Петър Бобев
Камбо (27) (Роман за юноши)

Сиафу — това не са само мравки, това не са обикновени хищници, това е направо ужас!

За слоновете не лъвът е цар на животните, защото при тяхното приближаване той бяга като уплашен чакал; не е и носорогът, който също им прави път; не са и те самите, тъй като цар е този, който не се бои от никого. А слоновете се боят до смърт от сиафу. Сиафу са царете на животните, царете на цялата джунгла.

Първи изпърхаха все в една посока птиците. После в безреден полет преминаха ниско над главите им орляк летящи кучета. Пробягна на едри скокове леопард, следван от стадо антилопи, които безспорно не го гонеха. А и той, и те бягаха от нещо много по-страшно.

Цялата гора бе зашумяла. Пеперуди и бръмбари се разлитаха тревожно; гъсениците полазиха по клоните, престанали да гризят листата; гущерите се понесоха по опадалата шума с възможната си бързина. Заогъваха дълги тела змиите.

Нямаше защо да чакат повече и слоновете. Не само суматохата сред животинското население го издаваше. Свръхчувствителното им обоняние вече долавяше острия мирис на приближаващата колона странствуващи мравки.

Водачката даде заповедта си и цялото стадо пое подир другите животни: тревопасни и хищници, убийци и жертви, примирени пред общата угроза.

Трудно биха оглозгали цял слон ненаситните насекоми. Ала това не бе и нужно. Стигаше само да се намъкнат в хобота му. Да го загризят отвътре. От болка той не може да се удържи, почва да го удря в дънерите, докато го нарани така, че да умре от кръвоизлив.

Макар и с разтуптяно сърце, верен на стадния закон, Късия Хобот трябваше да тръгне последен, след като всички женски, деца и млади самци се изтеглят от опасната област.

Детето на Гърбавата вече се бе привързало към приемната си майка, която също така го бе признала за свое. И сега двете слончета, нейното и осиновеното, все гледаха да се избутат, та да се намъкнат на сигурно под майчиния корем.

Късия Хобот най-първо ги усети по миризмата. После видя спуснатата от съседната палма жива връв от наловени една за друга мравки, които изчакваха вятърът да ги разлюлее, та да се заловят за най-близкото дърво. И така да продължат пътя си. Но понеже вятърът бе утихнал внезапно, щом като докоснаха земята, те полазиха по нея, потекоха като безшумно ручейче от смола.

В последен опит за спасение запълзяха, заподскачаха, запремятаха се буболечки, жаби, хамелеони, змии, червеи, охлюви — всичко, което не умееше да се движи по-бързо от враговете.

Напразно! Плъзналите встрани разузнавачи тозчас откриваха жертвата и в следния миг я връхлитаха стотици, хиляди ситни хищничета, за да я превърнат за секунди в празна черупка или оглозгано скелетче.

Подобно на човешките номадски нашественици, същински „Бич божи“, и странствуващите мравки опустошават всичко по своя път. И нищо не може да ги спре — ни животно, ни гора, ни река. Защото малките потоци прекосяват по своите живи мостове, а големите реки преплуват, скупчени в кълбо.

Старият слон подкани стадото да избърза и сам започна да подтиква напред изоставащите самки и деца.

Отстрани, свит между два дъсковидни корена, едър питон смилаше в блажена дрямка погълнатото глиганче. Ленив, безразличен и непохватен с преситения си стомах.

Беше осъден!

Късия Хобот продължи след своите. Едва се сдържаше да не престъпи закона и да хукне в ужас напред, да изостави майките и бавно движещите се деца.

То се знае, не го стори. Силата на слонското стадо е чувството за дълг, заложено във всеки негов член.

Гората притъмня. Личеше, че иде буря. Заоблаченото небе не се виждаше от гъстите корони, но сиянията на мълниите успяваха да проникнат дори до земята, последвани на часа от канонадата на гръмотевиците.

А това?

Край разкрита ловна яма се кикотеха сърдито две хиени. Смутени и от минаващите великани, и от нещо друго.

Слонът хвърли бегъл поглед към тях. Не бяха дошли току-тъй. И видя третата — в ямата. Видя как двете изтласкаха долу разръфан бут на антилопа. И как оная, в трапа, се нахвърли лакомо върху му. Хората биха се смаяли, ако видеха как свободните, отвратителни според човешките представи мършоядки се грижат за изпадналата в беда своя сродница. Не и Късия Хобот. Тъй бяха постъпили с него близките му, тъй продължаваха и сега да го хранят, да го чистят, да го поят. Тъй постъпват и лъвовете, и хиеновите кучета. И много, много други.

Но хиените-благодетелки не можаха да издържат докрай. Изквичаха гневно и побягнаха по навика си, все едно провлекли задниците си.

А Сцепената Устна, долу, в дупката, още не докоснала месото, сякаш полудя. Замята се, заблъска се ужасена в отвесните непреодолими стени, задраска ги с нокти.

Хищните мравки я бяха налазили. И дружина след дружина впиваха в тялото й ненаситните си челюстички.

Обречена изглеждаше, клетата!

В това време плисна дъждът. Ама какъв дъжд! Сякаш се срина върху гората истински водопад, който изпотроши с грохот дървесните върхари. Ведно с водата отгоре плиснаха струи от обрулени листа, вейки и цветове. И накъсани лиани.

По земята се разпълзяха мътночервени потоци, заляха ходилата на слоновете.

А светкавиците зачестяваха. Блясъкът им ослепяваше очите, дори проникнал през многометровия листен покрив. Грохотът им вече се сливаше — непрекъснат, оглушителен.

Слончетата, свити под майчините кореми, трепереха от страх. Потръпваха при всеки трясък и възрастните, смълчани, притихнали съвсем.

Бурята вилня четвърт час, не повече. После изведнъж пресекна. Без преход, без предупреждение. Гората просветна. Сякаш вирна глава, освежена от двубоя, отново победителка над стихията.

А рукналите по земята кални потоци започнаха да се стичат към ловната яма. Да я пълнят.

Още по-уплашена, но в същото време обнадеждена, клетата пленница заплува на място.

Мравките бяха изчезнали нанякъде — дали отвлечени от наводнението, или скрити из хралупите на сушина?

И тоя път съдбата се бе оказала благосклонна към Сцепената Устна. Водата бе заляла капана й, бе я издигнала нагоре, изнесла я навън. На свобода.

Наистина, с големи усилия, но успя да се спаси. Тя изскочи от ямата и притича, та се приюти между изпъкналите корени на най-близкото дърво. Гладна, разтресена от студ, мокра, но жива. Невредима.

Слоновете пак поеха на път.

Джунглата оживяваше. Крилите се досега птици и маймуни подхващаха отново оглушителната си глъчка. Изпълзяваха гущери и змии. Една след друга почваха да прелитат пчели и мухи. Пеперудите, накацали по листа и вейки, вече сушаха разперени криле.

Тогава с леко изкуркване Късия Хобот предупреди останалите, че се отлъчва за малко. И свърна встрани.

След няколкостотин крачки спря. Пред нозете му лежеше слонски череп и няколко по-едри кости — всичко, което бе останало от Гърбавата след пиршеството на хиени и лешояди.

Късия Хобот събра малкото останки на едно място, после захвана да ги затрупва с вейки и изровена с бивни пръст.

Труди се така, забавен от липсата на хобот, доста. Най-сетне спря. Можеше да бъде спокоен. Бе изпълнил, дълга си, погребал, както подобава, злочестата си другарка.

И застана над гроба смълчан, неподвижен. Като сива канара.

Една скърбяща канара! Защото, ако някой погледнеше по-отблизо, щеше да забележи двете слъзни ручейчета, които се стичаха от очите му.

Мъка, мъка!

Накрай, с тежка въздишка, той се обърна бавно и пое обратно по следите на отминалото стадо.

Нямаше да забрави това място. И винаги, при всяко преселение, когато пътят му минеше наблизо, той щеше да се отбива, за да помълчи малко над тоя гроб, да си припомни, да потъгува…

Слоновете го чакаха при реката. И когато го видяха, нагазиха във водата.

Двата крокодила, Еднооката и другарят й, скрили оцелелите си до днес рожби в крайбрежните коренаци, потънаха към дъното.

Единака, старият хипопотам, още непроменил нрава си, гонеше някакъв случайно минал през владенията му младок.

Застанала кокетно настрана, Бялата гледаше с привидно безразличие дуела на два жирафа, които удряха с все сила дългите си шии. А си личеше как огромното й сърце, тежко десетина кила, прелива от гордост, че причина за това беше тя. Гордостта на всяка Жулиета по света в очакване на своя Ромео.

А настрани от тях Безухата, наплашена, винаги сърдита, гонеше към храсталаците някакви невидими врагове. Може би пак павианите. Но не тъй безразсъдно. А тозчас се завръщаше при детето си. Не го оставяше вече само.

Нямаше я Гърбавата, нямаше и много други…

Ала животът продължаваше.

Старата водачка нагази по-дълбоко. Водата я покри, но тя не спря. Продължи да върви по дъното, подала над повърхността като шнорхел хобота си. Последваха я така, като водолази и останалите слонове. Единствен Късия Хобот заплува подир тях. Хоботът му, така осакатен, не можеше да му служи за целта, не му позволяваше да гази през дълбочините.

Ето, най-сетне стадото достигна отсрещния бряг, измъкна се от реката и навлезе в джунглата, изчезна в нея на път за ширещата се отвъд, освежена от дъжда савана, натам, накъдето го влечеше заложения през хилядолетията нагон за странствуване.