Нора Робъртс
Мания (21)

21.

В неделя сутринта най-съкровеното желание на Зандър беше да поспи, докато слънцето изгрее. В петъчната нощ се отзова на три повиквания и така и не успя да репетира като хората за съботната вечер, при това му се наложи два пъти да става от сън. Цели два пъти.

Разтърсиха бара в Юниън, представиха се добре, прекараха добре и парите бяха добри, но той успя да се отпусне в леглото на Наоми чак в два след полунощ.

Изръмжа, когато Лепка дойде да го събуди в пет сутринта.

— Аз ще го изведа — каза му Наоми.

Зандър изръмжа в знак на съгласие и заспа отново.

Три часа по-късно се събуди малко дезориентиран, беше сам. Първата му мисъл беше за Наоми. Веднага потри лицето си ръце. Господи, имаше нужда да се обръсне, а това съвсем не беше любимото му занимание. После си спомни, че е неделя, и си каза, че не е задължително да се бръсне в неделя.

Слънцето нахлуваше през стъклените врати. През тях видя синьото очертание на водата, тихата синева отвъд заливчето. Две лодки — ранобудни хора — пореха водата.

Той обичаше лодките колкото бръсненето, но му харесваше да ги гледа.

Точно сега обаче щеше да се зарадва най-много на чаша кафе. Стана, навлече си дънките, видя тениска, която бе оставил преди време, грижливо сгъната върху тоалетката.

Доволен, че не трябва да облича ризата, в която се беше потил предишната вечер, той я нахлузи през главата и откри, че тя я е изпрала и сега мирише много по-приятно, отколкото когато той переше.

Трябваше да благодари на Кевин и Джени за услугата, тъй като убеди Наоми да отиде с тях до Юниън за два часа. Беше му приятно да я вижда наоколо, а още по-приятно му беше да знае, че Кевин ще я изпрати, а тя ще се заключи вътре, докато той се върне.

Беше му дала ключ за къщата и кода за алармата, макар той да не беше сигурен дали е само за въпросната нощ или изобщо. Знаеше, че и тя не е сигурна.

Отношенията им щяха да са по-простички, ако той оставеше някои свои неща у тях. Ала не беше сигурен как да постъпи, защото това бе съвършено нова територия за него.

Никога не беше живял с жена, нито дори наполовина. Много бе внимателен в това отношение. Домът му може и да не беше голям като на Наоми, въпреки това той си го харесваше.

Но ето че сега ставаше за пореден път от нейното легло, облечен в тениска, която тя беше изпрала, и мислеше да си поиска кафе.

Отношенията им бяха в непрекъснато движение и той все още не беше наясно какви са.

Щеше обаче да разбере, каза си, докато излизаше, за да я намери и да си поиска кафето. Винаги разбираше как се развиват нещата.

Чу приглушения й глас, затова временно се отказа от кафето и тръгна към работния й кът.

Тя беше отворила широко прозорците, а кучето се беше проснало под импровизираната работна маса.

Слънчевите лъчи си играеха с косата й, придаваха й стотици нюанси на златното и бронзовото и карамела, докато тя режеше картон с някакъв инструмент и през всичкото време си мърмореше. Поставеният наблизо огромен модерен принтер жужеше и изкарваше снимка с размерите на постер в таблата.

Нужна му беше цяла минута, за да разбере, че снимката е на ръцете му, докато държи книгата на Остин.

Отново се видя, този път в рамка, подпрян на стената. Беше снимката, която тя направи рано сутринта, когато слънцето беше зад гърба му.

Имаше и други снимки с размерите на постери — стената с книгите му, отново ръцете му, изгрев над залива — закачени на някаква стойка, както и купчина по-малки, поставени в поднос.

Кучето забарабани с опашка за добро утро и тъй като надеждата никога не го напускаше, Лепка се надигна и донесе топка на Зандър.

Той разсеяно отпусна ръка на главата на кучето и се загледа в Наоми.

Вглъбена в работата си, потопена в слънчева светлина, слабите й ръце боравеха умело с инструментите, тъмните зелени очи не се откъсваха от изкуството й. Високото й изящно тяло беше скрито в бледосиня риза и панталони в цвят каки точно над глезените. Беше боса.

Значи това било, така се чувства човек. Така усещаше половинката си, помисли си той. Всичко си идваше на мястото, защото я обичаше.

Не трябваше ли вселената да му даде картбланш в този случай? Имаше нужда от малко време, за да се приспособи, да се прегрупира, трябваше да…

В този момент тя вдигна поглед и очите им се срещнаха.

Той бе подет от вълна от чувства и притаи дъх. За миг се запита как ли живееха хората по този начин, как успяваха да носят в себе си друг човек.

Прекрачи към нея, накара я да се изправи на пръсти и пое устните й като прегладнял.

Този миг. Тя самата. От този миг насетне животът му вече нямаше да е същият. И той самият нямаше никога да е същият.

Любовта променяше всичко.

Изваден от равновесие, той стисна раменете й. Главата й се завъртя, сърцето й препусна, коленете й омекнаха. Погълната от чувства, тя се притисна в гърдите му и горещата, безмилостна вълна в него се надигна отново.

Когато се отдръпна, тя обрамчи с длани лицето му и въздъхна дълбоко.

— Леле, добро утро и на теб.

Той опря чело в нейното за момент, докато нежността се сливаше със страстта.

— Добре ли си? — попита тя.

Не, помисли си той. Едва ли щеше да е добре години наред.

— Трябва винаги да обличаш слънце — прошепна й. — Отива ти.

— А пък аз мисля, че трябва винаги да спиш до късно.

— Никой в нормалния свят не смята, че осем сутринта е късно.

За да си даде няколко минути да се успокои, Зандър се обърна към снимките.

— Виждам, че доста си поработила.

— Имам поръчки. Галерията, интернет, Криста.

— Значи се оказа права за ръцете.

— О, да. Много са ги харесали в уебсайта, имам и куп поръчки за даунлоуди, копия и постери, а също и за стената с книгите. Налага се да поръчам още материали.

Той огледа кутиите и купчините.

— Още значи.

— Да, още. Не мога да се развихря тук така, както ще стане, когато студиото ми е готово. Може и да наруша правилото си и да се размрънкам пред Кевин. Засега обаче се справям. Прибра се късно — добави тя и извади принтиран постер от таблата.

— Да, беше около два. Събудих кучето.

— Чух го, и теб също.

— Извинявай.

— Не, по-уверена се чувствам, когато лае и хуква надолу по стълбите, все едно се кани да разкъса натрапника на парченца. Предполагам, че ще хукне в обратната посока, ако е непознат. Сторихте ми се доволни и щастливи снощи.

— Да, защото всичко беше наред.

Тя постави постера при другите и отиде до друг поднос.

— Какво мислиш за тези?

Той тъкмо бе отворил уста да й каже, че ще отиде да си направи кафе, защото много му се пие, но тогава видя снимка на бандата, онази с инструментите и счупения прозорец от автомобил. Взе цялата купчина и ги разгледа.

— Господи, Наоми, страхотни са. Наистина са страхотни. Дейв все повтаря, че не можел да реши коя за какво да използва.

— Затова принтирах няколко. Всички сте ги виждали на компютъра, но понякога принтираните помагат в избора.

— Ами! Всичките са страхотни. Направила си и черно-бели.

— Доста са въздействащи, нали? — Погледна през рамото му сякаш да се увери лично. — Изглеждате малко опасни. Нека всеки от вас си избере по една. Ще ви ги рамкирам. Трябва да решите и коя да я закачите в „При Лу“.

— Ето тази, черно-бялата, ще отиде при Лу, защото най-много пасва на атмосферата там.

— Съгласна съм.

Зандър остави снимките на табличката.

— Имам нужда от кафе.

— Върви. Аз трябва да довърша едно-две неща, после ще сляза. Пусни, ако искаш, кучето — добави тя. — Денят е толкова хубав, че му се полага да потича навън.

— Важи за всеки. Можем да се повозим по магистралата. Или с Джи Ти О, или с мотора, както предпочиташ.

— В такъв случай докарай кабриолета, а аз ще си взема апаратите. И кучето.

— Ще минем през нас да взема това-онова.

Зандър тръгна към вратата и Лепка хукна пред него.

Щеше да си освободи деня — нямаше нито да работи, нито да се бръсне, нито да мисли какво да направи, нито че е влюбен.

Познаваше хора, които се влюбваха, а после разлюбваха често, сякаш сменяха маслото на автомобила си. Той обаче не беше от тях.

Беше изпитвал похот много пъти, но никога сериозни чувства, както сега. Чувствата му сякаш разклащаха земята под краката му. А това бе съвършено ново за него.

Реши да остави нещата каквито са, поне за известно време. Искаше да се убеди, че не става въпрос за мимолетно увлечение.

Слизаха по стълбите, когато Лепка изръмжа гърлено и се втурна към вратата. Излая два пъти, след това се обърна към Зандър, сякаш искаше са каже: „Хайде да се погрижим за тази работа“.

— Да, добре, идвам. Защо не отидох първо за кафе?

Зандър отвори вратата, видя черен шевролет „Събърбан“ да спира до автомобила на Наоми. От него слезе висок мъж със светлокестенява коса.

Носеше слънчеви очила, тъмен костюм и вратовръзка — и някаква невидима сила подсказа на Зандър, че е ченге.

Не беше от местните, но със сигурност имаше значка. Вкисна се веднага, когато си помисли, че неделята на Наоми ще бъде съсипана с още въпроси за Марла.

Мъжът погледна кучето, после и Зандър.

— Кой, по дяволите, сте вие?

— Вие идвате тук — засече го бързо Зандър, — така че аз съм в правото си да попитам кой, по дяволите, сте вие.

— Специален агент Мейсън Карсън. ФБР.

Мъжът извади документ за самоличност и го вдигна, без да се крие, протегна ръка настрани и я отпусна върху ръкохватката на служебното оръжие.

— Та кой, по дяволите, сте вие?

— Всичко е наред. — Зандър отпусна ръка върху главата на Лепка. — Той е добър. Аз съм Зандър Кийтън.

Слънчевите очила може и да скриваха очите на Мейсън, но Зандър се досети, че ги е присвил и го преценява.

— Механикът ли?

— Точно така. Наоми е в къщата. На горния етаж, довършва някаква работа. Много ще съм ти благодарен, ако си махнеш ръката от оръжието. Още не съм пил кафе и цялата тази работа не ми е особено приятна.

Лепка отиде да подуши обувките на Мейсън и той погали кучето по главата.

— Обикновено тук ли си пиеш кафето?

— Вече ми стана навик. Ако обаче това те вкисва, ще трябва да почака до след кафето.

— Нямам нищо против чаша кафе.

Лепка хукна обратно, стиснал топка в уста, и я пусна в краката на Мейсън.

Когато Мейсън се усмихна, Зандър видя Наоми.

Тя не се усмихваше често, поне според него, но когато го правеше, ставаше ослепителна, също като брат си.

— Тя много ще се зарадва да те види.

Зандър изчака Мейсън, който забрави да се държи официално, и метна топката на кучето, след това пое към къщата.

— Ако тръгнем на север — започна Наоми, докато слизаше, — мога да взема… Мейсън! О, боже, Мейсън!

Спусна се към него.

Брат й я сграбчи, завъртя я, след това още веднъж.

Това, помисли си Зандър, е връзка, дълбока привързаност, искрена обич.

Тя се разсмя, а той усети сълзите в гласа й, видя ги да блестят на слънцето, което нахлуваше през отворената врата.

— Какво правиш тук? Защо не ми каза, че ще дойдеш? И си с костюм! Изглеждаш толкова… О, боже, колко ми липсваш!

— И ти ми липсваш. — Мейсън грееше, също като нея. Отдръпна се малко назад. — Имаш си къща. И куче.

— Откачена работа, нали?

— Страхотна къща. Страхотно куче. И си имаш… механик.

— А… о… — Тя се разсмя и отново прегърна брат си. — Зандър, това е брат ми Мейсън.

— Запознахме се вече. Отивам да направя кафе.

— Аз ще направя. Ще ти покажа къщата — обърна се тя към Мейсън. — Започваме от кухнята. В момента е най-хубавата част.

— Голяма къща.

— С предостатъчно място, така че да идвате със Сет и Хари. Убедих и баба и дядо да дойдат, поне до есента. Вашите стаи все още не са довършени, но все ще измислим нещо. Колко време можеш да останеш?

— Ммм.

— Гладен ли си?

— Изядох една кифличка на ферибота.

— Ще ти предложа нещо по-хубаво. На ферибота ли? Ти откъде идваш? Мислех, че си в Ню Йорк.

Той издаде поредния неопределен звук, което накара Зандър да застане нащрек. Съмнението все още не бе успяло да пробие щастието на Наоми. Зандър пък се отказа от намерението си да пие кафето си по пътя, за да остави брата и сестрата да се видят.

Реши, че е по-добре да остане.

— Имам час за видеовръзка с вуйчовците по-късно. Те дори не споменаха, че ще идваш.

— Наложи се да дойда до Сиатъл. — Мейсън замълча, огледа кухнята, а след това и гледката. — Леле, Ноум, това е невероятно.

— На мен много ми харесва. Зандър, би ли извел Мейсън на терасата. Аз ще донеса кафето.

— Разбира се.

— Супер — възкликна Мейсън, когато Зандър отвори сгъваемите врати. — Да, това я е пленило. Още първия път, когато видя океана, се влюби в него. Все си мислех, че ще се установи на Източния бряг, но ето че е харесала това място. Откога спиш със сестра ми?

— Трябва да проведеш този разговор първо с нея, после с мен. Но няма проблем. Бързият разговор, който ще проведем сега, преди тя да излезе, е причината, заради която си тук. Защото това не е изненадващо посещение от братска обич. Тук си по работа. Тя все още не се е усетила — добави Зандър, — защото не може да ти се нарадва.

— След около час имам среща с началника на полицията ви.

— Ако си тук, за да говорите за Марла, агентът на ФБР или братът ще говори?

— Моят шеф ме изпрати. Ти познаваше ли Марла Рот?

— Да.

— А познаваш ли Дона Ланиър?

Студено острие прониза Зандър през корема.

— Да. Какво й се е случило?

— Все още не знам дали нещо й се е случило. Ще съм ти благодарен, ако ме оставиш да съобщя на Наоми, когато преценя.

Тя излезе с три чаши горещо кафе на поднос.

— Ами гофрети? Вече си купих гофретник — обясни тя на Зандър. — Можем да си направим ранен неделен обяд и да вдигнем наздравица с вуйчовците. Нямам шампанско, но предлагам портокалов сок.

— Засега кафето става. Споко. — Мейсън я прегърна и погали рамото й. — Сигурно си направила поне милион снимки на това място.

— По-близо са до два милиона. А градчето е очарователно. Трябва да те разведем. Можем да си вземем каяци. Ужасно ми се иска. Зандър, хайде да вземем под наем каяци.

— Защо ми е да седя в дупката на някаква лодка с гребло?

— Дава ти съвършено различна перспектива.

— Тази ми харесва повече.

— За онези, които предпочитат сушата, има преходи пеша и с велосипеди. Така и не ми каза колко време ще останеш.

— Все още не съм сигурен. Сет и Хари ще дойдат.

— Какво? Кога? Днес ли?

— Мили боже, не днес. — Развеселеният Мейсън отпи от кафето. — Сигурно ще ти кажат, когато говорите по-късно. След две седмици може би, още го обсъждат.

— Господи, трябва да купя легла. И шампанско. И да заредя сериозно. Ако си мислиш, че мога да готвя — обърна се тя към Зандър, — чакай Хари да ти сготви нещо. — Очевидно развълнувана, тя се врътна обратно към Мейсън. — Има ли начин да се освободиш, за да останеш и ти?

— Ще се постарая.

Зандър отпи от кафето и забеляза, че тя започва да се досеща за истината, а благодарение на инстинкт, на нюанс в тона му, може би на езика на тялото тя разбра, че става нещо.

— Всичко ли е наред? — В мига, в който попита, пребледня. — О, боже, да не би нещо да се е случило с Хари и Сет? Да не би някой от двамата да е болен?

— Не, не, и двамата са добре.

— Какво има тогава? Има нещо. Ти… изобщо не ме предупреди, че ще дойдеш — отбеляза тя, отстъпи крачка назад и го погледна по-внимателно. — Нито ми каза колко време ще останеш. Премълчаваш и друго.

— Хайде да седнем.

— Не се дръж така. Просто бъди откровен. За Марла Рот ли става въпрос? Заради убийството ли си тук?

— Когато има убит близо до сестра ми и тъкмо тя открива тялото, проявявам интерес.

— Значи си дошъл, за да говориш с началник Уинстън.

— Дошъл съм, за да те видя и да говоря с началник Уинстън.

— Добре. — Въпреки че част от радостта помръкна, тя кимна. — Сигурна съм, че той ще оцени помощта. Не беше нужно да стъпваш на пръсти, за да ми го кажеш, Мейсън. Знам с какво се занимаваш.

— Не е само това. Още една жена е изчезнала. Друга местна.

— Какво? Коя? Кога е… Ти знаеше ли? — врътна се тя към Зандър.

— Не. Успокой се. Откога липсва?

— Дона Ланиър е затворила ресторант „При Риналдо“ приблизително в единайсет и четирийсет и пет в петък вечерта. Тръгнала си е последна и последни са я видели други двама служители, с които са излезли заедно. Според показанията им тя е трябвало да пътува за Олимпия и да прекара уикенда със сестра си и братовчедка си. Колата й е все още на паркинга, така и не се е видяла със сестра си и братовчедката, нито им е звъняла.

— Може да се е отказала да ходи — започна Наоми.

— Сакът й е в багажника. Имала е намерение да пътува веднага след смяната си. Никой не я е виждал, никой не е говорил с нея след единайсет и четирийсет и пет в петък, тя не е използвала кредитната си карта, не е пращала есемеси, не е звъняла.

— Дона. Брюнетката, нали? — Наоми беше пребледняла, но говореше спокойно, когато се обърна към Зандър. — В началото на четирийсетте, закръглена, с весело лице.

— Да. Двете с Лу са много близки. Приятелки са още от гимназията. Мислиш, че убиецът на Марла не е минавал случайно, не я е отвлякъл само защото е имал възможност. Мислиш, че злодеят сега е отвлякъл Дона.

— Вероятността е много голяма.

— Тя нарича всички сладурче. — Наоми бавно се отпусна на един от столовете. — Забелязах го, когато се преместих тук и отивах да си поръчам храна, тя казваше: „Веднага ще ти я донеса, сладурче“ или „Как си тази вечер, сладурче?“.

— Дъщеря й учи в колеж. Тя я отгледа и възпита сама. Разведена е, но бившият й съпруг не проявява интерес към детето.

— Много съжалявам. — Наоми стана отново и пристъпи към Зандър. — Ти я познаваш открай време. Ужасно е.

— Никога не е наранила друг човек. Не е като Марла. Тези перверзници не се ли стремят към определен тип? Тя е по-възрастна, брюнетка, улегнала жена, не е от фръцлите, които ще ти привлекат погледа като Марла.

— Трябва да поговоря с началника на полицията, за да получа повече информация.

— Как изобщо разбра за всичко това? — полюбопитства Наоми.

— След убийството на Марла Рот се свързах с Уинстън. Да не би да си мислеше, че няма да чуя, Наоми? Господи, та аз съм федерален агент, разбира се, че ще науча, когато сестра ми открие мъртво тяло в задния си двор.

— Не беше в задния ми двор, и не ми говори с онзи тон, с който ме вледеняваш, за да не смея да задавам повече въпроси. Не ти казах, защото не виждах смисъл. Не исках да притеснявам нито теб, нито вуйчовците. Те затова ли ще дойдат?

— Не съм им споменал и дума по този въпрос. Все още. — Мейсън натърти на последните думи. — Говорих с Уинстън за Рот, дадох му номера си и го помолих да ми съобщи, ако се случи нещо друго. Ето че се е случило.

— Ако двамата смятате да се разправяте по този въпрос, ще се махна. — Зандър сви рамене. — Само че е напълно безсмислено и за двете страни. Отивам за още кафе.

— Можеше да ми кажеш, че си звънял на началника, че ще идваш, за да разговаряш с него.

— А ти можеше да ми кажеш, че си открила труп.

— Следващия път, когато открия, ще звънна първо на теб.

— Не се шегувай, Наоми.

— Изобщо не се шегувам. — Тя затвори очи. — Не се шегувам. Призлява ми само като си помисля. Просто не знам как вършиш тази работа. Разбирам защо си я избрал, но не проумявам как понасяш. Ден след ден се сблъскваш с едни и същи ужаси. Аз направих всичко по силите си, за да залича ужаса от живота си, вдигнах стени. А ти правиш точно обратното. Гордея се с теб, въпреки това продължавам да се питам как търпиш.

— Като върша тази работа, така понасям ужаса. Можем да поговорим по този въпрос, когато сме сами и когато имам повече време.

— Началник Уинстън знае кои сме. Проверил ме е, след като съм открила тялото.

— Да, предположих.

— И Зандър знае. Аз му казах.

— Ти… — Озадаченият Мейсън не откъсваше поглед от сестра си. — Виж ти.

— Да, така че няма защо да се притесняваш какво ще кажеш.

— Не мога да кажа почти нищо повече, защото трябва да се срещна с Уинстън. Ще се върна. — Мейсън я прегърна. — Ще се върна и тогава ще ми покажеш къщата и над какво работиш.

— Добре.

Зандър се върна с още кафе.

— Ще се върна — повтори Мейсън и кимна на Зандър.

Когато Мейсън си тръгна, Зандър седна на пейката.

— Може ли да поседим за минута?

— Аз трябва…

— Аз обаче имам нужда. Надявам се, че не й се е случило същото. Тя е сред най-свестните хора, които познавам, а двете с Лу… Трябва да позвъня на Лу. Сигурно е чула. И ние щяхме да чуем, но заради онова представяне извън града… Със сигурност има нужда да поговори с мен, но преди това трябва да поседя.

Наоми се приближи и се отпусна на пейката до него, хвана ръката му.

— Просто ще поседим, след това иди да я видиш как е. По-добре да се видите, отколкото да й звъниш.

— Права си, но няма да те оставя тук сама. Не и преди да разберем какво, по дяволите, става.

Сега не беше време за препирни, каза си тя.

— Ще дойда с теб. Ще пусна на Мейсън есемес, за да знае къде сме, и ще дойда с теб.