Петър Бобев
Камбо (26) (Роман за юноши)

Нощта, наситена с дъх на гнилост, на влага и безброй упойващи ухания, притискаше отдавна смълчаната гора, откъдето все по-силно и по-силно ехтеше скрибуцането на цикадите.

Фред Хейс се вслушваше напрегнат. Джунглата е преизпълнена със звуци. Как да отличи сред тях стъпките на черния биолог, който си бе опънал палатката до неговата и все се суетеше насам-натам?

Разместваше нещо, шумолеше с хартия — навярно водеше записки в дневника си. А по земята, между сандъците шумоляха по-звучно от разлиствана хартия едри горски хлебарки, за него едни от най-противните твари.

В палатката му, под леглото, цвърчаха мишки. Тяхното присъствие е добър признак — издава, че наблизо няма змии.

Сега или никога?

Всъщност Фред не се колебаеше. Решил го бе. Друг избор нямаше. Или животът на тоя смахнат негър, или щастието на Кейт?

Ножът трепереше в изпотената му длан, скрит под завивката, сякаш се страхуваше повече от него самия какво му предстои.

А какво от това, че Джими Янг е невинен? В действителност съвсем не е невинен… Щом като иска да го предаде…

Колко близо беше смъртта! Тя посягаше да насочи оръжието му към новата си жертва.

Смъртта!

Та какво е тя? Туземците казват: „Тя е като луната — кой е видял гърба й?“

Заквакаха дървесните жаби. Но какво квакане! Направо флейти, надувани от неуки изпълнители.

И внезапно — пронизителен писък на дете, като че ли измъкнато от люлката. Спокойствие! Той отдавна познаваше радостните изблици на лемура.

А това? Какво ли ръмжи наблизо: лъв или жаба? Или…

Не беше здрав. При все че лекарствата на Джими омаломощаваха пристъпите на треската, той все още се усещаше безкрайно отпаднал. Дали щеше да намери сили за онова, което му предстоеше?

Внезапно дочу прегракнало мяукане. А това? Нима имаше съмнение? Леопардът се бе пробудил. И се прозяваше.

Но спря прозявката си наполовина. Изръмжа глухо, подушил плячка.

Изведнъж — шум от счупени съчки и тържествено-злобно изръмжаване. Кратко задавено изблейване на жертвата.

Ех, смърт, смърт! На всяка крачка, всеки миг!

Живот и смърт! Тъй преплетени, че не можеш да отгадаеш кое е причината и кое — следствието. Не проумяваш самата същност на живота. Та нали за да оцелее един, трябва да унищожава непрекъснато безброй други същества: животни или растения, все живот…

А той взел, та се замислил толкова за един-единствен живот! Такъв е законът на майката-природа: „Убивай, за да живееш!“

Като ненаситна, вечно повтаряща се Медея природата ражда и изтребва децата си в името на някаква само ней известна цел… А може би и за нея неизвестна…

От местопроизшествието на скорошната трагедия се чуваше доволно мъркане — леопардът разкъсваше доскоро изпълненото с живот същество, вече превърнато просто на храна.

После край него заджафкаха чакали. Ясно, опитваха се да измъкнат някоя мръвка изпод носа му.

Гневно изфучаване показваше, че се е хвърлил да ги разпъди.

В същото време избухна насмешливо кикотене — докато той гонеше чакалите, хиените се бяха нахвърлили върху трапезата му.

Така в живота, така и с него — не е достатъчни да завладееш плячката, по-трудно е да я опазиш след това.

Но той щеше да я пази, нямаше да я отстъпи. След толкова усилия, след толкова рискове… И угризения на съвестта…

Все закъсняваше. И в миналото. И сега. И със залавянето на туземните бракониери. И с изнасянето на бивните от землянката. И с премахването на Джими… Само дето се бе родил преждевременно на тоя свят — още в осмия месец. А беше чел отдавна, във вестника. Много велики хора били недоносчета: Нютон, Гьоте, Кант, Айнщайн… Нима само той беше обречен на вечни неуспехи?

Откъм палатката на негъра не се чуваше никакъв шум. Види се, вече спеше.

Фред опита да се надигне. Седна в леглото. Но тозчас се катурна обратно — изведнъж му бе притъмняло пред очите.

Не, не бяха вълшебни церовете на Джими Янг!

Дори местните магьосници не са в състояние да излекуват магически, изцяло, отведнъж.

И техните пациенти, като всички пациенти по света, умират въпреки лечението. Но знахарите са изобретили прекрасно оправдание на безсилието си. Ако болният въпреки всичко предаде богу дух, те обясняват смъртта му като наказание — значи, умрелият е бил скрит вещер, зъл магьосник. И по-добре, че е умрял, та няма повече да пакости на близките си.

Защо и европейските лекари не си измислят подобно обяснение, та да се защитят така ако не от съдебно преследване, то поне от присмеха?

Той отново се надигна.

Тоя път му се удаде да слезе от леглото. Но не можа да продължи прав. Пропълзя на колене.

И чу: туп-туп-туп! Така стъпва само хиена, която не е способна да се прокрадва безшумно. Пък и няма защо — мършата не чува.

Веднъж хиена му бе отмъкнала обущата от палатката. Какво ли диреше сега? Или с непогрешимия лешояден усет бе предугадила приближаващата смърт?

Усетила го, тя се изкиска сърдито и побягна обратно. А той се измъкна навън.

Такъв мрак!

Единствено в джунглата може да се разбере какво значи непрогледна нощ.

Фред продължи да се влачи към палатката на Джими. На не повече от два метра от неговата. Оправяйки се повече опипом, отколкото с очи.

Когато най-сетне я наближи, луната, успяла да надзърне през случайна облачна пролука, просна върху поляната призрачното си седефено було.

Такава красота! Като в детска приказка!

А той… Той…

Фред се прокрадна в палатката.

Биологът наистина спеше. Равно и спокойно. Без да подозира надвисналата заплаха.

Убиецът се подпря с една ръка и вдигна ножа с другата.

Не замахна.

Ръката му сякаш се вдърви.

Устните му неволно пошепнаха:

— Не! Не мога да убия… Човек…

Ала Камбо не разбра какво ставаше в душата му.

Завръщайки се от маймунското стадо, откъдето бе изгонен позорно, той видя чуждия човек с нож над леглото на приятеля си.

Преди да го обмисли, решението приведе в действие мускулите му.

С един скок той се метна напред и вкопчи стоманените си пръсти в гърлото му. Захапа ръката му, катурна го на земята. Започна да го удря, да ръфа, да души.

Колкото и дълбоко да спеше, изключено бе Джими да не се събуди.

Той се изправи, разсънен на часа.

Какво ставаше?

Звяр?

По навик вдигна пулверизатора. Натисна бутона.

Но и когато на лунната светлина видя борбата, не спря наркотичната струя.

Трябваше да спаси човека! Какъвто и да беше той… Престъпникът също е човек…

Камбо скоро се укроти, отслаби хватката на ръцете си. И се отпусна с дълбоко дишане до упоения преди него свой противник.