуба на време и пари. Тя преглътна два пъти.

— Дано вечерята става. — Взе единия от парцалите и го пусна в кофата. — Добре ли си?

— Да, напълно. Трябва да довърша.

— Върви, действай. Аз ще почистя тези безумно грозни столове.

Тя влезе, грабна виното и го отнесе със себе си в една от баните, където още нямаше осветление, но имаше нови кранчета и стойка за кърпи.

Сърцето й прескочи веднъж. Всъщност то препускаше и спираше. Досега не беше изпитвала подобно чувство. Не беше пристъп на паника, не точно, въпреки че бе доста паникьосана.

Той се беше качил по стълбите с люляк в синя кана и я беше оставил безцеремонно. Откраднати цветя в стара кана, пренесени от едри, мазолести ръце.

В този момент тя се влюби.

Не беше възможно да става толкова бързо. Не бе възможно да е толкова просто. Просто нямаше начин.

Само че се получи. Не бе нужно да е изпитвала същото преди.

Пое си дълбоко въздух, изпусна го и отпи дълга глътка вино.

Какво трябваше да стане след това?

Нищо не трябва да става, увери се тя. Всичко щеше да си продължи, щеше да е същото, докато… нещо се промени. В момента обаче нищо не беше станало.

Трябваше да напълни пържолите.

Чу го да се смее и да говори на кучето. Двамата бяха на терасата. Видя люляка — толкова пищен, толкова уханен. Притисна ръка към сърцето си, за да повярва.

Извади телефона си, изви се и щракна цветята няколко пъти.

Когато започна да прави плънката, чу гласа на Мейсън и вдигна поглед, видя го на терасата.

Зандър застана на вратата.

— Ще се оправим с масата. Столовете са чисти, но пак са грозни.

— Тепърва ще разкрием чара им.

— Все тая. Искам храна, след като сложим масата. Ухае вълшебно.

— След час ще бъде готово.

— Става.

Докато тя довършваше плънката, те внесоха фермерската маса вътре. Мейсън влезе.

— Да не би да правиш пълнени пържоли?

— Знам как да те размекна.

Той я целуна по бузите.

— Благодаря. Защо си купила тези скапани столове?

— Няма да са скапани, когато приключа с тях.

— Приказвай си. Масата ми харесва. Да не би да е от истинско дърво?

— Да.

— Чака те яка работа.

Тя напълни пържолите, пъхна ги във фурната и излезе на терасата.

— Погледнете как препаратът разкрива дървесните кръгове. Имат нужда от малко грижи.

— Има дупки, драскотини — посочи Зандър.

— За мен това е характер. А Джени каза, че може да оправи всичко, което има нужда от поправяне. Не искам да разваля нищо, Мейсън, но мисля, че можем да поговорим за нещата, които си открил, за срещата ти с началник Уинстън сега, вместо да оставим разговора за вечеря.

Той я изгледа, след това кимна.

— Не мога да ви кажа почти нищо повече от онова, което вече знаете. Всичко показва, че Дона Ланиър е била отвлечена от паркинга малко преди полунощ в петък. Колата й е заключена, не е местена, откакто я е оставила там в началото на смяната си в четири, още трима други служители са били до затваряното. Първата, Макси Ъптън е излязла от задния вход сама няколко минути преди Дона, Джина Бароус и Бренан Форестър. Обикновено Макси паркирала на същото място, както и повечето служители, но колата й била на ремонт. При теб — обърна се той към Зандър.

— Да, дойде със спукана гума малко след като бях затворил, но и четирите й гуми бяха толкова износени, че не ставаха за нищо. Не можех да й позволя да шофира с такива гуми, затова се споразумяхме. Аз поех ангажимент да купя гумите и да я закарам на работа, а тя да позвъни на баща си, за да я прибере. Беше се наканила да върви пеша, а след случилото се с Марла… Не можех да й позволя да се прибира пеша или да ходи при приятелката си около полунощ.

— Има късмет, че полагаш такава грижа за клиентите си.

— Познавам я откакто беше… — Зандър се изправи. — Да не би да имаш предвид, че онзи е набелязал нея? Макси ли е чакал?

— Твърде вероятно е. Но засега мога единствено да предполагам. Тя е млада, руса, физически прилича повече на първата жертва от Дона. Разговарях с момичето. Началник Уинстън ме заведе. Баща й не я е чакал, когато излязла, така че е била навън около двайсетина секунди. Спомена, че се почувствала нервна, поколебала се дали да не влезе вътре. Смята, че се е почувствала така, защото ти си я стреснал да не ходи пеша, да не остава сама. Тогава пристигнал баща й и тя повече не се замислила.

— Каза, че Дона е излязла с Джина и Бренан.

— Веднага след като бащата на Макси я е взел, те излезли заедно — Джина и Бренан си тръгнали, те имат връзка, и оставили Дона да заключи.

— Значи е отвлякъл Дона, защото му е била под ръка, така ли? — попита Наоми.

— Не набелязваме някого за сериен убиец, докато не извърши три поредни престъпления, които си приличат.

— Мейсън!

— Но смятам, че същият човек е отвлякъл Дона. Предполагам, че става въпрос за човек, възползвал се от възможността да отвлече Марла. Имал е възможност да действа с Дона и я е оползотворил. Бил е обаче на паркинга или близо до него и е дебнел, което ми подсказва, че е наблюдавал графика на ресторанта и сигурно си е набелязал жертва. Обстоятелствата са го накарали да пропусне тази възможност. Затова се е възползвал от следващата.

— Господи! — Зандър се обърна и се загледа във водата.

— Едно младо момиче и родителите й никога няма да забравят скапаните гуми и човека, който е настоял за обещание. Началник Уинстън вече проверява подобни престъпления, но аз също ще проверя, ще огранича параметрите и ще прегледам обявените за изчезнали жени. Уинстън разполага със заместник-шерифи, рейнджъри, които да проверят къщите и вилите, давани под наем в радиус от четирийсет километра.

— Защото той има нужда от място — вметна Наоми. — Като например мазе, старо мазе навътре в гората.

— Да. Не изключвам местните, но уважавам непоклатимото мнение на Уинстън, че става въпрос за външен човек, а почти липсващите престъпления тук потвърждават думите му. Въпреки това той ще огледа под лупа хората в района.

— Никой не може да повярва, че става въпрос за човек, когото познават — отбеляза Наоми. — Докато не се докаже противното.

— Той е добро ченге. Умен, изпипва си нещата и не си пази територията, не отказва външна помощ. Но прави всичко по силите си. Ще му помогна да стигне по-далеч. Свързах се с един от нашите специалисти и той ще намери имената на всички наемодатели и наематели. Ще добавим и тях към проверките. Съжалявам, че не мога да направя повече.

— Дойде тук. — Наоми пристъпи към него и го прегърна, отпусна глава на рамото му. — Това е много. Ще останеш ли няколко дни?

— Поне тази вечер. Може би и утре. Искам да сваля този костюм. Имам сак в автомобила, ако ми кажеш къде ще лагерувам.

— Май ще бъде точно лагеруване. Истинско легло ще има следващия път, обещавам. Да ти вземем сака и ще те заведа. — Тя погледна Зандър. — Връщам се веднага, за да помогна с масата.

Когато остана сам, Зандър впери поглед във водата и настъпващата вечер. Брат й щеше да остане, защото очакваше утре да се появи труп.

 

 

След вечерята и специалното кафе, което Наоми направи в супермодерната си машина, Зандър стана.

— Тръгвам си.

— Така ли?

— Имате си работа. И аз си имам работа. — Пък и тя щеше да е в безопасност, след като в съседната стая ще спи агент на ФБР.

— Добре, но…

Той я дръпна да се изправи на крака и я целуна страстно. Май беше като маркиране на територията, след като брат й беше до тях, но не съжаляваше.

— Благодаря за вечерята. До скоро — подхвърли на Мейсън и излезе.

— Не трябваше да си тръгва заради мен — поде Мейсън. — Вече ми беше ясно, че спи тук.

— Искаше да ни остави известно време сами, освен това иска да се види с Лу. Бизнес партньори са. А двете с Дона са били близки приятелки. — Тя започна да разтребва автоматично.

— Седни за малко. Само за минута — настоя Мейсън и хвана ръката й. — Трябва да те попитам нещо. Колко сериозни са отношенията ви с механика?

— Говориш за него така, сякаш няма име.

— Все още се опитвам да приема нещата. Дай ми време. Моята сестра скитница изведнъж се е обзавела с огромна къща по средата на нищото, има си куче и спи с тип, с когото току-що се запознах. Това е много за толкова кратък период.

— Когато си тук, не ти се струва толкова кратко. Няма да — тя завъртя палци във въздуха, — твърдя, че разпознах къщата. Но забелязах, че има потенциал. Не знаех, че съм готова да се установя, докато не я видях. Не съм имала намерение да си взема куче, но то просто се появи. Сега не мога да си представя какво бих правила без него.

— Страхотно куче.

Още по-важно бе, че то се беше превърнало в част от семейството.

— Щях да го закарам в приют, ако Зандър не ме беше спрял.

— Той защо не го взе?

— Неговото бе умряло наскоро.

— Ясно — кимна с разбиране Мейсън. — Но не отговори на най-важния ми въпрос. Това се нарича шикалкавене.

— Не шикалкавя. Опитвам се да си обясня всичко. По-сериозно е, отколкото планирах. По-сериозно, отколкото си мислех, че искам, и по-сериозно, отколкото мога да се справя. Само че той е… — Не беше сигурна как да го обясни пред него или пред себе си. — Той ме кара да чувствам повече, отколкото си мислех, че е възможно. Той сам се беше досетил коя съм. Имаше книгата на Саймън Ванс в библиотеката си. Трябва да видиш каква библиотека има. Направила съм снимки.

— Погледни шокираното ми лице — предложи Мейсън и прихна.

— Както и да е. Очевидно не съм прикрила добре реакцията си, когато съм видяла книгата, и Зандър се е сетил. Но, Мейсън, той не ми каза нищо, не промени отношението си към мен, не е казал на никого, дори на най-близкия си приятел. Разбираш ли какво означава това за мен?

— Да. — Сега Мейсън покри ръката й със своята. — А на мен ми е трудно да го наричам по име. Харесах го и разбирам какво означава за теб. Ще говоря открито, защото ти си важна за мен, и ще ти призная, че го проверих.

— За бога.

— Ти си ми сестра, ти си моето семейство. Споделяме нещо, което повечето хора нямат, не разбират и не би трябвало. Трябваше да го направя, Наоми. И така, две забежки в тийнейджърските години, в началото на двайсетте, ако те интересува.

— Не.

Той обаче не смяташе да замълчи.

— Нарушаване на обществения ред, унищожаване на чужда собственост — сбиване в бар, което, изглежда, не е започнал той, но го е довършил. Има си предостатъчно глоби за превишена скорост до двайсет и пет. Това е всичко. Държа да призная, че ми харесва това, че е имал някакви прегрешения и ги е избил. Доволен съм, че е в състояние да докара боя до завършек. Няма нито бракове, нито разводи, нито деца. Единствен собственик е на автосервиза, притежава половината бар и половината сграда, в която е барът, и половината от горния етаж. А и Уинстън има много добро мнение за него.

— Приключи ли?

— Да.

— Добре. Сега отиваме да измием чиниите, да се чуем с вуйчовците, след това предстои голямата обиколка.

— Добре. Има още едно нещо, но приключих. Той прави ли те щастлива?

— Да, и тъкмо това ме шокира. Кара ме да мисля напред. Бях свикнала всичко да е в сегашния момент. Харесва ми да мисля за утре.

— Тогава може да започна да го наричам Зандър. Що за име е това?

— Ти сериозно ли питаш, Мейсън Джар^[1]?

— Млъквай — нареди той и тръгна към кухнята, за да помогне.

 

 

Изчака да стане два след полунощ, за да поеме по притихналите пътища край гората близо до скалите, паркира на отбивка.

Може и да имаше патрули по това време да търсят такива като него. Но богатият опит му подсказваше, че е на прекалено ранен етап от играта, защото градчето беше малко и полицията тук беше никаква. Това обаче нямаше да продължи дълго.

Беше я опаковал в стандартен найлон. Опитът му беше показал, че този метод е най-добър. Налагаше се да се понапъне, докато я метне на рамо като пожарникар. Гордееше се, че е по-силен, отколкото изглежда, но и тя бе по-тежка, отколкото му се искаше.

Като цяло, тя се оказа разочарование. Нито се бореше, нито се съпротивляваше, не и след първите два часа. Това му скапа кефа, защото другите поне пищяха или се молеха, след като престанеха да се съпротивляват, а тази рухна за нула време и той едва не я уби от отегчение. Прекалено много приличаше на кльощавата дъртофелница, която отвлече в тъпия Канзас, когато не успя да напипа друга, по-готина.

Или на онази с кльощавия задник в Луисвил. Или… нямаше никакъв смисъл да мисли над минали грешки, каза си той, докато пренасяше тежкия труп с помощта на фенерчето на шапката.

Просто трябваше да престане да ги допуска и да си спомни, че търпението е добродетел.

Вече бе запознат с местността. Използваше снимките на Наоми като навигатор. С удоволствие пусна тялото на Дона между пътеката и пъна. С отработени движения я изтърси от найлона, а след това го сгъна, за да си го вземе.

Не похабявай, недей.

Извади телефона си, включи на камера и направи последна снимка за спомен от Дона Ланиър.

След това се оттегли, без да помисли повече за жената, която беше убил. Тя беше минало, а той бе отъпкал пътека за бъдещето.

Продължи по пътя и видя къщата на скалите, очертана на звездното небе.

„Сладки сънища, Наоми — пожела той. — Почини си. Скоро ще се видим и ще се позабавляваме.“