Нора Робъртс
Мания (26)

26.

Все едно беше на разпит. Много добре знаеше, че не е така, но когато брат й влезе в студиото й на сутринта, вкара сгъваемия си стол и седна на него, той превърна убежището й в стая за разпити.

— Не си спала добре — отбеляза Мейсън.

— Не много. Нито пък ти.

— Достатъчно добре, просто не беше достатъчно. Работих до късно.

— Не слезе на закуска.

— Защото е на зазоряване — усмихна се той. — Взех си кифличка, пих кафе и поговорих с плочкаджиите. Стаята, която си набелязала за вуйчовците, вече се получава. Много ще им хареса.

— Не съм сигурна, че трябва да идват.

— Наоми, знам какво е, когато животът ти се килне на една страна, но трябва да продължиш да живееш.

— Ако нещо им се случи…

Той я прекъсна.

— Неидентифицираният убиец не се интересува от мъже.

— Интересува се от мен, а те са неразделна част от мен. Това е.

— Те ще дойдат, така или иначе. Не мисли по този въпрос, поне за известно време. След малко отивам в града, за да се видя с екипа. Ще работим в полицейското управление. Той никога не е бил разследван по този начин, Наоми, а това променя нещата.

— Каквото и да направим, то няма да промени вече случилите се гадости.

— Няма.

— Освен това знам, доктор Карсън, че като мисля за това, като се тормозя, колкото и по-силно да е от мен, не е нито продуктивно, нито пък ми се отразява добре на здравето.

Знаела тя, помисли си той с раздразнение.

— Просто имам нужда от няколко дена, за да мисля и да се тормозя.

Брат й кимна с разбиране.

— Открай време си шампион в мисленето и терзанията.

— Майната ти, Мейсън Джар.

— Поредната ти сила — продължи той — е умението да забелязваш. Виждаш голямата картина и малките подробности. Това е предимството ти. И много ще ни помогне.

— Забележителната ми способност да наблюдавам не ме е предпазила от това да бъда следвана от сериен убиец в продължение на две години.

— По-дълго, струва ми се, но сега вече го знаеш и можеш да се върнеш назад, да си припомниш неща и хора, които си забелязала. Освежи тези спомени, като прегледаш снимките, които си правила — къде, кога, какво е имало около теб.

Тя притисна пръсти към очите и си наложи да се заеме с това.

— Не обръщам внимание на хората, докато работя. Просто се изключвам за хората.

— Значи първо им обръщаш внимание, щом искаш да се изключиш. Знаеш повече, отколкото си мислиш, и аз мога да ти помогна да го изкараш на повърхността.

Потисна въздишката си, макар да й предстоеше поредната терапевтична сесия, нищо че този път щеше да седи срещу брат си.

— Хайде първо да ми кажеш от колко време се случва това.

— Познаваш ли Илайза Андерсън?

— Не знам. — Наоми се опитваше да се пребори с надигащото се главоболие и потри слепоочия. — Мисля, че не, Мейсън. Срещала съм се с десетки хора. И на снимки, и в галерията в Ню Йорк. Да не броим служителите в мотели, сервитьорките и обслужващия персонал по бензиностанциите, магазинери, стопаджии. Безброй са. Вероятността да си спомня… — Неочаквано й проблесна. — Чакай. Лайза… май й казваха Лайза. Спомням си, че чух за нея, докато бях в колежа, бях втора година, когато беше убита. Само че убийството й нямаше нищо общо с тези, Мейсън. Пък и разправяха, че било старото й гадже. Бил насилник и затова бил вече бивш. Била е пребита и изнасилена, наръгана до смърт, май така беше? Господи, бяха я намерили в багажника на собствената й кола.

— Какво си спомняш за нея?

— Не я познавах. Тя беше една година след мен. Познах я обаче, когато показаха снимката й по телевизията и в нета. Не сме имали общи часове, не се движехме в едни и същи кръгове, но тя идваше в ресторанта, в който работех през първите две години в колежа, преди да стана помощник на фотографа. Обслужвала съм масата й достатъчно пъти, за да я запомня.

Ето, вече си припомни лицето й.

— Блондинка, с къса коса на кичури — рече тя и размаха ръце под ушите си. — Много красива. Достатъчно възпитана, за да разговаря със сервитьорката и да благодари. Знам, че е била блондинка, че е убита там, където съм ходила на училище, но тя не е била държана, не е била душена.

— Според мен е била първата му жертва. Вероятно се е паникьосал, преди да се опита да я души. Мърлява работа, бърза, недоизпипана и е извадил късмет. Ако разследването не е било изцяло съсредоточено върху бившия й приятел, можело да не му се размине. Същата вечер тя се е карала с бившия.

— Спомням си, че четох за случая, след като научих в кампуса. — Тя възвърна спокойствието си и се опита да си припомни още. — Той, бившето гадже, се опитал да я убеди да се върне, после се скарали, той я заплашил. Хората го чули да заявява, че тя ще съжалява, че ще я накара да си плати. А и нямал алиби.

Нямало физическо доказателство, а колкото и да го обработвали, той се придържал към историята, че е бил сам в стаята си и е спал по времето, когато тя е била отвлечена, убита и натъпкана в багажника на колата си.

— Тя прилича малко на теб.

— Нищо подобно.

— По онова време беше с по-дълга коса, прическата й е подобна на твоята. Не е била висока като теб, но въпреки това е минавала за висока и е била слаба.

От начина, по който той замълча, по който топлите кафяви очи се взряха в нейните, Наоми разбра, че идва още по-лошо.

— Хайде, казвай каквото има.

— Мисля, че я е използвал като заместител, тази първа жертва, тъкмо заради приликите. Може би не е успял да се добере до теб, затова си е намерил кой да те замести. След това е усетил тръпката от убийството, от допира със заместниците. Докато е еволюирал, той се е учил и усъвършенствал.

— Мейсън, става въпрос за десет дълги години. Говориш за период от десет години.

— Първоначално убийствата му са били по-нарядко, между тях е имало периоди от месеци, дори години. Той е експериментирал с метода, проучвал е теб, проучвал е и Боус. Възможно е да се е състезавал с Боус, а Боус е действал дванайсет години, както вече е доказано. Ние с теб обаче знаем, че може да е започнал и по-рано.

Не можеше да седи, просто не можеше, затова се оттласна от бюрото, отиде до прозореца и погледна към водата.

Тишината и спокойствието, цветовете, които играеха в сенките и под светлите лъчи.

— Не знам защо, но ако повярвам, че е действал десет години, всичко става по-безлично. Не е заради нещо, което аз съм направила или не съм… Зандър е прав. Аз съм оправданието. Господи, през първите две години след онази нощ в гората се питах безброй пъти какво съм направила или не съм направила, за да тласна баща ми към мъченията, които е причинил на онези момичета.

— И аз.

Тя го погледна.

— И ти ли?

— Да, разбира се. Така и не намерих отговор. Истината е, че не сме направили нищо.

— Отне ми много време, за да го приема, да се отърва от вината. Този път няма да ми трябва чак толкова време. Не и този път, не и с този. А на него няма да му се размине, задето ме е използвал като повод за убийствата. — Тя се обърна към брат си. — Нали няма да му се размине?

— Значи времето за самосъжаление свърши.

— И още как. Ашли. Лайза сигурно е била на възрастта на Ашли, когато я открих.

— За това не се бях сетил. — Мейсън се отпусна назад. — Може да е било първопричината. Не е задължително да е на съвсем същата възраст, а да е колежанка. Ти си спасила колежанка. Сега ти си колежанка и той иска да убие теб или твоя заместница. Завършва онова, което Боус е започнал. — Той стана. — Трябва да отида в града. Моля те да си припомниш периода, когато е била убита Илайза Андерсън, дните преди да се случи. Постарай се да се върнеш назад във времето, да си припомниш всекидневието — часове, работа, учене, социален живот.

— Нямах почти никакъв социален живот, но добре, ще направя всичко по силите си, за да ти помогна да го откриеш. И, Мейсън, ще те помоля за нещо, когато го откриеш.

— Какво?

— Нещо, което не можах да направя, просто не можах с баща ни. Искам да говоря с него.

— Нека първо да го хванем. — Мейсън я прегърна. — При вас със Зандър всичко наред ли е?

— Защо?

— Вчера крещяхте… и двамата…

— Той ме нервира, за да не изпадна в паника. В повечето случаи се получава. Каза ми, че е влюбен в мен. Не го каза, изкрещя го. А аз не знам какво да правя.

— Какво искаш да правиш?

— Ако знаех, щях да го направя.

— Виж сега. — Той бодна пръст в средата на челото й. — Помисли по онзи въпрос. Вече закъснявам.

Когато остана сама, тя продължи да мисли още малко за разговора с брат си. После седна зад бюрото и отвори файловете.

 

 

Така прекара два часа, като си водеше бележки, а после взе фотоапарата и излезе навън. Целият в кал, щастлив, Лепка прекъсна любовната си връзка с озеленителите и хукна при нея.

— Извинявай! — провикна се Лилоу. — Той много се забавлява с нас.

— Личи му. — Преди да се заеме да изкъпе кучето, тя направи снимки на работниците, докато настилаха пътеките. Беше поредната на един от тях — висок, със златиста кожа, як, в момента потен, съблечен до кръста и облегнат на лопата.

Красавците на работа, помисли си тя и веднага си представи серия от снимки. Може би ставаха за календар, помисли си и си спомни как Зандър работеше по двигателите, а Кевин с пистолет за пирони.

Посвети повече време, отколкото възнамеряваше, и направи страхотни снимки. След това остави мръсното куче с работниците и отново влезе.

В студиото посегна към бутилка вода и пусна есемес на Мейсън.

Коя е следващата в хронологичен ред? Ще направя бележки за годините в колежа и ще ти ги дам довечера.

След няколко минути той й изпрати две имена и две дати. Едната беше осем месеца след Илайза Андерсън и бе просто вероятна жертва, докато другата, още осем месеца по-късно, бе много вероятна.

Тя се зае с вероятната.

Прекара целия си ден в миналото. От бръснещите ветрове в кампуса през ноември, когато Илайза Андерсън бе вървяла към колата си, за да се прибере в квартирата, делена с приятелки, тя се прехвърли към жаркото лято в Ню Йорк, когато избягало от вкъщи момиче — едва на седемнайсет — бе намерено пребито, удушено, в контейнер за боклук зад приют за бездомници. След това прескочи към ледения февруарски уикенд, когато бе отпътувала с групата по фотография към Ню Брадфорд, където омъжена жена, майка на две деца, си тръгнала след курса си по йога, а след това била открита мъртва на каменистия бряг, който Наоми бе снимала същия следобед.

Тя прескочи обяда, пи много вода, прекалено много студено кафе, но не спря. Не обърна внимание на главоболието, пи обезболяващо и завърши бележките по начин — поне така се надяваше — че и друг освен нея да ги разбере.

Напълно изтощена, си каза, че Джени е права. Имаше нужда от лежанка в студиото. Ако имаше, сега щеше да се свие на нея и да подремне.

Но пък ако имаше въпросната лежанка, мръсното куче щеше да е проблем. Реши, че най-добре е да го изкъпе, а след това да помисли за вечерята. Усети, че е прегладняла.

Излезе от студиото, остана за момент в пълната тишина и си каза, че е прекрасно къщата да е само нейна, беше почти толкова освежаващо, колкото и дрямката.

Щеше да изяде някоя и друга бисквита, да изкъпе глупавото куче и чак тогава да направи вечерята.

Слезе по задното стълбище в кухнята и си даде сметка, че къщата не е само нейна. Вратите към терасата бяха отворени и ако не бе чула гласа на Зандър, щеше да се паникьоса.

— Господи, лягай тук. Да виждаш свободна ръка?

Излезе навън.

Той седеше на стол и сглобяваше нещо метално. Останалите чаркове, с чудовищни размери, бяха пръснати на масата пред него.

Кучето, чисто, ухаещо на шампоан, успя да се пъхне под ръката на Зандър и да пусне топката в скута му.

— Не става.

— Това да не би да е… грил ли е?

Той вдигна поглед.

— Нали ти казах, че ще купя грил?

— Огромен е. Много е голям.

— Няма какво да се циганим. — Той захвана бурмичка с електрическата отвертка и тя бръмна.

— Те не са ли сглобени?

— Защо да плащам на някого да ми го сглоби, след като мога да го свърша сам? — За да спечели време, Зандър метна топката през парапета.

За момент Наоми се уплаши, че кучето ще скочи след нея, но Лепка се втурна по стълбите.

— Купил си грил, който прилича на кадилака на гриловете.

— Нали така се разбрахме.

— А ти винаги си държиш на думата.

— Защо да казвам нещо, ако няма да го свърша?

Той вдигна поглед към нея.

— Какво?

— Боли ме главата — призна тя. — И съм уморена — и умът ми, и тялото, и духът. Дано знаеш някоя магия. Как само ми се иска да си имах канапе в студиото, за да подремна. Но трябва да изкъпя кучето.

— Вече го изкъпах, не че има смисъл, след като ще се изтъркаля отново в тревата. Върви изпий един аспирин и поспи.

— Главоболието изчезна и вече не съм толкова уморена. Сама си докарах и главоболието, и умората, като забравих да обядвам и пих прекалено много кафе.

— Просто не разбирам как е възможно хората да забравят да ядат. Стомахът ти казва: „Нахрани ме“. Ти го храниш и продължаваш.

Тя въздъхна. Учуди се, че въздишката не беше тъжна, изпълнена с разочарование и мъка. А по-скоро доволна.

— Зандър. — Тя пристъпи към него, обхвана лицето му с длани и го целуна. — Изкъпал си кучето. Купил си грил, който изглежда така, сякаш има нужда от код за управление.

— Не е чак толкова сложен.

— И го сглобяваш. Отивам да направя вечерята.

— Какви ги говориш? Това е грил. След четирийсет и пет минути ще го запаля и ще изпека пържолите, които купих на път към вкъщи.

— Купил си пържоли? Ще печеш пържоли? — Тя погледна наполовина сглобеното чудовище. — Тази вечер ли?

— Да, тази вечер. Поискаха да ми приготвят и голяма салата, а ти, ако искаш да си полезна, измий картофи, за да ги опека.

Мейсън се прибра тъкмо когато започнаха подготовката.

— Слушай, искам да се преоблека и ще ям каквото и вие ядете. След това ще поговорим. Видях джипа на Зандър.

— Той е на терасата и сглобява огромен грил.

— Грил? — Мейсън се подаде навън. — Леле — ахна той със страхопочитание и възторг. — На това му се казва грил.

— Ще стане.

— Дай да ти помогна.

— Ти никога не си имал склонност към техничарска работа — започна Наоми и си спечели леден поглед. — Не знаеш всичко. — Очевидно ядосан, Мейсън свали сакото, разхлаби вратовръзката и нави ръкави.

Наоми остана в кухнята и се заслуша в разговора им. Значи можеше да има и нещо нормално, дори когато бяха заобиколени от ужасии.

Тя щеше да цени тези моменти.

 

 

Освен това трябваше да има вяра. Четирийсет минути по-късно въпреки съмнителната помощ на Мейсън, поне според нея, Зандър стори обещаното.

Запали грила.

— Впечатлена съм. И е красив. Голям и красив.

— Има и капак. — Зандър посочи към капака, все още неразопакован, оставен върху масата. — Използваш го, чакаш да изстине и го покриваш. Всеки път.

— Безотказно — обеща тя. — А страничните плочи ще ми бъдат от помощ, пък и колко място за продукти. — Тя отвори една от вратичките. — Че това е приставка за шишчета.

— Точно. Когато искаш, ще ти покажа как се използва.

— Ресторантско дете съм. Знам много добре как се слага приставка за шишчета. Не се притеснявай. Чакай да приключа с картофите.

— Просто ги белиш и ги слагаш на скарата.

— Ще ти покажа един трик. Ако знаех, че ще стане така, щях да взема течен пушек.

— Има. Дадоха ми пакет за благодарност. Ето там е. Защо ти е?

— Чакай… само да го взема и ще видиш.

Тя смеси олио, пушека и чесън в една купичка.

— Това са просто картофи.

— Не и след като аз ги приготвя. — В друга купичка разбърка сол, черен пипер и още чесън. След това взе един от ножовете си и направи разрези на картофите.

— Ама… — започна той, но тя просто махна с ръка и пъхна резенчета масло в разрезите, поръси със сместа от сол и пипер и ги стисна, за да се затворят.

— Колко работа за…

Тя изсумтя предупредително и натри картофите със сместа с мазнината, а накрая ги уви във фолио.

— Имай ми доверие — рече тя и му подаде три огромни пакета.

Когато Мейсън слезе, двамата седяха на пейката, а кучето лежеше в краката им.

— Голям красавец — рече той и заоглежда грила. После седна и се облегна на парапета. — Ако искате, ще почакам до по-късно.

— Няма проблем. Имах много време да мисля, да обмислям. Всички имаме нужда да научим колкото е възможно повече.

— Добре тогава. Смятаме, че неизвестният извършител е в края на двайсетте или началото на трийсетте.

— Значи близо до моята възраст — вметна Наоми.

— Така е останал незабелязан в кампуса, тъй като е минавал за студент.

— Какъв кампус? — попита Зандър.

— Не знаеш ли?

— Той сглобяваше, когато слязох. Не сме говорили.

— Добре. Вече смятаме, убедени сме, че първото му убийство е била студентка от колежа на Наоми, когато сестра ми е била втора година там.

Мейсън бързо разказа основното.

— Не успях да прочета всичките ти бележки, сестричке, но прочетох за онзи период. Ти си участвала във фотографски клуб и си излизала с един от членовете му. Все още си живеела в кампуса и си работила в кафене, където са предлагали и закуски. Плащала си допълнително за самостоятелна стая — не си имала съквартирантка в общежитието.

— Още през първата година ми стана ясно, че не мога да търпя съквартирантка. Съквартирантките искат да правят партита, когато аз искам да работя, да не говорим, че и досега имам кошмари от миналото. Бях готова да работя допълнително в кафенето и да плащам допълнително.

— Вечерта, когато Илайза Андерсън е била убита, ти си се освободила към девет часа.

— Било е петък вечер — проверих и си спомних. През повечето петъци се освобождавах към девет, прибирах се пеша до общежитието и отделях два часа, за да си свърша задачите и да уча. Дори когато времето беше лошо, ставаше въпрос за разходка от десетина минути в рамките на кампуса. Джъстин се отби точно преди да ми свърши смяната. Става въпрос за момчето, с което се виждах. Искаше да ми покаже някои от снимките, които бе направил същия ден. Харесвах работата му и сигурно затова започнах да излизам с него, така че с него и още едно момиче от клуба отидохме заедно в стаята ми.

— Неизвестният извършител не е очаквал трима. Той те е наблюдавал, познавал е обичайното ти разписание. Не е могъл да направи нищо, защото си била с други хора. Затова е отвлякъл заместница, която му е била под ръка.

— Илайза.

— Тя си е тръгнала от библиотеката към девет и трийсет. Колата й е била на паркинга — живеела на квартира извън кампуса. Не е излизала с никого, но същата вечер е имало организирано парти и са я чакали. Предполагаме, че е била натикана в колата си — знаем, че е била изнасилена и убита в нея — принудена да кара до отдалечено място, където престъплението е било извършено. След това той е натъпкал трупа й в багажника, закарал е колата до паркинга и я е оставил там. Сигурно е бил целият в кръв, така че някъде наблизо се е намирала неговата кола, където е имал дрехи за преобличане. Когато на следващия ден я намират, него отдавна вече го няма.

Тя си припомни страха, ужасния страх, който бе видяла в очите на Ашли.

— Ако е знаел графика ми, значи ме е следил повече от седмица.

— Възможно е, или пък е разпитал. Просто е попитал някого. Но той е определил петък за важния ден. Може и той да е бил в същия колеж или в университет и да се е вманиачил по теб още там.

— Докато бях там, се чувствах сигурна. Оказа се прав, че забелязвам много неща. Щях да почувствам, ако някой ме е наблюдавал отблизо. Навярно е човек, когото съм виждала редовно в кампуса, на лекции, в кафенето. Само че не съм го забелязала.

— Той откъде е знаел, че ти ходиш там? — попита Зандър. — Как е разбрал къде да те открие?

— Ако се вглеждаш внимателно, ако притежаваш елементарна наблюдателност — сви рамене Мейсън, — можеш да откриеш всекиго. Все ми се струва, че ти го познаваш, Наоми. От Ню Йорк.

— Може и да съм го познавала.

— Познаваш го — поправи я Мейсън. — Може да е било бегло познанство. Може да е човек, който е идвал в ресторанта на Хари. Може да си му сервирала. Могъл е да попита всеки, съвсем небрежно, за теб. Още повече, че е приблизително на същата възраст. Сигурно хората са си казвали, че си пада по теб, че става въпрос за невинно увлечение. А, Наоми ли, тя учи фотография, или пък — през есента Наоми отиде в колеж, за да учи фотография. Браво, възкликва той, в „Колумбия“ ли? И отговорът идва веднага: а, не, в някакъв колеж на Роуд Айлънд. Много ни липсва.

— Да — съгласи се тя. — Лесно е.

— Боус разкри ново име и място през лятото преди втората ти година. Пак започнаха да пишат за него във вестниците. Книгата на Ванс отново се върна в списъка с бестселърите — добави Мейсън. — Пуснаха и филма по кабеларките.

— Помня, помня — каза тя. — Толкова се страхувах през първите две седмици в училище да не би някой да ме свърже с него. Никой обаче не се сети. Поне аз така си мислех.

— Нещо подобно може да е сложило началото. Боус се радваше на безкрайно много внимание, получаваше купища поща, посетители, все повече репортери получаваха разрешителни, за да го интервюират от онзи юли, когато направи сделката, та чак до октомври, когато вниманието отново намаля.

— А през ноември този тип идва на Роуд Айлънд, вероятно за мен.

— Проверяваме кореспонденцията, посетителите десет години назад, но тогава архивирането не е било лесно и безпроблемно като сега. Говорим обаче за човек, който си води бележки и вероятно е започнал някакви отношения с Боус, или поне така вярва. Също както вярва, че има връзка с теб.

— Наистина има.

— Всичко, което си спомниш, ще бъде от помощ. Спомените ти за онази първа петъчна вечер през февруари са от помощ, знаем къде си била и това ни помага да разгадаем неговите ходове. Спомни си още нещо от колежа.

— Да, екскурзията на клуба. Уикендът за Деня на президента. Беше страшен студ, но ние се натоварихме в два вана и поехме към Ню Брадфорд. Темата беше зимен бряг. Снимахме два часа на леденостудения бряг, след това отидохме в града, за да похапнем. Това си спомням. Помня и другата студентка, Холи, тя седеше срещу мен. Забравила съм фамилията й. Тя подхвърли, че някакъв тип ме зяпал, но аз вече си имах гадже. Тя посочи към бара и се подсмихна. Аз се обърнах, но и онзи, за когото ставаше въпрос, също се беше обърнал с гръб.

Наоми си спомни ясно следобеда.

— Тя стана, сигурно й се пиеше бира, беше от по-горен курс и си поръча бира. Отиде при него. Дори я чух, когато му предложи да я черпи още една бира, тъй като аз съм с гадже, а тя си няма. Но той просто си тръгна. Не се обърна, просто излезе и това я подразни. А аз почувствах нещо. Стана ми неловко. Потиснах неудобството, защото тя бе малко пияна и се разсъска, че барбита като мен вечно привличали вниманието и че същият тип ме бил наблюдавал по-рано на плажа. Снимахме и в града, след това отидохме до Бриджпорт, прекарахме нощта в един мотел, а на следващия ден снимахме още. Трябваше да продължим и да се върнем в понеделник, но се очакваше буря, доста силна при това, затова си тръгнахме и довършихме близо до кампуса. Не съм чула, че е убил жена, докато ти не ми каза днес сутринта.

— Коя е била? — попита Зандър.

— Работела е в ресторанта, където са вечеряли. В петък си тръгвала в седем, за да отиде на йога в града. На следващата сутрин колата й все още била на паркинга, а съпругът й бил обезумял от тревога. Открили тялото й в неделя сутринта на плажа, където клубът на Наоми прекарал петъчния следобед.

— Не е съвпадение. Използвал ли е колата й? — попита Наоми. — Както с Лайза.

— Не. Вероятно е имал собствен автомобил. Или я е отвлякъл, или я е принудил да се качи.

— Средата на февруари — обади се Зандър. — Студено, ветровито, идва буря. Със сигурност не я е убил навън. Може да е имал стая в мотел или пък ван.

— В района е пълно с мотели. Местните ченгета са проверили всички, но не открили нищо.

— Имал е време, за да обмисли нещата — изтъкна Зандър. — Да се подготви. Постила найлон, прави каквото прави. Пуска телевизор, радио, тя е със запушена уста, кой да чуе?

— Ще ми се да бях станала, да бях отишла до бара, за да го видя. Поне щях да ви дам описание.

— Ще попитаме въпросната Холи. Може да си спомня.

Наоми поклати глава.

— Тя беше полупияна, случило се е преди десет години, а и аз не си спомням фамилията й, нямам никаква представа къде е сега.

— Брат ти работи във ФБР. Обзалагам се, че може да я открие — каза Зандър.

— Да, ще успеем да я открием. Ще успеем. Тя е единствената, която знае как изглежда той. Или е изглеждал, но си струва да опитаме. Искаш ли да прекратим разговора?

— Не, продължавай. Ти спомена момиче, което избягало от дома и било убито в Ню Йорк. Случило се е през юли, между тези две убийства.

Той й разказа, опита се да изкопчи някакви спомени, след това прекъсна, когато Зандър стана, за да пече пържолите.

— Кажи ми за следващата — настоя Наоми. — Така ще мога да помисля за времето и мястото, да си припомня какво съм правила.

— Април, моята първа година, твоята последна. Пролетната ваканция. С теб и вуйчовците заминахме за Южна Каролина и останахме цяла седмица в къщата на плажа, която Сет беше наел.

— Помня, валя четири от общо шестте дни. — Тя се усмихна на спомена. — Скъсахме се да играем на скрабъл и вземахме филми под наем. Само че това са… девет месеца, нали? Между двете убийства има девет месеца. Обикновено не зачестяват ли?

— Да, и ми се струва, че той е извършил още между юли и април. Отървал се е от тялото или телата.

— Ще се окаже същата работа като… Боус. Дори когато го спипате, няма да се разбере колко жени е убил.

— Нека да се притесняваме за това, когато моментът настъпи.

— Само че…

— Как искаш пържолата? — прекъсна ги Зандър.

— Ами, средно недопечена за мен, средно опечена за Мейсън. — Тя се изправи. — Отивам да подправя салатата.

Трябваше да направят почивка, реши тя и се върна към нормалното. После щеше да си припомни дъждовната седмица на плажа и всичко, което следваше.

Нямаше да се откаже.