Нора Робъртс
Мания (30)

30.

Тя се завъртя, видя го, плисна кафето в лицето му, хвърли чашата. Чашата го удари в средата на гърдите, кафето обля лицето му. Той изрева, изпусна парцала, който държеше, и й даде достатъчно време, за да скочи към ножовете.

Тя дръпна един и се завъртя. Бавно го отпусна.

— Не знаеш ли какво казват за вдигането на нож по време на престрелка? — Той даде знак с 32-милиметров в ръката. — Остави го. Съсипа ми ризата. Отсега държа да ти кажа, че ще си платиш.

— Май стягат обръча около теб.

— Ще ти се да го вярваш, но държа да ти кажа, че точно така си го представях.

— Защо? — попита тя.

— Ще поговорим по този въпрос по-късно. Разполагаме с предостатъчно време. — Той се ухили и докосна с пръсти носа си.

— Аз не съм…

В този момент тя го позна — жеста, познатото саркастично подсмихване.

— Чафинс?

— Много време ти отне. — Очевидно доволен, той се ухили. — Лазерна операция — разкарах очилата. И носа си оправих. Подстригах се прилично, понаедрях. От доста време не сме се виждали, Карсън. Или трябва да кажа, Боус.

— Как можа… Бяхме приятели.

— Глупости. Ти не би… ти не… не ме поглеждаше, докато не оглавих комитета на годишника, а след това се мазнеше, за да получиш място в училищния вестник.

— Правиш го, защото не съм ти обръщала достатъчно внимание в гимназията?

— Моля те, все едно бях факлоносец. Имал съм предостатъчно момичета. Жени. Старици. — Той оголи зъби в подобие на усмивка. — Всякакви. Аз разгадах коя си. Сам се сетих и сключих сделка с теб. Ти ме излъга и изпрати скапаната агентка на ФБР, за да ме накараш да замълча.

Как бе пропуснала да забележи лудостта в очите му преди толкова години? Как бе възможно да не забележи онова, което виждаше в момента?

— Не съм сключвала никаква сделка.

— Направи го, мамка ти, след това ми открадна идеята. Написа историята сама. Трябваше да излезе с моето име. Историята си беше моя.

— Никога не е била твоя.

— Защото си дъщеря на Томас Дейвид Боус ли?

Ако отпуснеше пистолета съвсем малко, тя имаше шанс. Трябваше да бъде бърза, но щеше да се възползва от шанса.

— Открай време е ставало въпрос за баща ми.

— Може би, а може той да е скофтил нещата, защото още тогава знаех, че ще засенча баща ти. Ставаше дума за майка ти обаче.

— Мама ли?

— Казах, че ще говорим по-късно. Мърдай сега.

— Мама. — Той нямаше да я застреля, не искаше да я убие толкова бързо. Затова не помръдна. — Казвай какво общо има мама.

— Добре. Ще отделя минутка на майка ти. Ако обаче ми създадеш неприятности, ще те прострелям в коляното. Няма да те убие, но ще боли адски.

— Мама — повтори тя и погледна часовника на фурната зад него. Зандър, запита се къде беше Зандър?

— Майка ти ли? Освен птиците и разните улични котки, които съм убивал, тя беше първото мъртво тяло, което видях. Леле, нечувано! Откровение. Беше изстинала, а пък очите й! Леле, очите й! Адски се надървих. — Той се изсмя, въпреки че забеляза отвращението, изписало се по лицето й. — Това е то природа, Карсън. Роден съм за това, също както твоя дъртофелник. Проучих всичко. Обзалагам се, че с малкото ти братче можем да проведем забележителен разговор по въпроса.

— Не се доближавай до него.

— Той не ме интересува. Открай време ме интересуваш ти. Разбрах го онзи ден, когато бяхме до студеното мъртво тяло на майка ти, разбрах, че един ден ще те оправя. След това разбрах коя си и това подслади всичко. Мърдай сега или ще видя сметката на капачката ти. Може пък да я гръмна просто така. Досега не съм започвал по този начин…

Той се изви назад, когато кучето влетя през вратата като бик.

Див лай и крясъците на Чафинс изпълниха въздуха.

Когато той насочи пистолета към вратата, Наоми вдигна ръце.

— Недей. Недей. Ще тръгна с теб. Тръгвам.

Все още имаше шанс, все още имаше време, мислеше си отчаяно тя. Зандър щеше да се върне. Ако се приближеше достатъчно, можеше да му отнеме пистолета. Или пък да се опита да избяга?

— Излизай отпред, бързо, иначе, кълна се…

Лепка се втурна, сниши се и скочи.

Когато пистолетът се завъртя към него, Наоми се хвърли пред кучето.

Остра болка подкоси краката й. Чу острия, болезнен лай и усети как огън прогаря страната й, докато стаята се завърта. Падна, а Лепка остана под нея.

— Мръсница! Тъпа мръсница, тъпа мръсница.

Лицето му изплува над нея, забеляза беса в очите му.

— Така ли искаш? Куршум в мозъка ли искаш? Май така е трябвало да стане.

Тя гледаше право в пистолета, донякъде объркана. Защо беше толкова малък? Все едно беше на сто и петдесет километра.

След това изчезна. Чу викове, стори й се, че нещо се счупи, но това беше всичко и то се случваше някъде далече. Нямаше нищо общо с нея. Тя просто се понесе нанякъде.

— Погледни ме! По дяволите, Наоми, отвори очи. Мама му стара, не губи съзнание.

Болката я проряза отново, също като нажежено желязо. Тя извика и отвори очи.

— Това вече привлече вниманието ти. Извинявай. Извинявай. Налага се да натискам. — Зандър притисна устни към нейните. — Налага се да те нараня. Много съжалявам.

— Зандър. — Тя вдигна ръка, която не чувстваше като своя, и докосна слепоочието му. — Кървиш. При това много.

— Да. Ти също. Идва помощ. Просто ме погледни. Говори с мен.

— Да не би да си катастрофирал?

— Не. Ще се оправиш. Всичко ще бъде наред.

— Не мога да… — Спомените нахлуха, изместиха болката. — Лепка. Кучето. Кучето.

— Лежи, лежи! Той е добре. Ще се оправи. Чуваш ли? Чу ли сирените? Идва помощ.

— Той беше в къщата. Искаше да застреля Лепка. Не можех да му позволя да го застреля. Той… пистолетът. Той има пистолет.

— Вече няма. Не се тревожи за него. Счупих му носа от твое име — измърмори Зандър и притисна чело към нейното.

— Бях готова да се бия. Щях да опитам, но кучето… дойде, за да ме спаси. Трябва да затворя очи.

— Нищо подобно. Погледни ме. Остани будна. Погледни ме! — изкрещя той. — За бога, побързайте. Не мога да спра кървенето.

— Зубрачът от гимназията.

— Какво?

— Чафинс. Ансън Чафинс. Кажи на Мейсън — заръча тя и изгуби съзнание.

Докато беше в линейката, ту идваше в съзнание, ту припадаше, улавяше отделни думи, чуваше различни гласове. Усети ръката на Зандър да стиска нейната, веднъж обърна глава и можеше да се закълне, че видя кучешка носилка до нейната.

— Ансън Чафинс — повтори тя.

— Разбрах. Те знаят. Хванаха го. Бъди спокойна.

Тя отново дойде в съзнание, движеха се бързо, над нея блестяха светлини, гласове крещяха медицински термини, сякаш гледаше епизод от „Анатомията на Грей“.

— Ще ти дам нещо за болката — чу тя.

— Да, да, благодаря — отвърна.

 

 

Изблъскаха го грубо и не можа да отиде с Наоми. Зандър се опита да спори с едрата сестра, препречила пътя му. Ако беше мъж, щеше да я повали с един удар.

Замисли се дали все пак да не го направи.

— Махнете кучето, трябва да прегледат раната ви.

— Кучето е ранено. Простреляно е, за бога.

— Ще ви дам номера на спешна ветеринарна клиника. Но вие трябва да…

— Погрижете се за кучето.

— Точно така. — Мейсън, много строг и сериозен, размаха картата си. — Куршумът е доказателство и трябва да бъде изваден. Кучето е свидетел и трябва да се погрижите незабавно за него.

— Дори е истински герой.

— Точно така. Викнете лекар и подгответе кучето за операция или, кълна се, ще ви арестувам за възпрепятстване на федерално разследване.

Отказаха да го пуснат с Наоми, но омекнаха достатъчно, за да го оставят да поседи при кучето, докато вадят куршума и зашиват раната. После почистиха и зашиха и неговата рана.

— Той ще се оправи — каза хирургът, оперирал Лепка. — Ще го боли и ще куца няколко дена. Ще му изпиша антибиотици и ще изпратя доклад за ветеринаря ви. Трябва да го прегледа.

— Благодаря.

— Ще спи още час. Струва ми се добро куче.

— Той е адски добро куче. Моля ви, докторе, кажете ми нещо за Наоми. Наоми Карсън. Просто… мама му стара!

— Стойте неподвижно. — Стажантката, която го шиеше, погледна хирурга.

— Дайте й още няколко минути, моля. Аз ще проверя как е госпожица Карсън.

Преди да го направи, влезе Мейсън.

— Как върви?

— И двамата пациенти са добре. Единият обаче ни съдейства повече от другия.

— Тя къде е? Как е тя? Мама му стара! Да не би да търсите злато в черепа ми? — възропта Зандър.

— Още е в операционната. Но ще се оправи. Куршумът е минал през нея и е заседнал в кучето.

— Ето ви доказателството, специален агент.

— Благодаря. — Мейсън взе легенчето с извадения куршум.

— Изгубила е много кръв, а и един куршум никога не се отразява добре, но не е засегнал важни органи. Само тъкани. Ще я задържат за една нощ. Може би и вас.

Зандър се подготви за битка, но поне се успокои.

— Оставам с нея. Също и кучето.

— Вече е уредено. Готов ли си за показания? Мога да почакам.

— Добре съм. Само ми кажи къде е въпросният Чафинс сега?

— В килия в Сънрайз Коув, но официално е на разположение на федералните власти. Преглежда го лекар и се грижи за раните му. Освен че си му счупил носа, избил си му три зъба и си спукал две ребра.

— Така ли? — Зандър погледна ръцете си и размърда пръстите, които боляха. Кокалчетата му бяха подути.

— Благодаря. Знам, че я обичаш, но аз я обичам от повече време, така че благодаря ти, че спаси живота на сестра ми.

— Няма защо.

Мейсън придърпа стол.

— Добре, кажи ми какво се случи.

Той му разказа.

— Трябваше да се досетя. Усетих се, когато беше твърде късно. Дори се вързах, че отзад в караваната има малък Боби. А когато се свестих, веднага разбрах, че е отишъл при нея. Обадих ти се, докато шофирах към къщата. Спрях зад тъпата каравана, затичах се. Чух изстрела. — Замълча и затвори очи. — Чух изстрела. Чух я да пищи. Когато влязох, той се бе надвесил над нея, дрънкаше нещо с насочен в главата й пистолет. Изтеглих го и го пребих така, че изпадна в безсъзнание. И тя, и кучето бяха потънали в кръв. Грабнах две кърпи и притиснах раната й, нали така казват, че трябвало. Болеше я. Аз я нараних.

— Той я е наранил — поправи го Мейсън.

 

 

Тя сънуваше, че плува, бавно, мързеливо през най-бледосинята вода. Издигна се на повърхността и се остави да се носи по вълните. Напред-назад, наляво и надясно, всичко беше топло и воднисто.

По едно време бобрите от съня започнаха да режат дървета с електрически триони с дълбоко, ритмично жужене. Тя изплува и видя кучето да хърка на съседното легло.

Разсмя се в съня си и чу гласа на Зандър. „Нямам нищо против да получа малко от онова, което са ти дали.“

Усмихна се и отново се унесе.

Мислеше за лунните лъчи, които падат върху леглото, какво бе усещането, когато се любеше с него под лъчите на луната.

Отвори очи и видя, че е слънчево, а лъчите влизат през щорите на прозореца.

— Ето я и нея. Този път ще останеш ли с мен?

Обърна глава и срещна погледа на Зандър.

Той изглеждаше толкова уморен и блед под наболата брада. Беше ранен — лошо — в слепоочието.

— Катастрофирали сме.

— Не точно.

— Не помня какво… — Обърна отново глава и видя, че Лепка я наблюдава от съседното легло.

— Той спи в легло. А ние сме… в болница сме. Той ме простреля. Простреля и двама ни.

— Спокойно. — Зандър притисна рамото й с ръка и я задържа на място. — Ансън Чафинс.

— Да, да, спомням си. Помня всичко. Той влезе в къщата.

— През спалнята. Пуснала си кучето навън, той е изчакал и е влязъл оттам, намерил те е в кухнята. Мейсън каза, че сте били съученици.

— Да, той беше една година преди мен. Работихме заедно няколко месеца в комитета за годишника и училищния вестник. Беше с мен, когато намерих мама. Каза ми, че било като откровение. Каза, че така бил устроен, също като баща ми, че и двамата са родени такива. Като видял мама, всичко му се изяснило. Възбудил се. През всичкото време…

— Не се тревожи.

— Колко зле съм ранена? Не смей да захаросваш нещата.

— Миличка, направиха всичко по силите си. — Разсмя се, когато тя сви устни. — Това ще излекува част от песимизма ти. Добре си. Доколкото това е възможно, когато човек е прострелян. Куршумът е попаднал в лявата ти страна, малко над талията, преминал е през теб и се е забил в задницата на кучето. И Лепка е добре. Отсега да знаеш, че няма да му се слага яката на срама.

— Няма яка на срама. — Тя протегна ръка и погали кучето. — Никога повече. Ще му сложим гащите на героизма.

— Ти си скочила пред кучето, нали? Той е щял да простреля кучето, а ти си застанала пред него.

— Ти нямаше ли да направиш същото?

— Да. — По-разтреперан, отколкото искаше, Зандър въздъхна. — Да, сигурно. Пълни идиоти сме.

— Ти как беше ранен? Главата ти. Беше целият в кръв.

— Раните на главата кървят много.

— Той се е обадил, нали? За аварирал автомобил. Той е бил. Можел е да те убие.

— Не го направи.

— Но можеше.

— Не го направи. Свиквай. — Вдигна ръката й към устните си, задържа я там и я притисна за момент. — Все още не съм свикнал с мисълта, че е можел да те убие, но не успя. И двамата бяхме прави. Господи. Наоми, нямах представа, че мога да се уплаша толкова и да го преживея. Не знаех колко тежко е положението. Не можех да преценя, а ти лежеше и кървеше.

— Ти ли ме спаси?

Той отново притисна устни към ръката й.

— Ти щеше да направиш същото за мен.

— Да, сигурно. — Усмихна се на Лепка, когато той пъхна муцуна под другата й ръка. — И тримата сме тук. Ами Чафинс?

— Арестуван е. Не знам къде ще го водят, вероятно по-късно днес ще стане ясно. Новината плъзна навсякъде. Снощи почетох малко на телефона си. Всички говорят за това. За съжаление, вече знаят каква е връзката ти с Боус.

— Пет пари не давам. Вече няма значение. Изобщо не е трябвало да обръщам чак такова внимание. Колко време трябва да остана тук? Искам да се прибера.

— Ще те прегледат, но казаха, че днес можеш да се прибереш.

— Трябва да се върна у нас, Зандър, но преди това трябва да го видя. Трябва да видя Чафинс. Никога не съм разговаряла с баща ми, но ще отида да видя Чафинс и да говоря с него.

— Добре. Хайде първо да те изпишат и тогава ще видим какво може да направи Мейсън.

Отне два часа, много документи и предупреждения, освен това трябваше да излезе от болницата в инвалидна количка и през страничен вход, където Мейсън бе оставил кола.

Той й помогна да се изправи, след това я подкрепи.

— Изглеждала си и по-добре.

— И съм се чувствала по-добре.

С помощта на брат си се отпусна в колата, докато Зандър и Лепка се разположиха на задната седалка.

— Журналистите са плъзнали в целия град. Ако го посетиш, няма да можеш да ги избегнеш.

— Няма значение.

— Той е имал журналистически пропуск — подхвърли Мейсън, докато шофираше. — Присъствал е на брифинги, наел е стая в мотел, въпреки че е оставал и в караваната си. Дори когато я е използвал по други причини.

Просто едно умно зубърче, което бе отишло на бала с нея и бе направило нескопосан опит да я сваля, след което тя го беше разкарала без особено усилие.

А през всичкото време е бил чудовище.

— Държал е жертвите си в нея — както Боус в мазето.

— Да. Различни къмпинги, различни имена. Използвал е няколко самоличности през последните години. Притежава умения, компютърни умения.

— Винаги е имал усет към компютрите.

— Има дневник на жертвите — имена, места, дати. Има и снимки. Разполагаме с предостатъчно доказателства, за да го затворим за десет живота. Никога повече няма да ти се налага да се страхуваш от него.

— Няма. Нали каза на вуйчовците, че съм добре?

— Да, говорих с тях. Не се тревожи.

— Не искам те да се тревожат. Ще им позвъня, щом се прибера.

— Тогава вземи едно от тези хапчета — намеси се Зандър.

— Няма да споря. Ти ще ходиш ли да се виждаш с Боус?

— Да — потвърди Мейсън. — Но може да почака.

Той влезе в града и спря на най-близкия до полицията паркинг. В мига, в който Зандър помогна на Наоми да слезе, репортерите хукнаха към тях с викове.

— Вземи и Лепка. Той трябва да види кучето.

Сам Уинстън им отвори вратата и излезе навън.

— Дръпнете се назад и престанете да крещите, в противен случай ще ви арестувам до един за смущаване на обществения ред — заплаши той репортерите. — Това е моят град и ще го направя.

Затвори вратата и стисна ръката на Наоми.

— Този град е и твой. В състояние ли си да го направиш? Сигурна ли си?

— Да, няма да ми отнеме много време.

Не беше много различно от полицейското управление, което помнеше отпреди много години. Сигурно бяха затворили баща й в една от килиите зад металната врата.

— Мейсън, Зандър и Лепка. Отиваме всички.

Болеше я, когато изпъна гръб, но тя се справи. Не можеше да си позволи да влезе вътре прегърбена. Когато се показа, Чафинс се надигна от нара, на който се беше изтегнал. Въпреки насиненото око, изранения и подут нос с лепенка, разцепената устна, той се усмихна и разкри липсващите зъби.

— Малкото братче, маймуната механик и кученцето. Страхуваш ли се от мен, Наоми?

— Ни най-малко. Просто исках всички да те погледнем в естествената ти среда.

— Ще изляза оттук — сопна се той, а Лепка изръмжа гърлено.

— Не, няма.

— Ще изляза и ще дойда за теб. Вечно ще трябва да се озърташ през рамо.

— Не, няма. — Тя отпусна ръка върху рамото на Зандър и го усети как трепери. — Би ли ни оставил за минута?

— Разбира се — съгласи се Зандър, обаче пристъпи пръв към килията, протегна ръка като за поздрав, но дръпна Чафинс и го блъсна в решетките. Тя не чу какво му каза, но цветът се оттече от лицето на престъпника.

— Майната ти, трябваше да те пребия, та да пукнеш.

— Само че не го направи — отвърна небрежно Зандър, отстъпи назад и погледна Наоми. — Не мърдай от това място.

— Не се притеснявай. — Тя пое ръката му и целуна изранените кокалчета. — И ти, Мейсън. Само за минута.

— На вратата съм — отвърна брат й.

Наоми огледа Чафинс, видя момчето, което беше навремето, и чудовището, в което се беше превърнал.

— Може да напишат книги за теб.

— Ще напишат, и още как.

— Дори филм може да направят. Може и да се порадваш на откачения успех, който извратеняци като теб постигат. Все ми е едно. Но ние с теб, както и всички останали, ще знаем, че когато си дошъл за мен, си изгубил. Ти изгуби, Чафинс. Аз затворих баща си в килия, а навремето той означаваше нещо за мен. Сега затворих теб, ала ти не означаваш нищо.

— Извади късмет. Следващия път…

— Мечтай си. Надявам се да си мечтаеш за това. Всяка студена и тъмна нощ ме сънувай.

— Ти ще ме сънуваш.

— Не, аз ще те забравя, както те забравих и преди години. Аз съм дъщеря на чудовище. Чудовищата не ме плашат. Хайде, Лепка. Да вървим да ти купим млечен кокал.

— Върни се! Върни се веднага, не съм приключил с теб.

— Само че аз приключих с теб.

Тя продължи към вратата.

— По-добре ли се чувстваш? — попита я Зандър.

— Да, по-добре. Но ще се почувствам още по-добре, когато се прибера вкъщи и изпия хапчето.

Тя затвори очи, докато пътуваха, за да се опита да изтласка болката. Щеше да й е достатъчно да се прибере у дома и да зареже всичко друго.

Въздъхна облекчено, когато колата спря.

— Определено е нещо упойващо, но ми се иска да поседна, да се просна на терасата… Чия е тази кола?

Преди Мейсън да успее да отговори, входната врата се отвори със замах.

— О, боже. Боже господи! — Сълзите й рукнаха, когато Сет отвори нейната врата.

— Да не си посмяла да слизаш сама. Ще те пренеса.

— Вие дойдохте, тук сте. И двамата сте тук. Как? Не, не можеш да ме носиш. Ще вървя.

— Никъде няма да вървиш. — Хари стрелна Зандър с поглед. — Ти ли си Зандър?

— Да, аз ще я поема.

За да приключи с въпроса, той пъхна ръка под коленете, другата под гърба и нежно я повдигна.

— Веднага я отнеси в леглото. Приготвили сме всичко за нея.

— Недейте, моля ви. Добре съм. Наистина предпочитам да седна на терасата. Трябва да ви прегърна и двамата.

— Аз ще донеса възглавници. — Сет хукна нанякъде.

— Направих розова лимонада, помниш ли я?

— Със смачкан лед. — Тя стисна ръката на Хари, докато Зандър я носеше. — Кога пристигнахте? Как успяхте да дойдете толкова бързо?

— Частен самолет. Имаме връзки. Детенцето ми — прошепна той и я целуна по челото. — Твоите хора казаха, че можем да влезем, Мейсън. Почистили са всичко. А ти си довел екип…

— Да, чисто е.

Докато я качат на терасата, Сет вече потупваше възглавниците и чакаше с лека завивка. На малката масичка беше поставил ваза с цветя.

— Така, сега я сложи да седне. — Зандър изпълни послушно, а Сет се отпусна на колене и я прегърна. — Миличката ми, детенцето ми.

— Не плачи, моля те, не плачи. Добре съм.

— Тя има нужда от хапче — добави Зандър, — от хапче за болката.

— Ще ти донеса лимонадка, за да преглътнеш. Ти искаш ли лимонада? — обърна се Хари към Зандър.

— Готов съм да извърша убийство за една бира.

— Ще ти донеса бира. Ти, Мейсън?

— Трябва да вървя. Ще се върна, но сега трябва да вървя.

— Да се прибереш за вечеря. Ще направя чудеса от храброст.

Когато Хари забърза вътре, Сет се изправи. Все още разплакан, той се обърна и прегърна Зандър.

— Така. — Зандър се вгледа в мокрите, усмихнати очи на Наоми. — Добре.

— От сега нататък и завинаги за мен си герой. — Сет подсмръкна и отстъпи назад. — Тя е светлината на моя живот. Двамата с Мейсън озаряват живота ни.

— И моя също.

— Трябва да вървя — сбогува се Мейсън и целуна Сет по бузата. — Седни. Поеми си дъх.

— Още не. Това момче… красавец е — добави той и размърда вежди към Наоми. — Има нужда от лед за кокалчетата. Дано да си пребил онова злобно изчадие.

— Счупил е носа му и му е избил три зъба — оповести Наоми.

— Браво.

Хари дойде с висока чаша, пълна със счукан лед, пенеста розова напитка, гарнирана с резен лимон. Подаде я на Наоми, а бутилката бира — пилзенска — на Зандър. След това, също като Сет, го прегърна.

— Аз съм Хари, а това е най-доброто ми момиченце. Много ми е приятно да се запознаем, Зандър.

— И на мен. — Той извади шишенце от джоба си и изтръска едно хапче. — Вземи.

— Всъщност искам да остана будна, докато…

— Вземи го.

Тя въздъхна, но преглътна хапчето.

— О, Хари, никой не умее да прави розова лимонада като теб.

— Можеш ли да ядеш? Нещо мекичко, успокояващо. Яйчица със сирене върху препечена филийка.

Очите й отново се напълниха.

— Любимото ми ястие, когато съм болна, Хари.

— Ще направя яйчица и за двама ви. А на това удивително куче ще приготвя нещо специално. Днес няма да ядеш хрупки, смелото ми момче.

Лепка го погледна с обожание и отпусна глава на коляното му.

— Говеждо. Ще го кръстим говеждо а ла Лепка.

Когато Хари отиде в кухнята, Лепка закуцука след него. Преди Зандър да успее да опита бирата, Сет изскочи навън с найлонов плик с лед.

— Вземи. Я поседни на пейката. Наоми може да си вдигне краката в скута ти. Сложи лед на кокалчетата и си пий бирата. И се порадвай на красивата гледка. Това е най-прекрасният ден в живота ни. Как е възглавничката, мило мое?

— Добре е и аз съм добре.

— Когато си готова, Зандър ще те пренесе горе, за да поспиш. Ние оставаме тук. Няма да мърдаме.

— Много се радвам, че дойдохте.

— Отивам да помогна на Хари. Викайте, ако имате нужда от нещо.

Тя се усмихна и отпи от лимонадата.

— Имам чувството, че сънувам. Ти знаеше ли, че са тук?

— Мейсън ми каза. Пристигнали са днес рано сутринта.

— Те ще ти харесат.

— Вече ги харесах. Как да не ги хареса човек? Получих бира и ми правят яйца със сирене. — Премести торбичката с лед и извади телефона си. — Трябва да се обадя. От часове ми звънят и ми изпращат есемеси. Всички питат как си, искат да дойдат да те видят, да донесат храна, цветя, един господ знае какво още.

— Всички ли?

— Всички, за които можеш да се сетиш, звъняха и пускаха есемеси.

Също като семейство, помисли си тя. Приятели и хора от общността можеха да се държат като семейство, ако им позволиш.

— Може да дойдат… Хари обича да готви за хората. Много ми е приятно, че искат да дойдат. Само че съм уморена. Хапчето започва да действа.

— Утре. Ще дойдат утре, ако си в състояние да станеш.

— Така е най-добре. Вече съм добре.

— Така ли?

— Да. Няма да те питам какво му каза, но ти благодаря, защото каквото и да било, кръвта се оттече от лицето му.

— Ти го довърши.

— Аз приключих с него. — Тя кимна. — Намирам се точно където искам, с когото искам и край на терзанията за кръвни връзки и как ще реагират хората, когато научат.

— Добре.

— Освен това обичам това място. Обичам да наблюдавам водата ден след ден.

— Мястото е чудесно. Трябва да се оженим тук, в задния двор.

— Чудесно място за… Какво?

— Есента става, богата е на толкова много цветове. — Той отпи замислено от бирата. — Октомври. Така ще имаш достатъчно време, за да свършиш всичко, което жените си мислят, че трябва да бъде свършено. Цветя и рокля, и каквото друго има.

— Да се оженим? Това е…

— Така трябва да бъде. — Той небрежно плъзна едрата си мазолеста ръка по прасеца й. — Имаш време до октомври, за да свикнеш. Предостатъчно време.

— Да не би да си въобразяваш, че това е предложение за брак?

— Според мен е съвършено — обади се Сет от вратата, изтри очи и отново се върна вътре.

— Ще ти купя пръстен. Ще имаме прекрасен живот тук.

— Не съм казала, че…

— Ще кажеш — отвърна небрежно той. — Обичам те, Наоми. Това е начало и край, и всичко между тях. — Той я погледна с пронизващите си сини очи. — Ти ме обичаш.

— Да, наистина. Не съм и помисляла обаче, че ще се омъжа. — Тя хвана ранената му ръка и постави леда отгоре. — Но може и да свикна.

— Добре. Октомври. Останалото подлежи на обсъждане.

— Вуйчовците ще искат нечувано шоу.

Той сви рамене.

— Защо не? Обичам да има шоу, стига да е за нас.

Наведе се и докосна устните й със своите.

Докато има любов, помисли си тя и въздъхна. И хубаво място, на което да изградят живота си.

Живот с изгреви и люляк, пълен с приятели и тихи мигове.

И едно много добро куче.