Нора Робъртс
Мания (29)

29.

За един ден Зандър премести всичко, което искаше да вземе, в къщата на скалите. Книгите бяха най-трудната част. Библиотеката не можеше да ги побере.

— Не съм допускал, че тази къща ще е малка за каквото и да било.

Той сви рамене, огледа полиците, вече пълни с книги. Погледна и кашоните на пода, все още пълни.

— И без това не искаш всичките ти книги да са на едно място. Трябва да подредим част от тях другаде. Прекалено много са.

— Дори не мисли, че ще се отърва от някои.

— Не мисля.

Може и да беше го помислила — само за малко — но много бързо отхвърли идеята.

— Просто не знам къде да ги сложа. Не заслужават да стоят в кашони. Откъде да зная кое къде е, ако искам нещо!?

— Кевин може да направи друга библиотека на цяла стена.

— Обичам стената да е скрита зад книги — призна той. — Но не знам къде. В мазето — реши той. — Нали там ще правиш тъмна стаичка?

— Да, рано или късно.

— Аз пък ще използвам част от него за офис. Не ми трябва много, само място за бюро и папки.

— Не ти трябва офис в мазето.

— Устройва ме — отвърна той. — Така няма да ми се пречкаш, нито пък аз на теб, а там има предостатъчно място. Предостатъчно стени за книги. Нали нямаш нищо против да останат така дотогава?

Трябваше обаче да има и врата към двора, помисли си той. Само че не виждаше защо да повдига въпроса точно сега.

— Имам пари, Наоми. Ще ги инвестирам тук, вместо в друго място, така ще бъде по-разумно. Освен това се сдобих и с наемател, защото Джими ще се премести в апартамента над гаража. Става въпрос за онзи високия, слабия, с катинарчето. Работи за мен.

— Да, сещам се. Ти… Значи вече си дал апартамента си под наем, така ли?

— Джими завършва търговската школа през юни и иска да живее сам. А и на мен ще ми бъде приятно да има човек над автосервиза. И двамата сме доволни, защото апартаментът е почти обзаведен. Нали не искаш боклуците, които имам там?

— А ти не ги ли искаш?

— Искам си книгите. За тях и въпрос не може да става да се изхвърлят — заяви той и посегна към посмачкано издание на „Илюстрираният човек“. — Чела ли си го?

— Гледала съм филма.

— Не е същото. — Той го тикна в ръката й. — Хубав е. Ако нямаш други планове, ще накарам Кевин да помисли за офис и стена с книги.

— Освен тъмната стаичка, нямам никакви планове за мазето.

— Добре, аз ще се заема. Да не би вече да се питаш в какво си се забъркала? — подкачи я той.

— Не. По-скоро се питам в какво не съм. Тъй като утре ще пристигнат истинските мебели, можем да поразхвърляме малко книги. Или поне да обмислим къде ще им бъде мястото.

Тя пъхна книгата в задния джоб на дънките, за да вдигне кашон, но той я изпревари.

— Тежки са — предупреди.

— В малката зона за сядане в хола. Там става.

Поведе го през тихата къща. Само мъжа и кучето, тъй като работниците си бяха тръгнали. Не изглеждаше по-малко, каза си тя, след като живееше с мъж и куче. Май къщата си бе наумила да стане така.

Стори й се напълно естествено.

Наум преподреди мебелите в хола, които тепърва щеше да купи, и добави стойка за цветя, в която щеше да има причудливи растения. И…

— Има един отворен шкаф с четири полици в мазето. Смятах да го използвам навън за цветята, но май ще свърши работа тук за книгите и разни дреболии. Книгите и може би няколко снимки. Метални рамки, дървени полици.

— Да разбирам ли, че искаш да го кача?

— Какъв е смисълът да имам мъж, ако не изнася разни неща от мазето?

— Точно така.

— А, да, тук виждам и старото радио на Сисъл. Онова, което е като купол. Много ще върви отгоре върху шкафа. То не работи, но…

— Това, че не работи, не означава, че няма да проработи.

— Какъв е смисълът да имам механик в къщата, ако не може да оправи едно старо радио, което ще седи съвършено в хола. Да, вече свиквам.

— Ще се заема. Какво ще кажеш да проверим дали не мога да ти изпия виното, докато оправяме?

— Чудесна идея.

Пиха вино и подредиха книгите на полиците.

— Говори ли с Лу?

— Да. Ядосана е. Не на теб — побърза да каже, когато видя изражението й. — Господи, не бъди несправедлива. Вбесена е, че мръсникът те е преследвал от колежа. Вбесена е, че е убил Дона. Сега вече знае. Много хора ходят в „При Лу“. Някои не са местни, просто се отбиват за напитка или да хапнат набързо. А в петък вечер идват да слушат бандата. Тя ще се ослушва.

За мъж, трийсетинагодишен, среден на ръст, с маратонки, помисли си Наоми, но не каза нищо.

— Мейсън заминава за Западна Вирджиния с част от екипа. Лети в събота сутринта.

— Няма да е зле.

— Разполагат с няколко имена.

Зандър пусна книгата, която бе взел.

— Защо не ми каза?

— Нито едно от тях не ми е познато. Но ще разговарят с всеки, който е писал или посещавал Боус няколко пъти, или чиято кореспонденция отговаря на определени критерии.

Тя вдигна книгата и я сложи на полицата.

— Ще ги проверят всичките. Начин на живот, пътувания, занимание.

— Добре. Никой досега не го е търсил, не и толкова упорито. Не ми се вярва да е толкова невероятно умен, че да им се изплъзне.

— Мейсън е на същото мнение. А аз се опитвам да свикна с мисълта, че може да ми се наложи да отида там. Той може да се махне. Може да се премести, поне за известно време.

Когато обаче откриха тялото на Карън Фишър, сервитьорка на половин работен ден, проститутка на половин работен ден от Лилиуоп, захвърлена отстрани на пътя, на осемстотин метра от Пойнт Блъф, разбраха, че той не е отишъл далече.

 

 

Най-хубавото на журналистическия пропуск — а неговият беше редовен — бе, че лесно се придвижваш до местата, на които искаш да отидеш. Малката курветина пак разбуни духовете и върна репортерите от Сиатъл. Дори някои национални медии.

А той беше редом с тях. Страхотна историйка ще се получи, помисли си той. Ако я напишеше, можеше да спечели и скапан „Пулицър“.

Майната им на „Ню Йорк Таймс“, „Уошингтън Поуст“ и всички скапани динозаври, които не искаха да го погледнат, когато си търсеше работа.

Сега вестниците бяха като птица додо на новините, блоговете бяха начинът да се прочуеш.

Можеше да работи навсякъде. Обикновено се връщаше и отразяваше част от работата си, но сега за пръв път бе на мястото.

За него бе истинско удоволствие, идваше му да се пляска по коляното и да се залива от смях, защото можеше да остане в района още време.

Ставаше прекалено горещо, помисли си, докато записваше приказките на шефа на полицията (тъпак) и на тиквата от връзки с медиите на ФБР (арогантна нещастница).

Времето да завърши одисеята наближаваше, усещаше го. Време беше да повози Наоми, да си поговорят надълго и нашироко и да се изкефи максимално.

След това щеше да приключи с нея.

После щеше да продължи с шоуто по пътищата. Може би щеше да прекара лятото в Канада, а през зимата да се изнесе в Мексико.

Нямаше какво да го задържа, нищо нямаше да му се пречка. Колко мишени само го чакаха, когато му скимнеше. Всички щяха да са в памет на Наоми Боус.

Някой ден щеше да напише цялата история. Щеше да напише книга, но не за пари. Щеше да изчака, докато се установи някъде. Например в Аржентина. Щеше да напише книга и сам да я издаде, и така да натрие носовете на нещастниците и арогантните гъски.

Водеше си записки на таблета, направи снимки. Беше му приятно да обръща специално внимание на Мейсън, много му беше кеф.

Погледни насам, задръстеняко. Скоро ще видя сметката на сестра ти. Първо ще я изнасиля по всички възможни начини, след това ще я удуша, както е правел дъртият. Може дори да изпратя на дъртия Боус снимчица. Винаги имаше начин да се внесе нещо по-така. Това вече щеше да е черешката на тортата.

Да, точно така щеше да го направи, не че нямаше по-добър начин. Щеше да пусне онлайн снимките на всички мръсници, които беше оправил. Господ да благослови интернет.

Тогава вече всички щяха да са наясно, че е надминал Боус. Щеше да надмине всички до един. И Убиеца от Зелената река, и Зодиак. Те бяха едно нищо в сравнение с него.

Нарочно зададе няколко въпроса, за да привлече погледите.

Погледнете ме, хайде, погледнете ме.

Бе готов със следващия въпрос, но грозницата до него зина първа.

По-късно написа история за скапания блог „Дейли Крайм“, към който работеше на хонорар. Подготви материала на лаптопа си в пицарията, защото повечето журналистчета се завряха в мотелите си или в кафенето с изглед към кея.

— Да ви донеса ли нещо?

Вдигна поглед и видя красивата блондинка, която си беше набелязал, но не успя да закове. Помисли си: „Ти трябваше да си мъртва“.

— Извинете, какво казахте?

— А, заплеснал съм се. — Отправи й широка усмивка. — За момент забравих къде се намирам.

— Ако искате, ще дойда след малко.

— Няма нужда. Една кола и нещо за ядене. Например калцоне с двойна плънка.

— Веднага.

Тя донесе напитката за по-малко от две минути.

— В района ли сте отседнали? — попита. — Виждала съм ви и преди.

— Засега. Репортер съм.

— О! — Очите й станаха тъжни.

— Извинете. — Той веднага направи страдалческа физиономия. — Сигурно познавате… Дона Ланиър. Тя е работела тук.

— Да.

— Много ми е мъчно за нея. Ако искате да кажете нещо, да напиша нещо за нея…

— Не, не, благодаря.

След това го остави и той едва прикри усмивката си.

Може би трябва да я отвлече все пак. Може да се върне за нея, след това да накара Наоми да гледа, докато опрасква стегнатия задник на мръсницата и мачка стегнатите й цици.

„Не можеш да спасиш тази — представи си как й говори. — Няма да е като с Ашли този път. А когато приключа с нея, когато приключа и с теб, ще посетя и добрата ти приятелка Ашли. Ще приключа онова, което дъртият не е свършил.“

Изяде калцонето и се заслуша в разговорите наоколо.

Малките градчета бяха едни и същи навсякъде. Ако искаш да разбереш какво става, просто трябва да поседиш на едно място достатъчно време.

Научи, че маймуноподобният механик се мести при фотографката в голямата къща на Пойнт Блъф. Научи, че хората са уплашени, а някои от тях нямат търпение полицията да се задейства.

Защо не са го заловили, питаха те.

Защото е по-умен, много повече от вас, искаше му се да извика.

Научи, че според някои убиецът се крие в националния парк.

Веднага си помисли: „Не, седи до вас, тъпаци“.

Чу, че тъпкачът на Наоми свири в бара в петък вечерта.

Тогава започна да гради планове.

 

 

— Лукас Спинър. — Мейсън докосна с пръст снимката на кухненския плот. — Сигурна ли си, че нищо не ти говори?

— Абсолютно нищо. — Въпреки това разгледа лицето — млад, щръкнала коса, брада, която имаше нужда от оформяне. — Защо все се връщаш към него?

— Той има журналистически пропуск от малък вестник в Охайо, посещавал е Боус шест пъти между юли 2003 г. и август 2004 г. Водили са кореспонденция в продължение на осемнайсет месеца. След това съобщават, че липсва, предполага се, че е загинал, докато е отразявал пожар в Калифорния през 2006 г.

— Ако е мъртъв…

— Предполага се — натърти Мейсън. — Скоро след това започва кореспонденция между Боус и някой си Брент Стивънс, първоначално с адрес в Куинс. Само че в Куинс няма никакъв Брент Стивънс през този период. Четох писмата. И мога да се закълна, че един човек е писал писмата на Стивънс и Спинър. Личи си опитът да се промени стилът, но синтаксисът, терминологията са същите. В момента писмата се анализират от експерт.

— Ако са писани от един човек, мислиш ли, че той е човекът, когото търсиш? — Тя посегна отново към снимката на Спинър.

— Някои от писмата на Стивънс бяха с марки от райони, в които ти си била, а времето съвпада. След това той изчезва. Всичко прекъсва.

— И това те притеснява.

— Защото не спира. Намерил е друг начин за комуникация. Тайно внесени мобилни телефони, тайно внесени писма. Някой си е затварял очите, когато Боус е получил компютър. Случва се.

— Може би без косата и брадата. — Наоми поклати глава. — Ще проверя в моя компютър, ще поработя. Още утре, докато летиш към Западна Вирджиния. И ако имам късмет да открия нещо, ти ще си при Боус и ще можеш да го притиснеш.

— Сега сигурно е по-възрастен. Не забравяй.

— Каза, че лесно се вписва в обстановката. С тази коса и брада едва ли се вписва, така че ще се опитам да ги махна. Ще се заема рано утре сутринта — обеща тя. — Трябва да вървим. Уверявам те, че ще прекараш добре.

Докато тя проверяваше заключалките на вратите отзад и даде на Лепка дъвчащ кокал, за да му отклони вниманието, Мейсън погледна часовника си.

— Бар, рокендрол банда, петък вечер. Да, ще прекарам добре, но ще остана само два часа, не повече. Утре сутринта в седем и трийсет трябва да съм на линия.

— Ще ми се обадиш ли, когато се връщаш? След като си говорил с него?

— Ще ти пусна есемес. Ще звънна, ако има нещо, което трябва да знаеш. Ти направи същото — добави той, докато включваше алармата.

— Отдавна не сме го правили. Не сме ходили заедно на бар.

— За двайсет и първия ми рожден ден дойде със самолет и ме изненада.

— Не сме ли излизали заедно оттогава?

— Не. Ходихме в бара на „Спот“, така че изпих първата си законна напитка с теб, Сет и Хари, а после ти ме заведе на онова откачено място.

— „Дупка в стената“ в Челси. И онова момиче ти се пусна.

— Можех и аз да й се пусна, но имах среща.

Наоми се разсмя и затвори очи, остави вятъра да гали лицето й, докато Мейсън шофираше.

— Да се разберем за нещо. Веднъж в годината, независимо къде се намираме, да се срещаме, за да пийнем в някой бар. Дори когато станем на сто и десет.

Той протегна ръка, свил малкия си пръст. Тя го захвана със своя.

— Дори когато си омъжена и имаш деца — предупреди я той.

Тя изсумтя.

— Де такъв късмет.

Ще стане, помисли си той, о, и още как.

 

 

Видя я, когато влезе. Наблюдаваше, чакаше и усети как слабините му се стягат, когато тя влезе в бара. Бледожълта риза, прилепнали дънки.

Малкият й брат беше с нея и след като погледна към сцената, където механикът и останалите маймуни виеха някаква стара песен на „Ролинг Стоунс“, малкият брат започна да оглежда заведението.

Затова той се изви настрани и вдигна чашата бира в ръка.

Не беше проблем да си намери стол в края на бара. Повечето хора искаха маси, за разлика от него. Ако беше сам на маса, щеше да привлече вниманието. Затова пък мъж на бара, който пие бира, не привлича погледите.

Намести се на стола, колкото да ги вижда, докато се промъкваха между масите, за да седнат при скапания дърводелец и още по-скапаната му жена.

Мислеше си да убие жена му — Джени — просто за кеф. Тя обаче изобщо не беше негов тип.

Може би, ако решеше да се върне, просто заради добрите стари спомени, щеше да я посети. Сега обаче нямаше време да си играе с нея.

Сега важна бе Наоми. Щеше да погледа известно време, да си допие бирата и да остави приличен бакшиш. Никой не помнеше хората, които оставят прилични бакшиши, само стиснатите и прекалено щедрите.

Освен това си имаше работа. Тази нощ щеше да се запомни.

 

 

— Каза, че били добри — провикна се Мейсън към Наоми. — Само че не каза, че са много добри.

Очарована, тя го побутна към масата.

— Много са добри! — Срещна погледа на Зандър и си помисли: „А пък аз съм с фронтмена на бандата“.

Отпусна ръка на рамото на Джени и се наведе над нея.

— Малко закъсняхме. Отивам на бара да взема напитки. Вие готови ли сте за нови?

— Може.

Наоми тръгна към бара. Тъй като искаше да се види с Лу, се отправи към средата и лениво заразглежда посетителите.

Видя мъж в далечния край, нахлупил ниско шапката си, навел глава над почти празна бирена чаша. Усети, че я наблюдава.

Той потри носа си с пръст и вдигна рамо, за да се скрие. Нещо пролази по гръбнака й, сякаш предупреждение. Заради това или въпреки това, тя смени посоката и се насочи към края на бара.

— Здрасти, Наоми! — Криста се надигна от масата си и я прегърна. — Продадохме снимката на Зандър с кучето. Десет минути преди да затворим.

— Браво.

— Искам още!

— Ще ти донеса.

— Може ли следващата седмица да седнем и да обсъдим нещата?

— Разбира се. Пусни ми имейл. Ще се разберем за ден и час.

Отдръпна се навреме, за да види, че мъжът с шапката е потеглил небрежно към вратата.

Нищо, каза си тя. Най-вероятно си въобразяваше. Смени отново посоката и приближи към бара и Лу.

— Онзи тип, който излиза, те оглеждаше — рече Лу, преди Наоми да кажа и дума.

— Видях. Седеше сам, в края.

— Не ми хареса.

— Защо?

Лу сви рамене и продължи да смесва мартини.

— Топли това място поне от два часа и вися над една бира, а през повечето време гледаше към вратата. Седеше с наведена глава, не поглеждаше в очите. — Тя сви отново рамене и набоде две маслини на клечка, после ги сложи в чашата. — Но не откъсна очи от теб, докато отиваше към масата.

— Така и не успях да го видя. А ти?

— Не бих казала. Сузи! Поръчката! Седеше с наведена глава, както ти казах. Около трийсетте, кестенява коса под шапката. Дълги, кльощави пръсти. Непрекъснато пълзяха по лицето му. Нервен ми се стори.

Дръпна следващата бележка и подложи две халби за бира, пусна ги едновременно.

— Може аз да съм нервната, след всичко, което се случи.

— Не сме в лоши отношения, нали?

— Няма причина да бъдем. Тери! Какво става? Защо си тук, да си бъбриш, или да пиеш? — попита тя Наоми.

— И двете. За всички на масата по едно. Бира за Кевин, вино за Джени и за мен същото. „Корона“ с лимон за брат ми. Много съжалявам, че стана така, Лу.

— Няма защо да съжаляваш. Ако искаш да поговорим, ще говорим, когато не ми се налага да крещя. Моето момче много те обича. Всичко останало е просто шум.

— Ще се постарая да не прецакам нещата.

Лу прихна и сложи две чаши вино на поднос.

— Ама и ти си много позитивна.

— Това беше доста позитивно за мен.

Тя пренесе подноса до масата и сервира напитките. Сузи профуча покрай тях, грабна подноса и продължи.

— Джени казва, че имат сиди. — Мейсън надигна халбата. — Ще си го купя. Да знаеш, че вуйчовците много ще го харесат. — Отпи още глътка бира и въздъхна. — Мислех, че никога няма да се върнеш.

— Имат много работа, а и се заприказвах с Лу. Имаше един…

Мейсън веднага остави бирата.

— Кой?

— Просто един на бара. И на двете ни се беше сторило, че ме наблюдава.

— Къде е?

— Тръгна си.

— Ти огледа ли го добре?

— Не. Мейсън…

— Ами тя?

— Май не.

Той стана, остави си бирата и се отправи към бара.

— Ооо! А аз смятах да го поканя на танц.

— Той ще се върне и умее да танцува. — На Наоми й се прииска да не бе казвала нищо. Протегна ръка към виното си.

Когато Мейсън се върна, наведе се и заговори на ухото й.

— Тя каза, че е в началото на трийсетте, бял, с къса кестенява коса, среден на ръст, сравнително слаб, около метър седемдесет и пет.

— Да, това и аз можех да ти го кажа. Но мога да ти посоча поне още двайсет такива наоколо.

— Но си усетила нещо, тя също. Чувствата са важни. Ще изпратя човек да поработи с теб утре.

— Мейсън!

— Хората виждат повече, отколкото си мислят, особено наблюдателните хора. Няма да навреди.

— Добре, добре. Върви сега да потанцуваш с Джени. На нея й се танцува, а Кевин трябва с остен да го закараш на дансинга.

— Мога да танцувам.

Той отпи нова глътка бира и подаде ръка на Джени. Наоми насочи вниманието си към сцената. Зандър я наблюдаваше и това я накара да се почувства щастлива.

 

 

Приятно уморена, напълно спокойна, Наоми се настани в джипа на Зандър.

Кай се облегна на прозореца.

— Сигурен ли си, че не искаш да обърнем едно, приятел?

— От десет минути съм на повикване.

Кай поклати глава.

— Една биричка няма да ти навреди, момче.

— Една бира може да ми струва лиценза. До скоро.

— Не се чувствай вързан, защото съм тук — започна Наоми.

— Това се повтаря почти след всяко представление, когато съм дежурен. Пък и ми се прибира у дома.

— Обзалагам се, че кучето е готово да хукне навън.

— И това също. А има и други начини да разпусна.

Тя се усмихна.

— Сериозно?

— Ще ти покажа.

След като кучето излезе и обиколи територията си, то се настани да спи, а пък той показа на Наоми защо домът и леглото са много по-приятни от една бира.

 

 

Когато телефонът му звънна в четири и петнайсет, на Зандър му се прииска да бе възложил на Джими (за първа нощ в апартамента му, при това с приятелка) гробарската смяна.

— Мама му стара, мама му стара. — Грабна телефона и погледна номера с подпухнали очи. — Сервизът на Кийтън. Аха. Добре. Добре, ясно. Около петнайсет минути.

— Трябва да тръгваш.

— Сигурно става въпрос за паднал акумулатор. Между къщата и града, така че ще проверя, ще подам искра, ако е това, и ще се върна до половин час.

— Искаш ли кафе? — промърмори тя.

— Колкото глътка въздух, но ще си направя сам. Ти заспивай.

— Веднага — обеща тя и се намести.

Дори кучето не стана. Зандър забеляза как очите на Лепка блестят, докато навличаше дрехите си, но не помръдна, не го последва, когато отиде да си пусне кафе.

Сипа го в чаша за из път и го изпи, докато отиваше към джипа.

Трийсет-четирийсет минути, помисли си, и щеше да се върне. Вратите бяха заключени, алармата включена, кучето пазеше.

Тя щеше да се справи сама.

Въпреки това съжали, че не възложи смяната на Джими. Знаеше за онзи тип в бара, нали и той го забеляза. Седеше си сам, навел глава, ала не изпусна Наоми от поглед, след като тя влезе.

Беше забелязал и друг, седнал сам на маса, който също отговаряше на описанието. Той също опипа Наоми с поглед, докато тя вървеше към бара.

Но после влезе жена, забърза към него и го прегърна.

Онази гадина, убиецът, не влизаше в чужди къщи, напомни си той. Въпреки това погледна към огледалото за обратно виждане, след като потегли.

— Форд „Ескейп“ от 2013-а тегли „Фън Файндър Ар Ви“ от 2006-а — измърмори под нос. — Не мога да пропусна такова нещо.

На завоя намали и наистина не пропусна. Джипът и караваната бяха отстрани на пътя с включени аварийни светлини.

Зандър застана с предницата към предницата на другия автомобил и изчака човека да слезе.

Ето защо не възложи смяната на Джими. Проклетият убиец обичаше да ловува в петък вечер. Търсеше си жени, но защо да рискува?

Мъжът вдигна ръце, размаха ги и примигна срещу фаровете. След това се обърна към колата и заговори на друг, докато Зандър слизаше.

— От сервиза ли сте?

— Точно така.

— Майк Роудър. Много сте бърз. Просто не пали. Детето е отзад. Бяхме тръгнали към лагера „Олимпик“, за да прекараме там уикенда. Отбих — малкият трябваше да се изпишка — а след това отказа да запали. Просто прещраква. Не, Боби, още не сме пристигнали. — Той изви очи. — Заспивай.

Зандър включи и своите аварийни.

— Вдигнете капака. Ще погледна.

— Мислех, че има да вися тук до сутринта и бившата ще ми пили до края на живота. Искрено се надявам да не се налага да купувам нов акумулатор.

Предният капак щракна и Зандър мина отпред, а мъжът отново се наведе вътре в колата.

— Оправяме в момента, няма да отнеме много време. Истинско приключение, нали, приятелче? Почти пристигнахме. Наистина.

— Пробвайте да запалите — помоли Зандър, пъхнал глава под капака.

— Веднага.

Долови нещо като… въодушевление в тона му и се оттласна, стегна се. Само че ударът отстрани в главата предизвика болка, блеснаха светлини, а след това всичко потъна в мрак.

Той вдигна манивелата в ръка и едва тогава забеляза фаровете откъм завоя.

Изруга, пусна манивелата и изрита Зандър с ботуша си, за да го търкулне в канавката.

Автомобилът намали. Добрият самарянин свали прозореца.

— Всичко наред ли е, приятел?

— Да, разбира се. Подават ми ток, благодаря, че спря!

— Няма проблем. Чао.

Колата потегли и той избърса потта от лицето си. За малко. Нямаше време за повече. Хлопна капака, качи се в автомобила и подкара към скалите.

Провери часа и се усмихна. Точно по график. Щеше да спре караваната отстрани на пътя, така че нито един преминаващ автомобил да не й обърне внимание, но не чак толкова близо, че кучето да чуе.

Беше мислил дали да не отрови животното, дори провери как става. Само че всички методи отнемаха доста време и резултатът беше непредсказуем. Имаше нужда от нещо бързо.

Замисли се дали да не застреля кучето, което щеше да му достави удоволствие, но пък беше шумно и тя щеше да има шанс да се скрие или избяга.

Ами ножът? Това означаваше да се приближи прекалено много до зъбите.

Затова изчака тя да изпълни обичайното, което бе наблюдавал безброй пъти.

Щеше да пусне кучето да излезе през терасата, а след това да слезе в кухнята.

Просто трябваше да изчака.

 

 

Както можеше да се очаква, кучето я събуди в пет. Тя протегна ръка с надеждата Зандър да се е прибрал. След това си напомни, че него го няма едва от половин час.

— Ставам, ставам — измърмори тя, докато кучето танцуваше, както всяка сутрин.

Пусна го да излезе и се поколеба дали да не си легне отново. Само че рутината си бе рутина. Дръпна памучни бикини, потник, облече тениска, докато излизаше.

Щеше да направи тесто за гофрети — след като пусне кафе. Ако Зандър не се върнеше дотогава, щеше да му изпрати есемес.

Дали не прекаляваше с есемесите?

Не се чувстваше като досадница, затова, ако се налагаше, щеше да изпрати есемеса.

Запали лампите в кухнята и сложи чаша за кафе в машината, а след това натисна копчето.

Докато кафето изтичаше, тя извади купа, яйца, мляко, брашно и захар. Кафето бе готово. Посегна към чашата, след това се отправи към вратата.

Искаше да помирише утрото.

В мига, в който отвори вратата, усети движение зад себе си.