Петър Бобев
Камбо (8) (Роман за юноши)

Пантерата тръгваше на лов. Двете й деца ставаха все по-лакоми. И тя беше принудена да ловува непрекъснато, за да ги кърми добре.

Наоколо се ширеше родната гора, тъмна и влажна. Изпълнена с живот. Но горе, из клоните, не на земята. А там се достига трудно плячката. Нужни са много умения и главно — настойчивост, та да се прокрадне неусетно до задрямалата птица или до чоплещата из кората маймуна.

А така, прегладняла, тя нямаше задължителното за случая търпение.

Майката лизна по веднъж и двете си рожби, после подаде предпазливо навън глава. Не биваше с непредпазливост да издаде леговището си. Защото наоколо кръстосваха всякакви врагове, ненаситни за месо. А какво по-вкусно от месото на две сукалчета? И чакали, и лъвове, и хиени, та и шимпанзета. Дори старият леопард, баща им, ако му паднеха насгода, нямаше да ги пощади.

Бърлогата й се намираше в кухината между коренните подпори на чудовищната макаранга, чийто връх се губеше, скрит от короните на по-ниските дървета: фикуси, палми, омоталите я ротангови врежове.

Незабелязала нищо подозрително, пантерата излезе навън и с два скока се изкатери на първия водоравен клон. Постоя и там няколко секунди, като се озърташе и ослушваше напрегнато, понеже не се осланяше само на обонянието си, после притича по обраслия с роголистни папрати и кактуси рипсалис клон, метна се върху съседното дърво и чак тогава, на петдесетина метра от дома си, реши да слезе на земята.

Тогава продължи пътя си, като стъпваше безшумно по плътния килим от мъхове и плауни, на места засипани с цели преспи от гниеща шума.

Нямаше цел. Движеше се без определено разписание. Ако спазваше такова разписание, жертвите й щяха да го научат и да се крият. А така можеше винаги, на всяко място и по всяко време да ги изненада. Като съвестен ревизор разчиташе на изненадата.

Тя трепна. За хората движението на слоновете е нечуто; струва им се, че те пристъпват като привидения. Но безпогрешният слух на хищницата още отдалеч бе доловил близостта им. Не искаше да се отклонява от пътя си, затова се покатери на най-близкото дърво, докато отминат.

И ето, отдолу се зададоха три слона: самецът с огромните бивни и отрязания хобот, придружен от две женски — едната бездетна, другата, Гърбавата с детето си, което все се мотаеше под корема й.

Слонът, за всички вече Късия Хобот, все още смутен, неуверен след загубата на един от най-важните си органи, крачеше бавно, посягаше с остатъка на хобота си към набелязаната свежа вейка или зрял плод, но тозчас го отдръпваше, припомнил недъга си. Тогава едната слоница като грижовна болногледачка му откъсваше пожеланото лакомство и му го подаваше в устата. И той с великодушно размахване на ушите й благодареше, а другата разпъждаше с палмова клонка досадните насекоми, които гледаха да се наврат в още незаздравялата му рана.

Крачейки бавно, тържествено, слонската процесия потъна в джунглата на път за водопоя.

И докато ги изчакваше да се отдалечат на безопасно разстояние, пантерата забеляза пълзящия по мъховете питон. Тоя ленивец обикновено не бърза. Какво ли го бе принудило към това? Той бяга само от хищни мравки. Сега не бяха мравки. Огромното влечуго търсеше храна. И ето, стана ясно — каква храна. Питонът се спря, опита да навре глава в някаква дупка, затрупана с прясна пръст. Бърлогата на ненадминатия копач — тръбозъба. Вътре се спотайваше или самият стопанин, или рожбата му. Защото, привлечени от миризмата им, над отвора се виеха рояци мухи. Дори паяците, примамени от това крилато множество, бяха сварили да изтъкат мрежите си.

Оказа се, че дупката е добре запушена. Ала змията не искаше да го схване и продължаваше упорито да натиква мордата си в рохкавата пръст.

Пантерата не го изчака да види докога ще си блъска главата пред тая неразрешима за него задача. Пък и не опита да се възползува от залисията му, та да го нападне. Прекалено голям й се стори. Нямаше изгледи да го надвие. Затова благоразумно го остави, а тя продължи обиколката си.

Така достигна реката. Свря се сред шипестия листак на панданусите, задебна. Може би тук щеше да й се усмихне щастието.

Задалото се шествие дългокраки жирафи, начело с Бялата и свряното под корема й теле, отвлече вниманието й. При все че не разчиташе на какъвто и да е успех при тях. Уважаваше огромните им раздвоени копита — нали това е уважението?

Разтревожена от новодошлите, Еднооката бе напуснала за малко гнездото си, заела положение за отбрана. И от това нейно разсейване се бе възползувал варанът. Промъкнал се неусетно, той се бе заел безшумно да изравя пясъка над яйцата й. Бързо-бързо. Като бегло поглеждаше дали не се връща зъбатата майка.

В туй време, поела задължението на часовой, докато другите се бяха разкрачили неудобно да пият, Бялата случайно пристъпи към крокодилката, която тозчас се метна в нападение, та подплаши цялото жирафско стадо.

Еднооката се сети в последния миг. Зърнала с крайчеца на единственото си око подлия грабител, тя се обърна и припна нататък. Ала варанът излезе по-чевръст. Успял да докопа едно яйце, той хукна назад. И докато разгневената майка засипваше с пясък оскверненото гнездо, крадецът се приготви за предстоящото пиршество.

Кой ли го бе научил? Навярно непоклатимите авторитети ще отсекат безапелационно, че това е инстинкт. А дали в действителност варанът затърси инстинктивно подходящото сечиво?

Той видя довлечения от реката камък. Пристъпи, та удари в него яйцето. Първия път не улучи. Затова повтори. И черупката се пръсна. В следния миг почти готовото за излюпване крокодилче изчезна в гърлото му.

А Еднооката, затрупала останалите яйца, ала неутолила гнева си, заоглежда още по-зорко имението си. Стори й се, че пантерата е нарушила границата. Затова се втурна насреща й и я принуди да отстъпи с ядно изфучаване.

Едва я зърнала, Бялата нададе сигнал за тревога. Не й се влизаше в разправии с такава бронирана ярост. И жирафското стадо хукна назад. Подплаши и другите животни, които се изреждаха на водопоя.

Пантерата пое отново по своя път — без точен план наистина, ала не и без цел.

Не след дълго съгледа дивите шимпанзета на малка поляна, огрявана от слънцето само по обяд. И се притаи в папратовия шубрак. Не дръзна да нападне веднага. За да стигне до тях, трябваше да прекоси тридесетина метра, покрити със суха, издайническа шума. При това наблюдателите от дърветата оглеждаха зорко околността. Предпочете другото — изчакването. Дано в това време някоя завеяна маймуна сама дойдеше при нея. Или пък нещо за миг отвлечеше вниманието им.

Шимпанзетата обичат да слизат на земята. Съзнават, че телата им са твърде тежки за издръжливостта на клоните. При това долу, из гнилите дънери и листа, се намират вкусни личинки, охлюви, крабове. По земята може и да си потичат, и да се поборят. Пък и няма толкова змии, колкото горе. А най-опасният враг, леопардът, умее да напада както на земята, така и по дърветата.

Пръснати в малки групи, те претърсваха съсредоточено поляната. Някои, не толкова гладни, се пощеха взаимно. Един мъжкар бе намерил в някаква хралупа птиче гнездо и вадеше едно по едно снесените яйчица. Две самки, застанали в молитвени пози, протегнали напред ръце с обърнати нагоре длани, просеха жално да им даде поне по едно яйчице, като скимтяха тихо. И както всички мъже по света, тоя също не устоя на женската молба. Отдръпна се с вдигнати рамена, остави ги да си поделят плячката. А те тозчас се скараха, запищяха, хванаха се за козината. Та се наложи той пак да се връща, за да ги усмирява.

Прежадняла маймуна бе открила вода в тясна, но дълбока хралупа, която не можеше да достигне нито с уста, нито да загребе с шепа. Тогава тя откъсна свеж лист, сви го като чашчица и си гребна една глътка. Гребна втора, трета.

Една от дежурните самки, уж съвсем погълната от главната си задача — да следи за появата на враг, — не изпусна прелитналия край нея бананояд, красавеца на джунглата. Протегна светкавично ръка, но не улучи само с един пръст. Вместо крилото докопа едно от дългите му опашни пера. То се отскубна и остана в пръстите й, а собственикът с уплашен крясък изпърха нагоре.

Пантерата, тъкмо помислила, че е време да се възползува от залисията й, вече се надигаше за скок, когато часовойката захвърли перото и отново впери поглед насам, към папратовия шубрак. Подозираше ли нещо?

Размирника, види се поумнял след побоя, вече не се заяждаше с водачите. Напротив, отдаваше им дължимото уважение. И така с привидно подчинение неусетно израстваше в социалната стълба. Малко ли е то — да се опълчиш срещу властелините? И вече бе успял в маймунската кариера, заел третото място след Щърбия и Сивокосия. Защото знаеше отлично реда в своето общество. Няма две равни по ранг маймуни. Във всички случаи едната е старша…

Обзет от чувството за собствено достойнство, той бе обърнал гръб на другите и поставил един камък за опора като наковалня, с друг камък чупеше отгоре му някакви твърди костилки, види се, с изключително вкусни ядки, защото една женска тозчас протегна умолително ръка. Но той й обърна гръб. И тя не посмя да повтори молбата си. Опознала бе нрава му, а се съобразяваше и със сана му.

Сивокосия пък беше подложил гърба си на друга самка да го пощи. И с притворени очи се бе отдал на насладата от всесилието си.

Брат му, Щърбия, току-що се връщаше отнякъде за по-бързо по клоните на дърветата. Той скочи на земята и се запъти към Сивокосия. Да се приветствуват по обичая. Ала Размирника превари. Винаги гледаше да засвидетелствува добрите си чувства. Той грабна в шепа костилките си и се отправи към новодошлия, прегърна го поривисто, разцелува го по врата, започна да го потупва с длани по раменете.

Щърбия, по-сдържан, въпреки това беше длъжен да отговори на приветствието. Трябваше да се съобразява с маймунската етикеция. Макар че, както изглежда, не се оставяше да бъде подведен от това показно дружелюбие. Навярно му бе известно правилото, че водачът трябва да се пази най-вече от следващия по ранг след него. Навярно се досещаше, че тоя хитрец само изчаква удобния случай за преврат в малкото им общество, за да заеме мястото му. Колкото и да се прикриваше, по всичко личеше, че е роден за водач.

Горе, из зеления листак, пърхаха сини гълъби, малиновки, прилетели от север славеи. Чудновата птица носорог, като че ли с два жълти клюна един над друг, прехвръкна тежко между лианите и кацна с видимо облекчение на една клонка. После приближи, та подаде донесения плод от маслена палма на подалата се от отвора на хралупата човка. За да се пази от змиите, женската му сама се бе зазидала вътре, оставяйки този тесен отвор, колкото да се проветрява и да получава дажбата си, додето поотрасне пиленцето й. А мъжкият беше принуден цял ден, от сутрин до вечер, да се труди, да пренася храна — все повече и повече: и за нея, и за бързо наедряващото им отроче.

Все нещо ставаше, та да й попречи. Пантерата едва сдържа недоволното си изръмжаване. На най-близкия фикус се появиха няколко чужди маймуни и допреди миг спокойните шимпанзета тозчас се покатериха по клоните.

Хищницата не знаеше, че новите са „говорещите“ маймуни начело със сегашния си предводител Камбо. Еднакво изненадани от тая среща, двете групи стояха на две съседни дървета и се гледаха недоволни.

Камбо явно се колебаеше. Не знаеше, защото никой не бе го учил как се постъпва при такива обстоятелства. Затова пък дивите знаеха. Шимпанзетата не са хора, че да се бият за земя, но и те изпитват неприязън при среща с непознати. Предпочитат да ги пропъдят. Затова пръв Щърбия, сетне и останалите по реда на старшинството започнаха да подскачат по клоните, да се друсат и да крещят. Дано ги уплашат.

Ала ония не се плашеха. Като че ли цялата тая шумотевица им изглеждаше твърде забавна. Дори от любопитство една „говореща“ самка — тъкмо Шими (коя друга би си позволила това?) се прехвърли от клон на клон на отсрещното дърво и посегна да почеше козината на Сивокосия. Както изглежда, на него това съвсем не му беше неприятно. Слабостта към чужденците като че ли не беше непозната и на маймуните. Обаче дивите самки съвсем не мислеха да приемат тая нахална прелъстителка. Ревността не е човешко изобретение. Две-три от тях скочиха срещу нея и ако тя не бе съобразила да избяга навреме, щяха да й оскубят козината.

А пришелците все не си отиваха. Само гледаха нахално-учудено. Налагаше се да им бъде даден добър урок. И двамата водачи, Щърбия и Сивокосия, се заловиха поред да демонстрират силата си. Ту единият, ту другият почваше да клати клона, на който стоеше, после скачаше на земята, разхвърляше яростно сухите съчки. Пак се метваше на дървото и раздрусваше клона така, че заплашваше да го прекърши.

Напразно! Камбо, който бе виждал чужди шимпанзета само по телевизията, се бе прехласнал да ги гледа. Все едно — пак на екрана.

Накрай не издържа. Запъти се точно срещу Щърбия. Стори му се по-забавен. Застана пред него и „заговори“ с ръце:

„Аз — Камбо! Ти?“

Щърбия занемя от това необичайно поведение.

„Хайде — пак — скача!“ — подкани го Камбо.

Чуждият водач все още не можеше да се опомни от дързостта му.

Най-сетне се окопити. Отново се залови да друса клона, да барабани с ръце по корема си (за разлика от хората и горилите, които се тупат в гърдите), да вие — все по-силно, все по-яростно. Така, с воя, искаше да се настърви достатъчно за предстоящото сражение. Нали и военната музика има същото предназначение?

Тогава, при поредното раззиване на устата му, Камбо зърна липсващия в челюстта му зъб.

„Зъб — къде?“ — попита той, като посегна с пръст към празното място.

Това преля чашата. Щърбия замахна и стовари юмрука си в лицето на Камбо, който едва се задържа да не падне, зашеметен от неочаквания удар.

Едва свари да „изрече“ с ръце:

„Мръсна — маймуна!“

Не довърши. Защото в същия миг върху гърба му се стовари Сивокосия, хвана се за кожуха му, започна да го налага с крака. Отпред пък се вкопчи Щърбия, стисна гърлото му с пръсти. Започна да го души.

Клетият Камбо! Стори му се, че това е краят.

Но не! Не беше краят.

За разлика от хората шимпанзетата смятат за унизително да бият по-слабия. А двамата братя вече се бяха убедили, че имат насреща си един слабак. Само недоумяваха защо не изразява покорството си. Има толкова способи за това. Достатъчно е да изскимти за милост, да се приведе смирено, да направи знак, че признава превъзходството им. Само толкова — и щяха да го оставят на мира.

А той се дърпаше, риташе, хапеше. Отде можеха да знаят враговете му, че има само едно желание — да избяга, че не помисля дори да им се съпротивява?

И те продължаваха да го налагат.

Хеле, най-сетне успя да им се изплъзне. Или пък те, вече разбрали, че имат работа с ненормално шимпанзе, великодушно го пуснаха.

И Камбо хукна назад, към своите, да дири подкрепа и съчувствие със сърцераздирателно скимтене. Не допускаше, че и при тях е в сила вечното римско правило „Тежко на победения“.

Вместо със състрадание доскорошните му подчинени предизвикателно се отдръпваха от него. Към когото и да се приближеше. Победеният водач не е водач. Нещо повече. Потулвал досега обидата и унижението си след позорното отстъпление пред гърмящата газена тенекия, следвал отблизо стадото, Бо-Бо изведнъж прецени, че е дошъл и неговият ред за реабилитация.

И той връхлетя отгоре му с рев, с оголени зъби и размахани пестници.

Злото не идва никога само̀.

Зашеметен от новия побой, молещ за подкрепа, а срещащ само удари, изоставен от всички, които доскоро го бяха пощили угоднически, Камбо хукна отчаян през гората.

От тази краткотрайна, бързо приключила схватка се възползува пантерата. Без да спазва никаква тишина, с два скока тя прекоси засипаната с шума поляна и се метна върху най-близката самка, която се бе прехласнала в интересния мъжки бой — все едно средновековна красавица на кървав рицарски турнир.

Хищницата я свали на земята и затърси със зъби гръкляна й.

Недооцени наблюдателността на жертвите си. Дежурната маймуна, без да изпуска нищо от разигралото се зрелище, не бе забравила и главното си задължение. При вида на излетялото пъстро тяло тя изкрещя тревожния си сигнал.

В същия миг връхлетяха двамата водачи. Кога бяха сварили да откършат тежките си тояги? Или пък ги бяха крили нейде наблизо?

Възползувала се от това, нападнатата се измъкна от острите нокти и с два скока, макар и цялата окървавена, се метна на дървото. Заоблизва раните си, върху които няколко самки наложиха целебни листа.

Пантерата успя да се извърти и да скочи върху Щърбия, който й се стори по-насгода. Не го достигна. Насред път, още във въздуха, я пресрещна кривакът на Сивокосия. Стовари се върху муцуната й. И тя се просна зашеметена на земята. Но не се отказа. Още неопомнила се, побесняла от гняв, се втурна срещу него. Тоя път я улучи сопата на другия враг. Прасна я с все сила по задния крак. Чу се трясък, сякаш се натроши дървото. Ала от ужасната болка, която прониза цялото й същество, хищницата разбра, че се бе счупила нейната кост.

Премаляла от болка, тя се свлече на земята. С тъмнеещи пред очите й кръгове. Но и така забеляза как двата побеснели самци настъпваха с вдигнати тояги, решени да я довършат.

Ранената набра последни сили и отскочи встрани. Сетне се провлече на три лапи, намъкна се сред храсталака.

Враговете й не посмяха да я преследват повече, доволни и от това, че я бяха прогонили. И тя си позволи да си отдъхне малко, да пооближе болния крак. Макар че не помагаше особено. Увиснал на сухожилията и кожата, той болеше до полуда. Идеше й да си го отгризе сама. И да го захвърли ведно с непоносимото страдание.

Глъчката на шимпанзетата беше заглъхнала отдавна, а куцата пантера все още лежеше в убежището си. Пред очите й ту просветваше, ту припадаше алена мъгла.

Постепенно притъмня и навън. Из най-гъстите обраствания избликна като черно наводнение мракът. Записукаха легионите на москитите.

Тогава злощастната майка се сети за децата си. Какво правеха те, клетите — гладни и самотни? Без майчина закрила.

И само при спомена за тях болката сякаш намаля. Ранената се надигна тежко, закуцука към дома си. Да ги види, да ги пази! Макар и гладни, но да ги пази. Ако не със силата си, която беше загубила, то поне с присъствието си.

И още ненаправила десет крачки, видя Сърдитата, която влачеше захапано за врата едно теле на гну. Мъкнеше го навярно отдавна, навярно много отдалеч, защото изглеждаше съвсем изморена, задъхана от напрежение. Носеше храна за Кривия Зъб, който я очакваше, скрит на сигурно сред един гъст бодилак, все още неспособен сам да си изкарва препитанието, все още с незараснала кост след удара на жирафското копито.

Усетила близостта на другата хищница и предположила, че се тъкми да й отнеме плячката, Сърдитата изръмжа гръмогласно, после се втурна насреща й.

Куцата едва свари да отскочи от това непредизвикано нападение, повлякла се на три крака обратно.

И докато лъвицата продължаваше да влачи храната за нуждаещия се другар, пантерата остана да лежи сред буренака.

И слоновете, и маймуните, и лъвовете помагат на болния си другар. На нея нямаше кой да помогне. Длъжна беше да разчита единствено на себе си. Да оцелее тя самата, да изхрани, да отгледа децата си…

А щеше ли — така осакатена?

Тя се надигна и закуцука отново.

Тежък живот…