Нора Робъртс
Мания (18)

18.

Пълната с мъже къща си имаше своите преимущества. Зандър и Кевин пренесоха кашоните и малката кутия със снимки, които беше рамкирала за продажба в областта.

Така можеше да носи чантата с фотоапарата.

— Благодаря, ще ги изпратя на сутринта.

— Заминаваш в Ню Йорк, Зан.

— Странно — рече той. — Трябва да вървя. — Докосна чантата на Наоми. — Ще работиш ли?

— Да. Около час-два, преди да отида в града.

— Къде? — Когато тя изви вежди, той сви рамене. — Просто питам.

— Точно под скалите. Да видим дали дъждът не е изхвърлил нещо интересно. А пролетното утро е прекрасно. Би трябвало да са излезли и лодки.

— Успех. — Дръпна я за целувка и погали кучето. — До после.

Щеше да е близо до къщата, така че лесно можеха да я видят, помисли си и се качи на мотора. Вече бе провел кратък личен разговор с Кевин да я наглежда.

Повече не можеше да направи, но едва ли щеше да се почувства спокоен, докато не разбере какво се беше случило с Марла.

 

 

Наоми се замисли дали да не си вземе колата. Щеше да се приближи поне с километър, а след това да поеме по пътеката през гората — защото искаше да направи снимки първо там — и да се спусне на брега.

Въпреки че районът беше спокоен, не й беше приятно да оставя джипа отстрани на пътя с готовите снимки вътре.

Взе каишката, а Лепка, щом я видя, се втурна в обратната посока. Тъй като вече познаваше номерата му, тя само сви рамене и пое по пътеката.

Той хукна след нея.

Тя спря, извади кучешка бисквитка от джоба си.

— Ако я искаш, ще ми дадеш да ти сложа каишката, докато сме на пътя.

Омразата към каишката не успя да надделее над лакомията.

Той се теглеше обаче и се опита да се измъкне. Наоми върза повода на колана си и спря, за да щракне диви цветя, които дъждът беше накарал да се отворят като звездички, точно отстрани на пътя.

Лепка се държеше по-добре в гората, душеше и побутваше земята с нос.

Тя направи снимки на пън, от който бяха избуяли фиданки, заобиколен с папрат и обвит в лишеи и мъх в жълто, ръждивочервено, зелено, на места разкъсан от гугли на гъби, подобни на извънземни създания. Две дървета, поне по трийсет метра всяко, се издигаха, увили корени около разпадащия се пън, сякаш го бяха прегърнали.

Нов живот, помисли си тя, поникнал от мъртвото и разложеното.

Дългият дъжд беше напоил земята и почвата блестеше влажна на светлината, дивите цветя танцуваха под слънчевите лъчи и в сенките. Въздухът миришеше на пръст и бор, и тайни.

След час беше готова да си тръгне и реши да остави брега за друг ден. Искаше обаче да види как слънцето блести по водата след мъгливата гора. Искаше да види по-наситеното зелено на протегналата се към морето суша, тъмносивото на скалите на фона на синьото небе.

Още час, реши тя, след това щеше да се заеме с поръчките.

Доволен, че не е на каишка, Лепка се втурна напред. Тя зави към скалите, където той познаваше пътя добре. Кучето лаеше, танцуваше на място всеки път, когато тя спираше, за да направи още снимки.

— Не ме карай да бързам. — Вече усещаше мириса на водата.

Пътеката се спускаше надолу и се оказа толкова кална след дъжда, че й се наложи отново да забави крачка. Заради калта трябваше да изкъпе кучето, когато се приберат.

— За това не помисли, нали? — измърмори тя и се хвана за близките клони, за да не падне.

Струваше си. Струваше си заради момента, в който водата и земята се показаха между клоните на дърветата.

Тя се закрепи и рискува падане заради гледката през надвисналите ниско клони и иглички.

Долу в ниското щеше да е ясно, искрящо, докато тук, при този ъгъл, под клоните, заливът изглеждаше тайнствен. Сякаш се разкриваше тайна през вълшебна врата.

Тя пое надолу отново, към мястото, където кучето бе спряло и лаеше като подивяло.

— Остави на мира птиците! Искам да ги снимам.

Изстърга калта от ботушите си на остра скала. Забеляза диамантения блясък, който се надяваше да зърне, точно зад канала, а също мярна и лодка с червени платна.

Не обърна внимание на кучето, докато снимаше червените платна. Когато то се втурна към нея, пак не му обърна внимание, снима залива и сушата, опасана от зеленина.

— Слушай, ако ще идваш с мен, просто изчакай, докато приключа. Какво намери? Откъде го взе?

Животното размаха опашка, без да пуска обувката.

Беше дамска, без пръсти, с високо тънко токче и розова.

— Няма да я носиш вкъщи. Забрави.

Когато кучето я пусна пред нея, тя я заобиколи.

— Нямам никакво намерение да я пипам.

Пое отново надолу, но Лепка лапна пак обувката и хукна напред.

Тя стъпи на едрия пясък и камъчетата. Кучето се разлая свирепо, после се разскимтя тънко и тя се врътна назад, за да му се сопне.

— Престани! Какво ти става тази сутрин?

Пусна фотоапарата и усети, че пръстите й са станали леденостудени.

Кучето беше застанало в основата на една канара и лаеше към нещо проснато на тясната ивица пясък. Наоми пристъпи напред и краката й се разтрепериха, тежест притисна гърдите й.

Отпусна се на колене, опита се да си поеме дъх, докато наблюдаваше тялото.

Марла Рот лежеше с вързани китки, ръцете й бяха протегнати, сякаш се опитваше да достигне нещо, което не успяваше.

Ярката искряща светлина помръкна; във въздуха се понесе рев като от дива вълна.

Кучето близна лицето й, започна да вие, опита се да пъхне глава под отпуснатата й ръка. Тежестта се вдигна и остави ужасна болка на нейно място.

— Добре. Добре. Стой тук. — Ръцете й трепереха, докато закачваше каишката. — Стой при мен. Господи, о, господи! Просто стой тук. Не трябва да повръщам. Няма да повръщам.

Стисна зъби и извади телефона си.

 

 

Не искаше да остава, ала не можеше да си тръгне. Нямаше значение, че полицаите са я помолили да остане и да не пипа нищо. Можеше просто да не им обърне внимание. Само че не можеше да остави Марла сама.

Върна се при скалите, качи се достатъчно високо, за да усети вятъра по лепкавото си от пот лице. Кучето се въртеше, дърпаше каишката и лаеше, докато най-сетне тя не го прегърна и не го накара да седне до нея.

Така и двамата се успокоиха, поне за кратко. Успокои се дотолкова, че да направи единственото, което искаше. Извади отново телефона и звънна на Зандър.

— Здрасти — прозвуча гласът му над високата музика и шумните машини.

— Зандър.

Звукът на гласа й бе достатъчен, за да му се свие сърцето.

— Какво се е случило? Ранена ли си? Къде си?

— Не съм ранена. До скалите съм, долу. Аз… става въпрос за Марла. Тя е… Позвъних на полицията. Намерих я. Обадих се на полицията и те ще дойдат.

— Тръгвам. Звънни на Кевин. Той ще пристигне по-бързо, но аз също идвам.

— Всичко е наред. Добре съм. Мога да почакам. Чувам сирените. Вече ги чувам.

— Дай ми десет минути. — Макар никак да не искаше, той прекъсна, натъпка телефона в джоба си и се метна на мотора.

Както бе седнала на скалата, Наоми остана загледана в телефона и едва след малко се сети да го прибере. Не беше в шок, помисли си тя — помнеше какво е усещането. Просто бе леко замаяна, не беше съвсем на себе си.

— Трябва да чакаме — обясни тя на кучето. — Полицаите ще слязат по пътеката, затова трябва да чакаме. Някой я е наранил. Наранили са я и сигурно са я изнасили. Свалили са дрехите й. И обувките. — Преглътна с усилие и притисна лице в козината на Лепка. — Наранили са я. Виждаш ли гърлото й. Виждаш ли синините по гърлото. Знам какво означава това. Знам какво е.

Паниката заплашваше да се надигне, но тя я потисна, наложи си да си поеме внимателно дъх. Нямаше да се пречупи.

Кучето миришеше на дъжд и на мокри дървета, на мокра земя, на хубаво, на мокро куче. Наложи си да мисли за това. Докато кучето беше при нея, тя щеше да се справи.

Когато ги чу да идват, пое дълбоко дъх няколко пъти, след това се изправи.

— Тук съм — провикна се.

Началникът на полицията се показа пръв сред дърветата, последван от униформения си заместник, който носеше чанта. Следваше ги друг с фотоапарат на врата.

Не видя очите им, скрити зад слънчевите очила.

— Тя е долу.

Началникът обърна глава. Чу го как ахва и едва тогава я погледна.

— Трябва да изчакате тук.

— Да, ще изчакам тук.

Седна отново — краката й все още не я държаха — и погледна към водата, към искрящата й красота. След известно време Лепка се успокои, колкото да седне и да се облегне на нея.

Чу, че идва още някой, прекалено забързан по калната пътека. Лепка скочи отново и замаха доволно с опашка.

— Казаха ми да чакам тук — обясни тя на Зандър.

Той коленичи до нея и я прегърна.

В този момент бе готова да рухне. О, колко приятно щеше да бъде да се отпусне. Чувстваше се толкова слаба.

Той я погали по лицето.

— Ще те заведа в къщата.

— Трябва да чакам.

— Майната му на чакането. Могат да говорят с теб и в къщата.

— Предпочитам да остана. Не искам да внасям това в къщата, докато не се налага. Не трябваше да ти звъня.

— Глупости.

— Обадих се, преди да… — Тя замълча, когато началникът пристъпи към тях.

— Здравей, Зандър.

— Обадих му се, след като се обадих на вас — побърза да обясни Наоми. — Бях доста разтърсена.

— Разбираемо е.

— Аз… много се извинявам, кучето… не я видях веднага. Снимах и не я видях. То носеше обувка — нейната обувка, струва ми се. Просто си помислих… съжалявам, знам, че не трябва да се пипа нищо, но не я видях веднага.

— Не се притеснявайте за това. Дойдохте, за да снимате ли?

— Да. Идвам често. Аз… ние… искам да кажа, ние с кучето излязохме от къщата, минахме през гората. Прекарах доста време там, снимах, но исках да снимам и тук долу. След дъжда. Имаше една лодка с червени платна, а Лепка намери обувката. Женска, розова, на висок ток. Не знам какво е направил с нея.

Сам извади бутилка вода от джоба на якето и й я подаде.

— Пийни малко вода, миличка.

— Благодаря.

— Друг не видяхте ли?

— Не. Лепка не спираше да лае и да скимти, но аз не му обърнах внимание, защото исках да направя снимките. После му се развиках и се обърнах. Тогава я видях. Приближих, за да се уверя. И видях… Затова се обадих на полицията. Обадих се на вас, а след това и на Зандър.

— Трябва да я заведа в къщата. Да я махна оттук.

— Разбира се. — Сам стисна рамото на Наоми. — Сега си вървете у дома. Аз ще мина, преди да си тръгна.

Зандър стисна ръката й, задържа я в своята, докато вървяха по пътеката. Тя не каза нищо, докато не навлязоха между дърветата.

— Аз я нараних.

— Наоми.

— Нараних я в петък вечерта, в бара. Исках да го направя. А когато е излязла оттам, китката я е боляла, гордостта й е била смачкана, водила я е яростта. Ако не беше така, щеше да тръгне с приятелката си.

— Аз обръщах внимание на теб, вместо на нея. Да не би да очакваш да се чувствам виновен заради това? Не става въпрос нито за мен, нито за теб, Наоми. Трябва да открием кой е негодникът, който й е причинил всичко това.

И тонът му, и казаното я върнаха към действителността. Тя бе обзета от нетърпение, от бълбукащ гняв.

— Прав си. Може би тъкмо затова имах нужда да ти позвъня. Ти не си от хората, които ще повтарят безспир „горкичката Наоми“. Така само щеше да влошиш нещата. Не става въпрос за мен.

— Ти я откри, значи става въпрос за теб. Видя в какво състояние е. Не искаш никой да ти казва „горката Наоми“. Ще запазя тези думи за себе си, но безкрайно много ми се иска да беше отишла да снимаш другаде.

— И на мен. Одеве седяхме на терасата. А тя е лежала тук. Сигурно вече е била тук. — Тя си пое дълбоко дъх. — Тя има ли семейство?

— Майка й живее в града. Баща й ги напусна преди… и аз не знам колко отдавна. Има брат във флота, постъпи веднага след гимназията. Беше две години по-голям от мен. Не го познавам добре. Също и Чип. Това направо ще го съсипе.

— Те не се интересуват от това.

— Кои?

— Убийците. Не ги интересува, не мислят, че съсипват живота на много хора. Той я е душил. Видях синините по гърлото й. Захвърлил е дрехите й близо до нея. Мисля, че е била с високите розови обувки в петък вечерта. Почти съм сигурна. Сигурно я е отвлякъл още когато е излязла от бара.

Прииска му се да я прегърне, да я грабне и да я пренесе до къщата. Вместо това продължи да стиска ръката й.

— Няма смисъл да те моля да не мислиш за това, затова ще се съглася, че по всяка вероятност я е отвлякъл, след като е излязла от бара. Никой не знае какво се е случило след това. Полицаите си имат начини да разберат дали е била убита тук, или някъде другаде и после е била захвърлена тук.

— Да, имат си начини.

Когато излязоха от гората, тя видя двете патрулки и мотора на Зандър.

— Ако не я е убил тук, защо тогава е донесъл трупа й на това място? Защо не е зарязал тялото в гората, защо не я е погребал там. Защо не я е хвърлил във водата?

— Не знам, Наоми. Само че ако ти не беше отишла там сутринта, все още нямаше да знаем какво се е случило. Нямало е как да я видиш от къщата, не и когато е толкова близо до скалите. Ами от водата? Може би само ако някой се приближи достатъчно до брега. Затова убиецът я е оставил на това място, за да си осигури повече време и да се махне.

Докато приближаваха към къщата, той я погледна.

— Искаш ли да кажа на Кевин да изтегли хората си за деня?

— Не. Този път предпочитам шума пред тишината. Ще отида да боядисвам.

— Да боядисваш ли?

— Втората гостна — стаята на Мейсън. Няма да успея да си свърша работата, затова не искам да ходя в града. Пратките ще почакат.

— Добре. Ще ти помогна.

— Зандър, имаш бизнес, който не можеш да изоставиш.

— Не искам да ме разпитват. — Прегърна я през кръста, още едно движение и щеше да я вземе на ръце. — И без това няма да мога да си върша работата. Нямам намерение да ходя където и да било, така че ще боядисвам.

Тя спря, обърна се към него, облегна се на него и остана за кратко така.

— Благодаря ти.

Тъй като това го успокояваше, а вероятно и нея, той прокара ръце по гърба й.

— Да знаеш, че хич не ме бива в боядисването.

— Нито пък мен.

Качи се горе сама. Знаеше, че той остана долу, за да каже на Кевин и да не се налага тя да разказва. Когато дойде, личеше, че се е поуспокоил.

— Вода, кока-кола. Бояджийската работа кара човек да ожаднее.

— Особено когато не си добър. Казал си на Кевин.

— Началникът ще дойде, за да види как си, така че да, казах му. Дотогава ще си мълчи, а хората му също, за да осигурят на началника време да съобщи на майка й и на Чип.

— Мейсън смята, че това е най-трудната част, да съобщиш на близките. Все си мисля дали е по-трудно да съобщиш, или да чуеш.

— Сигурно е още по-лошо да не знаеш какво става, когато не откриват жертвата или нещата се проточат. Много е гадно, когато не знаеш.

Тя кимна и се обърна настрани. Някои от момичетата, които баща й беше убил, бяха обявени за изчезнали преди години. Дори сега, след толкова много време, агентите на ФБР не бяха сигурни дали са открили всички останки.

Боус им подхвърляше по някое име на всеки няколко години, за да получи затворническа привилегия. И както Мейсън й беше казал, за да привлече отново вниманието към себе си.

— Значи… този напикан жълт цвят не ти харесва.

Тя се опита да се съсредоточи, да огледа стените.

— Със сигурност ми напомня на нещо.

Той не запълни мълчанието с незначителни приказки, докато работеха. Беше му благодарна и за това. Докато минаваше стените с мечето и покриваше грозотата с нов цвят, тя се успокояваше.

Кучето ту влизаше, ту излизаше, накрая се разположи на прага, за да поспи, така че двамата не можеха да излязат от стаята, без да го събудят.

Завършиха две стени и започнаха да обсъждат кой от тях е по-неумел, когато кучето вирна глава и опашката му забарабани по пода.

Сам надникна.

— Имате си охрана, значи.

Наоми стисна ръце, за да запази спокойствие.

— Вие… много се извинявам, но тук няма къде да ви поканя да седнете. По-добре да слезем долу.

— Няма да се бавя. Просто исках да разбера как сте.

— Добре. Трябваше да намеря нещо да върша, така че…

— Разбирам. Първо, ако се притеснявате, че сте сама, мога да помоля един от моите хора да остане отвън тази нощ.

— Няма да е сама. — Наоми понечи да каже нещо, но Зандър й хвърли поглед. — Това ще бъде таксата за скапаната ми работа като бояджия.

— Хубаво е, че някой ще остане при вас. Искам само да уточним времето, стига да помните кога точно излязохте тази сутрин.

— А, да. Беше осем без петнайсет. Не знам колко точно време ми отне да стигна до пътеката. Снимах, имаше много диви цветя по пътя. Мога да ви покажа.

— Не се съмнявам в думите ви — увери я Сам. — Просто се опитвам да добия представа.

— Прекарах поне час в гората. Направих снимки от мястото, където дърветата оредяват и се вижда каналът. След като слязох, снимах от голямата плоска канара — първата, до която се стига от пътеката. Тогава Лепка дотича при мен с обувката. Не съм обърнала внимание на времето, но със сигурност е било след девет. Кучето започна да лае и да скимти, аз се обърнах да му кажа да престане и тогава я видях.

— Съжалявам, че е станало така, госпожице Карсън.

— Наоми. Казвайте ми Наоми.

— Съжалявам, че е станало така, Наоми, и държа да изтъкна, че съм благодарен, че си тръгнала по този път днес. Иначе щеше да мине още ден, може би дори два, преди някой да я открие.

— Нали ще кажеш на Чип? — попита Зандър. — Знам, че не е роднина, но нали ще му кажеш, преди да научи от клюкарите?

Сам кимна и свали шапката си, прекара пръсти през посивялата си коса и отново я нахлупи.

— Ще се видя с него веднага след разговора с майка й. Ако се сетиш за други подробности, Наоми, или ако имаш нужда да поговориш с някого, просто ми звънни. Къщата изглежда по-красива от когато и да било — поне откакто я помня. Винаги съм на разположение — добави той и почеса кучето, преди да тръгне.

 

 

Тя се изтръгна от кошмара, измъкна се от мазето и се пъхна под пъна в тъмната зелена гора. В това мазе беше открила тялото на Марла. Страхът я последва, също и стаята за убийства, създадена от баща й, пълна с кръв и смърт.

Дъхът й свистеше, не искаше да излезе. Тя се опита да го овладее, изпусна го.

След това нечии ръце стиснаха раменете й. Ако имаше въздух, щеше да изпищи.

— Аз съм, Зандър. Спокойно.

Обърна я, стиснал с едната си ръка рамото й, с другата щракна лампата.

Щом видя изражението й, я притисна.

— Спокойно, Наоми. Погледни ме, спокойно. Добре си, просто се успокой. Ще вдигнеш кръвно и ще припаднеш в ръцете ми, ако не се успокоиш. Погледни ме.

Тя си пое глътка въздух — господи, цялата гореше — постара се да задържи въздуха и да го изпусне бавно. Задържа очи в неговите, толкова бяха сини. Бяха дълбоки, дръзко сини като вода, в която да потъне и да се понесе.

— По-добре. Сега вече си по-добре, спокойно. Ще ти донеса вода.

Тя протегна ръце, притисна го. Имаше нужда от тези очи, от наситеното синьо за още минутка.

Той продължи да й говори. Тя не осмисляше думите, забеляза единствено ръцете, обрамчили лицето й, синевата на очите му. Чувството за парене отмина, тежестта олекна.

— Извинявай. Извинявай.

— Стига глупости. Водата е на нощното ти шкафче. Никъде няма да ходя.

Той се пресегна над нея, взе бутилката и отвъртя капачката.

— Не пий прекалено много.

Тя кимна и отпи.

— Добре съм.

— Още не си, но скоро ще се оправиш. Студено ти е. — Разтърка със загрубелите си ръце нейните. Погледна през рамото й. — Спокойно.

Тя също се обърна и видя, че Лепка се е изправил и се е подпрял с предни лапи на леглото.

— Събудих и кучето. Сигурно съм пълна глупачка в очите ти. Сънувах кошмар.

Не за пръв път, помисли си той, но за пръв път виждаше неподправена паника.

— Нищо чудно след случилото се. Завий се и се стопли.

— Знаеш ли, май ще стана и ще поработя малко.

— Няма какво да снимаш в три и двайсет след полунощ.

— Не е само снимането.

— Вече разбрах. Да слезем долу и да си направим бъркани яйца.

— Бъркани яйца ли? Посред нощ е.

— Според твоя часовник не е посред нощ. Яйца, защо не. И без това сме будни.

— Не е нужно да ставаш — започна тя, въпреки това той стана от леглото.

— Вече сме будни — натърти и посегна да отвори вратата. Лепка изфуча навън. — Будни и станали. Гофрети — подхвърли и я погледна, докато си обуваше панталоните. — Обзалагам се, че можеш да правиш гофрети.

— Мога, но ми трябва апарат за гофрети. А нямам.

— Жалко. Тогава ще ядем бъркани яйца.

Тя остана неподвижно за момент, сви колене към гърдите си.

Той просто се опитва да успокои нещата, каза си. Кошмари, пристъпи на паника, ранени кучета край пътя, мъртви тела под скалите.

Как се справяше?

— Гладен си.

— Буден съм. — Той посегна към памучните бикини и тениската, които беше свалил от нея през нощта, и ги подхвърли на леглото.

— Обичаш ли яйца по бенедиктински?

— Никога не съм опитвал.

— Ще ти харесат — увери го Наоми и стана от леглото.

Той беше прав. Ежедневното занимание, наречено приготвяне на закуска, я успокои — и подготовката, и ароматите, и кафето. Острите ръбове на съня, който искаше да пропъди, спомените, които искаше да забрави, започнаха да избледняват.

Тя се оказа права. Яйцата по бенедиктински му харесаха.

— Къде е било всичко това досега? — чудеше се той, докато похапваха на плота в кухнята. — Кой е Бенедикт впрочем?

Тя се намръщи, след това едва не избухна в смях.

— Нямам никаква представа.

— Който и да е той, поздравления. Това е най-върховната закуска в четири сутринта, която някога съм вкусвал.

— Длъжница съм ти. Дойде, когато те повиках, и остана. Нямаше да те моля да останеш.

— Не беше и нужно.

— Не. Това е недостатък, който наричам да разчиташ на себе си. Ти ме спаси от пристъпа на паника. Имаш ли опит?

— Не, беше просто проява на здрав разум.

— На твоя разум — поправи го тя. — Разсея ме, като ме накара да приготвя яйца.

— При това много вкусни яйца. Какво му е лошото да разчиташ на себе си? Аз съм привърженик на тази идея. Но няма и нищо лошо да помолиш или да поискаш помощ, когато се налага. Виж, ако се възползваш, вече е друго. Приемай нещата, Наоми.

— Нещата ли?

— Все още не съм уточнил за себе си определението и параметрите. Ами ти?

— Винаги съм избягвала да се вмествам в неща.

— И аз. Странно как става. — С небрежен и същевременно интимен жест, нежен като гласа му, той прокара пръсти по гърба й. — Ето че пак сме станали преди изгрев и похапваме от тези невероятни яйца, които не очаквах, че ще харесам, и сме в компанията на куче, което ти не допускаше, че ще харесаш. Чувствам се прекрасно, потопен в тези неща с теб.

— Ти не задаваш въпроси.

— Обичам сам да намирам отговорите. Може би това е недостатъкът, наречен да разчиташ на себе си. — Той сви рамене. — Друг път няма проблем да почакам, докато някой ми даде отговорите.

— Понякога отговорите са грешни.

— Значи е глупаво да питаш, ако не си готов да чуеш отговорите. Харесвам те каквато си — тук и сега. Така че всичко е наред.

— Нещата могат да се развият или да се скапят.

Защо просто не престанеше, защо не се насладеше на момента?

— Може, понякога става и така. Колко време каза, че са заедно вуйчовците ти?

— Над двайсет години.

— Невероятно. Обзалагам се, че невинаги са се радвали на цветя и рози през тези двайсет години.

— Не са.

— Колко време сме заедно с теб?

— Не знам. Не съм сигурна кога сме включили таймера.

— В деня на кучето. Нека го наречем така. Преди колко време намерихме кучето?

— Преди… около два месеца, струва ми се.

— За нас това е доста време.

Тя се разсмя.

— Световен рекорд за мен.

— Провери какво имаш насреща — ухили се дръзко той. — Да видим какво ни е подготвил третият месец. Засега, след като приключим с върховните яйца, трябва да измием чиниите, да изнесем кафето на терасата и да чакаме изгрева.

Тъй като не получи отговор, той докосна леко ръката й, след това отново се наведе над чинията.

— Това е твоят дом, Наоми. Никой не може да ти го отнеме, нито онова, което той означава за теб, освен ти самата.

— Прав си. Кафе на терасата е чудесно предложение.