Нора Робъртс
Мания (14)

14.

Когато Зандър се събуди, кучето го наблюдаваше от едната страна на леглото, почти опряло носа си в неговия. В замъгления му ум се прокрадна мисълта за Майло, преди да си спомни, че дългогодишният му приятел вече го няма. Въпреки това той прие, че сънят му е прекъснат по същия начин, по който и докато неговото куче беше живо.

— Върви си — измърмори той.

Вместо да наведе глава, да се нацупи и да легне на пода, Лепка размаха опашка и завря студения си мокър нос право в лицето му.

— По дяволите. — За да покаже на животното какво има предвид, Зандър побутна студения мокър нос, но Лепка прие жеста като насърчаване.

Мократа, лигава тенис топка падна на леглото на сантиметър от лицето му.

Макар все още замаян от съня, той знаеше какво го чака. Ако бутнеше топката на пода, кучето щеше да реши, че е игра, и да започне отново. Затова затвори очи, без да обръща повече внимание на топката и кучето.

Лепка услужливо побутна топката по-близо и сега лигавата играчка се търкулна по гърдите на Зандър.

Отпуснатата до него Наоми се размърда и му напомни, че го чака по-интересна игра в тъмното утро.

— Няма да престане — измърмори тя и седна, преди Зандър да успее да помръдне. Лепка затанцува от радост. — Това е утринен ритуал.

— Още не е утро.

— Пет сутринта е, а той е точен като часовник. Днес дори е закъснял десетина минути.

— Ти къде тръгна?

— Ставам, защото това е част от ритуала ни сутрин. Обличам се, това също е част от ритуала.

За огромно разочарование на Зандър тя потъна някъде в мрака и започна да търси нещо. Различи силуета й, докато навличаше някакъв панталон.

— Всяка сутрин ли ставаш в пет?

— Да.

— Дори през уикенда ли? Та това е Америка!

— Да, дори през уикенда в Америка. Двамата с кучето се движим в синхрон, поне в това отношение. — Тя отвори вратата към терасата. Лепка доволно излетя навън. — Ти заспивай.

— Защо не се върнеш в леглото да пробваме нов ритуал?

— Много изкусително, но той ще се върне след десет минути и ще си иска закуската.

Зандър се замисли.

— Десетте минути са ми достатъчни.

Харесваше смеха й, леко дрезгав сутрин.

— Заспивай. Трябва да пийна кафе, преди той да се върне.

След като нямаше да има секс…

— Само кучето ли ще получи закуска?

Тя бе все още само сянка — висока, издължена — и отиваше към вратата.

— Не е задължително.

След като излезе, Зандър остана да полежи за минута. Обикновено оставаше да полежи още час, може би дори седемдесет минути в събота. Само че тогава нямаше да има топла закуска.

Взе топката за тенис, прецени разстоянието до кучешкото легло и я метна.

Значи тя обичаше да става рано, помисли си, докато се надигаше от леглото. Щеше да го преживее. Не обичаше да се гушка и това й носеше допълнителни бонус точки.

Той нямаше нищо против телата им да останат преплетени за известно време, след като са правили секс, но когато ставаше въпрос за сън, държеше да си осигури пространство. Очевидно и тя.

Не само че беше невероятна в леглото, ами не очакваше да я гушка като плюшено мече часове след това. Получаваше много бонус точки.

Пък и умееше да готви.

Намери панталоните си, навлече ги, а след това не успя да напипа тениската и включи русалката. Ухили се. Жена, която купува гола русалка — още точки.

Стаята миришеше на нея, осъзна той. Как го постигаше? Миришеше на лято. На бури и зной.

Намери тениската и я облече.

Все още държеше част от дрехите си в кашони. Пристъпи любопитно към тях и ги заразглежда. Беше подредена, а той ценеше високо поддържането на ред. Не че имаше много за подреждане.

Погледна към мястото, което определено щеше да се превърне в гардеробна, но в момента се ремонтираше и беше празно.

Господи, та той имаше повече дрехи от нея.

Това му се стори колкото невероятно, толкова и забележително.

Забеляза четка за зъби в кутийка в единия кашон и си каза, че всички ще са доволни, ако я използва.

Отиде в банята и когато светна лампата, видя, че е изтърбушена. Оголените тръби му подсказаха кое накъде ще отива и че тя ще има страхотен душ.

Как само му се искаше да вземе душ.

Излезе и откри друга изтърбушена баня, наполовина боядисана стая в приятен цвят — и трета изтърбушена баня. Тъкмо когато реши, че ще се наложи да се облекчи сред природата, попадна на годна за използване баня с бебешко син фаянс. Много е грозна, каза си, но поне става.

Ако пък душът с размерите на юмрук работеше, щеше да го използва по-късно. Сега обаче много му се пиеше кафе.

Тръгна към долния етаж и обърна внимание на работата на Кевин. Тази къща щеше да стане като за списание. Нямаше да е нито лъскава, нито натруфена, макар някои да търсеха точно такъв ефект.

Щеше да е солидна и красива, с уважение към историята, мястото и стила.

Спря в хола. Цветът и тук беше много подходящ и въпреки че газовата камина в спалнята беше добро решение, той се зарадва, че в тази ще горят истински дърва.

Щеше да й бъде нужна помощ с двора, за почистване на тръните, избуяли вън, и плевене на бурените. В момента гледката бе ужасна.

Той тръгна към задната част и се запита какво ще прави сам човек с цялото това пространство, след това спря на вратата на библиотеката. За пръв път изпита истинска, дълбока завист.

Беше видял ранния стадий от ремонта, когато се отби при Кевин на няколко пъти, но завършеният продукт беше наистина върхът. Естественият цвят на черешовото дърво блестеше в червеникавозлатисто на светлината и същият ефект щеше да създава огънят вечер. Ами всичкото това място — колко много неща можеше да направи с всичкото това място за книги.

Щеше да си купи огромно кожено кресло, да го обърне към камината така, че да може да вижда и гледката навън.

Дали да не е канапе вместо кресло? Можеше да живее в тази стая.

Празните полици и шкафове пронизаха жадното му за книги сърце. Трябваше да бъдат запълнени.

Отправи се към кухнята и го посрещна аромат на кафе.

Тя трупаше точки като луда.

Завари я седнала на един от четирите стола, които ги нямаше предишния път, пиеше кафе и гледаше нещо на таблета си.

— Налей си — каза му.

Той посегна към една от големите бели чаши вместо към по-нежната синя и си наля.

Въпреки че беше хладно, тя беше отворила вратите. Чу кучето да сумти на терасата в сумрака.

— Видях четка за зъби в един от кашоните ти. Използвах я.

— Добре.

— Онази синя баня. И нея ще я оправят, нали?

Едва сега тя вдигна поглед и го прониза с дълбоките си тъмнозелени очи.

— Не ти ли харесва кучешката баня?

— Кучешка значи. Става.

— Не знаех как да нарека онази в розово и черно, но нея вече я няма. Както и розовите тапети.

Тя отпиваше от кафето, докато го оглеждаше. Зандър изглеждаше груб, недодялан, беше вдигнал ципа на дънките, но не ги беше закопчал, а тъмносивата му тениска подчертаваше сините очи, косата му беше рошава, по слабото лице бе набола брада. Беше бос.

Защо, за бога, пиеше кафе в нейната кухня преди слънцето да е изгряло и я караше да съжалява, че не се възползва от предложението му да си легне отново?

Той я наблюдаваше не по-малко изпитателно.

Наоми остави чашата.

— И така. Опитвам се да реша дали да ти направя купичка овесена каша, защото когато закусвам, закусвам овесена каша, или да пробвам новия си тиган за омлети.

— Аз имам ли право на глас?

— Почти съм сигурна, че знам за какво ще дадеш гласа си, и държа да ти кажа, че имаш късмет. Много ми се иска да пробвам тигана.

— Ти сготви в него, а пък аз ще го измия.

— Става.

Тя отиде до хладилника, започна да вади различни неща и да ги подрежда на плота. Яйца, сирене, бекон, зелена чушка и от малките доматчета.

Сериозна работа.

Тя кълца, ряза и къса листа от саксия на прозореца, разби яйцата, докато той пиеше кафе.

— Защо този тиган да е за омлети?

— Защото е плитък и със скосени стени. — Тя изсипа яйцата върху доматите и чушките, които беше задушила, постави отгоре бекон и настърга сирене.

Стрелна го с поглед, докато прокарваше шпатулата отстрани на яйчената смес.

— Питам се дали все още притежавам старото умение.

— На мен ми се струва, че да.

— Може да си прав, а може и да не си. — Без да откъсва поглед от него, тя разтърси тигана, след това подхвърли съдържанието нагоре. — Рискувам.

Пред невярващия му поглед яйцата полетяха нагоре и се превъртяха. Тя ги улови и се усмихна доволно.

— Все още го притежавам.

— Впечатляващо.

— Можеше да стане голям гаф. От поне две години не съм правила сериозен омлет. — Използва шпатулата, за да го прегъне. — Хлябът е в това чекмедже — сложи филиите в тостера.

Тя извади омлета и го пъхна в затоплената фурна, после повтори цялата операция. Включително и подмятането във въздуха.

— Държа да подчертая, че обожавам този тиган.

— И аз съм му фен.

Накрая тя поръси готовите омлети с малко лют пипер и добави по филийка препечен хляб.

— Още нямам маса.

— Скоро ще съмне.

— И аз си помислих същото. Ти изнеси чиниите, аз ще донеса кафето.

Седнаха на пейката, а обнадежденото куче се настани в краката им. Похапнаха, докато звездите изсветляваха и слънцето заблестя в златисто над водата.

— Мислех, че библиотеката ще бъде единственото, за което да ти завиждам. Но това… — Червено, розово и бледосиньо се смесиха със златното. — Гледката е невероятна.

— Винаги е прекрасно. Направила съм десетки снимки на изгревите и всяка е неповторима. Дори тази къща да беше от кирпич, щях да я купя единствено заради изгледа.

— И тук ядеш овесената каша.

— Или нещо друго. Сигурно ще излизам тук дори след като купя маса. Трябва да купя още една за тук, и няколко стола.

— Трябват ти книги. Библиотеката има нужда от книги. Не видях да имаш.

— Използвам таблета, когато пътувам. — Тя изви вежда. — Да не би да имаш нещо против хората, които четат електронни книги?

— Не. А ти имаш ли нещо против истинските?

— Нищичко. Ще поръчам да ми изпратят моите. Не са купища като твоите, но имам книги. А сега имам и стая, в която да събирам повече.

Той се замисли за книгата у тях, която му разкри нещо за нея, което тя не искаше никой да научава.

— Все още ли искаш снимки на моите… на книгите ми?

Долови колебанието й, реши, че е кратко и добре прикрито.

— Да, искам. На всяка цена.

— Какво ще правиш с тях?

— Зависи как ще се получат, дали ще излязат както аз ги виждам. Най-вероятно ще бъдат за галерията. Може да направя и картички за уебсайта.

— Правиш и картички, така ли?

— Винаги се изненадвам, че се продават толкова добре. Хората все още ги търсят. Има доста почитатели на книгите, които ще ги купят. Стената с книгите, хваната от определени ъгли… И една на купчината до лампата. Една отворена, прочетена. Мога да използвам ръцете ти за снимката.

— Моите ли?

— Имаш едри ръце, големи мъжки ръце, груби, мазолести. Снимката ще се получи хубава — прошепна тя, защото вече я виждаше в представата си, — груби ръце, които държат отворена книга. Мога да направя например шест снимки за картички. Една голяма, с творчески привкус, за галерията.

— Запланувала ли си нещо за утре?

— Защо?

Винаги е нащрек, помисли си той.

— Можеш да направиш снимките утре, а след като ще донесеш и фотоапарата, мога да събера момчетата. Ще ни снимаш ли за сидито?

— Не знам какво искате.

— Нещо, което да продава сидита. Ти си спецът.

— Искам да видя какво сте използвали преди.

Той извади телефона от джоба си. Видя, че е получил поне десет есемеса, след това намери търсената снимка.

Петимата мъже с инструментите бяха на сцената в бара. Бяха облечени в черно и бяло.

— Хубава снимка — каза тя без ентусиазъм. — Наистина е хубава. Само че не е нито интересна, нито има творчески размах. Нищо не ви отличава един от друг.

— Ти какво би направила?

— Още не знам. Къде репетирате?

— В автосервиза.

— Значи ще започнем оттам.

На него много му се искаше да види тя откъде ще започне и къде ще приключи. Искаше да разбере как ще подходи.

— Утре прекалено рано ли е?

— Не. Поне мога да добия представа. Черните тениски са супер, но защо не си донесете по още нещо, в цвят.

— Може. Страхотен омлет. Аз ще измия.

Не беше много, а и стана лесно. Значи все още имаше време за…

— Душът работи ли?

Тя размърда ръка.

— Почти.

— Може ли да се изкъпя, преди да отида на работа?

— И днес ли работиш?

— От осем до четири, от понеделник до събота. Предлагам двайсет и четири часа спешно обслужване и извозване. Когато ще свирим някъде, оставям човек, който да ме замества, докато се освободя.

— Ясно. Разбира се, че можеш да използваш душа.

— Супер. — Той я сграбчи и я притисна в хладилника, завладя я с ненаситните си устни и едри загрубели ръце. — Да го направим.

Тя искаше да излезе рано, да пообиколи при Сисъл, да направи снимки и да потърси маса.

Само че ръцете му бяха под блузата й, а пък палците му…

— Искам душ.

 

 

Наоми обвини сексуалното преживяване под душа за съгласието си да хапне пица със Зандър след работа.

Не беше среща, повтаряше си тя и реши да се отпусне и да си сложи оловносив клин вместо черен. Вече правеха секс, така че нямаше нужда да излизат на срещи.

Ако умът й не беше замъглен, щеше да намери някакво извинение или поне да предложи той да купи пицата и да дойде у тях.

На нейна територия. Въпреки че се беше преместила съвсем скоро, къщата си беше нейна територия.

— Утре отивам у тях — сподели тя с кучето. — По работа, да, но това са три поредни дни. — Върху клина облече туника с цвят на зряла праскова, след това сложи колан, за да не прилича на торба.

Взе каквото й трябваше — портфейл, ключове — и тръгна надолу, а кучето припна редом.

Тя спря.

— Ти не можеш да дойдеш. Трябва да останеш тук.

До този момент не бе подозирала, че куче може да има шокирано изражение.

— Извинявай, но иначе ще трябва да стоиш в колата през всичкото време, а така не става, нали? Освен това ще ми послужиш за извинение, ако той предложи нещо, не знам, да отидем на кино или у тях. Ти си скритият ми коз. А мен няма да ме има час, най-много два. Два часа, не повече, след това ще се прибера. Трябва да си останеш тук.

Той се затътри нагоре — буквално се тътреше, помисли си тя, докато й отправяше нещастни погледи през рамо.

— Човек би казал, че го заключвам в някой шкаф, за да отида на танци — измърмори тя.

През целия път до града се чувстваше виновна.

 

 

Докато си обличаше чиста риза, Зандър прецени, че е избрал подходящото време. Беше добро попадение, когато я покани на пица, още повече, че тя беше топла и мокра и отпусната след душа.

Пък и крайно време беше да излязат на истинска среща. Пицата винаги бе добро начало. Щеше да е на повикване, но обажданията — ако изобщо имаше спешни случаи — винаги се прехвърляха на мобилния му телефон. Ако извадеше късмет, щяха да се върнат у тях и да си легнат, без да го повикат да изтегли някой закъсал.

Отвори вратата и се закова на място. Чип беше отпред, вдигнал ръка, готов да почука. Или да го удари.

— Здрасти, Чип.

— Здравей, Зандър. Излизаш ли?

— Да, но имам минутка за теб. Ще влезеш ли?

— Няма нужда. Ще сляза с теб.

Чип заслиза на малко кривите си крака. Беше огромен мъжага — футболна звезда в гимназията — и се клатушкаше, освен когато беше на палубата на корабчето си, където въртеше семейния бизнес. Там притежаваше грацията на Баришников и срамежливият тих мъж се превръщаше във фурия пред туристите, които искаха да ловят риба или просто да поплават.

Въздишаше по Марла, откакто Зандър го познаваше, и най-сетне я спечели, когато тя се върна в Коув след две години в колежа.

Спечели я, като удари мъжа, с когото излизаше и който често я налагаше.

Онзи не беше нито първият, нито щеше да е последният, когото Чип удряше заради Марла. Зандър обаче нямаше никакво желание да се окаже следващият.

Не долови гняв, не видя опасен блясък в очите на Чип, когато слязоха по стълбата.

— Исках да се извиня за държанието на Марла снощи. Чух какво е станало.

— Нищо особено не е станало.

— Тя още си пада по теб.

Зандър го наблюдаваше внимателно, да не би искрите в очите му да се разгорят.

— Чип, знаеш, че между нас няма нищо и не е имало от гимназията.

— Знам. Пати се опитваше да подмята, че имало нещо, но аз знам как стоят нещата. Много хора знаят.

— Добре. Значи всичко между нас е наред.

— Разбира се. Искам да се извиня и на дамата — на новата. Казва се Наоми, нали? Тя не ме познава, затова не ми се ще да се изтърся у тях и да я уплаша.

— Не се притеснявай, Чип. Не е нужно да се извиняваш на никого.

— Много зле се чувствам. Както и да е. — Той натъпка ръце като чукове в джобовете и извърна поглед. — Случайно да знаеш тя къде е?

— Наоми ли?

— Не питам за нея. Марла ме интересува.

— Извинявай, но нямам представа.

— Не е у тях, и не си вдига телефона. Пати каза, че й се разсърдила ужасно много, защото се почувствала засрамена, нали се сещаш. Просто се изнесла… и е пила доста.

— С кола ли е била?

— Пати е била с кола, но Марла не живее далече. Днес обаче не е отишла на работа в магазина. Много са й ядосани.

С махмурлук, унижена, бясна, сигурно си беше в леглото, завита презглава.

— Много неприятно.

— Ако я видиш, би ли й казал да ми позвъни, поне да знам, че е добре, а това е поредният пристъп на лошо настроение.

— Разбира се.

— Тогава те оставям. Ако случайно видиш дамата Наоми… Ако я видиш, би ли й казал, че много се извинявам за снощните неприятности.

— На всяка цена. А ти го давай по-спокойно.

— Така е редно. — Чип се насили да се усмихне и се качи в джипа си.

Тъй като му се размина, а вече закъсняваше, Зандър се качи в своя джип и потегли към „При Риналдо“.

Тя вече беше там, седеше в едно сепаре и разглеждаше менюто. Той се настани срещу нея.

— Извинявай, малко ме забавиха, когато излизах.

— Няма нищо. Тъкмо се чудех дали ще имам място за ордьовъра с калмари.

— Ако нямаш, можем да си го разделим.

— Тогава да го разделим. — Тя остави менюто. — Доста е натоварено в събота вечер.

— Винаги е така. Изглеждаш чудесно.

— По-добре, отколкото преди няколко часа ли?

— Ти винаги изглеждаш чудесно. Здрасти, Макси.

Сервитьорката, млада, свежа, с очи като на кошута и слънчево руса коса, изпъстрена с кичури в приятен нюанс на лавандула, извади бележник.

— Здрасти, Зандър. Здрасти — обърна се след това към Наоми. — Да ви донеса ли нещо за пиене?

— Чаша кианти, благодаря, и чаша студена вода.

— Дадено. Зан?

— Бира. Как е комбито?

— Кара ме накъдето съм тръгнала благодарение на теб. Веднага ще ви донеса напитките.

— Май благодарение на теб доста хора стигат до желаното място.

— Това ми е работата. Ако един едър, непохватен мъжага намине към вас…

— Какво? Какъв мъжага?

Зандър махна с ръка.

— Безобиден тип. Чип. Бившият на Марла. Дойде у нас тъкмо когато излизах.

Тя изпъна гръб и плешките й станаха като желязо.

— Ако е бесен заради снощи, да се ядосва на онази, която започна.

— Не е това. Той е добър човек, много добър през повечето време. Искаше да се извини от нейно име. Искаше да се извини и на теб, но го беше страх да не те уплаши, ако просто така пристигне у вас.

— Аха. Е, вината не е негова. Какво търси добър човек, който се извинява заради нея, с тази жена?

— Когато си влюбен, мъдростта ти се изплъзва.

— Кой го е казал?

— Франсис Бейкън. Както и да е, обещах му, че аз ще ти предам извинението.

Макси им донесе напитките и записа поръчката. Май не беше толкова лошо, че излязоха, помисли си Наоми. Заведението беше шумно, но по един приятен, щастлив начин. А Хари щеше да одобри калмарите.

— Разбрах, че си се запознала с Лу.

— Така ли?

— В бара, снощи. Барманката.

— Тя ли е Лу? — Брюнетката с острите черти и сексапилните кичури. — Очаквах да е по-стара, с вид на бизнес дама, седнала в задна стаичка сред счетоводни книги.

— Лу обича да е наясно с всичко. И те харесва.

Тя чу смях и забеляза приятна брюнетка зад бара, която се засмя отново, докато звънеше за поръчка.

— Много мило, защото си говорихме не повече от две минути.

— Тя знае всичко, както обича сама да изтъква.

— Спомена, че бившият й съпруг се занимавал с градината на къщата, когато още е била хотел.

— А, да, друсаше се. Отдавна вече го няма. Но това ме подсеща, че трябва да ти помогна с тежката работа в двора. Кевин каза, че не искаш градинар, все още не, но ако решиш друго, поговори с Лилоу.

— От бандата ли?

— Семейството му държи местния развъдник за цветя. Него много го бива да оформя градини.

— Да не би наемането на надрусани типове за градинари да е традиция тук?

Той вдигна бирата си и отпи.

— Бивш надрусан, когато става въпрос за Лилоу. Утре ще го прецениш сама.

— Може би. — По-точно казано, щеше да й се наложи. — Искаше ми се да се заема сама, но засега съм успяла да изрежа само едрите бурени и да насадя няколко саксии с цветя и билки за кухнята.

— В Ню Йорк няма ли ландшафтни инженери?

— Не е като тук. Имахме си красива задна градинка, малка, лесна за поддържане. А с това се занимаваше Сет. Така че сигурно ще потърся помощ.

— Можем да направим бартер — работа за снимки.

— Хм. Да видим първо как ще минат снимките.

— Защо не наминеш да видиш гаража?

— Трябва да се върна при кучето. — Ето го и скрития коз, напомни си тя.

— Десет минути няма да те забавят. Почти ни е на път. Тази вечер ще огледаш и ще добиеш представа.

Щеше да е от полза, помисли си тя. Все още можеше да използва кучето като коз. Колкото и да се изкушаваше, не можеше да остане в леглото на Зандър и да зареже Лепка сам у дома.

— Добре.

 

 

Беше се стъмнило и тя нямаше как да прецени светлината, но поне щеше да добие представа за пространството и с какво да работи, ако реши да снима там.

Силни светлини блеснаха, когато спря зад Зандър.

Едва сега видя, че всичко тук е заключено и свързано с някаква аларма и сензори за движение.

— Не съм мислила за охранителната система.

— Тук има много инструменти, автомобили, части, а понякога и инструментите на бандата.

Той отвори вратата и щракна лампите.

Мястото беше просторно. Миришеше на машинно масло, а циментовият под беше изцапан с него. Вътре имаше асансьор, яркооранжев. Тя заразглежда инструментите — компресори, пистолети за смазване, хидравлични повдигачи, носачи, два огромни шкафа — единия черен, другия червен.

Да, щеше да се получи.

— Къде се настанявате?

— Също като на сцената. Ако времето е хубаво, сме навън. Приятно е.

Може и да беше приятно, но тя предпочиташе да влязат вътре с разнообразието от цветове и огромните инструменти.

— Ще ми трябва и мотоциклетът ти тук.

— За снимките ли?

— Да, може би. Искам да пробвам нещо с него.

И части. Стар автомобилен мотор щеше да е супер, може би счупено предно стъкло с паяжина на него. Волан. Гуми.

Да, щеше да се получи.

Тя излезе отново навън, върна се и продължи да мисли.

— Добре, вземете си повече дрехи — да се чувствате добре в тях, но както казах, да не са само черни. Също бейзболни шапки, кърпи. Каубойска шапка, може би и парцал. Кожа. Задължително кожа.

— Добре.

Тя долови съмнението в гласа му и се усмихна.

— Имай ми доверие. Ще ти хареса.

Гаражът беше голям, може би имаше и други възможности.

— Какво има в съседното помещение?

— Голямата ми любов.

— Нима?

— Точно така. Искаш ли да я видиш?

— Задължително.

Той излезе и остави първия гараж отворен, да не би тя да не е приключила, и отвори съседния. Запали осветлението.

Беше я чувал да ахка така и преди, каза си. Когато беше вътре в нея.

— Твоя ли е?

— Вече е моя.

— Ти имаш Джи Ти О кабриолет от 67-а в оригинален червен цвят!

Той остана обзет от страхопочитание, в пълно мълчание цели десет секунди.

— Сега вече трябва да се омъжиш за мен. Ти си първата жена след Лу, която я е виждала и е разбрала каква е и коя е. Сигурен съм, че двамата с теб сме сгодени.

— Красавица. — Тя пристъпи напред и прокара пръсти по предния капак. — Безупречна. Ти ли я реставрира?

— По-скоро само съм я поддържал. Дядо я е купил от шоурума и се е отнасял с нея като с бебе. Генът на механика е пропуснал татко, затова дядо ми показа тънкостите, а когато станах на двайсет и една, ми я подари.

Тя посегна към вратата, погледна го.

— Може ли?

— Разбира се.

Отвори и погали седалката.

— Все още мирише на ново. Какви детайли само. Има и радио с копчета.

— Татко искаше да сложим електронно. Дядо за малко да го обезнаследи.

— Истинско светотатство, нали? Дядо ти щеше да е във възторг колко добре я поддържаш.

— Във възторг е.

— А, той е жив.

— Съвсем добре е, живее с баба, е, втората ми баба, но са женени почти четирийсет години. Във Флорида са. Сантибел Айлънд.

— Великолепно място.

— Ти откъде имаш такива познания за класическите автомобили?

— Познавам само някои. Правих снимки, едни от първите ми самостоятелни. Приятел на приятел на Хари и Сет.

Тя обикаляше автомобила, докато обясняваше. Наистина беше съвършен. След като Зандър го поддържаше, значи работеше безупречно.

— Той имаше класически автомобили и искаше да ги снимам — продължи тя, — и отвън, и отвътре. Бях много нервна, защото не знаех нищичко, особено за класическите автомобили. Взех списък на колите му и ги проучих, а пък Мейсън после ме препита. Един от неговите автомобили беше Джи Ти О от 67-а, но не беше кабриолет, също в оригинален червен цвят. Красавец.

— Искаш ли да се повозим?

— С удоволствие. — Въздъхна. — С удоволствие, но трябва да се прибера при кучето.

Той усети желанието й и разбра как да се възползва.

— Имам предложение. Отиваме у вас. Ти оставяш колата си тук и аз оставам. Утре натоварваме каквото ти е необходимо и се връщаме, за да си свършиш работата.

Не трябваше. Не трябваше. В никакъв случай не трябваше да спи с него две последователни нощи. Та това бе почти обвързване.

Колата обаче блестеше под светлините на гаража и я примамваше.

Зандър я наблюдаваше, отпуснал ръце на ханша, сексапилен, съблазнителен.

— Съгласна съм, но само ако свалиш гюрука.

— Дадено.